Д р у ж е с т в о н а ж у р н а л и с т и т е н а

с в о б о д н а п р а к т и к а ”Д-р И в а н Б о г о р о в”

вестник на радетелите за книжнина на чист български език и висока духовност

ЕЛЕКТРОНЕН ВЕСТНИК БРОЙ 4 ЯНУАРИ 2015

В броя: Калашник срущу молив; Глобализация и език/; Парламент на духа/; Първите – 120 години СБЖ; Карикатуристите/; Нови книги/; 100 години българско кино/; Повик

Моливите са счупени

Това е поредното престъпно деяние на онези, които искат да заглушат свободното слово, защото се страхуват от истината.

От украински колеги долетя и тревожното съобщение за безследното изчезване на Андрей Дементиев, журналист от Харковския областен вестник „Столица на бъдещето”

.Докога?

Нека обединим своите усилия в защита на колегите, за да не допуснем допълването с нови имена на дългия списък на убити и малтретирани журналисти в центъра на Европа!
СНЕЖАНА ТОДОРОВА

И.Д. ПРЕДСЕДАТЕЛ НА УС И ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

03.01.2015

***





ЕВРОПЕЙСКОТО ОБЩЕСТВО ТРЯБВА ДА ПОКАЖЕ, ЧЕ Е ПО-СИЛНО ОТ ТЕРОРИЗМА
Това се подчертава в декларация на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ)-България по повод варварския терористичен акт в Париж срещу колегите от списание “Шарли Ебдо”.
АЕЖ -България изразява възмущението си от терористичния акт в редакцията на френското сатирично списание “Шарли Ебдо”.

Дръзкото нападение, отнело живота на невинни хора е посегателство срещу свободата на изразяване и системата на основните европейски ценности. В този смисъл, нападението срещу редакцията на “Шарли Ебдо” е терористичен акт, насочен срещу цялото общество.

Френските власти, но и всички ние, като граждани на ЕС, трябва по най-категоричен начин да защитим избора, който сме направили – да изградим плуралистична, мултикултурна общност, в която всеки е свободен да живее според собствените си разбирания и принципи, стига те да не нарушават общоприетите правила и да не водят до разпалването на омраза или отнемане на чужди права и живот.

В името на ценностите, които ни обединяват в този наш общ свят разчитаме, че отговорните за това варварско деяние и помагачите им ще бъдат разкрити и наказани строго. Важно е обаче да не им бъде позволено да изпълнят основната си цел – да разделят европейското общество.

Убедени сме, че този път Европа ще намери сили, за да се противопостави на всички, които желаят тя да се откаже от пътя, по който върви в последните десетилетия – път на траен мир на континента, станал жертва съвсем неотдавна на най-ужасните и масови кръвопролития в човешката история.

КЕВОРК КЕВОРКЯН

КУБРАТ ПОДАРЯВА ШАХ

в. Преса 13 01 2014
Сега всички са Шарлита, уж. Обаче ни се вижда невъзможно да произнесем „Аз съм Мустафа“ – Мустафа Кьосов от село Юруково, Якорудско, който загина при атентата в Сарафово. Да кажем „Аз съм Мустафа“ ни се вижда направо неприлично, и пет шарлита няма да се затътрят в марш за този клетник.
Да не говорим, че навремето министър от правителството на Бойко сбърка името му, когато изпрати постното си съболезнователно писмо до близките му. Сега никой няма да сбърка Шарли, всички са шарлита.

Папагалското в природата ни пролича и сега. Усърдно демонстрираме скръб по хора, които са на хиляди километри от нас, понеже това е фалшива скръб – но за нещо, което е под носа ни, нямаме смелост. И след Сарафово по-свидни ни бяха загиналите евреи, отколкото нашият човечец от Юруково.

Хайде да не сме толкова екзалтирани, а да изтрезнеем и да видим къде се намираме. То е ясно – в прицела на Врага. Въпрос на време е да го усетим. Ние сме Шарли – обаче изобщо не е ясно кои са въпросните „ние“. За папагалите от медиите, особено от телевизиите, е ясно, те са там – в кюпа. Някои телевизионни репортери бяха толкова въодушевени, че сякаш изпитваха сексуален екстаз.

Обаче дали има шарлита в Бисер, Аспарухово или Мизия? Дълбоко се съмнявам. И не защото съвсем наскоро също бяха жертви на едно не по-малко зловещо насилие – а това при всяко положение ги е направило по-състрадателни от ония, които поднасяха цветя пред френското посолство

А заради друго – защото със сигурност по-добре проумяват разбирането на Дейвид Брукс от „Ню Йорк таймс“, който се оказа един от малкото трезви гласове в олелията и написа, че е прекалено дръзко да се осмиват религиозните вярвания на другите, различните от нас.

Някой трябва да каже най-сетне на френския посланик в София, че е неприлично да изнасилва българския език. Особено когато иска да изрази скръбта си. Предполага се, че един дипломат трябва да схваща тези неща. Не можеш да мотивираш телевизионната публика, докато цепиш дърва с несръчния си български.

В първото си интервю непосредствено след атентата той така изрази „доволството“ си от цветята пред френското консулство в столицата, та публиката остана с нелепото усещане, че е доволен от самия атентат. Езикът е велико сечиво, един истински французин най-добре би трябвало да го знае.

И вместо да ни губят времето и да ни оскърбяват с някакво невнятно подобие на езика ни, по-добре да го бяха питали какво разбира под „свобода на словото“. Нищо смислено нямаше да ни каже, но можеха поне да опитат. Тази фалшива мантра премятаха тия дни милион пъти, колкото съвсем да я обезсмислят.

А и „Маршът на свободата“ нищо не казва на обикновените мюсюлмани, които не могат да проумеят какви са пределите на верското неприличие, продуцирано от „Шарли Ебдо“. Един милион души в Париж – срещу милиард и половина мюсюлмани по света.

И накрая „лидерите“ измислиха, че трябвало да се затегне контролът по границите. Толкова са били поразени от фалшивата си скръб, че не си дават сметка какви глупости говорят. Парижките терористи са си френски граждани, такива бяха и някои от атентаторите срещу лондонското метро.

Сериозни автори вече наричат Лондон Кандахар на Темза. А пък нашият Вигенин пак изкиха една смешка – Франция била наказана, защото си позволила да бъде свободна.

Това е направо оскърбително твърдение. Волностите на журналистите от „Шарли Ебдо“ не може да бъдат синоним на френската свобода, нещо повече – те ни предизвикват да потърсим отговора на въпроса какви са пределите на свободното слово. Не е възможно в страната ти да има пет милиона мюсюлмани, а ти да оварваряваш безнаказано техния Пророк. Това е все едно да рисуваш Христос не на кръста, а на стриптийзьорски пилон.

Давам си сметка, че дори изричането на подобно нещо вече е отвъд границите на добрия вкус, и моля за извинение.

Да се твърди, че единствено варварите терористи се обиждали от карикатурите на френското списание, също е нечувано предизвикателство към мюсюлманския свят. Това е зловеща подмяна, която изобщо не може да обясни кръвожадността им. И „Маршът на свободата“ може да бъде видян като акт на една подмяна, за която обикновените хора едва ли са си давали сметка.

„Лидерите“ им дължат други обяснения – например с какви свои действия поддържат хранителната среда на тероризма.

Тия дни покрай юбилея на Петър Увалиев си спомних нещо, което той споделя навремето пред Бригита Йосифова – авторитетно германско издание отказва да публикува нечий материал за Георги Марков, понеже в него се говори за „убийство“. Юристите на изданието преценяват, че след като няма категорични доказателства за това (няма ги и досега, въпреки че издигнаха паметник на Марков), материалът не може да бъде публикуван. И това – заради една дума.

Обаче дълги години сатиричната касапница на „Шарли Ебдо“ по някакъв странен начин бе амнистирана. Това са предизвикателства, които сякаш нарочно са продуцирани, така започва да си мисли човек.

Тези въпроси са нежелани за медиите на фалшивата състрадателност, на лигочта. Щом толкова иска да минава за сериен езиков изнасилвач, поне нека питат френския посланик за това. Неговият отговор със сигурност ще бъде вълнуващ.

Между другото, Бойко отправи един специален ритник по негов адрес в интервюто на Диана Найденова за Нова телевизия (предполагам, че БЛИЦ точно е дешифрирал разговора) – казвайки, че и френската съдебна система не е съвършена, след като е била толерантна към един от терористите. Нашият човек го бива в тези случайни уж изпускания – и да се надяваме, че Ксавието вече няма да е толкова лекомислено, когато охотно обговаря българското правосъдие.

Не е достатъчно да сме Шарлита. А да се вгледаме напред; какво ни очаква там, в Бъдното, защото, колкото и да сме малки и нищожни, и послушни – вървим ръка за ръка с чорбаджиите си и бурята никак няма да ни отмине. Страхувам се обаче, че ще се задоволим да казваме „аз съм Шарли“ и толкова – да не говорим, че само по себе си това не е никак мъдро.

Корицата на новия брой на списанието представяла следния шарж: от един гроб стърчал гигантски среден пръст. Към кого е насочен този пръст? Към терористите? Или към верски и етнически различния?

Среден пръст към всичко – това ли е Знакът на Новата Солидарност?

Врякахме за „арабската пролет“ – помните колко телешки възторг се изля от телевизионните екрани, помните как се пенеха някакви момченца – стахановци на изкуствения възторг.

И?

Някои кални пръски от арабската „пролет“ вече стигнаха чак до циганската махала в Пазарджик. Но ние пак се правим, че и това не съществува.

За тази асиметричност си мислех след атентатите в Париж… А всъщност за средния пръст, насочен към всичкоВ същото интервю Бъргън спомена, че до 1993 г. „Ал Кайда“ е имала представителство в Бруклин, Ню Йорк. Стана дума и за по-големия брат на Бен Ладен – Салем, който бил стар приятел на семейство Буш.И за една наивност също стана дума. В своя книга Бъргън цитира един прелюбопитен факт – според американската статистика до началото на август 2001 г. опасността един американец да бъде ухапан от змия е била по-голяма от терористичната опасност.От тази наивност светът и досега не се е отърсил.А и най-съдбоносната ни наивност – коя е хранителната среда на тероризма – знаем ли всъщност?Днес научих, че и България е била прицел на френското списание (от в. „Всеки ден“). Става въпрос за статия от 2010 г. за делото срещу австралиеца Джок Пол Фрийман, който три години по-рано уби в София студента Андрей Монов. Статията и съпровождащата я карикатура са илюстрация на грубиянска тенденциозност, а някои детайли са откровено глупашки. Асиметрия ли е и това?

Обаче може би пък има някакъв намек в това – не се ръгай, а мисли, когато правиш едно или друго. Бойко получи подаръка си непосредствено преди атентатите в Париж. Но трябва да е случайно съвпадение.

РОСЕН ТАХОВ

14.01.2015 11:02

като я печати в траурна рамка с кръст отгоре. Карикатурите на Иван Славов също бодат очите на царедворците. И те вземат съответните мерки...

"На 19 януарий - хроникира журналистът Георги Николов, - 11 1/2 часа преди полунощ, карикатуристът Ив. Славов излизал от Градското казино. При сегашната Българска търговска банка, на ул. "Граф Игнатиев", той бил застигнат от три лица със сопи и бит жестоко заради карикатурите си и тежко ранен в главата той бил отнесен на лечение в болницата."

Цензурата решава да затрие и редактора на "Балканска трибуна", писателят Михалаки Георгиев. Първо е тикнат в "Черната джамия", а когато излиза от затвора,

Дебнат около вилата на Михалаки край София. "Една вечер - разказва синът му, - като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха."

Михалаки Георгиев и Иван Славов оцеляват. Не е така с Райко Алексиев, който яде бой преди и след превратната дата 9 септември 1944 г. През 1937 г. карикатуристът е нападнат в центъра на София от лицето Якимов. "В IV участък се е установило, че г-н Якимов е пребил Алексиева, задето си е позволил в своя вестник да го иронизира", съобщава всекидневникът "Нова камбана".

Става дума за легендарния вестник "Щурец",

който прави епоха в нашата журналистика. Тиражът от 50 хил. го извежда начело на родните периодични издания. Последният брой на "Щурец" излиза на 8 септември 1944 г. На следващия ден изгрява свободата и изкуствоведи с каскети започват да проучват творческото наследство на Райко Алексиев. Плюнчат пръсти, прелистват стари издания и откриват карикатури на Ленин. И още по-ужасяващото - шаржове на самия Сталин!

С помощта на познат Райко е преместен в болницата на Червения кръст. Тук на 18 ноември 1944 г. художникът издъхва. "Върнаха ми само одеялото, по което имаше кървави петна", спомня си съпругата.

Междувременно започва тъй нареченият Народен съд. Интелектуалците са изправени пред Шести върховен състав на трибунала. Председател е някой си Димитър Димитров, а сред членовете е пролетарският бард Димитър Полянов.

На подсъдимата скамейка има неколцина мъртъвци, сред които е и Райко Алексиев. Понеже няма как да го ликвидират повторно, магистратите му конфискуват имотите и автомобила. На 4 април 1945 г. колата е паркирана пред съда. Председателят Димитров произнася присъдата, качва се на возилото и отива да се почерпи с партийни другари.

Сходна е съдбата на карикатуриста Александър Добринов. Той също е страдал и по "фашистко време". През 1925 г., няколко месеца преди атентата в "Св. Неделя", художникът рисува храма в пламъци с надпис: "Тази година Христос няма да възкръсне".

"Имах вътрешно предчувствие, че ще стане нещо", обяснява пророчеството си Добринов. След взрива, дело на комунистите, карикатуристът е тикнат в затвора. Народният съд пък, организиран от същите червени витязи, му лепва 2 години строг тъмничен затвор, 2000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права.

Народният съд не прощава и на бащата на българската

Карикатура Александър Божинов Роден през 1878 г. в Свищов, той завършва живопис в Държавното рисувално училище и специализира в Мюнхен. Александър Божинов превръща схематичната дотогава сатиричната рисунка в изкуство. Негови работи се появяват и в европейския печат Александър Божинов е като Иван Вазов в областта на карикатурата. Няма историческо събитие, което да не е отразено в "кривото огледало" на художника.

За тези заслуги Народният съд го удостоява с 1 година тъмничен затвор и 1000 лева глоба. Нека тюрмата да е условна, великодушно махат с ръка магистратите.

През 1950 г. свободомислещият Жендов пише остро писмо до Вълко Червенков. "Сред художниците - заявява той - се създадоха и засилват опасни настроения:

***

РАЙКО АЛЕКСИЕВ е роден на 7 март 1893 година в Пазарджик. Следвал е литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия. Твори активно в годините преди и по време на Втората световна война. Писал е за периодични издания като „Барабан“, „Смях“, „Българан“, „Маска“ и „Зора“. Дълги години е председател на Съюза на дружествата на художниците и като такъв успява да помогне на колегите си, които останали без покрив след бомбардировките на София.

Той е основател и главен редактор на седмичника "Щурец", който излиза от 1932 г. до 1944 г., а първата му страница винаги е била цветна и на нея е имало карикатура.

Вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, както и с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев. "Щурец" не е пропуснал брой дори по време на Втората световна война и се е радвал на голяма популярност заради жлъчния си хумор и политическата си сатира.

В мишени на ироничните разкази, фейлетони и карикатури на изданието се превръщат всички, без значение дали са монархисти, фашисти или комунисти. Така например Алексиев претворява Адолф Хитлер в комичния образ Хитлерко Кратунчев. Йосиф Сталин също не е пощаден и често е бил герой в карикатурите му и вероятно именно това се оказва фатално за живота на публициста.

Алексиев е молен от близките си да замине за чужбина, след като става ясно, че войната ще бъде спечелена от СССР. Той дори е предупреждаван, че когато режимът в страната се промени, животът му ще е в опасност. Карикатуристът обаче не вярва, че това е възможно и остава България.

После карикатуристът е измъчван и бит жестоко в продължение на дни. Жената му успява да го измъкне и да го настани в болницата на Червения кръст, защото никъде другаде не го приели. Алексиев умира на 18 ноември 1944 година от раните си.

След промените през 1989 г. карикатуристът Райко Алексиев е напълно реабилитиран, като в негова чест дори е именувана една от столичните галерии. През 2002 г. пък е учредена националната награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, която се връчва от общината на родния му град Пазарджик.

***

БЪЛГАРСКО

КИНО

МИЛЕН ГЕТОВ е български кинорежисьор. Роден в Бяла Слатина през 1925 година. Завършва специалност Журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1954 г., както и кинорежисура. Най-известен е с режисирането си на няколко филма по романите на Богомил Райнов. През 1945 г. Милен Гетов участва във войната като военен кореспондент. На младежките бригади Хаимбоаз и Перник-Волуяк е кореспондент на вестниците: „Отечествен фронт“, „Стършел“, „Народна младеж“. След това работи в редакцията на в „Труд“, един от редакторите на седмичния кинопреглед и като журналист, драматург и режисьор в Българската телевизия. Той е и дългогодишен председател на ДЖСП към СБЖ.

• 
  Признавам всичко (1987)
  
• 
  Приключенията на Авакум Захов (1980)
  
• 
  Юмруци в пръстта (1980)
  
• 
  Тайфуни с нежни имена (1979)
  
• 
  Умирай само в краен случай (1978)
  
• 
  Един наивник на средна възраст (1976)
  
• 
  Реквием за една мръсница (1976)
  
• 
  Синята безпределност (1976)
  
• 
  Бразилска мелодия (1974)
  

• 
  Признавам всичко (1987)
  

Милен Гетов е почетен гражданин на Бяла Слатина:

На основание чл. 29 и чл. 30 от Наредба № 14 за символиката на Бяла Слатина, във връзка с Решение№ 527 от /18.07.2002г./ на Общински съвет Бяла Слатина

Тази година невероятният ни кинорежисьор ще празнува 90-годишния си юбилей!

МИЛЕН ГЕТОВ

НАЧАЛОТО

***

***

КНИГИ

На книжния пазар се появи новото луксозно двуезично издание "България - природа, човек, цивилизации" от Румяна Николова и Николай Генов. Книгата е на български, английски, с над 880 цветни илюстрации.

В тази книга ще намерите много причини да изправите със самочувствие глава пред света. Много основания за гордост се съхраняват в българските музеи. Немалка част от това богатство показваме на страниците й, наред с шедьоври на природата, архитектурата и изкуствата в нашата земя.

От книгата ще узнаете, че най-старите следи от първите хора в Европа са открити в пещерата Козарника, край Белоградчик и са на възраст повече от 1,4 милиона години.

На територията на българските земи се е развила най-блестящата, а и най-старата от европейските праисторически цивилизации. Доказват го находките от над 400 селищни могили, част от които са представени в книгата.

Древните, исторически доказани обитатели на Балканите - тракийски племена, в дълъг период развиват тук своята култура. Гърците възприемат и преосмислят част от техните богове, а по-късно ги „припознават” като свои и древните римляни.

От траките в днешна България са останали мегалитни светилища, селища, десетки хиляди тракийски могили с погребения и ценни златни и сребърни съкровища, които обикалят света и обират възторга му. Много от тях са представени в книгата. Също както и останките от колониите, които Древна Гърция създава по Черноморския бряг, от градовете и крепостите, които по-късно Римската империя изгражда из земята ни.

В книгата ще видите също важни български ръкописи, които световни музеи и библиотеки причисляват към своите най-големи ценности, „Тайната вечеря“, създадена век и половина преди Леонардовия шедьовър край Иваново, граничния вал на някогашна България - Еркесията край Ямбол, който засенчвал с дължината си знаменития Адрианов вал, и загадъчните и уникални трапецовидни ниши в Източните Родопи.

Макар да нямаме „световни рекордьори” сред природните феномени, книгата ще ви убеди, че заслужено изумителното им многообразие нарежда България сред страните, в които може да се види най-пъстра картина от шедьоври на Създателя. Ще се запознаете с „белите сватби“ в Рибново, „мъжкото хоро“ в Калофер, кукерските празници.

Десетки племена и народи, които са избирали България за свой дом, са оставили не само материални следи, но и уникални обичаи и вярвания и „живата вода” на традициите освежава и днешния й ден. Най-древната европейска държава влива в могъщия дъх на Стария континент своя вечно млад дух.

***

05.01.2015, Преса

Преди няколко години проф. Божидар Димитров публикува статия под наслов „Само славяни ли сме ние, българите?". В нея между другото се утвърждаваше, че днес в българския език са останали около 15 прабългарски лексикални заемки. Авторът вероятно е имал пред очи изследванията на акад. Стефан Младенов. Според него (цитирам дословно) „езикът на Аспаруховите българи, който е бил от семейството на тюркските езици, е оставил в славянския език (българския?) само няколко думи". Тези думи са десетина - бисер, белег, белчуг, бъбрек, капище (място за религиозни приношения, гадания върху кръвта на куче), тояга, кумир, сан, чертог (по-късно „чардак" - в османски вариант) и др. Дали това обаче е достатъч­но за научните изследвания? И дали старият наш учен е изчерпал всички възможни пътища да провери наличието и на други прабългарски думи в днешния ни език? Прабългарският език на предците ни е от тюркски произход. А това е особена предпоставка за по-късни въздействия върху него от друг език от тюркското семейство -османотурския! ”Болярин” не се променя. Веднага да добавим - въздействието е не само откъм езика на завоевателите, останали по нашите земи пет века, но и от прабългарските тюркски думи към османотурския език. Малко известно е, че прабългарски думи са били преиначени чрез турски въздействия, като напр. „пашеног" в „баджанак", която дума почти никой днес не смята за прабългарска - ТЯ Е такава! Думата „чардак" се смята за безусловно турска, но тя е прабългарска - от ЧРЪТОГ в по-новата „чертог". Прабългарска е думата „чапаг", означавала някога ризница, макар че за мнозина сегашното „чепкен" звучи като чисто турско. Така е и с „калпак" - идва от прабългарската дума КЛОБУК, така е и с „тояга", преобразувана в турската „даяк". Прабългарски са „кавхан", „богаин", „болярин", „багатур", които са означавали воински звания.

Прабългарските обиталища са били нормално около реки и езера, поради което и днес са известни „шавар" (за блатна тръстика), „шубрак", „шаран". Тюркскобългарската „балик" дори преминава в турския език като „балък" - общо название за риба. А известното име „доган" (за сокол) е свързано с прабългарското название ТОГАН, издялано до птица върху каменна плоча. (Днес има все още в наши диалекти дума „дуван" - за орел и за сокол).

***

Интелектуалният кръг ”Кръжец - 30” е учреден през март 2014 г. от журналисти, писатели и езиковеди по повод 120-годишнината от създаването на СБЖ и за подкрепа на инициативата Парламент на духа, подета от Съюза. Той е отворен за всички български интелектуалци, независимо от тяхната принадлежност към творчески и професионални форми на сдружаване. Основната му цел е да се поставят на общественото внимание проблемите за чистотата на българския език и неговото развитие в настоящата обществeно-историческа обстановка, както и проблема Духовност.

Без да ограничава творческата свобода на своите членове в професионалните им изяви, кръгът ”Кръжец - 30” ще обединява автори, които имат активно отношение и чието художествено творчество и публицистика носят послания за утвърждаването на българската духовност, съхраняването и развитието на автентичния български език.

Намеренията са чрез различни норми и инициативи тези проблеми да бъдат дискутирани, обсъждани и популяризирани, за да достигнат до широк кръг от обществото и най-вече до онези, които са оторизирани да вземат решения по тях на държавно равнище и до законодателните институции. Неотложно е приемането на Закон за българския език като фундамент за изпълнение на основната роля, място и значение на родния език за оцеляване на българската нация.Времето и хората ще подскажат какви други форми и инициативи ще се родят, за да се създаде активна обществена атмосфера за изработване стратегия по тази важна роля на езика за всеки уважаващ се народ.

Кръгът „Кръжец – 30“ започва дейността си с настоящия електронен вестник, който ще пишем заедно. Очакваме мнения, публицистични материали и други творби, предложения за срещи и дискусии с тематика, заложена в целите ни. Чрез вестника на кръга „Кръжец“ се търсят форми на творческо и организационно единение на разпиления днес потенциал на нацията в името на бъдността на святото българско число 30. Към това призоваваме всички български журналисти, писатели, дейци на образованието и културата и всички български интелектуалци.

Лиляна Кънева

Павел Боржуков

***

17.1.2015 г.

Очакваме да ни изпращате вашето творчество, творчеството на класици и автори, избрани от вас, набелязани теми извън рубриките ни и др. Кръгът ще организира срещи, на които ще кани мастити лектори, ще се бори срещу обезличаването на българския език, срещу клишетата и вредните заемки, ще ратува за дълбока емоционалност и задълбоченост на изказа, ще търси възпитателния ефект, обменa на опит между млади и опитни журналисти.

***

Милен Гетов, Павел Боржуков,

Лиляна Кънева, Атанас Начев,

Красимира Борисова

Редактор на броя Красимира Борисова

Адрес за връзка

СБЖ ул. Граф Игнатиев 4, 4 ет.

e-mal: xxlkrasi@abv.bg;

krazhets@abv.bg

Изпращайте материали до 3 страници на Word Windows 2010 или в ръкопис на посочения адрес