Цветана Генчева, превод от английски



Pdf просмотр
страница5/82
Дата23.11.2022
Размер1.44 Mb.
#115645
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   82
lev RuLit Me 707067
4
Лев
е разбирах чувствата на другите хора, разбирах достатъчно добре своите. В момента бях разочарован.
– Обяснявай – наредих.
Косата все още покриваше по-голяма част от лицето ѝ, но видях едно зелено око да наднича към мен. Тя ми се стори уплашена.
Не. От начина, по който трепереха ръцете ѝ и се надигаха гърдите ѝ,
ми се стори, че тя не беше уплашена. Беше ужасена.
Кимнах към портфейла в ръката ѝ и този път заговорих по-меко.
– Това принадлежи на брат ми.
Тя отпусна рамене. Заговори тихо, с неприкрито съжаление.
– Извинявам се.
Пристъпих напред и взех портфейла от ръката ѝ, протегнах другата.
Тя извади стодоларова банкнота с нежелание и ми я върна, а след това отстъпи назад. Отворих портфейла на Саша и застинах.
Погледнах момичето. Беше отпуснала брадичка, за да не ме поглежда.
– Тук има много пари. – Тя кимна. – Защо не взе всичките? –
попитах.


Н
Когато вдигна очи, тя замига, за да прогони сълзите и зашепна неуверено.
– Просто исках нещо за ядене.
Разтърсиха ме какви ли не чувства. Първо гняв, след това тъга,
накрая нещо, което не можех да обясня напълно. Готовност да я защитавам, може би.
– Ти си гладна. – Това не беше въпрос, а констатация.
Тя кимна още веднъж.
Най-неочаквано, момичето бе станало моя отговорност.
***
Мина
ежни пръсти под брадичката повдигнаха лицето ми и повече не можех да го избягвам.
Той заговори съвършено спокойно.
– Имаш избор. – Бях обзета от объркване, докато го гледах.
Не бях и предполагала, че ще имам избор. – Мога да повикам ченгетата и да те арестуват. – Едва не сбърчих нос, но се овладях навреме. Този избор никак не ми харесваше. – Или можеш да работиш за клуба, да изкарваш добри пари, да се устроиш. – След това добави:
– Никога повече да не оставаш без храна.
Този тип луд ли беше? Бях слисана. Сякаш ми трябваше време да мисля кой вариант предпочитам.
След това той добави и трета възможност – взе стодоларовата банкнота, която бях свила, и я вдигна високо.
– Мога да ти я дам. Ти ще си тръгнеш и ще изчезнеш в нощта. –
Очите му не се откъсваха от мен, докато обясняваше. – Сто долара ще ти осигурят повече от едно топло ястие.
Зави ми се свят. Сигурна бях, че това е някакъв номер.
Стоте долара бяха достатъчни, за да ми стигнат за известно време,
докато работа, подслон и храна беше съвсем друго. Как можех да подмина подобна възможност?
О, господи, храната беше важна за мен.


Преглътнах с усилие.
– Втората възможност ми се струва добра.
Той ми се стори доволен.
– И аз така си помислих. – Протегна ръка. – Ела.
Смъкнах ръкави над пръстите и се отдръпнах от него.
– Чакайте. За каква работа става въпрос? Аз… – Мислите ми се насочиха другаде и се изчервих. – Да танцувам ли? Като момичетата навън ли?
Той повдигна една вежда.
– Да не би да мислиш, че искам да се събличаш?
Бях поруменяла, но сега вече се изчервих силно и усетих топлината по врата си.
Разбира се, че той не иска да се събличаш. Ти да не си Дженифър
Лопес.
– Не искам да се събличаш. Искам да останеш с дрехи. – Стори ми се отвратен, че мога да предположа подобно нещо. – Напълно облечена –
добави с раздразнение и аз усетих силата на унижението. – Ще работиш зад бара с останалите.
– Не знам как.
Погледът му беше прям.
– Ще се научиш.
Това не звучеше зле. Всъщност, беше върхът. Той протегна отново ръка и макар моята да беше свита вътре в ръкава, аз я поставих в неговата. Когато топлата му длан обхвана моята, аз осъзнах колко е голяма. Не ми трябваше много време, за да го огледам целия. Беше висок, около метър и осемдесет и пет – метър и деветдесет, с широки рамене, тесен ханш и сериозно лице. Беше с черен костюм с безупречна кройка. Че как иначе. Май този тип не купуваше конфекция. Погледнах лицето му и светлокафявите очи отвърнаха на погледа ми.
Потръпнах. Лицето му ми се стори грубовато. Скулите бяха високи,
брадичката силна, носът с едва очертана гърбица и плътни устни.
Кожата му беше леко загоряла и безупречна; нямаше бръчки от смях.
Сякаш изобщо не се усмихваше.


Неочаквано се замислих. Защо му беше на мъж, облечен с костюм, и който говореше така изискано, да помага да бездомно момиче, което бе хванал да краде?
Изтеглих ръка от неговата.
– Ако това е някакъв номер…
Косата ми покри половината лице, но аз видях как той вирна глава и свъси вежди. Заговорих напълно искрено.
– Ако искаш да извикаш полиция, давай. Обещавам да остана и да си призная, че откраднах портфейла. – Наведох глава и продължих: – Те може дори да ме нахранят. – Вдигнах отново глава към него. – Но да даваш на някого надежда и да се шегуваш с подобни неща с човек,
който няма нищо… това е жестоко.
Той ме наблюдава дълго, преди отново да поеме ръката ми – този път без позволение.
– Аз не лъжа – заяви.
Каза го уверено, по начин, който ме накара да му повярвам. Изведе ме от тоалетната и тръгнахме по коридора. Най-сетне заговорих тихо:
– Защо ми помагаш?
Без да ме погледне, той продължи напред.
– Защото приличаш на човек, който има нужда от помощ.
***


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   82




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница