Цветана Генчева, превод от английски



Pdf просмотр
страница9/82
Дата23.11.2022
Размер1.44 Mb.
#115645
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   82
lev RuLit Me 707067
6
Мина
гледалата не лъжеха. Те могат да ти вдигнат самочувствието,
но със същата лекота могат да са жестоки и да те смачкат.
Огледалото в банята на Лев се оказа злобна мръсница.
То разкри всички синини, всички бръчки и дори изпъкналите ми кокали по начин, който ме шокира напълно. Поне косата ми беше чиста и макар да миришех на мъж, вече я нямаше противната миризма. Измих си хубаво лицето и сега беше в приятен оттенък на розовото; нямаше я спиралата отпреди три дни, сплъстена и размазана, което беше страхотно.
Време беше да изляза от банята, но се усетих, че нямам дрехи.
Открехнах вратата два сантиметра и надникнах, а около мен всичко се изпълни с пàра.
– Лев?
Той се показа отново и тъй като ми беше неудобно, че съм гола,
затръшна вратата. Той почука леко.
– Мина?
– Здравей – подхванах. Погледнах вратата и започнах да кърша пръсти. – Здрасти. – Подбелих очи, защото мислите ми бяха съвсем объркани и си поех дълбоко дъх. – Току-що се сетих, че нямам дрехи и… – Преглътнах с усилие, за да прогоня буцата, заседнала в гърлото ми, и довърших тихо: – Трябват ми дрехи.
Той мълча дълго, след това почука отново.


– Нямам женски дрехи, но това би трябвало да ти свърши работа за през нощта.
Скрих се зад вратата, преди да отворя, и голямата му ръка се пъхна вътре. Стискаше бяла риза. Благодарих му и я взех. Облякох я и закопчах копчетата. Стана ми тъжно, че буквално потънах в нея.
Навремето имах извивки, които ризата щеше да подчертае приятно.
Сега сякаш бях увита в чаршаф. Погледнах надолу към краката си и се запитах къде ми е бил умът, та съм си мислела, че излишните килограми не ми трябват. Беше истинско разочарование да видя огромни кокалести колене под тънката бледа кожа.
Чувствах се грозна.
Въздъхнах дълбоко и се изправих. Едва не си глътнах езика. Малките ми гърди бяха щръкнали, а зърната ми се виждаха през тънката материя на ризата.
О, не, по дяволите!
Наведох се и видях черния триъгълник между бедрата. Той също прозираше.
Ами… два пъти по дяволите!
Пристъпих на пръсти до вратата и се провикнах предпазливо:
– Лев, извинявай?
Той се показа след секунда.
– Проблем ли има?
– Случайно да имаш по-тъмна риза?
Той замълча за момент, след това попита недоумяващо:
– Да имаш предпочитания към цвета?
Тази вечер имах, дяволите да го вземат.
Осъзнах, че звуча като претенциозна глезла, но не исках да ме види в този вид.
– Извинявай. Всичко е наред. Ще се справя. – След това добавих примирено: – Извинявай.
Притиснах главата си с ръце и се опитах да си налея малко разум.
Мина, този човек беше невероятно мил с теб. За няколко часа ти
даде неща, за които можеше единствено да мечтаеш. Не бъди
неблагодарна.


На вратата се почука и тя се открехна няколко сантиметра. Ръката му се показа, стиснала нещо тъмно. Взех дрехата и вратата се затвори.
Вдигнах ризата.
Беше черна.
Напрежение, което дори не осъзнавах, че ме притиска, отпусна корема ми и аз се засмях тихо.
– Благодаря – провикнах се от банята.
– Няма защо, мишле – отвърна тихо той.
Преоблякох се. Стиснах в ръка бялата риза и излязох от банята.
Лампата беше угасена, но Лев беше запалил два високи лампиона –
единият до канапето, което сега беше отворено и превърнато в легло, а другата до нощното шкафче отстрани на леглото.
Ококорих се, когато видях Лев, застанал с гръб към мен.
Беше гол до кръста.
Мили боже. Голият му гръб беше целият мускули.
Лев се обърна, когато чу ахването ми. Макар все още да беше с изисканите си панталони, той си свали обувките и чорапите и големите му стъпала останаха боси. Аз наведох пламналото си лице,
втурнах се към леглото и се хвърлих върху него. Завих се до гърдите с тежкото одеяло.
Лев ме погледна внимателно, питащо. Очите му ме разкъсваха частица по частица и това ме притесни. Неудобството ме накара да сведа глава. Настана мълчание.
– Не обичаш хората да те гледат – заяви тихо той.
Тогава вече срещнах погледа му.
– Моля?
Очите му не се откъсваха от чистото ми лице.
– Не можеш да се криеш зад грима. Можеш да опиташ, но няма да се получи. Не и с мен. – Той замълча за кратко. – Аз те виждам.
Нормален човек не би казал подобно нещо. Беше жестоко и пресметнато и съвсем точно, сякаш не си даваше сметка колко неудобно ще ме накарат да се почувствам думите му. Сякаш не го беше грижа.


Аз обаче знаех, че го е грижа. Каза думите внимателно, сякаш не искаше да ме уплаши. Той бе подчертал онова, което виждаше и нищо повече.
Подбрах думите си много внимателно.
– Всяка маска на улицата е добра.
Лев седна на канапето и се изтегли назад, изпъна крака пред себе си.
Скръсти ръце на широките си гърди.
– Маските не отиват на човек с твоето лице.
– Моето лице ли? – попитах и присвих очи. Знаех, че не съм страхотна, но не мислех, че съм непривлекателна.
Тогава той уточни и аз усетих как сърцето ми трепка.
– Лице като твоето кара мъжете да се заплесват. – Лев наклони глава на една страна, за да ме погледне от различен ъгъл. – Лица като твоето ги извайват като статуи, обезсмъртяват ги в камък, за да може светът да ги вижда през вековете. – Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. – Ти си… произведение на изкуството.
Цялата настръхнах и по врата ми плъзна топлина. Устните ми се разтвориха, ушите ми пламнаха.


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   82




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница