Д-р рос кембъл

Проблемът

Да, той изглеждаше доволен и никога не ни създаваше излишни проблеми. Бяхме сигурни, че заниманията му са естествени – разни спортове, бейзбол и всичко останало. Винаги се биеше с брат си и сестра си, но това е обикновено братско съперничество, нали така? Като изключим това, Том никога не е бил истински проблем за нас. Понякога е потиснат и задълго остава в стаята си. Но никога не е бил неучтив, непослушен или груб. Баща му се грижеше за това. Има едно нещо, което определено знаем, че е схванал изцяло, и то е дисциплината. Всъщност, това е най-чудно от всич­ко. Как може едно толкова дисциплинирано дете внезапно да се сприятели с невъзпитаните си връстници и да започне да прави онова, което те правят? И да се отнася така с възрастните и с родителите си. Те лъжат, крадат и пият алкохол. Не мога вече да му имам доверие. Не мога да раз­говарям с него и той не желае да разговаря с мен. Стана толкова мрачен и мълчалив. Вече дори не ме поглежда и изглежда не желае да има нищо общо с нас. И така лошо се държи в училище тази година.

Нека да помисля – отговори госпожа Смит, – сега той е на 14. Първото, което забелязахме, бяха оценките му. Преди около две години. През последните няколко месеца в шести клас, забелязахме, че започва да се отегчава първо в училище, а после и от другите неща. Започна да ненавижда ходенето в църква. По-късно загуби дори интерес към при­ятелите си и все по-често оставаше сам, обикновено в стаята си. Говореше все по-малко и по-малко. Но нещата истински се влошиха, когато постъпи в гимназията. Том загуби интерес към любимите си занимания – даже към спорта. Тогава скъса изцяло със старите си приятели и започна да излиза с момчета, които обикновено имаха неп­риятности. Отношението на Том се промени – заприлича на тяхното. Той не държеше на оценките и не учеше. Тези негови приятели често му навличаха неприятности. А ние опитвахме всичко – продължи госпожа Смит. – Първо го биехме. После му отнехме някои права – да гледа телевизия, видео и т.н. Веднъж го лишихме от тях за цял месец. Опит­вахме се да го възнаграждаваме за правилното му поведе­ние. Смятам, че пробвахме всички препоръки, които сме прочели или чули. Наистина не знам дали някой ще може да помогне на нас и на Том. В какво сгрешихме? Дали сме лоши родители? Бог ни е свидетел, че сме положили достатъчно усилия. Може би е даденост? Може би е нещо наследствено в Том? Може би е физиологично? Но нашият педиатър го прегледа преди няколко седмици. Трябва ли да го заведем при специалист по жлезите? Трябва ли да се направи електро-енцефалограма? Нуждаем се от помощ. Том се нуждае от помощ. Ние обичаме нашето момче, д-р Кембъл. Какво да сторим, за да му помогнем? Нещо трябва да се направи.

По-късно, след като господин и госпожа Смит излязоха, Том влезе в стаята. Бях впечатлен от естествените му приятни маниери и привлекателния му външен вид. Погле­дът му беше сведен и когато трябваше да ме погледне, го правеше само за момент. Макар да бе очевидно, че е умен младеж, Том използваше само кратки, резки фрази и измърморвания. Въпреки всичко, когато се почувства достатъчно предразположен, за да разкаже своята история, Том всъщ­ност представи същия фактически материал, който бях чул от неговите родители. Отивайки по-нататък, той каза:

— Никой не го е грижа за мен освен приятелите ми.

— Никой ли? – запитах аз.

— Е, може би, родителите ми. Не зная. Струва ми се, че са го правили, докато бях малък. Мисля, че сега това не е толкова важно за тях. Всичко, което действително ги ин­тересува са работа, приятели, заниманията им, такива неща. Те не се интересуват от нещата, които правя. Не им влиза в работата. Искам просто да се махна от тях и да живея своя собствен живот. Защо толкова се безпокоят за мен? Никога преди не са го правили.

В процеса на разговора стана ясно, че Том е твърде потиснат, тъй като никога не се е чувствал удовлетворен от себе си и от живота си. Откакто се помни. Том е копнял за едни близки топли взаимоотношения с родителите си, но през последните няколко месеца той постепенно се е отказал от тази мечта. Беше се обърнал към приятелите си, които щели да го приемат, но нещастието му продъл­жило да се задълбочава.

Уви, днес това е една обичайна трагична ситуация. Бързо пораснало момче, което, по всичко личеше, се бе държало добре в ранната си възраст. Преди да навърши 12 или 13, никой не бе подозирал, че Том е нещастен. През тези години той е бил добродушно дете с малки изисквания към родителите си, учителите си и всички останали. Така никой не предполагал, че Том не се чувства напълно обичан и приет. Въпреки че е имал родители, които дълбоко го оби­чат и се грижат за него, Том не се е чувствал истински обичан. Да, той е знаел за любовта и грижата на своите родители и никога не е твърдял обратното. Независимо от това, несравнимото емоционално усещане за пълна и безу­словна любов и приемане беше чуждо за Том.

Това наистина е трудно разбираемо, защото родители­те на Том са действително добри родители. Те го обичат и посрещат всичките му нужди по най-добрия възможен на­чин. Който им е известен. Възпитавайки Том, господин и госпожа Смит бяха приложили прочетеното и чутото и бяха търсили съвет от други. А бракът им определено е над средното ниво. Те се обичат и уважават взаимно.