Цветана Генчева, превод от английски

Copyright © 2015.
LEV
by Belle Aurora
©
Цветана Генчева,
превод от английски
©
Фиделия Косева,
дизайнер на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2022
ISBN:
978-954-28-3851-7

СЪДЪРЖАНИЕ
1 7
2 12
3 17
4 25
5 35
6 45
7 53
8 62
9 71
10 74
11 86
12 96
13 105
14 117
15 127
16 137
17 150
18 161
19 174

20 186
21 187
22 196
23 205
24 215
25 224
26 236
27 245
28 257
29 266
30 277
31 280
32 288
33 292
34 293
35 301
36 310
37 321
38 333
39 335
40 346
41 351
42 361
43 373
44 382
45 394
46 401
47 411
48 420
49 426
50 429
51 433

У
52 441
1
Мина
мирах. Не помнех да съм била по-сигурна за нещо друго през живота си.
Седях на уличката и гледах към мръсната тухлена стена,
омазана с какви ли не гадости, за които предпочитах да не мисля, и се питах тук ли ще се случи.
Стомахът ми изръмжа шумно, за да покаже негодуванието си, и вместо да почувствам глад, ме преряза болка. Устните ми потръпнаха,
аз се свих на топка, обгърнах с ръце свитите си крака, отпуснах чело върху коленете. И тогава, скрита от любопитни очи, аз се разплаках.
Топлината на сълзите съвсем не ми донесе спокойствие. Затова пък изпитах утеха при мисълта, че все още чувствах нещо. Каквото и да е.
Буквално умирах от глад. От дни не бях хапвала нищо. Миналата седмица, обзета от отчаяние, ядох от боклука. Отчаянието ми се превърна в съжаление за броени часове. Прилоша ми от развалената храна и повръщах, докато накрая стомахът ми съвсем не се изпразни.
Нямах намерение отново да поема този риск. Просто не си струваше.
Усетих, че изпитвам нещо повече от обикновено отчаяние. Бях завладяна от безнадеждност.
Не бях готова да приема съдбата си, но в момент на пълно спокойствие осъзнавах, че ще се превърна в най-обикновена статистика, ако не направех нещо за положението, в което се намирах.
Първа точка от списъка ми беше да намеря храна.
Беше късно. Звуците, които се носеха по улиците на града, утихваха,
много от магазините наоколо бяха включили неоновите си табели.
Трябваше да действам бързо, ако исках да намеря нещо за ядене.

Извадих малко огледалце от джоба на палтото си и избърсах следите от спирала, която си бях сложила преди три дни. Не ми трябваше огледало, за да разбера, че съм бледа и бузите ми са хлътнали.
Чувствах се като ходещ скелет. И приличах на скелет. Ключиците ми стърчаха грозно, раменете ми бяха щръкнали, скулите сякаш бяха готови да прережат нещо. Криех тялото си под палтото, което ми дадоха в женския приют, но нямаше как да скрия лицето си.
Виждаше се, че съм измършавяла.
Обгърнах ръце около себе си, защото бях премръзнала, и се измъкнах от уличката. Не се наложи да вървя дълго, преди да забележа една стиропорова тарелка, оставена на маса пред ресторант, който вече бе затворил. Не откъсвах очи от находката; стомахът ми изръмжа развълнувано, докато се приближавах с небрежна крачка. Когато се добрах до масата, усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах очи към момче на не повече от шестнайсет, което не откъсваше поглед от мен.
Доплака ми се в мига, в който забелязах, че то много приличаше на мен… слабо, мръсно и гладно. Знаех какво е да си гладен. Гладувах от години. То ме наблюдава дълго, преди да погледне отново тарелката.
Как да го направя? Как да му я отнема? А можех. Бягам бързо.
Вместо това, когато усетих познатото боцкане зад очите и носа,
посочих тарелката с брадичка и се усмихнах.
Момчето стоеше неподвижно, уморено, нещастно и се чешеше по ръката. Нито един от нас не помръдна. У мен избуя оптимизъм. Ако то нямаше намерение да я вземе, щях да я взема аз.
Най-сетне момчето пристъпи напред и позна част от себе си в мен.
Отвори кутията и каза:
– Можем да си го разделим.
И двамата погледнахме откритието и сърцето ми се сви. На дъното бяха останали няколко втвърдили се пържени картофчета, изсъхналата коричка от сандвич и няколко листенца смачкана кафява маруля.
Момчето, изглежда, се ядоса, че е предложило част от оскъдната находка, но ми подаде кутията. Не се сдържах, усмихнах се. Странно е, че хората, които си нямат нищо, предлагат всичко на онези в нужда,
а хората, които живеят в лукс, рядко предлагат на изпадналите.

Стомахът ми изръмжа гневно и аз се усмихнах на момчето.
Усмивката ми лъжеше.
– Не, благодаря. Не съм гладна.
То повдигна вежди – ясен знак, че не ми вярва, но сви рамене и се отдалечи с кутията. Остави ме сама, да съжалявам за решението си.
Господи, каква глупачка си!
Кимнах бавно на себе си. Това вече ми беше известно.
Изтръпналите ми крака ме отведоха на три пресечки, където се озовах пред заведение за сандвичи, което тъкмо затваряше. Мъж с къса кестенява коса събираше столовете пред кулинарния магазин.
После щеше да ги внесе вътре и да затвори вратата.
– Чакайте – провикнах се и забързах натам.
Мъжът се намръщи, тъмните му очи проследиха всяко мое движение.
– Какво? Затворено е.
Сведох очи и заговорих тихо:
– Много се извинявам, че ви притеснявам, господине. Просто се питах дали не ви е останала храна, която се каните да изхвърлите. –
Вдигнах поглед към него. – Каквото и да е. Не съм придирчива.
– Гладна ли си? – Той се намръщи към мен и разкриви грозно устни.
– Намери си работа.
Понечи да затвори вратата за втори път; аз изпаднах в паника и пъхнах крак в процепа. Ококорих се при тази дръзка постъпка. Това изобщо не беше типично за мен. Вратата спря на няколко сантиметра,
преди да се затвори, и мъжът сведе очи към крака ми. После вдигна отново глава и ме изгледа заплашително.
– Ще те пребия, момиче! Разкарай си скапания крак, или ще го счупя.
Устните ми потръпнаха, очите ми се замъглиха.
– Много съм гладна. Моля ви – умолявах го аз. – Много ви моля.
Той престана да се мръщи. Заоглежда лицето ми. Открехна вратата и огледа улицата.
– Храна ли искаш?
Закимах ентусиазирано.
Той се отдръпна и ме огледа похотливо.

– Направи ми свирка и ще ти дам да ядеш.
Не вярвах, че е възможно, но пребледнях още повече, след това зашепнах.
– Просто искам нещо за ядене. Не е нужно да е много. Аз… аз… –
заекнах. – Не искам да го правя. Моля ви.
Той се намръщи отново, много по-страшно, отколкото преди.
– Очевидно не си достатъчно гладна. – Посочи с брадичка улицата. –
Разкарай се, мръснице.
Той заключи вратата и аз изпаднах в паника, която се опитваше да ме задуши, стомахът ми се преобърна. Хвърлих се към вратата, заблъсках с юмруци, докато кокалчетата ми не започнаха да туптят и пулсират.
Гласът ми пресекна, разплаках се тихо и по бузите ми потекоха сълзи.
– Моля ви! И-извинявайте! Ще го направя! – Само че мъжът се скри от погледа ми, влезе в задната стая и загаси лампите.
Раменете ми се тресяха, докато хлипах мълчаливо.
Разгневена на себе си, изкрещях дрезгаво:
– Ще го направя, по дяволите!
Стоварих юмрук по стъклото.
Вратата обаче остана затворена. Плъзнах се надолу по стъклото и останах да седя върху ледения цимент на тротоара и да плача отчаяно.
Главата ми пулсираше, бях гладна, нещастна и унизена, а сълзите ми пресъхнаха в мига, в който затворих очи и осъзнах, че положението е много по-лошо, отколкото си мислех.
Официално бях ударила дъното. Само че нямаше да е така още дълго.
Бях отчаяна, а отчаянието умее да мотивира дяволски добре.