Четиринадесетата династия



страница1/3
Дата15.03.2017
Размер393.37 Kb.
#16992
  1   2   3
ЧЕТИРИНАДЕСЕТАТА ДИНАСТИЯ
Тази история започна към 1500 година преди Христа в Египет, край бреговете на Нил – прозвуча гласът на говорителя.

Пясъци, пясъци, пясъци! Безкрайна пустиня! А към източния й край – широка пълноводна река, обградена със зелени плодородни брегове. Нил! Майката на Египет. Дарът на хората от Ра, бога на Слън-цето.

Корабът, който плуваше срещу течението на реката, гонен от силния вятър, който допреди малко надуваше платната му, внезапно спря. Платната увиснаха. Мътните води на реката повлякоха кораба надолу по течението.

Това трая само един миг. След това изведнъж прозвучаха силни удари на тимпан и ето, че и трите редици гребла, разположени една над друга, които дотогава се влачеха по водата, започнаха едновременно и ритмично да се издигат във въздуха и да се потопяват във водата. Тогава корабът трепна, спря да се носи надолу, а след това отново тръгна срещу течението, сега вече без помощта на вятъра.

Бум, бум – продължи да бумти тимпанът – Едно, две! Горе, долу! Горе, долу! По-бързо! По-бързо!

На палубата беше тихо и приятно. Там, близо до носа, под просторен балдахин, върху постлано с пъстър килим легло лежеше една красива жена. Тя се подпираше на десния си лакът и гледаше нейде напред.

Тя имаше властен поглед и буйна черна коса, увенчана с царствения урей [8]. Дълги златни обици висяха на ушите й и блестящи пръстени украсяваха тънките й пръсти.

Две красиви девойки размахваха над главата й ветрила за раздвижване на въздуха. Други стояха наблизо, чакайки заповеди.

Красивата жена обаче не искаше нищо. Тя гледаше нейде напред и не виждаше нищо, защото беше потънала в дълбок размисъл.

–Княгиньо! – се чу внезапно мъжки глас. – Време е! Да поч-


нем ли?

–Да! Да! – отговори княгинята, пробудена сякаш от сън – Поч-


нете!

Сега тя стана от кревата и стъпи на малките си крака. И тя и


намиращите се на палубата войници и корабни прислужници се обърнаха с лице към носа на кораба и застанаха благоговейно на местата си.

И ето, всред тишината, нарушавана само от глухите удари на тимпана, прозвучаха благоговейните гласове на жреците, които придружени от малък оркестър, запяха тържествено славословие на Нил.

Славословието на Нил беше дълго. То завърши с тържествените думи:

“И славим те ние сърдечно:

Живей ни ти вечно, о, Нил!

И славим те ние всегласно:

Живей ни во веки веков!” [10]

Когато прозвучаха последните думи на химна, в далечината се провидяха покрайнините на Тива.

Сега княгинята се приближи до перилата на палубата, намиращи се на лявата страна на кораба. Тя се вгледа в палмовите горички, по клоните на които с крясък прескачаха весели маймунки и прелитаха пъстри папагали.

Когато стигнаха съвсем близо до града обаче, нещо привлече вниманието й.

Това беше една група деца, които като че ли играеха на нещо. Когато обаче корабът дойде съвсем близо до тях, тя можа да види, че те с ожесточение грабеха с шепите си кал от брега на реката и я хвърляха върху едно момченце на около десетина години.

–Спрете кораба! – извика княгинята.

Корабът мигновено спря до брега. Тогава княгинята можа да чуе онова, което децата викаха на момченцето, като продължаваха до го обсипват с кал:

–Мръсен евреин! Въшльо! Въшльо!

–Хайде да го хвърлим на крокодилите! – извика едно от децата.

–На крокодилите! – извикаха и другите деца и се нахвърлиха върху момченцето, което отчаяно започна да се брани.

–Спрете! Спрете! Оставете детето! – извика развълнувано княгинята.

Изненаданите немирници учудено погледнаха към кораба и като видяха на носа му знака на фараона и царския урей върху челото на княгинята, пуснаха детето и се пръснаха като стадо диви зверчета.

Когато слезе на брега, княгинята бързо изтича при разплаканото дете и започна да го милва и успокоява, а след това го хвана за ръка и му каза:

–Ела с мен на кораба! Ела да те измия!

Детето послушно я последва на кораба.

Княгинята веднага го разсъблече, сложи го във винаги пълната с топла слънчева вода вана и започна да го мие грижливо.

Не измина минута и потъналото в кал дете се превърна в чисто и хубаво момченце с кожа, много по-светла от тази на египтяните.

–Ха! Какво е това! – извика княгинята, когато започна да го бърше, забелязала на лявото му рамо отпечатъка на царския урей.

Тя се замисли за малко, а след това се огледа наоколо си, като видя, че двете слугини с интерес наблюдаваха детето, тя ги изпрати някъде с някакви поръчки. След това хвана детето за ръка, отведе го под балдахина и му каза:

–Яж! Трябва да си гладен!

Детето колебливо посегна към поставената на масата чиния с грозде, фурми, смокини, сирене и хляб, а след това заяде като гладно.

Княгинята впи погледа си в него. То ядеше, а тя си мислеше:

“А дали не е?”

Когато детето поутоли глада си, тя го запита:

–Как се казваш, мое дете?

–Мойсей – отговори срамежливо то.

–Мойсей! Мойсей! – задъхано зашепна княгинята. – Той е!

–Откъде имаш този знак? – отново запита тя.

–Не зная. Просто така – имам си го.

–Как се казва твоята майка?

–Мириам. Тя пере дрехите на богатите египтяни.

–А баща ти?

–Нямам баща. Майка ми е вдовица.

Княгинята едва можа да сдържи сълзите си. Въпреки това тя се овладя, отведе детето в своята кабина, затвори добре вратата й и едва тогава избухна в плач, започна да прегръща изуменото дете и да му шепне тихо:

–Милото ми дете! Милото! Намерих те най-после! Намерих те!

А след това го обсипа с целувки и завика със сподавен глас:

–Аз съм твоята майка! Мириам не е твоята майка. Тя само те е отгледала, докато аз бях на заточение, далеч от тук….

Изуменото дете само я гледаше с големите си черни очи и не знаеше какво да мисли.

–Да, детето ми! Да! Аз съм твоята майка! Само, че на никого, на никого не бива да казваш това! Рано е още! Нали разбираш? На никого!

Детето колебливо поклати глава:

–Да…Разбрах! Няма да кажа на никого. А на теб мога ли да казвам “мамо”?

–Да! Милото ми! Да!

Щастливата случайност нареди така, че никой освен княгинята не забеляза царствения знак.

Радостната майка побърза да облече детето си в изсушените вече изпрани негови дрешки, а на слугините каза, че го взема при себе си, за да издири неговите родители.

Когато корабът пристигна на пристанището на фараона в града Тива, там вече чакаше носилка, изпратена от двореца. Голяма група войници, командвана от един офицер, съпроводи до двореца княгинята и свитата й, всред която беше и детето.

Срещата на княгинята с фараона стана в една от неговите спални. За разлика от другите му богато мобилирани спални, тази беше обзаведена съвсем скромно. В нея имаше само дървен креват, маса, два стола и малка масичка, върху която фараонът съвсем небрежно беше захвърлил външните атрибути на своята власт: двувърхата тиара, изкуствената брада, перуката и златните одежди. Другите два атрибута – жезълът и мечът – стояха подпрени до стената в един от ъглите на стаята.

Когато влезе вътре, княгинята падна на колене, просна се на пода, опря в него челото си и без да повдигне глава, каза с глас, задавен от плач:

–Привет на теб, о, Хепер-Ка-Ра! Бъди благословен от боговете да живееш хиляди години!

А фараонът, вместо да й отговори със също такъв официален поздрав, се наведе, вдигна я от пода, прегърна я и я целуна нежно по бузата.

–Не, мило дете! Остави тези поздрави! Не те ми трябват, а ти, която ми липсваше толкова дълго време. И не плачи за майка си.

Едва сега княгинята можа да види баща си и едва не ахна от изненада. Той не беше се променил никак. Това беше все същият твърд и мъжествен образ, който тя познаваше още от тогава, когато беше малко дете. Като че ли не десет години бяха изминали, а само десет дни.

Фараонът, като видя изненадата й, се усмихна и каза:

–Е, все пак старея! Животът си върви! Но аз още не съм пътник към царството на Озирис [11], Анубис [12] дълго ще има да ме чака в дома на Благовонията…[13]. Но, хайде, остави това! Я седни тук, до масата да си поприказваме. Разкажи ми как прекара десетте години в онези далечни страни.

–Мили татко, – отвърна княгинята – никак не ми се иска да ти припомням това, но все пак трябва да ти кажа, че ти сам ме изпрати там. И макар че формата на това заточение беше почетна, все пак то си беше заточение. В голямо отчаяние живях аз през тези дълги години, разделена от теб и от майка ми, която си е отишла, докато ме нямаше тук.

–Разбирам, разбирам…. Ти не се осмеляваш да произнесеш и името на твоя любим, от който те разделих. Зная, че ти ме мислиш за много жесток, щом съм можал да постъпя така с теб. Ти обаче не знаеш колко сериозни бяха причините за това. Но друг път ще говорим по този въпрос. Сега разкажи, какво видя и чу през изтеклите десет години.

Като каза това, фараонът се изтегна върху дървеното си легло и се приготви да слуша.

Тогава княгинята седна на единия от столовете, подпря главата си с ръка, опряна на масата, и започна:

–Както знаеш, групата от четири кораба напусна Египет преди десет години. Тя тръгна на юг, през Зеленото море [14], преплува големия Южен залив [15] и, след това се бори дълго с противните ветрове на Хонуните [16], навлезе най-после във Великия Индийски океан. Много време пътувахме ние по него, все на изток и на изток, докато най-после стигнахме до земята на брамините. Голяма земя, огромна земя, с широки, пълноводни реки и високи планини, опиращи в небето, покрити с вечен сняг. Много царства има в тази земя, много народи живеят там…

Дълго говори княгинята. Дълго я слуша фараонът, затворил големите си очи, а когато най-после след полунощ разказът за Индия завърши, фараонът, без да отвори очите си, протегна дясната си ръка и каза спокойно:

–Дай ми свитъците, които получи от тримата раджи.

–Прощавай, татко! Съвсем забравих за тях – каза сконфузено княгинята, излезе от спалнята и когато се върна, подаде три свитъка, а след това се сепна и добави озадачено:

–А ти откъде знаеш за тях?

Фараонът се усмихна загадъчно и без да развива свитъците, със затворени очи прочете гласно съдържанията им.

И трите свитъка гласяха почти едно и също нещо. В тях и тримата раджи поздравяваха своя царствен брат, разказваха за успехите и неуспехите си в управляването на своите царства и накрая завършваха с една и съща фраза: “Копнеем за времето, когато отново ще се срещнем в Небесния дом с нашия Баща. Мирът да обитава в твоята душа!”

Като свърши четенето, фараонът отвори очите си и каза:

–Благодаря, мило дете! Голяма радост ми донесе. Тези трима мои братя са чудни, велики хора. Знам, че те са те посрещнали много добре.

–Да, татко! Аз посетих триста царства там, но царствата на тези трима раджи бяха уредени най-добре от всичките, намиращи се в тази голяма страна. В тях народът живее свободно и щастливо. Но ти откъде познаваш тези раджи? Нали никога не си излизал от Египет?

–Не бързай, не бързай, мила хубавице! Ще разбереш всичко. Сега вече е много късно за други разговори. Време е вече за сън. Утре вечерта ще продължиш своя разказ.

На другата вечер, преди да започне своя разказ, княгинята сложи на масата друг свитък и каза с усмивка:

–Както виждаш, тази вечер не забравих посланието. Само, че ще го прочетеш, след като завърша разказа си.

–Добре, дете! Слушам внимателно.

–В Индия престояхме две години. Когато я напуснахме, корабите ни бяха пълни с подаръци. Дълго, много дълго пътувахме по Източното море, но най-после стигнахме в Китай, във Великата империя на четирите морета. Жълтите хора там ни приеха също добре. Прие ни императорът. От дългия ни престой в тази страна разбрах, че народът там все още живее много трудно и безправно.

Сега фараонът започна да й задава въпрос след въпрос, на които княгинята отговаряше подробно.

Когато полунощ отново превали, фараонът взе свитъка, като този път го разви. Чете го дълго време. Като го изчете, въздъхна и рече:

–Да! Не е лека задачата на тези наши братя всред тлъстите жълти мандарини, при този лукав император, който външно блести от благочестие, но всъщност е изтъкан от лъжа и поквара. Да! Там ще трябва да отидат наши пратеници! Благодаря ти, дъще! Благодаря! Хайде, лека нощ!

На третата вечер княгинята донесе цял куп свитъци. Тя ги остави на масата и започна:

–След Китай тръгнахме за Нипон, за Страната на изгряващото Слънце. За нещастие Сабек – богът на водните стихии – повдигна сред морето страшна буря, която отвлече на дъното един от нашите кораби, без да можем да спасим нито един от нашите хора.

С натежали сърца и с разкъсани корабни платна ние едва се добрахме до единия от двата острова на Нипон.

Там отначало ни посрещнаха много студено, даже не искаха да ни пуснат да слезем на сушата, но когато императорът научи за нас и видя знака на Ра върху нашите кораби, нареди да ни се разреши да слезем в Нипон и ни покани при себе си.

Той е чудесен човек! Макар че е с бледо лице и не е много едър, аз разбрах, че е една изключителна личност. Някои от неговите помощници също ми направиха силно впечатление.

Не ми се сърди, татко, ако ти кажа, че народът там живее по-добре от нашия. За пълното му задоволяване пречи само това, че земята им е малко. Затова пък хората живеят повече от даровете на морето.

Там все още продължава да управлява една единствена династия, която твърди, че преди нея не е имало друга и че е от небесен произход.

Когато разказът на княгинята за Нипон завърши, фараонът взе свитъците и ги изчете.

Единият от тях беше от императора. В него той го поздравяваше пак като “Небесен брат” и му разказваше за живота в неговата страна.

Другите свитъци бяха от висши сановници. Имаше и свитъци от обикновени граждани, които не заемаха никакво високо обществено положение. На всички обаче обръщението към фараона беше “мили брате!”, във всичките се споменаваше за Небесния Дом и за това, че когато земните задачи завършат, всеки един от тях с радост ще се прибере в него.

–Така! – каза накрая фараонът с радостна усмивка. –В Нипон работите вървят добре! Дано навсякъде бъде така.

–Татко! Как разбираш какво ти пишат всичките тези хора, като имат различни езици и различни азбуки?

Фараонът не отвърна нищо, а само се усмихна загадъчно.

На четвъртата вечер княгинята донесе не свитъци, а някакви кръгли медни плочки, големи колкото човешка длан. Фараонът този път не изчака разказа на дъщеря си, взе плочките, дълго време ги разглежда, усмихна се и каза:

–Жалко, жалко! Колко жалко за маите, за моите червени братя.

Княгинята го изгледа отново с учудване, но без да запита нищо, започна своя последен разказ:

–Когато напуснахме Нипон, ние пресякохме голямото Безименно море и като плавахме отначало на изток, а след това на юг, стигнахме до най-южния край на големия двоен континент [17]. Там цареше ужасен студ. Ние всички се облякохме в дрехи, които приготвихме от кожите на животните, които убивахме в крайбрежните гори, докато плувахме край дългия континент. С големи трудности заобиколихме неговия южен край. На сушата видяхме високи планини с огнени вулкани, а безспирните вихрени ветрове създаваха в морето страшни бури, които потопиха и втори наш кораб. Част от нашите моряци успяха да излязат с плуване на брега. Останалите два наши здрави кораба бяха отвлечени от ветровете на изток, а после на север, край бреговете на дългия континент. Дълго беше нашето пътуване на север, но след като минахме край устието на голямата река-море [18], плувайки дълго време все на север, ние стигнахме най-после до една по-тясна суша, съединяваща южния и северния континенти Меру. Там слязохме от корабите и бяхме посрещнати от големи групи червени хора, които ни взеха в носилки, носени от по двама едри здравеняци и по хубави, настлани с камъни пътища, след недълго пътуване стигнахме в столицата на маите, без никъде по пътя си да видим нито коне, нито коли. Всичко се пренасяше на гърбовете на хората.

Столицата на маите е огромен град всред вековни гори. Царският род на маите се различава по външния си вид от червения народ. Царят и придворните ни приеха много добре и не изразиха никакво учудване от нашето пристигане при тях.

Ние разговаряхме много. Разбрахме, че в тази страна има добри и справедливи закони и че народът там живее добре. Повече подробности за нашето дълго пътуване има в моите записки, които са много големи. Интересно е, че и маите също се смятат за династия, дошла от небето.

Когато и този разказ завърши, фараонът посочи медните плочки и каза:

–Това са пак писма, само че са от мед. Те ми се изпращат от управниците на народа на маите. В тях също се разказва как живеят те и техният народ, какви са успехите в страната им да създадат по-добър живот, но за съжаление завършват с едно мрачно предсказание:

–Какво е то, татко? И аз слушах там за някакви бъдещи нещастия, но не можах да разбера точно какви ще бъдат те.

–Те казват, че ще дойде време, когато в тяхната земя ще нахлуят жестоки хора, облечени в железни дрехи, яхнали коне, които в едната си ръка ще държат кръста на живота, а в другата – меча на смъртта. Тези жестоки хора, предвождани от други, облечени в черни раса, с изпити лица, носещи големи кръстове, в името на Царя на


Любовта ще разрушат царството на маите и ще избият червения народ. Това ще бъде краят на света. Жалко! Жалко за маите!

–А ще стане ли това, татко?

–Ще стане! Но това ще бъде чак след четиридесет века. А управниците на маите, те и бегълците от Атлантида, които веднъж преживяха грандиозна катастрофа, сега се държат като баби. Не мога да ги разбера. Ще трябва да се посъветвам с нашия баща Адонай.

След това запита отново:

–През време на пътуването ви картата, която ви дадох, излезе ли вярна?

–Напълно вярна, татко! Тя и живата игла [19] ни показваха нашия път от началото до края му съвършено точно.

–Какво стана след като напуснахте страната на маите?

–Ние прекосихме Атлантическия океан, минахме край плитките места, където някога е съществувала Атлантида, и държейки посока все на изток, след като бурите потопиха и третия ни кораб, стигнахме до Голямата Северна земя [20], минахме край Голямата скала [21], преплувахме Северното море [22], минахме край земята Алащия [23], а когато стигнахме Великото Сирийско море [24], обърнахме на юг и през делтата заплувахме по нашата Велика река, докато стигнахме до Тива.

Корабът ни е пълен с подаръци от различните страни. Аз мисля, че трябва да направим един музей за тях, за да може египетският народ да придобие повече знания за нашата земя, около която ние направихме пълна обиколка.

–Добре, мило дете! Идеята ти е чудесна!

Така завършиха разказите на княгинята.

По-късно, в друг разговор с баща си, княгинята разбра колко голяма грешка беше направила в миналото, като беше залюбила скулптора Йосеф Бен-Йосеф, един от тези ханаански пришълци, чиито прадеди бяха дошли в Египет преди около четири века.

–Ти не знаеш какъв труден проблем е за нас този народ – каза фараонът. –Дошли тук с благосклонното съгласие на моя далечен предшественик фараона Хауфра, те бързо овладяха всички важни правителствени постове и ключови търговски позиции.

–Но нали самите те са роби сега? – запита колебливо княгинята.

–Не! Не са роби! За тях съществуват само някои ограничения. И ще траят дотогава, докато изплатят злото, което са сторили на нашия народ – каза фараонът.

–А защо? Та нали Цафнат Панеах, наричан от евреите Йосеф Бен-Израел – заместникът на фараона Хауфра, преди четири века спаси целия египетски народ от смърт през седемте гладни години? Така ли трябва да се отплащаме на неговия народ?

–Виждам, че не си забравила съветите на своя бивш любим Йосеф бен-Йосеф. Той обаче ти е казал само онова, което му е изнасяло, а е премълчал онова, което не е било в негов интерес.

–Какво е то?

–Това, че когато гладът обхванал целия Египет, Йосеф Бен Израел използувал нещастието за своя облага. Той не постъпил като баща на народа, какъвто трябва да бъде заместникът на фараона, но подлъгал и самия фараон, като му подхвърлил малък дял от всичко онова, което ограбил от египтяните.

–Как? Какво е ограбил той?

–Ето, че не знаеш това. През първата година на глада той им иззел среброто и добитъка срещу житото, което им дал. През втората година той им иззел всичката земя, като не взел само земята на жреците.

–Но нали им дал после жито за посев и наредил да дават на фараона само една пета част от реколтата? – запита княгинята.

–Да, но хората станали роби. Роби на фараона. А преди това били свободни хора. Освен това данъчни агенти станали само евреи и те започнали да обират по-голямата част от реколтата. Затова именно наследникът на фараона Хауфра бързо отменил робството на своя народ и ограничил евреите. Така върви този ред и до ден днешен и аз мисля, че е справедлив.

–Когато ти залюби евреина, повдигна срещу себе си и срещу мен целия народ и цялото жреческо съсловие, онова съсловие, което е най-твърдият орех за всички фараони, което е премахвало не един фараон.

–Но нали ти самият си жрец и то върховен? – запита княгинята.

–Да! Затова, именно, зная каква сила е жреческото съсловие, колко грижливо пази то своите материални интереси. Сегашните жреци не са като своите далечни прадеди, които са дошли от небето.

–От небето ли? Какво значи това? – запита княгинята.

–Точно така! От небето са дошли онези малцина, които са станали ядка на групата човеколюбци, грижеща се за развитието на различните племена и народи.

–А защо техните потомци са се изменили?

–Защото наред с тези небесни хора в този свят съществува и една тъмна сила, която различните народи наричат с различни имена. Тя прави всичко, което й е по силите, да унищожи човека, като си служи с най-различни средства.

–Тогава какъв смисъл има нашия живот, щом ние сме играчка в ръцете на тая тъмна сила?

–Има, има смисъл! Силите на този зъл демон не са безкрайни. Той е по-силен от нас, но по-силен от него е Богът на светлината. Той ще унищожи някога злия демон.

–Ако има такъв добър и всемогъщ бог, защо тогава ние, египтяните, имаме толкова много богове?

–Добре че се интересуваш от тези въпроси. Те обаче са много сложни. Друг път ще си поговорим по-дълго за тях. Знай само, че не един фараон, не един жрец са се опитвали да разяснят на народа истинските основи на религията, но не са успявали, защото винаги е имало други, които не са имали интерес от това.

Затова и аз сега те приемам в тази моя спалня, в която съм сигурен, че няма никакво средство за подслушване, поставено от жреците. Защото, ако бяха ме чули те досега, ако не бях внимавал в думите и в постъпките си, отдавна щях да бъда при Озирис във вид на мумия.

–Разбирам, татко, че да си фараон не е лесна работа! Всъщност това е един много тежък товар. Но нека оставим тази тема за друг път. А сега те моля да погледнеш с добро сърце на една моя лична молба.

–Кажи, детето ми! Всичко, което мога да направя, ще го сторя!

–Аз добре разбирам трудностите на твоето положение – каза княгинята – и се съобразявам с тях. Зная, че не ти беше неизвестно, че имах дете от Йосеф. Когато то се роди, ти ми заповяда да го убия, а после се съгласи да го пусна по Нил в насмолено кошче, за да не нося лично вината за неговата смърт.

–Зная също – прекъсна я фараонът, – че ти уговори със сестрата на Йосеф да пресрещне кошчето и да прибере детето при себе си. Зная също, че в момента то се намира при тебе.

–Как? Нима имаш толкова много ум и очи, та знаеш всичко? – запита изненаданата княгиня.

–Да! Вярно е, че самото ми положение ме задължава да имам много разузнавачи, които са мои очи и уши, но освен тях аз имам и една дарба, която ти си забравила, че имах и в миналото.

–О, да! Забравих, че си ясновидец!

-Ясновидец съм и колкото повече остарявам, толкова повече се усилва тази ми дарба. Затова зная всичко за теб.

–Е, тогава мога ли да доведа детето си при теб? – запита развълнуваната майка.



Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница