Цивилизация варна проблеми на етногенезата

Досега въпросът с етногенезата на енеолитното балканско общество почти не е попадал във фокуса на вниманието на изследователите и представите ни по него са твърде повърхностни. Самото обстоятелство, че обсъждаме археологически култури от епохата на неолита и енеолита, като че ли определя техните общества за нещо съвсем първично, без структура, примитивно, неподвижно и лишено от живот. Писмени източници не съществуват, до нас не са достигнали легенди или предания, липсва каквато и да е връзка с живата история и това създава трудно преодолима бариера и фактологическа, и психологическа за оживяването на тези толкова древни общества и включването им в рамките на общочовешката история. За това отдалечено време обществената структура хората днес приравняват към родово-общинната и говорят за племена. Но не са малко и изследователите с подобни разбирания. Затова и не бива да се учудваме, когато археолози от ранга на М. Гимбутас говорят за неолитното и енеолитно балканско общество като съставено от „родствени етнически групи” (1)(. В търсене на научната основа големият български антрополог П.Боев постулира, че в епохата на неолита и енеолита етническите сходства и особености се покриват с расовите и по същество отхвърля „по-фината” етническа диференциация на обществото в тези отдалечени времена. И до известна степен той може и да е прав, що се касае за неолита, но през енеолита нещата се променят и аз не намирам тази постановка за правдоподобна в конкретния случай с археологическата култура Варна. И още повече в случая с цивилизация Варна.

Ето и конкретното състояние на етническата обстановка на Балканите в епохата на неолита, тъй както я вижда Петър Боев. Като цяло населението на полуострова и по Северното Причерноморие е представено от протомедитеранския, т.е. от протосредиземноморския и грубия медитерански расов тип. В антропологично отношение то коренно се отличава от примитивните кроманьоидни расови типове, срещани в останалата част на Европа, а характерната му грациализация на костите се свързва със социалната еволюция на човека. До времето на балканския неолит подобно население се е срещало единствено в Предна Азия и това дава основанието на изтъкнатия ни антрополог да допусне, че става въпрос за мигрирало на Балканите неолитно, протомедитиранско население от Мала Азия (2).

По-обобщена и завършена етноложка картина ни предлага Х.Тодорова. В капиталния си монографичен труд „Каменно-медната епоха в България” голямата българска палеоархеоложка доразвива тезата на П.Боев като прави обстоен анализ на появата и проявите на неолита на Балканите и убедително доказва, че новокаменната епоха се появява без задължителното й съзряване, наведнаж, в готов и завършен вид. Това по нейното мнение свидетелства единствено, че местният неолит е внесен от мигрирало тук от Мала Азия културно население, което познава добре земеделието и скотовъдството и води уседнал начин на живот. Тя добре знае, че неолитът на Балканите настъпва около 6200 г.пр.Хр. и затова допуска миграцията на медитеранско население да е станала около 6300-6200 г.пр.Хр. Липсват данни за съдбата на завареното, мезолитно население, но то се смята за крайно малобройно и досега археолозите не са попаднали на негови следи през неолита и енеолита (3).

Редно е да отбележим, че становището на Х.Тодорова намира неочаквана подкрепа в работата на американските океанолози У.Райън и У.Питман по потопа в Черно море. Справката с климатичните промени на земята, направена от тях показва пълно съвпадение във времето на настъпването на неолита на Балканите и предполагаемата миграция от Мала Азия тук с втората и крайна пулсация на последната ледникова епоха, т.нар. „миниледникова” епоха, заела периода 6200-5800 г.пр.Хр. Според двамата американски автори това поредно застудяване води до ново заледяване на Европа. Същевременно в Анатолия то предизвиква засушаване и заблатяване на високопланинските езера като водата им става неизползваема за пиене и като поливна. Именно тези климатични промени предизвикват края на неолитните малоазиатски култури от рода на тази при Чатал Хююк. В същото време огромният воден басейн на сладководното тогава Черноморско езеро успява да съхрани благоприятния климат около себе си. Така то се превръща в истински оазис и започва да привлича към себе си населението от бедстващите околности. И резултатът от този процес е масовата миграция на многобройно културно, медитеранско население от Мала Азия на Балканите, които все още са съединени и пътят на потока не е бил пресечен от водно препятствие (4). Така нещата се изясняват и ние разбираме естествената логика на процеса с бързата неолитизация на Балканите и появата на медитеранско население тук.

Казаното дотук обаче не поставя края в картината, рисувана от знатната ни археоложка. Коментирайки културата Варна тя сочи, че във Варненския къснохалколитен некропол и в синхронните му некрополи край Дуранкулак и Девня в много от гробовете се откриват скелети, които явно не принадлежат на медитеранския, а носят белезите на европеидния расов тип. Костите са по-груби, а скелетите като цяло по-високи и едри и със своите 180 см височина се отличават от 165 сантиметровите медитеранци. Освен това е променен и самият погребален обичай. Дотогава позата при всички известни погребения е тип хокер, обърнат наляво. Позата при новите погребения зависи от пола и при жените тя е също тип хокер, но обърнат надясно, докато мъжете са погребвани в изпънато положение, по гръб. И още едно характерно различие. Ориентацията на трупа при всички по-стари погребения е главата на изток, а краката – на запад, съобразно с движението на слънцето. Сега, при новопоявилите се погребения ориентацията е север – юг.

Представените от Х.Тодорова различия са очевидни и не будят съмнение. При това са и антропологични, и етноложки. Във всеки случай те сочат убедително появата на Балканите на нов расов тип, което в терминологията на П.Боев ще рече – на нов етнос. Този, развил се в североизточните Балкани процес обаче не представлява изолирано явление. Същият процес, само че по-рано, през неолита се наблюдава и в степите по Северното Черноморие, когато към местното дотогава медитеранско население от североизток се заселват познатите ни вече кроманьоиди. Така наред със средиземноморския тип население се появява и европеидно такова. Или, казано с други думи, Балканите и по-точно Източните Балкани, стават входно врата на два противоположни миграционни потока. През неолита те са масово заселени от медитеранско население, идещо от юг, от Мала Азия. През енеолита най-източните им части стават обект на миграция на протоевропеидно население, чиито следи водят от североизток (5). Така можем да говорим, че района на българското крайбрежие е станала контактна зона за два расово различни типа население. Най-впечатляващото е, че този извод намира потвърждение в съвременните генетични изследвания.

Накратко казано, картината рисувана от еволюционната генетика на хомо сапиенс е следната. Видът възниква на африканския континент преди около 150000 години и преди 45000 г. го напуска и единият му клон се установява в Близкия Изток. Типичен за Африка е генетичният маркер М168. В Близкия Изток се появява нов маркер М89, който сред „чистите” африканци не съществува. Някъде преди около 40000 г. част от това население се разселва като достига днешен Иран и тук се появява нов маркер М9. Памирският възел обаче се явява непреодолимо препятствие за по-нататъшното разселването и достигнало подножията му, населението се разделя на три лъча, като всеки един от тях има свой нов генетичен маркер. Южният лъч носи маркера М20 и се отправя към Индийския субконтинент. Вторият, с маркера М175, преминава през Джунгария и достига най-източните части на Китай, давайки родословието на монголоидното население, а третият, с маркер М45, заселва Северен Казахстан. Това разселване става преди около 35000 г. Именно от заселниците в Средна Азия, в Северен Казахстан произлиза европеидният клон – маркер М173. Преди 30000 г. част от това население се насочило на запад и достигнало атлантическото крайбрежие на Европа. Именно то е носителят на примитивните протоевропеидни черти на територията на цяла Европа, за което пише П.Боев. Но не то е населението, появило се в гробовете от културата Варна. Последното, чийто път Х. Тодорова проследява още от времето на мезолита, първоначално на територията на днешни Украйна и Южна Русия, а след това и по нашето Причерноморие, се оказва клон от линията на М173, възникнал някъде преди около 10000 г. на територията на Северното Черноморие. То се оказва носител вече на нов генетичен маркер - М17. Именно това е населението от северния, мигрирал на Балканите клон, за което говори Х.Тодорова. Южният пък клон се формира от населението на изходния близкоизточен клон на първоначалните емигранти от Африка. 35000 години след първоначалното му формиране маркерът М89 се разцепва, давайки началото на маркера М172. Това става вече в Мала Азия и се счита, че именно това население е носителят на културата Чатал Хююк. Тъкмо то е мигрирало на Балканите в резултат на неблагоприятните условия от миниледниковата епоха (6). Това са медитеранците, внесли в готов вид неолитната революция по нашите земи, за които пишат и П.Боев, и Х.Тодорова.

Струва си на това място да отбележим, че някакви, колкото и да са общи данни за тези, разглеждани от генетиката процеси, независимо дали вярваме или не вярваме, се откриват в книжнината на волжките българи. Без да коментираме надигналия се вой по отношение на тяхната автентичност и достоверността на изнесеното в тях, искам само да припомня, че сведенията за Ноевия потоп, представян точно в Черно море, откриваме и в „Сказание за дъщерята на хана”, и в сборника летописи „Джагфар тарихи”. От тях научаваме за потопа и праведния Нау (Ной) с неговия спасителен кораб, заседнал на върха на планината Субаш (библейския Арарат). Научаваме и как крадливият алп Куян го свалил в Сакланско, т.е. във близкото под върха Черно море (7). Този въпрос се постарах да разгледам в книгата си „Българското име в библейски времена” (2005 г.) (8). В книгата си „Българският Коледа във „Веда словена” (2010 г.) се спрях на паралела между библейските патриарси – Адам и тримата му сина с първите четирима български царе от т.нар. Именска династия: Джам и Адам, Бал и Авел, Кан и Каин, Ит и Сит (9). А ето, че сега отречената волжко-български книжнина ни предизвиква за пореден път. Но за разлика от посочените паралели, този път, дори и най-кресливите им критици следва първо да се замислят. Защото „фалшификатори” от рода на Ф.Нурутдинов може да знаят добре библейските сказания и да си ги натъкмяват, както им е угодно, но няма как да са знаели и нагласявали и генетичните изследвания на „дървото на човека”, за да бъдат обвинени, че и него са обсебили. Освен ако този път не бъдат обявени за зли гадатели-влъхви.

Говоря за картината, представена в „Джагфар тарихи”. Преди около 35000 г., със затоплянето на климата, дедите ни излезли от пещерите на Урал и се спуснали в равнините на Волго-Уралието, в т.нар. Туран или Стар Туран. Съгласно легендата те създали обединение от седем саклански (индоарийски) и синдийски (древнотюркски) племена. Нарекли го Идел от „седем” – „иде” и „ел” – „племена”. Това било и първото име на народа. По-късно обаче Идел станало име само на племенното обединение, а народът приел името БУЛГ по това на своя тотем – вълка, чиято вълча глава те започнали да изобразяват на знамето си („вълк” – „булг” и „глава” – „ар”) (10).

Ако обобщим, българите иделци се появяват на историческата сцена за пръв път на територията на Туран преди около 35000 г. Следва да призная, че досега съм гледал с не малка доза недоверие на казаното и предполагам, че като мен са били и мнозина други. Сега обаче от генетичните проучвания разбираме, че клонът на европеидите-кроманьонци (генетичен маркер М173) възниква преди около 35000 г. точно на територията на Туран (източното Волго-Уралие). Смятам, че всички коментари тук са излишни и съгласуването между старите летописи с тези на съвременната генетика могат да имат само едно обяснение – достоверността на първите.

Но летописите не приключват дотук. Следва описание на първия опит за създаването на държава. Той бил дело на женския алп Туран, дръзнала да провъзгласи едноименното обединение на хората под своята власт. Опитът обаче се оказал несполучлив и пропаднал, тъй като злите алпи (духове) издигнали около царство Туран висока стена, която закрила слънцето (11). В Туран и на земята настъпили студ, глад и мор и едва саможертвата на благородния алп Карга, спасила хората от бедата.

Логично е да допуснем, че описаното климатично бедствие би следвало да отразява една от двете мразовити опашки на последната ледникова епоха – т.нар. „по-малък Сребърник” (10500-9400 г.пр.Хр.) или „миниледниковата епоха” (6200-5800 г.пр.Хр.) От историята знаем, че човекът е преминал към уседнал начин на живот в Предна Азия около 12500 г.пр.Хр. Сега от генетиката научаваме за появата преди 10-15 хиляди години, в района на Северното Причерноморие, възниква нов генетичен клон на кроманьонците-европеиди с генетичен маркер М17. По-задълбочените проучвания показват, че с времето той се е разпространил на запад към Централна Европа, на изток до към Алтай, а след това на юг към Централна Азия, откъдето е преминал и на полуостров Индостан и днес той е силно изразен сред хиндоговорящото население, но и сред южняците, говорещи индоевропейски езици. Следователно първата българска държава е възникнала след климатичната катастрофа и е била управлявана от царете на Именската династия (12).

Нека не издребняваме и да не правим капитал от някои неточности в датирането или в социалните оценки за първобитното общество. По-полезно би било да погледнем на изнесеното по същество. Тогава ще установим, че приблизително по времето, когато в Северното Причерноморие се появява популацията с генетичен маркер М17, възниква и първата „държава” на българите-именци, зад които виждаме родоначалието на библейския Гомер или на Камир-Аби от волжко-българските летописи. Това е било някъде преди 10-15 хиляди години. В този времеви интервал се пада и „по-малкият Сребърник”, дал тласък в придвижването на именците-гомери на юг към топлото сладководно Черно море, към Украйна и Добруджа. Втори, допълнителен тласък този процес получава по времето на „миниледниковата епоха”.

Всичко това намираме описано в „Джагфар тарихи”. Археологическите, антропологичните и генетичните изследвания го потвърждават. Не е изключено обаче да се окаже летописите също да внесат известни корекции в представите ни относно географския център на първоначалната поява на населението с генетичен маркер М17. Може да се окаже, че то е възникнало на територията на Волго-Уралието в Източна Европа и оттам да се е разпространила на югозапад към Черно море. Т.е., че не се е появило в Северното Причерноморие, както определят това генетиците, а там се е разселило по-късно. Още повече, че това твърдение на летописа като че ли се подкрепя от археологическите и антропологични данни. Така отричаните летописи допълват усилията на учените от толкова разнообразни научни области и им придават вид на завършена картина с историографски облик. Именно това липсва на натрупаните досега данни. Обратно, съвременните свидетелства от археологията, антропологията и генетиката се съгласуват с казаното в „Джагфар тарихи”.

Тъй или иначе, сборниците летописи на волжките българи се оказват в течение и на Ноевия потоп в Черно море, и на първите библейски патриарси, а сега разбираме, че не са им убегнали и събития като появата на първите кроманьонци-европеиди в Туран преди 35000 г., и тази на именците-кимери и гомери преди около 10-15 хиляди години, някъде на североизток от българските граници. В този смисъл „Джагфар тарихи” се явява може би единственото известно ни писмено свидетелство за историята по възникването на северния поток емигранти в земите ни по енеолитно време, описващо и поддържащо данните на съвременната наука.

И така, проследяването на генетичните линии на човека, излязъл от Африка, ни води и до южния, и до северния клон от древни заселници на Балканите точно тъй, както ни го представя Х. Тодорова, позовавайки се на антропологията и археологията. Търсейки произхода на северните заселници, тя ги свързва с известната неолитна култура Хаманджия, заела Добруджанското крайбрежие. Нещо повече, проследявайки взаимодействията между неолитните и енеолитни култури в североизточните части на Балканския полуостров и по-специално на културите Сава, Коджадермен-Гумелница-Караново VІ, Поляница, Боян и Прекукутени със споменатата култура Хаманджия, тя извежда културата Варна като техен продукт. Дори представя последната като своеобразно продължение на културата Хаманджия (13). Затова е редно, коментирайки културата Варна, да обърнем подобаващото се внимание и на културата Хаманджия.

Казахме, че това е археологическа култура, появила се по добруджанското крайбрежие някъде по времето на средния и късния неолит. В този смисъл тя не може да бъде свързана с южните заселници от Анатолия, донесли със себе си неолита на Балканите. Защото, явно, са се появили по-късно. Същевременно, не можем да ги свържем и с неизвестното ни население, положило основите на металургията, защото металургията е възникнала векове след тяхната поява. Можем обаче да ги свържем с появата на мидите Спондилус и Денталиум в зоната на Причерноморието. И ако за някои казаното изглежда повърхностно, то в действителност аз го намирам за особено надежден ориентир и отправна точка в изясняване произхода на т.нар. „хамангианци”.

Добре известно е, че културата Хаманджия е носена от население обитавало самото морско крайбрежие, което се е занимавало с лов, морски риболов, примитивно земеделие и скотовъдство. Водило е уседнал начин на живот, като си е строяло селища от землянки, полуземлянки или леки наземни жилища до самата вода. В гробовете като гробен инвентар се откриват глинени и керамични съдове, каменни оръдия, украшения от кости и миди, както и глинени статуетки(14). В този смисъл бихме могли да кажем, че хамангианците са били морско население, свързало бита и поминъка си с морето. В коментарите си към потопа в Черно море, авторите на смелата хипотеза – американските океанолози У.Райън и У.Питман обръщат внимание, че в столетията след потопа (около 5600 г.пр.Хр.) населението като цяло е обитавало навътре в сушата и далеч от крайбрежието, отдавайки това му предпочитание на преживения от водния катаклизъм страх от ново наводнение. Единственото изключение, което намират двамата изследователи са именно хамангианците и по този повод те стигат до заключението, че като население те са заселили добруджанското крайбрежие след потопа и затова у тях не се откриват следи от всеобщия страх (15). Но това означава, че те не би следвало да са обитавали изобщо сладководното Черноморско езеро. Следователно те са се появили тук най-вероятно след 5600 г.пр.Хр. Като население, известно от средния неолит пък следва, че заселването им в Добруджа е станало наскоро след потопа, т.е. някъде в следващото столетие. Имайки предвид казаното, най-логично е да търсим произхода на това морско население някъде извън самия черноморски басейн. А мидите Спондилус и Денталиум твърде сполучливо ни ориентират към близката Егея. Защото те са егейски. И защото егейският басейн е най-близък да Черно море и не е бил засегнат от потопа. А значителна част от населението му е изконно морско от незапомнени времена.

Подробна карта на разпространение на културата Хаманджия ни предоставя археологът Тодор Димов (16). Картата отразява стриктно известните археологически обекти, отнасяни към културата – селища, некрополи и единични находки и първоначалното впечатление съответства на общоприетото. Като цяло, културата Хаманджия е била разпространена най-вече на територията на днешна Добруджа. По-внимателният поглед обаче разкрива и някои допълнителни особености. Прави впечатление, че обектите са разположени по самото морско крайбрежие като се започне от района на Варна и достига на север до езерния комплекс Синое-Разелм в Румъния. По на север по крайбрежието други обекти не се откриват, но затова пък в западна посока, до самия Дунав цяла Добруджа е изпълнена с такива. И те започват някъде малко след Браила и вървят по реката докъм Силистра основно по южния й бряг, с едно изключение – в района на Кълараш.

При това положение няма да е пресилено ако кажем, че ядрото на културата Хаманджия е заемало Добруджа, но най-плътно е заселвала крайбрежните зони на Черно море и Долен Дунав, запълвайки почти изцяло територията, където Дунав тече най-близко и успоредно на морския бряг. Обръщам внимание на този момент, защото той за пореден път свидетелства относно изключително морския и по-общо – на водния, плавателен характер на културата. Най-странното е, че единични обекти авторът отбелязва и на юг от Варна и дори на юг от Балкана – в Бургаско, което потвърждава и БСЭ. В този смисъл, когато говорим за културата Хаманджия, добре е да не забравяме, че тя е имала представителство и южно от Балкана. Защото, колкото и да е бледа, оставената от нея следа, тя представлява сериозно свидетелство за хипотезата ни, че корените на културата Хаманджия би следвало да се търсят извън Черно море. По-конкретно, логично е да ги търсим в най-близкия до Понта морски басейн, какъвто е Егейско море – морето, към което ни водят и мидите Спондилус и Денталиум. А ако сме прави, то населението, носител на културата Хаманджия – т.нар. хамангианци трябва да представляват отделна етническа група, която не би могла да е идентична със завареното население или с емигрантите медитеранци и протоевропеиди.

По-задълбочена представа на обрисуваната картина ни дават изследванията върху археологическата култура Варна. По-горе споменахме, че тя бива разглеждана като своеобразно продължение на културата Хаманджия. Но ако трябва да сме точни следва да отбележим, че във формирането й определено място играят и близките енеолитни култури като Сава, Коджадермен-Гумелница-Караново VІ, Поляница, Боян (на територията на Мунтения) и Прекукутени, северно от последната и от Хаманджия. Взаимодействието между тези култури през ранния и средния енеолит е твърде съществено и едва през късния етап на епохата се наблюдава разделянето им с формирането на една крайбрежна култура – Варна, рязко отличаваща се от останалите във вътрешността на страната култури. В този смисъл културата Варна съвсем не се изчерпва с осемте наколни селища във Варненското и Белославското езера и прочутия Варненски некропол. Тя е едно много по-широко понятие и за работата ни е важно да го разгледаме малко по-подробно.

Любопитна и показателна е геометрията на територията, върху която е била разпространена енеолитната култура Варна. На запад от Варна тя е достигала днешна Девня, където са открити селище и некропол. В северна посока, на българска територия, тя включва поредица от енеолитни обекти. Само в района между местността „Траката” и курорта „Св.св. Константин и Елена” са открити четири обекта (17). Следват обекти при гр.Балчик, Каварна (платото на нос Чиракмен), местността „Яйлата” на 18 км. източно от Каварна, само на километър от с.Камен бряг (18) и късноенеолитното селище с некропола край Дуранкулак. На територията на Румъния култура Варна достига на север до самата делта на р.Дунав. Южно от Варна културата преминава отвъд Балкана и има обекти в района на Бургас и Бургаско (в селата Каблешково и Българово), като в Атанасовското езеро са открити следи от наколни селища, подобни като тези във Варненското (19). Тук, в крайните североизточни разклонения на Странджа планина трябва да се търсят и древните рудници, откъдето е добивана медната руда за металургичния център при Варна, след като проучванията доказват, че 55% от добиваната мед е със странджански произход (20). Подробни изследвания по темата няма и тепърва предстоят, но има данни, че находищата на халкопиритна руда при Медни рид (крайното северно разклонение на Странджа югозападно от гр.Созопол), са използвани още в древността (Т.3, с.381). Оттук и наименованието на местността, днес, но и в миналото – Бакърлъка и на връх Бакърлъка. Медните находища имат и съвременно значение свидетелство, за което са близките минни селища: Росен (на 18 км южно от Бургас, на 6 км, от което е предприятието „Бургаски медни мини”) и Върли бряг (югозападно от Бургас, между Бургаското и Мандренското езера). Интерес представлява и минното селище Рудник, чието старо име е Меден рудник. То е на 17 км северно от Бургас и на север от Атанасовското езеро, в най-югоизточните части на Айтоската планина. Пак тук е и минното селище Черно море (на 15 км от Бургас). Днес мините край двете селища се ползват за добиването на кафяви въглища, но старото име на Рудник представлява сигурно свидетелство за местните медни залежи. Допълнителен интерес повдига близостта до Атанасовското езеро, където, както посочихме, са открити наколни селища от времето на енеолита. Южно културата Варна достига някъде до съвременната българо-турска граница и това означава, че тя заема почти изцяло западното крайбрежие на Черно море, попадащо понастоящем на териториите на България и Румъния. Това на практика прави някъде около 400-500 км. дължина от крайморската зона, а ширината, т.е. дълбочината й към вътрешността на полуострова варира в рамките на около 20-30 км.

Сега ако обобщим, трябва да признаем, че сме впечатлени от големината на територията, заемана от културата Варна. Тя възлиза на около 10000-15000 кв. км. и това съвсем не е малко. Същевременно, ако я съпоставим с останалите енеолитни култури, съществували по това време на Балканите, тя съвсем не е от най-големите. Затова пък е с твърде особена по геометрията си форма – тясна (казахме 20-30 км.) и издължена (400-500 км.), заемаща почти цялото западно крайбрежие на Черно море. Обръщам специално внимание на странната й форма защото тъкмо нейната показност разкрива най-типичната й особеност. А тя се оказва не нещо друго, а близостта й до морското крайбрежие. Това е и общото, и основното за цялата култура – стремежът към максимална контактна зона с морето или по-общо казано с водни басейни, достъпни за корабоплаване. Тази особеност познаваме от културата Хаманджия и ако не в друго, в този смисъл къснонеолитната култура Варна, действително се оказва продължение на неолитно-енеолитната Хаманджия.

Пак за същото говори и разпространението на метални предмети тип „Варна” на по отдалечени територии, като в случаите с богатата находка от 443 медни сечива край Карбуна, по Среден Днестър (Украйна), находките край Саратов, на Волга и при Велке Рашковице в Словакия. Всички те, както и доставките на миди Спондилус и Денталиум от Егейско море са транспортирани по воден – морски или речен път. А същите миди се откриват не само по черноморието, но и в Карбуна на р.Днестър и във Винча, край Белград на Дунава. И в това няма нищо учудващо след като е известно, че за епохата единственият възможен транспорт е бил водният. Най-пълно обаче ролята на морския транспорт изпъква при снабдяването с медна руда на металургичния център при Варна.

Човекът още не е бил опитомил нито коня, нито магарето или камилата. Единственото впрегатно животно е било говедото, но затова пък колелото и респективно – каруцата или впрягът не са били познати. Говедото е било впрягано при орането на земята и ние не знаем било ли ползвано и като транспортно средство. Ето защо, единственото достъпно средство за транспортирането на стоки и материали са били първите лодки или корабчета, строени от човека и ползващи силата на водните течения и вятъра, а може би и на греблата. Познанията ни в тая сфера са още твърде оскъдни, но културата Варна и преди нея културата Хаманджия свидетелстват за това. Същото наблюдаваме и при неолитните егейски култури, функционирали като морски култури. Водният транспорт е бил единственият рационален транспорт, достъпен за енеолитния човек. И той или по-точно определени общности са го познавали и ползвали. Такава общност са представлявали хората, носители на културите Хаманджия и Варна. И при втората това личи от стоките, които са изнасяли и внасяли, но най-вече от причудливата геометрия на заеманата от нея територията. Ясно личи преследваната цел – максимален достъп до морето при минимално ангажиране с континенталната вътрешност.

Може и да звучи пресилено, но гледайки неестествено продълговатата й и тясна форма, струва ми се, че това съотношение между дължината и ширината илюстрира съотношението в ефективността между водния и сухоземния транспорт. 20 или 30 км. това е разстоянието, което човек може спокойно да измине за ден ако е умерено натоварен. В същото време, при благоприятен вятър или морски течения, той може да измине десетократно по-дълъг път по вода. Допускам, че не само странната форма на територията, на разпространение на културата Варна, но и ускореното развитие на самата култура е следствие от развитието на морския транспорт и на морските връзки. И най-убедителното свидетелство в това отношение са изключителните познания на хората от културата Варна в областта на астрономията, математиката. И най-вече на притежаваните от тях навигационни познания и средствата, открити сред многобройните експонати от Варненския некропол. Откритията на Христо Смоленов и екипът му в това отношение може да изглеждат сензационни. Лично аз съм склонен да ги приема и за достоверни. И дори да се включа в дискусията като отбележа, че за хората, познавали небесната механика до степен да въведат универсална единица мярка за дължина и да извършват астрономически наблюдения с предсказването на слънчеви и лунни затъмнения и на космически катастрофи от типа на падащи върху Земята астероиди или комети, знанията върху навигацията съвсем не биха могли да са нещо учудващо. Засега това ми е достатъчно. На невярващите скептици препоръчвам да се запознаят с наскоро излязлата от печат книга на Христо Смоленов и Христо Михайлов „Тайното знание на Черноморската Атлантида” (2010 г.), както и с „Машината на Уриел” на британските автори К.Найт и Р.Ломас (2006 г.)

Нека сега обърнем внимание на друг един аспект на разглежданата тема. Вече имаме някаква приблизителна, но реална представа за големината, границите и същността на културата Варна. Изяснихме и ролята на водния транспорт в развитието на самата култура. Вероятно това е първият опит на човека да се обърне към природните сили и да се възползва от тях. И може би няма да сгрешим ако кажем, че използването на вятъра и на морските течения за транспорт, представлява първата техническа революция на човека. По същество това е първата стъпка в усвояването на природната енергия – стъпка от ранга на изнамирането на парния двигател, на усвояването на електромагнитната и ядрената енергия.

Най-вероятно морският транспорт, за който говорим, не е възникнал на варненския бряг, нито в Черно море изобщо. Засега липсват подобни данни, ако не смятаме казаното за Ноевия ковчег или по-точно - кораб, при положение, че Ноевият Потоп е наистина идентичен с Потопа в Черно море, както твърдят съвременни учени като Петко Димитров, Уйлям Райън и Уолтър Питман. Ние не познаваме културното ниво в развитието на местното население преди Потопа. Затова съм склонен да приема, че морският транспорт се е появил в Черно море заедно с появата на хамангианците тук. И че това е станало наскоро след Потопа. Корабоплаването е възникнало да служи на човека за да навлезе в морето и да преодолее водната бариера между два бряга. Служело му е и за риболов.Не можем да изключим да му е служило дори и за разбойнически набези. В условията на културата Варна обаче корабът вече става транспортно средство в буквалния смисъл на думата. Транспортирането на медната руда или полуфабрикат от пристаните при Созопол и Бургас до металургичния център Варна не би могло да става по друг начин освен по морски път. А количествата руда, добивани в Странджа или по южните склонове на Стара планина са били значителни.

Преди още появата на металургията край Варна, местният залив вероятно също е бил ползван при корабоплаването като място удобно за акостиране. Косвено свидетелство за това ни предлага средноенеолитния некропол Варна ІІ. Да си припомним известното ни за добива на каменна сол от солените извори край Провадия, започнал още през неолита. И това, че с усъвършенстване технологията й за получаване през енеолита, грубите разчети за откритите производствени мощности показват добива на над половин тон от ценната стратегическа, времето си суровина, за едно зареждане. Ясно е, че толкова сол не е добивана само за нуждите на местното население, а че тя е била обект на износ и търговия. И най-вероятно износът й е бил по воден път, защото по това време Провадийска река е била плавателна и е достигала до Варненския залив. Много е вероятно именно това да е бил първоначалният импулс, превърнал по-късно околността в крупен производствен и културен център на човешката цивилизация. Първоначално заливът е бил изходна врата за износа и търговията със сол. Така постепенно се е развил в речен и морски транспортен и търговски възел. Известно е, че именно в некропола Варна ІІ се открива и най-старото злато и това свидетелства, че по неизвестни засега причини, тук възниква един от най-ранните центрове за обработка на злато. Вероятно това поставя основите на металургията в района. Плодовете й откриваме в изобилие в некрополите от епохата на културата Варна и на първо място в прочулия се далеч извън границите на страната енеолитен некропол Варна І. И тъкмо тя ни дава основание да говорим за цивилизация Варна. А блясъкът на златото – за първата Ауролитна цивилизация.

Преди това обаче да се е случило, хамангианците със своите кораби са внасяли от егейския свят ценените от тях черупки на мидите Спондилос и Денталиум. Известно е, че са ги ползвали за украшения за живи и мъртви, като престижно средство, а са налице предположения, че те са играли ролята на най-ранните домонетни форми в зараждащите се търговски отношения. Във всеки случай, за каквото и да са били ползвани те, днес устойчивите на времето мидени черупки са основното свидетелство за контактите на енеолитните балканци с егейския свят. А откритите археологически находки навътре по Дунав, Днестър и Волга бележат маршрута на търговските контакти във вътрешността на Европа.

Коментарите за търговските контакти на мореходците от цивилизация Варна може би намират отражение в облика на един не много ясен герой и свързания с него сюжет в „Сказание за дъщерята на хана”. По-горе споменах бегло за алпа на крадците и разбойниците Куян, който смъкнал спасителния кораб на праведника, заседнал на връх Субаш, във водите на Сакланско, т.е. на Черно море. За целите на изследването ни обаче си струва да се спрем малко по-подробно на историята на немирния алп, тъй както е представена тя в епоса.

Като истински хитрец и пакостник, Куян примамил страшния алп на възмездието Барис, дал му да пие от отровата суджа и когато той заспал, Куян се възползвал от това и взел едно от всевиждащите му огнени очи. То обаче след като изгорило торбата, в която го скрил, така силно греело и светело, че пробило земята и разтапяйки я в лава, направило на дъното на създалия се кратер езеро от чисто злато, а бреговете наоколо му – от златен пясък. Друг път злосторникът поискал да забогатее, като за целта си наумил да смъкне в морето заседналия при Потопа кораб на връх Субаш, който спасил праведния Нау, т.е. Ной (в „Сказанието” името на праведника не се споменава, но е дадено в „Джагфар тарихи”, където е преведено Нау = Нов). Смъкнал го той в Черно море и го разменил с Ат (Атил) срещу неговия хвърковат кон-вихрогон. Старият кораб обаче имал зла съдба, защото морски разбойници го отнели от Ат и при една буря го разбили в подводните крайбрежни скали. Накрая палавият алп Куян се разкаял за сторените грехове и грешки. Тогава Бог се смилил и му простил, като му дал нов облик (на огромна каменна глава с издълбана във вътрешността й чаша) и го направил от пръв разбойник в покровител на търговците, с което Куян придобил и новото си име Кук-Куян, т.е. Нов Куян (21).

Ако сега се вгледаме внимателно в краткия ни преразказ на Куяновия живот, можем да извлечем следните ключови думи и имена: 1) Куян – покровител на крадците и разбойниците, 2) злато, 3) потоп, 4) спасителен кораб на праведник и семейството му, 5) Сакланско (Черно) море, 6) морски разбойници, 7) Бури-чай (р. Днепър), 8) Кук-Куян – покровител на търговците, 9) Таш-Баш – огромна каменна глава, издълбана като чаша. А ако групираме тези ключови думи и имена и ги подредим в хронологичен ред, бихме получили следните няколко любопитни мотива. На първо място, разбира се, е картината с Ноевия потоп, станал в Черно море. В този смисъл не ще и дума, че „Сказанието” и „Джагфар тарихи” са единствените писмени източници, които свидетелстват за Черно море като място на потопа. Второто място заема самият алп Куян, представян за крадец и разбойник. Любопитното е, че освен за Куян, се говори също и за други морски разбойници и това повдига въпроса за разбойничеството, включително и за морското разбойничество в ония далечни времена, като особено актуален. Не може да не забележим легендата за златното езеро. То е в непосредствена близост до връх Субаш, а следователно и до Черно море. Интересът ни е провокиран по повод на това, че в този епизод златото като ценност се появява за пръв път в „Сказанието” и за любознателния читател не е трудно да направи връзката с първото злато при черноморската цивилизация Варна. Изобщо морското присъствие и морското дело правят силно впечатление в целия разказ за живота на алп Куян. Особен епизод съзираме и в покаянието на Куян и новите функции, които Господ му гласува, като покровител на търговците. Не е за подценяване и ролята на река Днепър в тази история. Случайно или не, той ни напомня за Карбунското съкровище на Днестър, но и за находките по други големи реки около Черно море, по които са открити изделия, произведени в металургичния център при Варна. Като на преден план изпъква мястото на търговския обмен и човек започва да се пита, не иска ли „Сказанието” да ни подскаже времето, мястото и начина на възникване на морските търговски връзки. И не е ли предизвикателство, че те са представени именно като морски, а не някакви други? Отделен интерес повдига името Бури-чай на р.Днепър, напомнящо ни за античното й име, дадено й от елините – Бористин, но и за алпа-вълк на българите – Бури. Както и това, че Днепър за пореден път центрира събитията около Черно море, с което би следвало да отпаднат всички неясноти по въпроса. Не бива да пропуснем накрая и картината с огромната каменна глава, защото тя ни отпраща към мегалитната култура и по-конкретно към най-древните й прояви на известните днес скално-изсечени паметници, на което вече обърнахме внимание. Но и още нещо, самата идея за главата, превърната в чаша е нещо, което ни напомня за епизода с Никифоровия череп от родната история и който знаем като хунобългарски обичай. Корените му обаче се оказват много по-дълбоки и водят тъкмо във времето, за което говорим.

Ще приключим представяните на хамангианците и на културата Хаманджия с един особено интересен, макар и дискусионен въпрос. Имам предвид неясния механизъм на разпространение на мегалитната култура. Изследователите отдавна са забелязали, че като цяло мегалитите по света са струпани предимно в близост до моретата и океаните. Оттук възниква хипотезата, че разпространението им е дело на конкретен, но неизвестен морски народ, на т.нар. „хора на мегалитите” (22). Разбира се, не са малко онези учени, които не приемат тази хипотеза и отдават получената картина едва ли не на случайността. Аз обаче не приемам основния им контрааргумент – това, че мегалитите в различните краища на света носят местна за региона специфика – да има решаваща стойност. В този смисъл тезата за единния носител на мегалитната култура не може да се счита за опровергана, макар да не е доказана. И сега, коментирайки въпроса със загадъчните хамангианци, любопитно би било да проверим съвместяват ли се представите ни за тях с известното ни за мегалитната култура. Възможно ли е да се окаже, че точно те са били движещата сила за нейното разпространение? Или поне първоначалните й преносители? А когато е била заимствана от непросветени в първоначалния й замисъл, е започнала да се изменя. И така, попадайки на нови места, тя се е „обогатявала” и „развивала”, придобивайки определената за конкретното място специфика. Докато накрая се е изменила до степен на неузнаваемост. Подобно историята на Дядо Коледа, редактирана и прередактирана, отново и отново, докато християните го присвоили и преродили в Исус, а находчиви рекламни агенти – в търговското лице на „Кока Кола”.

Приема се, че първите мегалити възникват след появата на металите и на първите метални сечива, нужни за обработката на камъка и изготвянето им. Днес никой не оспорва, че металургията възниква за пръв път в т.нар. Балкано-Карпатска металургична провинция и в частност по нашите земи. Не е тайна, че най-старата медна шлака от VІ-то хил.пр.Хр. е открита край с. Ябълково, Хасковско. За първото обработвано от човека злато знаем, че бе открито в некропола Варна ІІ. Това наред с историята на развитието на енеолита по нашите земи, продължило цяло хилядолетие, доказва недвусмислено, че металургията е възникнала тук. В този смисъл можем да уточним, че най-ранният енеолит е на Балканите, където е и неговата родина. От друга страна знаем, че тъкмо тук по това време възникват и първите мегалитни обекти, независимо от наложилото се крайно погрешно становище в науката ни. Без да навлизам в същността на спора с датирането на мегалитите на територията на страната ни, струва ми се достатъчно да подчертая, че доскоро учените ни не държаха сметка и не включваха в групата на мегалитите т.нар. „скално-изсечени паметници” от типа на храмовия комплекс при с. Татул, пещерата „Вулвата” и още десетки други, с каквито земята ни изобилства. Добре е да напомним в това отношение, че светилището „Харман кая” при с. Долна Чобанка, Момчилградско е от времето на енеолита, за което свидетелства откритата енеолитна керамика (23). Същото можем да твърдим и за импозантния Белинташ, свързан в едно с близкия му уникален храмов комплекс при с. Долнослав (24). Да не забравяме и белокаменния Перперек, изсечен направо в каменната планинска гръд, чиято най-ранна поява е също от времето на енеолита. Дали нашите учени ще причисляват скално-изсечените паметници към мегалитите или не, това си е техен проблем. Световната археология, макар и с известно закъснение, вече ги е припознала. Но за тези, които твърдят, че мегалити са само менхирите, кромлехите и долмените, към които допълват и т.нар. „скални гробници”, ще ми се да допълня нещо, което те отказват да видят и обсъдят.

Да видим как стои въпросът с мегалитите по нашите земи. Още с първата поява на металите, станало на Балканите, възникват и най-старите, а може би и първи мегалити. Те, както и навсякъде, където се откриват, са концентрирани най-вече в близост до морското крайбрежие. Затова са най-многобройни в Странджа, Сакар, в Източна Стара планина и Източните Родопи. Не са изключение и край самия бряг: мегалитни обекти има на връх Китка на Маслен нос, над залива Св. Параскева на Зейтинския полуостров, в Медни рид на връх Ала тепе, край устието на р. Ропотамо (25). Особено място сред мегалитите у нас заемат т.нар. „скални гробници”. Но за нас най-особеното е наличието им в местността Яйлата, защото те съжителстват с енеолитното селище тук и това повдига въпроса за отношението им към енеолитната епоха и съответно към културата Варна.

Според наложилото се мнение в нашата наука, скалните гробници в България са изсичани винаги на отвесни, открити и видими отстрани скали. Освен при Яйлата са известни още при Провадия и в Източните Родопи. Съдържат четвъртита, кръгла или елипсовидна камера, преддверие и вход (дромос), подобно на долмените у нас. Още братята Шкорпил обръщат внимание на сходствата между провадийските скални гробници и тези при Яйлата с мегалитните долмени, с тази само разлика, че те са дълбани в скалата, а не са строени (26). Трудно е човек да приеме това мнение без резерви, доколкото т.нар. „скални гробници” по същество представляват скално изсечени паметници и по това те не си приличат с долмените, въпреки че и едните, и другите да представляват мегалитни обекти. Освен това напоследък се появиха все по-чести критики, че това съвсем не са само гробници, а вероятно са имали сакрални функции. Защото няма как да се обясни наличието на постоянен вход и на преддверие, т.е. на второ помещение преди камерата. А и липсата на гробни ями и наличието на легла над повърхността им, с което нашите „скални гробници” се отличават от тези в цяла Гърция, трудно се съвместява с представата за гроб. Липсва обяснение и за самата големина на камерата, в която освен мястото за покойника се оказва и още поне толкова свободна площ. Същото се отнася и за отворения им характер, което прави покойника лесна плячка на хищните, пернати, скални обитатели.

Най-притеснителното в случая с т.нар. „скални гробници” е тяхното датиране. Подобно на долмените у нас, учените са приели, че по нашите земи те са се появили по тракийско време – ХІІ-VІ в.пр.Хр. и са може би най-късните прояви на мегалитната култура по света. В същото време се твърди, че по нищо не се отличавали от скалните гробници на о. Крит (27). Още по-подозрително става това мнение при сравняването на нашите мегалити с тия от съседните географски територии – Гърция, Мала Азия и Кавказ, датирани за много по-древни. Скалните гробници у нас се съпоставят с микенските гробници по кръглата форма на някои от камерите им, като не се коментира, че едните представляват природно творение, дообработвано от човешката ръка, а вторите са архитектурно дело, правени от старателно дялани и нареждани камъни (квадри). Неразбираема е логиката, по която именно по-примитивните наши мегалити се оценяват като по-късни от тези на микенска Гърция. Подобно е положението и с нашите долмени, които имат същото устройство с камера, преддверие и вход като „скалните гробници”. В конструктивно отношение те се оказват по-усложнени от долмените по света, което означава, че са изпълнявали по-други функции. Същевременно се твърди, че са правени от естествено отцепили се каменни плочи, почти без да са били обработвани от човешка ръка и при изключително елементарна строителна техника и не е ясно, защо да са по-късни. А ето и друга странна особеност – около насипаната върху долмена могила като по правило са поставяли каменна ограда, за да я пази от бъдещо свличане. При по-ранните „погребални могили” в Мала Азия тази ограда е правена от обикновени, неголеми камъни, докато оградата при нашите могили била изградена от огромни блокове, съвсем в духа на мегалитната епоха. Т.е. нашите погребални могили са мегалитни творения, докато тези в Мала Азия не са. Това обаче не пречи на археолозите ни да датират последните като по-ранни.

Явно е, че логиката отсъства и че е налице сериозно объркване. Както е ясна и причината, довела до това. За професионалните историци и археолози, обучени и възпитани в безкритично преклонение пред елинистичната култура, е невъзможно да потърсят друг път на придвижването на културата освен този от древна Елада към света на съседните варвари. Обратният път за тях е немислим и невъзможен. Лошото е, когато приетите от тях догми те издигат като самата Божия истина и са готови на какви ли не компромиси, само и само да ги защитят. Но най-лошото е, когато посегнат на истината, която не се вмества в техните догми и започнат да я прекрояват, нагласяват, видоизменят, премълчават или унищожават.

Известно е, че като единствено средство за датирането си археолозите използват намерената в близост керамика или остатъци от такава. За всекиго е ясно, че това е косвено свидетелство и че то може да подведе и най-големия капацитет. Неслучайно изтъкнатата ни археоложка Валерия Фол обръща внимание, че е възможно в някои обекти да се открият и съвременни изделия и това я кара иронично да възкликне: „Дали в такъв случай изследователите им няма да обявят, че те са строени през 20 в.?” (28). Обръщайки се сериозно към въпроса с датирането на мегалитите на наша територия, ще ми се да напомня, че са известни и такива, като например долмен при с. Сакарци, където е открита кана, близка по форма и украса с известната от енеолитната селищна могила при с. Голямо Делчево. Както и фрагменти от голяма паница, еднаква с такава отново от същата селищна могила (29). Какво да мислим при това положение? Можем ли да допуснем, че у нас съществуват и долмени от епохата на енеолита или „разумно” да си замълчим? Всеки може сам да решава!

Казаното дотук за мегалитите в България ни е необходимо, за да разберем, че съвсем не е изключено скалните гробници при Яйлата да са били дело на обитателите на енеолитното селище тук. Знаем обаче, че то е принадлежало на културата Варна. Както и това, че тази култура, прераснала в цивилизация, е до голяма степен продукт на културата Хаманджия. По-горе изяснихме, че и едната, и другата са предимно морски култури. Сега белязахме връзката между тези морски култури и първите мегалити. И допускането ни става още по-основателно, ако допълним, че вторият подобен скален комплекс у нас се намира в скалите над Провадия. Няма да се връщам към казаното по-горе относно ролята и значението на местния неолитен и енеолитен център за възникването на селищната система край Варна. Връзката е очевидна. А погледнато в обратна посока можем да кажем, че „скалните гробници” при Яйлата и Провадия може да се разглеждат като свидетелство за връзката на солодобивния център при Провадия с културата Варна. Наясно съм, че всичко това може да даде нов живот на тезата за морския народ, разпространил мегалитната култура. Тъй или иначе, проблемът с произхода на хамангианците се оказва ключов и за културата Варна, и за завидните достижения на балканската енеолитна култура, и за възникването на първия цивилизационен център в света, а както изглежда и за разкриване загадките на мегалитната култура. Във всеки случай, длъжни сме да потърсим нещо повече за хамангианците като морски народ. И това определя новата задача пред изследването ни.

Разбира се, връзката на културата Варна със скалните гробници по черноморието и в по-общ план с първите мегалити в балканския етнокултурен ареал е само един страничен и второстепенен въпрос към разглежданата тема. Дори като че ли излиза извън нея и ние го повдигаме тук най-вече във връзка със загадката около народа, разнесъл със себе си мегалитната култура от Балканите по световните морета и океани. Но се спираме на него и във връзка с бъдещата ни работа, за да можем да проследим историческата съдба на цивилизация Варна след изчезването й от историческата сцена. Защото знайни и незнайни, чужди и наши „доброжелатели”-всезнайковци ни убеждават, че това била само една „несъстояла се цивилизация”. Тук няма да разглеждаме тая тема. Задачата ни беше да повдигнем завесата по въпроса за сложния етнически състав на обществото, станало носител на първата човешка цивилизация. И да кажем, че това не са племена, както някои си мислят, и дори не са „родствени етнически групи”. В етническо отношение обществото на цивилизация Варна съвсем не се изчерпва единствено с протомедитеранците от епохата на неолита и енеолита, за които пише антропологът П. Боев. Не се изчерпва и ако към тях допълним дошлите от Цикладските острови наскоро след Потопа хамангианци – същите, които хилядолетие по-късно виждаме като преносители на достиженията на културата Варна из цяла югоизточна Европа. Можем да допуснем, че тези два корена на обществото на цивилизация Варна имат близко генетично потекло и са носители на население с маркера М172, излязло от близка Анатолия. Наред с тях аз различавам и трети основен компонент – северните кроманьоиди-протоевропеиди. Това са носителите на генетичния маркер М17, появили се като самостоятелен клон на общия европеиден клон от родословното дърво на човека. Именно тях изтъкнатата ни археоложка Х.Тодорова по погрешка идентифицира с хамангианците. Това са потомците на библейския Гомер, известни по-късно като кимери, кимерийци, кимбри, цимбри, кимнари, народа кимен и редица още сходни, но и съвсем различни етнически имена. Това са именците потомци на Камир-Аби и на Боян Имен, съгласно книжнината на волжките ни братя-българи. Това е народът, опитомил за пръв път в северночерноморските степи коня, през ІV-ІІІ хил.пр.Хр. И му дал името си. Затова старите българи го наричат „именшигор”. Но и нещо друго. Същите именци са дали първата Именска династия на народа, носил от най-дълбока древност името БУЛГАР, т.е. БЪЛГАРИ. Ако летописите не ни подвеждат, в първите владетели от династията: Джам-Иджик, Бал, Кан и Ит, аз съм склонен да припозная библейските патриарси – Адам и тримата му сина. Те обаче се оказват не първите хора на Земята, а първите български, именски владетели. Всичко това научаваме от ”Джагфар тарихи”. То е пряко свързано със северния клон емигранти, влезли в състава на населението на цивилизация Варна. Вероятно с него по земите ни за пръв път прониква и българският етноним.
Л И Т Е Р А Т У Р А:

1. Гимбутас, М. Интервю, в.”Народно дело”, бр.181 (9635), 31 юли 1976.

2. Боев, П. Антропологична характеристика на населението на НРБ. – В: Етнография на България, С., Т.1, с.262-263.

3. Тодорова, Х. Каменно-медната епоха в България. С., 1986, с.19-21.

4. Райън, У. и У. Питман. Ноевият Потоп. Варна, 2000, с.161-182.

5. Тодорова, Х., цит. съч. , с. 92-95,183-185,195-196.

6. Wels, Spanser, The Journey of man – A genetic Odyssey, Random House Trade Paperbank, New Jork, 2004.

7. Бащу, Микаил. Сказание за дъщерята на хана. С., 1997, куплети 294-298, 964-965; Иман, Б. Джагфар тарихы, Т.2, с.12.

8. Попов, С. Българското име в библейски времена. Варна, 2005, с.161-162.

9. Попов, С. Българският Коледа във „Веда словена”. Варна, 2010, с. 212-213.

10. Иман, Б., цит. съч., Т.2, с.7.

11. пак там, Т.3, с.81.

12. пак там, Т.2, с.62.

13. Тодорова, Х., цит. съч., с.33,67-76,78-79,113-123.

14. БСЭ, Хаманджия, Т.28, с.180.

15. Райън, У и У. Питман, с.188.

16. Димов, Т. Схема на находищата на културата ХАМАНДЖИЯ – В: Димитров, П. и Д.Димитров. Черно море, Потопът и древните митове. Варна, 2003, с.47.

17. Славчев, В., Четири енеолитни обекта северно от Варна – В: Известия на народния музей Варна, 36-37, 2000-2001, с.135,162.

18. Енциклопедия България в седем тома. Балчик, Т.1, с.204; Каварна, Т.3, с.265; Яйлата, Т.7, с.565.

19. Тодорова, Х., цит. съч., с.120-121,272-273,277, карта № 8.

20. Славчев, В. – В: Варна – праисторически център на металообработката. Варна, 2010, с.29.

21. Бащу, Микаил, цит. съч. , куплети: 235-299,964-970,1296-1311,1322-1327.

22. Фол, В. Мегалити и скално изсечени паметници в Древна Тракия. С., 2000, с.15.

23. пак там, с.83.

24. Боев, Н. Белинташ – светилището на бесите. Пловдив, 2001, с.27.

25. Фол, В., цит. съч. , с.84.

26. Венедиков, И. и други. Мегалитите в България. С., 1976, с. 82-109.

27. пак там, с.112.