Цикъл от 10 лекции базел – 1912 г

ЦИКЪЛ от 10 ЛЕКЦИИ

П Р Е Д Г О В О Р

През пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия на по­вър­х­нос­т­та из­ля­зо­ха дос­та­тъч­но не- ща, ко­ито ни зас­та­вят да приеме, без смях и подигравка, че съ­щес­т­ву­ват ин­ди­ви­ду­ал­ност с ви­со­ко знание, ко­ито се про­явя­ват ка­то ръ­ко­во­ди­те­ли от пре­въз­хож­дащ фор­мат и ко­ито сто­ят зад мно­го от съ­би­ти­ята ра­зиг­ра­ва­щи се сред нас. Но съ­щес­т­ву­ват съ­що и зна­ещи и ръ­ко­во­де­щи лич­нос­ти от по­-ма­лък - да ре­чем - нап­ри­мер от на­ци­она­лис­ти­чен формат, от които про­из­хож­дат подтици, ко­ито про­ник­ват на­шия свят и го разтър- сват. В срав­не­ние с по­тъ­на­ли­те в ма­те­ри­алис­тич­на тъ­по­та ев­ро­пей­ци са мъдри, за­що­то зна­ят не­що за битието, ко­ето стои зад све­та на илю­зиите. Между тях има на­й-­раз­лич­ни сте­пе­ни и отсенки, как­то по от­но­ше­ние на тях­но­то зна­ние та­ка и по от­ноше­ние на тях­но­то схва­ща­не за това, ко­ето е по­-висш морал. Самото ска­зу­емо добър е не­що относително, то за­ви­си от кръ­го­зо­ра на човека. Погледът на ня­кои ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти об­х­ва­ща народи, ра­си и тех­ни­те за­да­чи или да­же интереси, до­ка­то пог­ле­дът на дру­ги об­х­ва­ща чо­ве­чес­т­во­то ка­то ця­ло и де­ло­то на не­го­во­то спасение. Спасен тряб­ва да бъ­де не са­мо от­дел­ния човек; цялото човечество тря- бва да бъде спасено, а също така и по-нисшите царства; тварите и камъните, елементите и светът на демоните. Това, ко­ето за то­ва спа­си­тел­но дело, е добро, но то е доб­ро по раз­лич­ни на­чи­ни и на раз­лич­ни сте­пени. И онова, ко­ето ня­ко­га е би­ло добро, по­-къс­но мо­же да бъ­де зло, ко­га­то е пре­не­се­но вър­ху дру­ги условия, в дру­ги времена. Който вър­ши това, мо­же да бъ­де до­бър по се­бе си. Но той мо­же съ­що да се зат­во­ри за ед­но по­-вис­ше раз­би­ра­не и чрез то­ва да про­из­ве­де зло, да ста­не той сам лош.

И та­ка в сър­ца­та и де­ла­та на онези, ко­ито се на­мес­ват в съд­би­ни­те на човечеството, мо­гат да ца­ру­ват на­й-­раз­лич­ни раз­би­ра­ния и намерения, ко­ито мо­гат да бъ­дат доб­ри или вредни, бла­гот­вор­ни или спъ­ва­щи ис­тинско­то развитие, спо­ред стъ­па­ло­то ко­ето е би­ло из­ка­че­но по ви­со­ка­та стъл­ба на развитието, спо­ред об­се­га на кръ­го­зо­ра в зри­тел­но­то по­ле на душата.

От това, ко­ето ни е да­де­но ка­то въз­мож­нос­ти за схващане, мо­жем да из­в­ле­чем ед­но поз­на­ни­е­: а то е, че напредъкът на човечеството е над всяка раса и националност и че развитието трябва да върви неспирно напред, като обхваща всичко, което човечеството е произвело като културни придобивки, което е било извършено като дела за неговото спасение. Възход и упа­дък на на­ро­ди­те са са­мо от­дел­ни въл­ни и нес­пир­ния по­ток на развитието; и всяка културна вълна донася своя принос в цялостния поток на общочовешкия напредък.

Да ста­не то­ва де­ло дос­то­яние на познанието, а не са­мо на вярата, да зав­ла­дее си­ла­та на то­ва поз­на­ние чувство­то на всич­ки мис­ле­щи и про­явя­ва­щи во­ля хо­ра и да ста­не та­ка жи­ва ду­хов­на си­ла в тях, на то­ва бе пос­вете­но де­ло­то на це­лия жи­вот и без­к­рай­на та пъл­но­то на да­ро­ви­тост и спо­соб­нос­ти на Рудолф Щайнер.

Тази на­й-­теж­ка от всич­ки за­да­ча - да бъ­де пре­вър­на­то съм­не­ни­ето в си­гур­ност на по зна­ни­ето - се на­ложи ка­то ед­на не­об­хо­ди­мост и ед­на по­ве­ля в един момент, ко­га­то пред ев­ро­пе­еца се бе­ше ве­че раз­к­рил един пог­ре­шен и не­от­го­ва­рящ ве­че на изис­к­ва­ни­ята на епо­ха­та път в об­лас­т­та на извънсетивното; в един момент, когато в материализма на американо-европейското човечество бе направен пробив по един хаотичен начин, когато беше създадена известна "сфера на влияние" произхождаща от упадъчни култури и тайни общества, сфера на влияние, която пресле- дваше особени цели.

Тези не­ща и опас­нос­ти са не­из­мен­но свър­за­ни с тър­се­щия стре­меж на хо­ра­та и с тях­но­то об­ре­ме­ня­ва­не с твър­де чо­веш­ки сла­бос­ти и недоста- тъци, лю­бо­питс­т­во и жаж­да за сензационното, щес­т­ла­вие и честолюбие, жаж­да за власт.

По то­зи на­чин да­де­на общност, ос­но­ва­на пър­во­на­чал­но на доб­ра вя­ра и доб­ра воля, лес­но из­па­да в ко­рупция. В ней­на­та фор­ма тя е под­ло­же­на на про­ме­ни и развитие, въз­п­ри­ем­чи­ва за но­ви вли­яния и те­че­ния и без да за­бе­ле­жи лес­но мо­же да бъ­де от­к­ло­не­на от ней­ни­те пър­во­на­чал­ни цели. Към нея се приб­ли­жа­ват силите, ко­ито ис­кат да из­пол­зу­ват да­де­ния ин­с­т­ру­мент за свои соб­с­т­ве­ни цели; по този начин се раждат уплитания, завладяване на души и общества. Това е мо­же би необходимо, за да се по­ощ­ри прозорливостта и поз­на­ни­ето на чо­ве­чес­т­во­то ка­то цяло, за про­буж­да­не­то на от­дел­ния чо­век спря­мо враго­ве­те на душата. Но чрез това, нещо, ко­ето още се­га би мог­ло да по­ощ­ри нап­ре­дъ­ка на хората, е от­мес­те­но за не­оп­ре­де­ле­ни бъ­де­щи времена, ед­на но­се­ща раз­ру­ше­ние ка­тас­т­ро­фа ос­та­ва неминуема, за­да­вя­ща се, един кълн, кой­то се­га ще тряб­ва да уз­рее в ду­ши­те ед­ва в след­ва­щи­те съществувания.

С то­ва опу­ще­ние са свър­за­ни без­к­рай­ни болки, стра­да­ния и се­ме­на­та за по­-къс­ни мъ­че­ния про­из­хож­дат от се­гаш­ни­те заблуди. Насочването на не­ус­пе­лия опит в не­го­ви­те пра­ви пъ­ти­ща изис­к­ва подновени, двой­но по­мощ­ни си­ли и средства, които, как­то и вся­ко ле­чеб­но средство, но­сят в се­бе си как­то си­ли на ос­во­бож­дени­ето от зло­то та­ка и си­ли на разруше- нието. Всичко за­ви­си от това, как те ще бъ­дат упот­ре­бе­ни­: това пада в

Ако хвър­лим пог­лед вър­ху опитите, ко­ито бя­ха направени, за да се нап­ра­ви пър­ви­ят про­бив в ма­те­ри­ализма на ми­на­ло­то столетие, бих­ме мог­ли да ка­же­м: п­ъ­р­во бе почувствувана необходимостта да бъде избрано едно убедително, солидно средство, за да бъдат убедени хората, че съ- ществуват и други сили, освен тези, които естествената наука позна- ваше дотогава. Американо­-­ев­ро­пейс­ки­ят чо­век има­ше раз­би­ра­не са­мо за това, ко­ето е дос­тъп­но за се­ти­ва­та­: с­ъот­вет­но на това окултно се доближи до него със свойствата на сетивното - в спиритизма. Но то апе­ли­раше съ­що и към чув­с­т­ве­на­та сфе­ра на хо­ра­та и към маг­не­ти­чес­ка­та си­ла на кръв­ни­те връзки, ко­ито ис­ка­ха да се раз­п­рос­т­рат и от­въд смъртта. Търсеше се връз­ка с близ­ки­те заминали. Тази нуж­да от­к­ри на спи­ри­тизма ши­ро­ки кръгове. Той на­ис­ти­на ма­те­ри­али­зи­ра ду­ха и прив­ле­че към чо­ве­ка пя­на­та на под­се­тив­ния свят на желанията; но това не се съзираше. От ед­на стра­на из­г­леж­да­ше, че са за­до­во­ле­ни коп­не­жи­те на ду­ши­те на ед­ни хора; други пък задоволяваха своя сензационен стремеж към знание. Но духът, кой­то бе­ше ста­нал по­до­бен на физическото, кой­то бе във­ле­чен в материалното, не мо­же­ше да раз­к­рие на чо­ве­ка вра­ти­те на ис­тин­с­ко то познание, а са­мо да го пот­ре­се или да го прис­пи - и съ­щев­ре­менно да изос­та­ви прис­па­ни­те на про­из­во­ла на гру­би­те измами. Спи- ритистката въл­на би мог­ла да бъ­де един преход; нещо като духовен ту- нел, който би могъл да доведе от другата страна чрез познаването на нови сили и минавайки през нови опитности, поощряващ по-нататък стремежа към познание, а също така събуждайки едно чувство за духовна чистота. Обаче за мно­зи­на той ста­на ед­на тъм­на яма и ед­на про­паст за духа. В по­ве­че­то слу­чаи стре­ме­жът към из­с­лед­ва­не не се про- буждаше; по-скоро кръговете които му се отдаваха, бяха обхванати от пасивност, даже от затъпяване. Често пъ­ти за медиумите, ко­ито му се отдаваха, пос­лед­с­т­ви­ята бя­ха гру­би заблуж­де­ния и не­въз­дър­жа­ност по от­но­ше­ние на мо­рал­но­то поведение. Но на онези, ко­ито тър­се­ха по­-на­та­тък и не спи­ра­ха до тук, той мо­же­ше да ста­не фак­ла и светила.

Някои от оне­зи хора, ко­ито имат дъл­бо­ко зна­ние за те­зи не­ща и виж­да­ха яс­но по въпроса, по­тър­си­ха та­кива ли­ца с осо­бе­но раз­х­ла­бе­на фи­зи­чес­ка организация, ко­ито бя­ха сре­ща­ли по­-мал­ка съп­ро­ти­ва в срав­не­ние с по­-го­ля­ма част от хо­ра­та на запада, за да пос­тиг­нат един ду­хо­вен пробив, и все пак да имат дос­та­тъч­но си­ла на волята, за да ус­то­ят на съб­лаз­ни­те и да не из­гу­бят мо­рал­но­то си рав­но­ве­сие при на­па­де­ние на те­зи съблазни. Такива ли­ца би­ха мог­ли да да­дат до­ка­за­тел­с­т­ва за съ­щес­т­ву­ва­не­то на скри­ти све­то­ве и сили. И те­зи до­ка­за­тел­с­т­ва би­ха мог­ли да оп­ро­вер­га­ят
това, ко­ето то­га­ва ва­же­ше ка­то не­оп­ро­вер­жи­мо до­ка­зан ме­ха­ни­зъм на све­та на науката. За цел­та бе­ше нуж­на ед­на про­пус­к­ли­ва фи­зи­чес­ка конструкция. Между втвър­де­ни­те те­ла на об­ра­зо­ва­ни­те хо­ра на за­па­да съ­щес­т­ву­ва­ха мал­ко та­ки­ва организми. Такъв един инстру­мент бе на­ме­рен в лич­нос­т­та на Х. П. Блаватска, по рож­де­ние Хан: славянска и гер- манска кръв, израснала сред стихийните сили и под потоците на свет- лина на източната руска земя. Елементарните си­ли бро­де­ха и в ней­на­та душа; нейната воля беше силна, но от време на време излагаща се и подчиняваща се на сили по-мощни от нея и след това изпадаща извън областта на нейната собствена отговорност. Тя бе избрана, за да бъ­де хвър­лен в чо­ве­чес­т­во­то един нов импулс, за да на­со­чи пог­ле­да си вър­ху скри­ти­те ду­хов­ни течения. Тук раз­би­ра­ме на пър­во мяс­то он­зи импулс, кой­то бе вло­жен в кни­га­та "Разбулената Изида"; той произхож- да от розеннкройцерски намерения. Въпреки, че вдъх­но­ви­те­ли­те на та­зи кни­га се въз­дър­жат да го­во­рят за прераждането, ре­зервираност, ко­ято за­пад­ни­те окул­тис­ти счи­та­ха не­об­хо­ди­ма за оно­ва време, със сво­ите ве­ли­ки ду­хов­ни възгле­ди то­зи им­пулс би мо­гъл да ко­ри­ги­ра и за­дър­жи оно- ва, ко­ето се раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ше ха­отич­но ка­то спи­рити­зъм и спъ­ва­ше ду­хов­ния напредък. Но то­ва те­че­ние бе отклонено; Х.П. Блаватска попад- на в ориенталските кръгове, на които нейната воля не можа да устои. В обществото, ко­ето тя ос­но­ва първо в Америка, виж­да­ме от ед­на стра­на пред­с­та­ве­но­то и ста­ро те­че­ние на спи­ри­тиз­ма в ли­це­то на сръч­ния ор­га­ни­за­тор Колонел Олкот, въпреки, че Х.П. Блаватска се счи­та над­рас­т­ва­ща го и по­ра­ди то­ва го тре­тира поч­ти иро­нич­но и добродушно, но не не­тър­пе­ли­во го поучава; от друга страна виждаме, как тя самата поема пътя към Азия, следвайки силите, които от там влияят на нейния дух.

В ин­дийс­кия окултизъм, на кой­то тя ско­ро се от­да­ва и от кой­то за­ема мощ­ния им­пулс за раз­п­рос­т­ра­не­ние то в Европа и Америка на ис­ти­ни­те за пре­раж­да­не­то и Карма, се при­мес­ват пос­то­ян­но и фа­тал­но неп­ре­въз- мог­на­ти­те още за­ви­си­мос­ти от ней­но­то ме­ди­ум­нис­тич­но време, ко­ито па­ра­ли­зи­рат ней­на­та во­ля и по­мътня­ват об­ра­за на нейния ха­рак­тер за онези, ко­ито не мо­гат да се ори­ен­ти­рат в та­зи сме­си­ца от честен, но страс­т­но въз­бу­ден характер, на един жив, но неш­ко­лу­ван ин­те­лект и на стран­на про­мен­чи­вост на духа, на не­по­нят­ни раз­цеп­ле­ния на съзнание- то. Наистина, за съв­ре­мен­ния за­па­ден чо­век то­ва е ед­но явление, ко­ето трез­ви­ят мис­ли­тел с пра­во тряб­ва да отхвърли; но на онзи, който търси един подходящ инструмент в служба на напредъка в духовно отноше- ние - или също за други цели - за окултиста, който търси такъв инст- румент, това е един желан обект.

Тя мо­же­ше да об­с­лу­жи чо­ве­чес­т­во­то с факти, а фак­ти же­лае пре­ди всич­ко ан­г­ли­ча­ни­нът , ан­г­ло­-­аме­ри­ка­нецът. Той ги приз­на­ва и тогава, ко­га­то
те са очебийни. Така от там мо­жа съ­що да се раз­п­рос­т­ра­ни дви­же­ние то, чий­то им­пул­са­тор ста­на Х.П. Блаватска: Теософското Общество. То из­рас­на и се разпространи, въп­реки на­со­че­на­та сре­щу не­го борба, от­х­вър­ля­не­то му и ня­кои кри­зи и раз­ви - пог­лед­на­то външ­но - един из­ця­ло меж­ду­на­ро­ден характер.

След смър­т­та на ос­но­ва­тел­ка­та един­с­т­во­то на об­щес­т­во­то не мо­жа да бъ­де запазено. Първо го­ля­мо раз­цепле­ние пос­лед­ва не­пос­ред­с­т­ве­но след ней­но­то заминаване. То бе­ше пос­лед­с­т­вие на несъгласието, нас­тъ­пи­ло пре­ди по­-мал­ко от 2 го­ди­ни меж­ду Анни Безант, от­на­ча­ло от­да­де­на на по­ли­ти­чес­кия жи­вот ка­то радикал, а след то­ва со­ци­алис­ти­чес­ки ора­тор и дъл­го­го­ди­шен сек­ре­тар и сът­руд­ник на Х. П. Блаватска – Уй- лям Джодж. В Англия Джодж тряб­ва­ше да отс­тъ­пи пред Анни Безант; напротив по-голяма част от американското общество се присъедини към него. Това дви­же­ние жи­вее по­-на­та­тък в две течения: течението на Катерина Тингли в Поинтлома Калифорния, и едно малко, по-слабо поз- нато течение, начело на което стоят мистер и мисиз Джонсон – Ше- лиховски /тя е племеница на Х.П. Блаватска/. Самият Джодж по­чи­на след 1 година. Другите по­-пър­ви сът­руд­ни­ци на Блаватска, уче­ни­те Мийд и Кейтли, ра­бо­те­ха от­на­ча­ло за­ед­но с Анни Безант по-нататък, слу­жи­ха й, ка­то под­ло­жи­ха на на­уч­на про­вер­ка ней­ни­те книги. Но та­зи връз­ка пос­те­пен­но отслабна. Анни Безант пре­не­се сво­ята глав­на ре­зи­ден­ция в Адиар, Индия, пре­ми­на към ин­дийс­ка­та религия. Когато пос­те­пен­но се от­къс­на от вли­яни­ето на твър­де ува­жа­ва­ния ин­дийс­ки учен Чакраварти и из­б­ра за свой съ­вет­ник по­-мал­ко це­не­ния Бхагаван Дас, тя се от­чуж­ди от те­зи сътрудници. Стигна се до кри­за и до скъс­ва­не на отношенията, ко­га­то Анни Безант все по­ве­че се на­соч­ва­ше към Ледби- тер и нак­рая из­пад­на на­пъл­но под не­го­во влияние.

Рудолф Щайнер сле­ди то­ва раз­ви­тие на Анни Безант със съ­жа­ле­ние и огорчение. Може да се каже, че той не про­пус­на ни­то един слу­чай да и да­ва указания, ко­ито би­ха по­мог­на­ли да на­ме­ри си­гур­на опо­ра в ней­но то опип­ва­не при труд­ни­те проблеми, би­ха й по­ка­за­ли пра­вия път в ней­на­та обърканост. Той вър­ше­ше то­ва от­да­вай­ки и не­об­хо­ди­мо­то почита- ние, с въз­дър­жа­ност - ка­то един по­-ма­лък брат. Имаше мо­мен­ти - на на­й-­ви­со­ко ис­то­ри­чес­ко напрежение, ко­га­то си ка­за­х: ­се­га тя трябва да види, да разбере, кого има пред себе си - и кой може да и помогне. Оба- че не­го­ва­та ес­тес­т­ве­на скром­ност раз­мът­ва­ше нейния пог­лед - и ма­ги­ята на ве­ли­чи­ето надделя. Накрая се по­лу­чи така, че Рудолф Щайнер - твър­де уч­ти­во - трябва­ше да и ка­же­: на­ша­та работа трябва да бъде водена напълно независимо една от друга, - необходимо е разделяне полетата на нашата работа.

Тогава за­поч­на бор­ба­та про­тив него, наз­ря пла­на да се под­ко­пае ра­бо­та­та на Рудолф Щайнер.

Разбираше се от са­мо се­бе си, че ли­ше­ни­ят от вся­как­во зна­че­ние псев­до­-х­рис­ти­ян­с­ки езотеризъм, кой­то бе зас­тъ­пен от Ледбитер и въз­п­ри­ет от Анни Безант, не мо­же да за­до­во­ли тър­се­щи­те ду­ши на Запада. Христо­с-Исус на хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва - та­ка се каз­ва­ше в то­зи та­ка на­ре­чен "Християнски езотеризъм" - не е жи­вял никога, не е бил ни­ко­га разпнат. Сто го­ди­ни по­-ра­но той бил по­ве­сен на ед­но дър­во - а то­ва в дейс­т­ви­тел­ност се от­на­ся за мъд­рия учи­тел меж­ду другите, кой­то не мо­жа да­же да бъ­де срав­нен с Буда. В то­ва раз­би­ра­не ня­ма ни­как­ва сле­да от ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на мис­те­ри­ите до тях­но­то из­на­ся­не на светов­но ис­то­ри­чес­ка­та арена... Въобще - ни­ка­къв ис­то­ри­чес­ки смисъл... В за­мя­на на то­ва от­ри­ца­тел­но ви­со­ко­ме­рие при неща, ко­ито не се познаваха. А се­га вне­зап­но - след ка­то видяха, че дейнос­т­та на Рудолф Щайнер прив­ли­ча мно­го ду­ши на Запада към те­зи тайни, ко­ито се от­ва­ря­ха за мъдростта, ко­ято се раз­лива­ше от не­го­ва­та уста, ка­то видяха, как в не­го­во­то уче­ние ед­на част се свър­з­ва­ше ор­га­нич­но с дру­га­та и се по­лу­ча­ва­ше не­що ка­то че са­ми­ят ми­ров про­цес говори, - не­го­ви­те вра­го­ве почувствуваха, че им се из­п­лъзва ед­но поле, ко­ето ре­ши­тел­но бя­ха на­мис­ли­ли да завладеят. Ако не им про­вър­вя с от­ри­ча­не­то на Христа, тряб­ва­ше да им про­вър­ви с но­ва от­к­ри­тия Христос. За цел­та бе из­б­ра­но мом­че­то Кришнамурти, но в ре­зерв има­ха ня­кол­ко дру­ги кандидати, в случай, че ра­бо­та­та с мла­до­то мом­че не успее. Това мом­че бе пред­с­та­ве­но на ев­ро­пей­ци­те - и има­ха успех.

За да се пос­тиг­не успех, сред­с­т­ва­та не се подбираха; в случай на неволя на разположение стояха най-различните версии, за да се разсеят съм- ненията. Ако бе­ше не­об­хо­ди­мо от­ри­ча­ше се това, ко­ето при дру­ги слу­чаи се въз­вес­тя­ва­ше Целта оп­рав­да­ва средствата; никога не липсваха сензациите. Новооснованата Звезда на Изтока ста­на един мо­щен ин­с­т­ру­мент за та­зи пропаганда, ка­то имаше кло­но­ве във всич­ки континенти, бла­го­да­ре­ние на това, че из­би­ра­ше сво­ите чле­но­ве от Теософското об- щество. Именно край­но гро­тес­к­но­то и ек­зо­тич­но­то изглеждаха, че им­по­ни­рат там, къ­де­то ина­че би се предиз­ви­ка­ло присмех. Например пре­са­та прие не без ува­же­ние в сво­ите ко­ло­ни съобщенията, ко­ито се да­ва­ха за кра­си­вия ин­ди­ец и не­го­во­то очак­ва­не ка­то Христос. Той бе­ше ин­те­ре­сен и неопасен.

Рудолф Щайнер се про­ти­во­пос­та­ви твър­до и стро­го на то­ва безчинство. След ка­то про­пад­на и не ус­пя всичко, ко­ето би го под­чи­ни­ло на тех­ни­те цели, пре­ми­на се към от­к­ри­та враждебност. Това на­ло­жи не­об­хо­ди­мо- стта, при из­на­ся­не­то на раз­лич­ни цик­ли от сказ­ки в Средна и Северна Европа той да взе­ме от­но­ше­ние към те­зи сплетни, да по­со­чи това, ко­ето

За да бъ­де пъл­на иронията, на­ред с без­б­рой мно­го­то "дейности", ко­ито вът­реш­но раз­к­ла­те­но­то Теософско об­щес­т­во раз­ви­ва­ше то­га­ва и към ко­ито бя­ха при­зо­ва­ни чле­но­ве­те, ро­ди се ед­на но­ва дейност в по­ле­то та­зи та­ка на­ре­че­на хрис­ти­ян­с­ка дейнос­т: ­"да бъдеш християнски" принадле- жеше към този нов курс, докато по-рано на това се гледаше състрада- телно. Но как? Момчето Кришнамурти очаква­ше сво­ята църква; т.е.- градеше се предварително за него. Будистът Ледбитер, ня­ко­га учи­тел и възпи­та­ник на Кришнамурти, ста­на се­га вне­зап­но ста­ро­ка­то­ли­чес­ки епископ, а за­ед­но с не­го и ня­кол­ко приятели. Често във вес­т­ни­ци­те и спи­са­ни­ята мо­же­ше да бъ­дат ви­де­ни фо­тог­ра­фи­ите на те­зи епис­ко­пи в пълни одежди. Това дейс­т­ву­ва­ше ка­то външ­на по­за и ка­то пародия. Това ока­ри­ка­ту­ря­ва­не на Християнството стана, за да бъ­де под­ко­па­на обек- тивната, на­уч­но обос­но­ва­на и ду­хов­но ос­ве­ти­тел­на­та ра­бо­та на Рудолф Щайнер. Така гро­тес­к­но­то стои на­ред със се­ри­оз­но­то и въз­ви­ше­но­то и тряб­ва да бъ­де взе­то под вни­ма­ние - за­що­то то е на лице.

Постепенно ролята, ко­ято Кришнамурти тряб­ва­ше да иг­рае ста­на за не­го мъ­чи­тел­на и неприятна. Той трябва­ше да зап­ла­ти от­руп­ва­не­то с по­чес­ти и бла­га със сво­ята свобода. Той сам тряб­ва­ше да почувствува, че не­го­ви­те спо­соб­нос­ти бя­ха не­дос­та­тъч­ни за пред­хож­да­щи­те го приз­на­ния и слава; неговите писания бяха повърхностни, дарбата на красноречие недостатъчна. Разговорите до огъ­ня в ла­ге­ри­те тряб­ва­ше да за­пъл­нят празнотите; подчертаваше се, че неговото най-изпъкващо качество бе- ше излъчването на магнетичен флуид. В ед­но спи­са­ни­е­"­-­-­-­-­-­-­-­-­-­-­-­-­-­-­"­от 1930 го­ди­на се из­тък­ва­ше в пре­да­де­ния там раз­го­вор меж­ду Анни Бе- зант и Ледбитер с чле­но­ве на конгреса, че ме­ро­дав­но­то у Кришна­мур­ти не са мис­лов­ни­те сили, а - съ­що как­то пре­ди 2000 го­ди­ни при не­го­во­то въп­лъ­ще­ние ка­то Христос - из­лъч­ва­щия живот. Както при дру­ги слу­чаи и при то­зи съ­щев­ре­мен­но се ру­ши ти­хо - за­що­то Кришнамурти из­вър­ши ед­но дело, чрез ко­ето ис­ка­ше от­но­во да до­бие сво­ята из­гу­бе­на сво­бо­да­: той разтури своя орден, Звездата на Изтока. Това ста­на в ла­ге­ра при Омен, в Холандия, в 1929 година. За то­ва той би мо­гъл да бъ­де поз- дравен, за­що­то ня­кой би же­лал да раз­тур­ва та­ки­ва инстанции, ко­ито тол­ко­ва лес­но се разпадат, за да се съз­да­де сво­бод­но прос­т­ран­с­т­во за живота; въпреки това трябва да се прави постоянно опит, да се запази чиста и формата, защото тя е хранилище на силата. Това зна­чи­:
Кришнамурти, който дължи голяма благодарност на Анни Безант, не би знаел, как да се освободи, въпреки че вътрешно не можеше вече да я следва. Все пак, при ве­че про­бу­де­но съз­на­ние той дъл­го вре­ме се под­чи­ня­ва­ше и иг­ра­еше ро­ля­та на бога, ка­то в сво­ите ре­чи си из­п­ли­та­ше с то­зи ореол. Нищо не помага, че в оп­ре­де­ле­ни мо­мен­ти се съг­ла­ся­ва­ха с него, той от­х­вър­ля то­ва от се­бе си, ко­га­то в дру­ги мо­мен­ти се съг­ла­ся­ва с него. В не­го­ви­те на­зи­да­тел­ни книж­ки в ед­но из­ре­че­ние той от­х­вър­ля това, с ко­ето в след­ва­що­то се украсява. Един не­опи­тен и не­по­но­сим ма­ни­ер за ев­ро­пе­еца­: ­из­ре­че­ни­ята блещукат като малки извивки и се развиват.

Никак не е лес­но да пи­ша всич­ко то­ва и да го пос­та­вя ка­то пред­го­вор на ед­но та­ко­ва произведение, как­во то пред­с­тав­ля­ват сказ­ки­те вър­ху Еван- гелието на Марка. Насочвайки своя пог­лед към те­зи кос­ми­чес­ки висини, чо­век би ис­кал да заб­ра­ви дреб­на­вос­ти­те на човека, ко­ито та­ка сил­но се нат­рап­ват в бър­ко­ти­ите на ед­но общество, да не взе­ма под вни­ма­ние ня­кои дви­же­щи сили, чи­ито ма­ри­онет­ки са хората. Днешното състо­яние на съз­на­ни­ето не поз­во­ля­ва ве­че това. Защото от обяс­не­ни­ето със съ­би­ти­ята и от бди­тел­нос­т­та спрямо това, ко­ето ца­ру­ва в све­тов­ни­те съ­би­тия ка­то скри­та инициатива, в доб­ро­то как­то и в зло­то - се раж­да съзнание- то, ко­ето се про­ти­во­пос­та­вя буд­но на всич­ко то­ва - оп­ра­вя нишки, раз­вър­з­ва въз­ли или на­й-­мал­ко со­чи пъ­ти­ща­та за това. Днес е не­об­хо­ди­мо за бъ­де про­бу­де­но ед­но ко­лек­тив­но съзнание, в ко­ето да мо­же да се влее си­ла на Аза на по­-ви­со­ка степен. И то­зи свръ­х-­ли­чен об­х­ва­щащ Аз ще се на­учи да раз­ли­ча­ва меж­ду Провидение, мъд­ро ръ­ко­вод­с­т­во на све­та и това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в оне­зи сфери, ко­ито про­явя­ват сво­ите "множе- ство багри" меж­ду бо­жес­т­ве­но­то ръ­ко­вод­с­т­во и съд­би­те на на­ро­ди­те и на хората, про­пити от мощно, но съ­що и про­ти­во­ре­чи­ви сили. Отчасти ние са­ми­те сме оп­ле­ли мрежата, в чи­ито брим­ки сме се заплели. Да про- з­рем пос­те­пен­но това, зна­чи да се въ­оръ­жим с но­ви сили. Тези си­ли ни са дадени, ко­га­то на­ми­ра­ме пъ­тя на из­во­ра на "Аз Съм", към Христа. А днеш­ния път е: познание.

Това, ко­ето по­-ра­но бе­ше да­де­но на един те­сен кръг, чрез пе­ча­та­не­то на та­ки­ва книги, как­ва­то е нас­то­яща­та меж­ду дру­го­то е из­не­се­но на света. Това бе­ше ме­то­дът на Рудолф Щайнер. Първо поз­на­ни­ята бя­ха да­де­ни на от­дел­ни хора, пос­ле на по­-го­ле­ми кръ­го­ве, на­й-­пос­ле на всички. Пре- дставителите на кул­ту­ра­та от пър­вата чет­вър­ти­на на 20 век по­лу­чи­ха пър­во ед­на пос­те­пен­на и ос­нов­на подготовка, ка­то об­ра­зец на другите. Сега зна­ни­ето стои от­к­ри­то и жи­ве­ят импулсите. Алчни ръ­це се прос­ти­рат от всич­ки стра­ни към тях; те драговолно биха искали да вземат даровете, но да пренебрегнат дарителя. Това ста­на в го­лям размер. За да бъ­де прес­рещ­на­то това, има са­мо един пъ­т: ­да продължим спокойно
да работим по метода, посочен от Рудолф Щайнер. Ако пре­да­дем не­го­во­то сло­во така, как­то той го е говорил, тога­ва не­го­во­то уче­ние ще бъ­де за­па­зе­но чисто. Извлечените от­къ­си със соб­с­т­ве­ни прибавки, тъл­ку­ва­ни­ята по соб­с­т­вен възглед, би­ха по­мъ­ти­ли та­зи чистота. Бъдещето има пра­во на не­пос­ред­с­т­ве­но­то сло­во на Рудолф Щайнер, за­що­то за не­го бе дейс­т­ву­вал той. Но ние ще мо­жем да нап­ра­вим да уз­рее ед­ва в бъ­де­щи съ­щес­т­ву­ва­ния това, ко­ето той по­ся в на­ши­те души.

Тази ми­съл ни да­ва утеха, за­що­то на­ша­та соб­с­т­ве­на не­дос­та­тъч­ност и враж­деб­на­та окол­ност мо­гат да унищо­жат мно­го неща. Това, ко­ето ни бе дадено, ще въз­к­ръс­не в нас в дру­га форма, ако на­ши­те ду­ши за­па­зят вяр­ност: "в Христа смъртта се превръща в живот ". А пъ­тят към жи­вия Христос, към слън­че­вия Дух , кой­то се свър­з­ва със Земята, ни бе по­со­чен от Рудолф Щайнер в та­ка­ва форма, ко­ято от­го­ва­ря днеш­но­то съз- нание.

Пишейки те­зи ре­до­ве - в ед­на не все­кид­нев­на сре­да - на ед­на ар­к­ти­чес­ка ви­со­ка пла­ни­на - сред­нощ­но­то Слънце се приб­ли­жи до ръ­ба на Земята, за да из­г­рее ско­ро отново, без да за­гу­би сво­ята лъ­че­зар­на сила. За пър­ви път след пре­жи­ве­ни­те тук че­ти­ри но­щи синьо­то не­бе по­ка­за плам­на­ли поз­ла­те­ни облаги. Това, ко­ето ис­ка­ше да се стру­па ка­то тъмнина, е ста­на­ло се­га лъ­че­зар­но све­те­що злато. Само синьо оц­ве­те­но­то до се­га море, в ко­ето вър­хо­ве­те на сне­го­ве­те блес­тя­ха опалово, се прев­ръ­ща се­га в среб­ро и стомана.

Да би ста­на­ло зла­то­то на Слънцето на сто­ма­на в на­ши­те души, за да мо­гат те да ус­то­ят в борбата, ко­ято се раз­вих­ря око­ло тях, да ста­не то та­ка свет­ло ка­то среброто, то­зи от­б­ля­сък на златото.

АБИСКО, 15 юли 1930 го­ди­на