Чудото на българското Освобождение като духовен ориентир за България и Русия



Дата11.03.2018
Размер74.05 Kb.
#61884

Автор: Симеон Гройсман,

www.sgroysman.wordpress.com




Чудото на българското Освобождение като духовен ориентир за България и Русия

На Трети март България чества своя национален празник – постигането с помощта на руското оръжие на Освобождението от османско робство
В края на 1875 г. група революционери се събира в румънския град Гюргево, който само Дунавът отделя от поробена България. Заседавайки в конспиративни условия, те чертаят плана на въстание, което трябва да използва революционния подем на Балканите, предизвикан от въстанието в Босна и Херцеговина и да сбъдне надеждата, че иде часът и на българската революция. В този момент официална Русия не може да се намеси на страната на босненските сърби, но широки обществени кръгове в нея са се застъпили за делото им. Това е родило в умовете на българските съзаклятници дързък план: въпреки липсата на подготовка, да се потърси веднага бунта, който да заяви пред света името „българин”.
...Русия бе готова да се намеси, ала не намираше още силния мотив. Двадесет години се бяха минали от Севастополския погром. Тя си бе отпочинала. А това стигаше. Трябваше прочее, да се използува момента. Наистина жестоко е било да се води един народ на касапница, ала е трябвало. Моментът е диктувал. Последствията доказаха, че сметките на апостолите са били верни.”

Д. Страшимиров, историк на Априлското въстание (1876 г.)
Апостолите – както са наричали водачите на тайната организация, си дават твърде кратък срок – една пролет, за да обиколят своите райони и да вдигнат народа. В проповедта им главно оръжие стават родолюбието и масовата вяра, че на Русия е предопределено да освободи България. Мрачната решителност да загинат за свободата окрилява малцината посветени. Това е добре известно на историците, ала за него малко се пише и не случайно: тези луди глави въвличат в делото цели градчета и села, опияняват българите с разкази за победата, без сами да вярват в нея. Векове наред оковавани, душите се разпукват, сгрени от мечтата за свобода. Случва се същинско чудо: едва за месец - два трудолюбивите занаятчии и земеделци стават въстаници. Мисълта е сама по себе си страшна - водачите съзнават, че въстанието е обречено, но знаят още и че неговата гибел е нужна, за да възкръсне България... Всъщност по тяхно внушение плъзва слух, че Русия чака веднага да се притече на помощ – с офицери, ако не и с казашки отряди. Вярата в „Дядо Иван” е толкова силна, че да се повярва не е никак трудно. Затова за българина днес не е лесно да сдържи емоцията си пред трагичността на описанието на един от знаменитите съвременниците на тези събития:
Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана... На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени - взимали храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави. калпаци.”

Иван Вазов, „Под игото”
Разправата е жестока. Турските власти очакват надигането на осмелилата се „рая” и стоварват гнева си върху нея. Колят така, че за въстание да не помислят следващите поколения. Погиват не само вдигналите се мъже, убивани са старци, жени и деца. Десетките хиляди жертви са подложени на нечувани жестокости...
Моята цел е изпълнена вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее... А на Русия - нека тя да заповяда!”

Георги Бенковски, водач на въстаниците, пред вида на запаленото Панагюрище - главния град на бунта
***

Всяка външна помощ е безкрайно далеч от димните пожарища на България през пролетта на 1876 г. Тази изолираност е от полза за турските управници, но скоро тя се оказва илюзорна. Кореспонденти започват да разкриват пред читателите си ужасната картина на погромите. Дипломатите от града на Нева обаче следят балканските събития с тревога. Че Русия трябва да се намеси, те разбират отлично, ала голяма е изолацията й след поражението в Кримската война (1853-1856 г.), не е завършена мащабната милютинска военна реформа, а и финансите на империята не са цветущи. Руското правителство и особено канцлерът А. М. Горчаков не искат да воюват и започват да търсят дипломатически изход от кризата. И тогава... се случва друго чудо. Руският народ при цялата многоликост на обществото се надига като един - завладян от желанието да се помогне на брата – роб!


Това, което се случваше в Русия през лятото и есента на 1876 г. е нечувано и невиждано не само в руската, но и в ничия друга история... Нашето народно движение изуми не само Европа, но и руското общество, тоест образованото и мислещото съсловие на Русия, именно с това, че то беше народно в буквалния смисъл на тази дума.”

И. С. Аксаков
Публицистът славянофил И. С. Аксаков е само един от народните водачи, застанали на страната на балканските славяни. Техни застъпници стават най-видните дейци на руския духовен живот от онова време: Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой, И. Н. Тургенев, Я. П. Полонски, Д. И. Менделеев и множество други. Печатът разнася из необятна Русия огнените слова на Аксаков и призивите за съчувствие и милосърдие на Достоевски. Черковните амвони стават трибуна в българска защита. Славянските комитети и общините събират пожертвования за жертвите на зверствата, провеждат митинги, подготвят петиции.
Русия не може да измени на великата славянска идея, но тази идея е в същността си не завоевателска, не насилническа, тя е идея в служба на цялото човечество.”

