Цветана Генчева, превод от английски



Pdf просмотр
страница3/82
Дата23.11.2022
Размер1.44 Mb.
#115645
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   82
lev RuLit Me 707067
3


П
Мина
ланът ми не беше кой знае какво.
Добре. Изобщо нямах план.
Прекарах поредната безполезна нощ в моята уличка и бях премръзнала до кости. Единственото ми желание беше да отида някъде, където да се стопля. За съжаление, минаваше полунощ и поне според мен нямаше кой знае какви възможности.
Можех да вляза за малко в някой денонощен магазин, но там щяха да очакват да купя нещо, а аз отдалече приличах на човек, който не разполага с пари, така че щяха да ме изритат, преди да успея да кажа и дума.
Оставаше ресторантът за бързо хранене с ярката червено-жълта табела, но нямаше начин да понеса аромата на бургери и картофки,
без да избухна в сълзи от желание да хапна нещо.
Реших да се обърна и да поема в обратната посока, когато забелязах група мъже да излизат от сградата. Те се смееха и изглеждаха щастливи и пияни. Това не беше никак зле. Хората правят какви ли не странни неща, когато се напият.
Стомахът ми изръмжа шумно и ето че взех решение. Щях да намеря най-пияния мъж в клуба и да го прелъстя. След като той припаднеше,
щях да му грабна портфейла и да се чупя. Ако се налагаше, можех да изкарам със съвсем малко пари достатъчно дълго време.
Имах нужда от храна. Срамувах се, че ще прибягна до подобна низост, но ми беше писнало да се държа както себе си. Мина беше приятелски настроена, честна и мила. Само че аз не бях стигнала доникъде. Носех се сред гадости без цел и посока.
На бялата табела над вратата пишеше „Кървящи сърца“ със семпли,
елегантни букви. Стегнах се, отворих едната половина на двойната врата и прекрачих навътре.
Висок, як мъжага с късо подстригана коса и безупречен костюм ме изгледа. Изобщо не му беше забавно.
– Да не би да си се изгубила?
Поклатих глава, преди да преглътна с усилие.


– Просто си търся място да пийна едно – измърморих.
Това промени бързо отношението му. Той отвори и втората врата и силна ар енд би музика заля фоайето.
– При нас дамите не са много. Барът е надясно. Приятно прекарване.
Какво ли не са ме наричали, но никога дама. Неочаквано съжалих за причината, поради която бях тук. Въпреки това продължих напред и веднага почувствах топлина. Кожата ми настръхна от удоволствие.
Най-сетне!
Бях готова да запея от щастие, но сега трябваше да мисля за по- важни неща. Преди да се отправя към бара, бях привлечена наляво.
Две жени с великолепни тела са гънеха провокативно на пилони,
облечени с оскъдни парчета плат, които прикриваха интимните им части. Блондинката имаше лъскави пастиси върху зърната. А пък зърната на червенокосата бяха с пиърсинг.
Я! Едва тогава се досетих.
При нас дамите не са много.
Бузите ми пламнаха, докато мъжете крещяха към танцьорките.
Коремът ми се преобърна. Биячът сигурно бе решил, че съм някоя перверзница.
Тръснах коса, за да падне над лицето и да скрие алените ми бузи, и си намерих празен стол на бара в ъгъла на заведението, където да се скрия от светлината. Това беше съвършеното място, от което да потърся мъж, който би ме нахранил.
Огледах помещението, въпреки слабата светлина. Те бяха твърде много. Трябваше да се приближа.
Останах до стола си за известно време, преди да се задействам.
Сърцето ми блъскаше и аз усетих как ме завладява безпокойство. Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. Гърбът ми беше изпънат. Тук, на това място, щях да открия спасителя си.
Просто все още не знаех как изглежда той.
***
Лев


Т
я ме привлече на мига. Бях завладян от любопитство и интерес.
Смръщих чело, докато я наблюдавах. Какво търсеше на това място? Беше повече от ясно, че мястото ѝ не е тук.
Ако можех да съдя по видя ѝ, мястото ѝ не беше никъде. Беше твърде дребничка и черното ѝ палто беше поне три размера по-голямо, а начинът, по който криеше лице, като тръскаше дългата си тъмна коса,
бе толкова детински, че гърдите ме заболяха.
Това беше нещо ново. Останах изненадан. Не бях сигурен дали е добре, или зле, но нещо ме накара да направя крачка към нея.
Успях да забележа едно око като на сърна да наднича изпод косата,
докато тя оглеждаше момичетата на сцената. Очевидно не беше дошла да гледа танците им. От шока, изписал се по лицето ѝ, тя нямаше представа, че „Кървящи сърца“ е стриптийз клуб.
Посегна и приглади косата си надолу, след това заситни към тъмната страна на бара. Зарадвах се, че избра това място. Обикновено аз сядах там. Усетих как в тялото ми нахлува топлина.
Клубът бе пълен почти до пръсване. Когато новината за смъртта на
Паоло се разнесе, Саша пусна слух, че отваря клуба за приятели и роднини. Без входна такса. Напитките бяха за сметка на заведението.
Това, разбира се, означаваше, че зорките ми очи трябваше да бъдат още по-зорки. Саша не обичаше неприятности. Аз се стараех да няма неприятности.
Момичетата зад бара сервираха на клиентите, лепнали усмивки на лицата си, въпреки че сигурно бяха скапани от работа. Бакшишите щяха да компенсират протегнатите ръце и опипващи погледи.
Саша излезе. Погледът му срещна моя почти веднага и той вирна към мен брадичка вместо поздрав. Отвърнах по същия начин.
Когато бях по-млад, Саша ме научи, че е невъзпитано да не се отговаря на поздрав. Хич ме няма да следвам съвети, дадени от други хора. Разговорът беше болезнен. Не обичах да говоря, освен ако не ме заговорят, и дори тогава в такива случаи рядко продумвах, освен когато не ме попитаха нещо.


Брат ми беше строг човек, но също така търпелив. А да расте с мен не беше лесно, в това спор няма. Той никога не ми повишаваше глас,
дори когато заявяваше, че се държа безразсъдно. Беше внимателен,
проявяваше разбиране и ми обясняваше всичко по начин, по който да схвана въпроса.
Бях на шест, когато на родителите ми им стана ясно, че нещо с мен не е наред. Кучето ни, Мишка, избяга на улицата и го блъсна кола.
Когато татко ми каза, че е загинало, аз просто кимнах и се качих в стаята си, за да обмисля чутото.
Там ме намериха часове по-късно, облян в кръв, след като си бях блъскал много пъти главата в стената. Татко веднага ме откара в спешното. Така се бях подредил, че раната стигаше до костта. Там ме зашиха, въпреки това не плаках.
Когато лекарят попита дали подобно нещо се случва често, баща ми се ядоса. Каза, че ми няма нищо, било просто нещастен случай.
Лекарят внимателно обясни, че може да помогне, но татко ме пое на ръце и ме отведе у дома.
В колата се обърна към мен.
– Ти си ми син и аз те обичам. Ти си съвсем наред. – Само че годините минаваха и на всеки, който се запознаеше с мен, му ставаше ясно, че все пак ми има нещо.
Макар понякога да се усмихвах, никога не се смеех. Помнех дори най-малките подробности от всеки разговор, който чуех. Бях умен по един неестествен начин, можех да пресмятам огромни суми наум. Не разбирах и не можех да следвам чувствата като останалите хора. Не плачех. И никога не лъжех.
Другите ме наричаха киборг.
Това никак не ми харесваше.
Сестра ми, Настася, пребиваше децата, които посмееха да ми се подиграват. На Саша никога не му се налагаше да помръдне и пръст.
Достатъчно бе да ги изгледа лошо, и те се пръсваха уплашено.
Времето минаваше и Саша ми помагаше, а Настася ме обичаше безусловно. Саша ме научи как да откликвам на хората по обичайния начин и ми помогна да разбирам намеци. Все още не умея да ги


О
разбирам добре. Ако човек не ми каже как се чувства, няма и да разбера.
Настася ми каза, че всичко ми е наред. Не била моя вината, че съм по-умен от другите. Тя разправяше, че ако останалите по света не били празноглавци, тогава аз нямало да съм толкова специален, затова трябва да съм благодарен.
Младата жена се движеше сред тълпата уж съвсем небрежно, но аз прозрях нещо повече в начина, по който оглеждаше мъжете с ястребов поглед.
Беше замислила нещо. А аз щях да разбера какво.
***


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   82




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница