Човек не избира родителите си…

“Човек не избира родителите си…”, аз бих добавил и родината си.

Ето защо всеки, който не знае какво е да си израснал в дом за сираци, не знае и истинската стойност на думата “сирак”.

Грешно е схващането, че децата, които растат в домовете за сираци на милата ни родина, са лишени от обич, храна и дрехи. Напротив...

Децата, които живеят в приюти получават обич от хората, който се грижат за тях и чрез тази обич те успяват по някакъв начин да се докоснат до чистото и красиво приятелство.

Хората, които бдят над тях са посветили не само себе си, но и своите семейства в тази работа.

Тези деца не се хранят с разнообразна храна, но за сметка на това имат закуска , обяд и вечеря редовно – 365 дни в годината.

Болката която те предизвикват в мен, обаче идва от една толкова проста дума, която е скрила в себе си четири букви, любов и най-светлият човешки образ – МАМА!!!

Те не знаят към кого да се обърнат с тази проста дума и затова започват да търсят във всеки срещнат човекът, който заслужава тази “титла”.

След като напуснат мястото, което те са наричали свой дом /често са изгонвани от там/ те се стряскат:

Какъв е този свят? Каква е тази светлина? Защото в ярките багри на нашите дни, те са раснали в дом – жален и пуст, като спомен безгласен.

Това се случи с мен. Бях на 17 години и преди да напусна своя дом направих и друго – срещнах биологичните си родители. Това беше изпитание което никое седемнайсет годишно момче не трябва да преминава.

Чрез своите родители аз се изправих пред истината за своя произход – аз съм циганин.

За мен тази новина беше стряскаща, тъй като в онзи дом винаги са ме учили, че аз съм българин и като такъв трябва да се гордея.

Ето защо с гордост завърших Хуманитарна гимназия в профилирана паралелка по история и още по-гордо пеех химна на България.
Доката не реших, че трябва да продължа образованието си. Приеха ме в Педагогическия колеж към Шуменския и бях щастлив до момента в който гордо вървящ като първокурсник до кмета на града, не се обърнах и не видях погледа на един от новите ми колеги – „Егати и мангала!”.

От тогава знам, че Бог ме е белязал. Дали за зло или за добро – не знам, но аз бях белязан.

Цял семестър чинно ходих на лекции и бързах да се прибера в общижитието си, за да не ми се налага да срещам този объркан поглед – „Как мангал ще става учител”.

И избягах....

Преметих се в София с мисълта, че тук хората са по-разкрепостени. Започнах да се трудя и да печеля сам пари. Докато нуждата ми от хляб не ме срещна с екипа на Столична библиотека.

Сред книги и хора в чиито погледи срещах възхита, успях да повярвам.

Да повярвам, че в малка България има място за един мангал – студент. Така, под давление на колегите в библиотеката кандидатствах в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Приеха ме.

До втората си година в училището ми се налагаше да водя борби – да доказвам, че въпреки цвета на кожата си аз съм човек; че въпреки цвета на кожата си, аз вярвам в справедливостта и че въпреки цвета на кожата си, аз пея националния химн на всеки 3-ти март.

През третата година от следването се почувствах наистина успял и за това не бях готов да изпитам болката, която усетих.

Работих по програма в МОН и реших, че мога да помогна на бившите си приятели в дома в Добрич. Но вместо да намеря уюта и топлотата от детските си спомени в родния град, се изправих пред студ.

Иван Цветанов