Ф. М. Достоевски

На виковете за избавление се отзовават и други: и Джузепе Гарибалди, и Виктор Юго, даже английският парламентарен водач Уилям Гладстоун. Днес България ги помни и почита. Но истината за тези събития не се състои само в изброяването на известни имена. Главното е друго. Западните държави и главно Великобритания, демонстрирайки пред света достиженията на цивилизацията, по онова време твърдят, че техния материален, икономически и научен напредък е основа за демократично управление, за създаването на един нов модерен човек – възвишен и цивилизован, на свой ред облагородяващ външния, „варварски” свят. От тази позиция за тях е лесно да поучават османците, да дават съвети за реформи и така да им помагат да скрият позора от извършените злодеяния.

Протестирайки срещу това лицемерно милосърдие, въпреки преписваната му „изостаналост”, пръв по благородство, най-голям защитник на българите на дело става народът на Русия. Народ, който без сянка от мисъл за самосъхранение, през 1876 г. показва величието на духа си, заявявайки, че в името на вярата и идеала иска война. Война, на която самият той, за чуждия живот, ще трябва да загива.
С мисълта за войната против турците, живееха тогава руснаците от всички възрасти: и старци и юноши.”

княз Евг. Трубецкой
***

Пред Императора и Правителството е поставено искането на братята отвъд Дунава да се помогне, а подкрепата на Запада за Турция оставя дипломатите с празни ръце. Русите настъпват през 1877 г. Много е казано за бляскавите им подвизи и славни победи. Тях България помни със стотици паметници и ежегодни чествания. В началото на войната обаче, почти всички опасения на стратезите се сбъдват. Армията е недостатъчна по численост, офицерите на места съвсем не достигат, а във важни области на въоръжението турците се оказват по-добре подготвени с помощта на своите съюзници. Когато за руските войници и българските опълченци на генерал Й. В. Гурко се открива шанс да напреднат в Тракия срещу турската столица, пред тях се изправя многочислена войска, прехвърлена от Албания с британски флот... Сигурно е, че последвалата победа над Турция се дължи, колкото на военното изкуство и подготовка на руската армия, толкова и на онези качества, които не подлежат на обучение в мирното време: смелостта, готовността за саможертва в името на право дело. Те стават ключовото оръжие, което вражеските обози с ничия помощ не могат да си доставят.

Колкото и голямо да е било възхищението дотогава, тази огромна вътрешна сила на руския войник, е нямало как да не поразят с мащаба си и най-убедените. Българите, сами невярващи в своето щастие, срещат с огромно възхищение своите освободители в обкичените с цветя освободени градове. И целият възторг се слива в две нови, подхванати от всички, думи, използвани като спомен в българския и до днес: „ура” и „братушки”.
Един от моите чичовци, който целия си живот бе бленувал да види освобождението и „московците”, цял ден викаше: „Видях ги, Боже! Царство българско вече имаме! Сега и да умра, не ми е жал!”

д-р Т. Янков
***
В Освободителната война загиват 200 000 руски войни. Днес техния подвиг по висотата си ни се струва до крайност отдалечен от нашата епоха. Не случайно се твърди, че тъкмо тази война е един от най-големите „нравствени капитали” на Русия, а предшествалите я събития – един могъщ изблик на милосърдието и благородството, на всичко непонятно и величаво, събрало се в онова, което наричат руска душа. Нима са много настъпателните войни, за които без колебание ще кажем, че са до край справедливи? Това тъкмо прави тази война предмет на заслужена гордост.
Русия – това е единствената страна в Европа, в която има достатъчно идеализъм, че да може да се воюва заради едно чувство.”

М. Д. Скобелев
Днес, когато отношенията между България и Русия следват императивите на своето време и слагат ударението върху икономическите показатели на двустранния обмен, е прекрасно, че Трети март е за двете страни една жива връзка на духовността. Тъкмо този дух, с неговия особен културно-исторически заряд ни е нужен днес, когато като всички славянски народи трябва да оцеляваме в една нова среда – на масова култура от конвейрно-потребителски тип, създавана другаде и според мерките на един чужд на нашите народи ментален настрой. Кой, ако не най-достойните страници на историята ни, може да ни даде нравствените ориентири, липсващи ни в тези съвременни условия? Неслучайно тъкмо „възрожденският дух” – този на патриотите и поборниците от подготвилата Освобождението епоха на национално укрепване, е в България еталон на морална чистота. Твърде трудно постижима днес... Затова вярвам, че и освободителите имат своето видно място в Пантеона на днешна Русия, в който тя ще търси пример за своето ново възраждане.

На руснака, който не е запознат отблизо с България, тази патетика може и да се види странна. Ще му е трудно да си представи, колко много пъти само за ден тук ще бъде спомената неговата страна, с колко цветя ще се почетат героите й. За днешния българин пък, е също нелесно да разбере огромният ентусиазъм, с който мнозина в Русия приемат неговата култура и история, както за това дава пример Сдружението за дружба между народите „Башкортостан – България”. А нека се замислим, че въпреки преградите между политически блокове и съюзи, тази симпатия между България и Русия, проблясва не само за празника, а всеки ден ни прави взаимно по-близки. И това е било все така, въпреки менящата се политическа конюнктура. На всеки, комуто всичко това, продължава да се вижда изненадващо, в завършек можем да отговорим: това не е мимолетно увлечение, а една вековна тяга, която през вековете на взаимопомощ и разбирателство, е теглила напред и България, и Русия. За да стигнат те заедно до чудото на Трети март 1878 г. и избавлението от османско иго. И да продължат напред.










Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница