а/ на мястото на Аз-а на символизма се открива типичният за Смирненски герой, който говори в Ние-форма
б/ символистичната поетика тук е изключително функционална с:
способност да обобщава, да превръща образите в символи с митично излъчване;
чрез нея новата проблематика добива неподозирана обхватност – тя зазвучава именно като универсален митологичен „разказ”
„Ний”
„Ний всички сме деца на майката земя, / но чужда е за нас кърмящата и гръд...” – „Ний” / космичното обобщение за земната гръд и земните деца извиква по-скоро митичния образ на титаните, отколкото представата за българските пролетариати/
изместване на параноичния страх на Аз-а от тълпата/характерен за символизма/ от всеотдайността към множеството
лирическият герой се слива с тълпите с празнична жертвеност /слабият отделен човек добива сила, приобщавайки се към множеството/
максимална обобщеност на говоренето чрез стихии, а не чрез конкретни национални или социални понятия – „А ний сме океан от огнени вълни, / величествен керван от светли висоти...”
тълпата
не се състои от „работници” или „българи” – тя е метафизична
тълпата издигната като значим феномен, а не е сведена само като отделно явление
страданията на тълпата – пресъздадени като митичен катаклизъм - „но ний сме океан от стенещи вълни”
повторение на темата за страданието чрез християнската символика на страданието – тръненият венец на Спасителя
в страданието си тълпите придобиват атрибутите и заемат мястото на Изкупителя на греховете на цялото човечество – Христос, а така битието им придобива сакрален смисъл. /То вече не е стихийно, неосъзнато страдание, а е представено чрез етическите категории на християнството – става великомъченичество и изкупление. /
„вечните творци” – в началото на строфата – социално значение, а в края на строфата – новите Богове
Взаимодействие и сливане на двата символни модела /символика на християнството и на природните стихии/
отприщеният бунт е едновременно „рев” на „възбунени вълни” /природно-космичното/ и „свещен гняв” /божественият гняв от библейския пласт на текста/
присъствие на централни за поезията на Смирненски теми в стихотворението
социалната несправедливост /представяна най-често чрез чудовищния образ на града/
гневът на обезправените /”робите”/
революционният подем.
„Юноша”
представя инициацията на индивида – приобщаването му към силата на „тълпите”
лирическият герой е ЮНОША
той е във възрастта на биологичната и социалната инициация, периода, в който момчето се превръща в мъж
съдържанието на творбата – разгърнато чрез двойки от представи
наивен възторг в началото - страховитият възторг на самоунищожението, което е едновременно и триумф над „стария” свят
свързващо звено между двете състояния /преди и след инициацията/ - предадено в духа на символичната смърт
ритулният прототип на сюжета - архаичният разказ за детето, непознаващо живота, което трябва да мине през тежки изпитания /подобни на смърт/, за да навлезе вече истински в света на зрелите хора
схемата, с различни вариации, е ключова както за фолклора, така и за библейските сюжети
„И през облаци злоба и демонска стръв / черна сянка съзрях да пълзи – / златолуспест гигант се изправи сред кръв, / сред морета от кръв и сълзи...” - интерпретирана в библейски план, тя отговаря на Апокалипсиса – ритуалната смърт на цялото човечество /не на отделен човек, както е в приказките/, след която идва сътворяването „ начисто” на един нов свят, необременен от грях и падение
Социалната мотивация на прераждането на Аза на свой ред е максимално обобщена: „Аз познах свойте братя във робски керван, / угнетени от Златний телец; / и човешкия Дух – обруган, окован, / аз го зърнах под трънен венец...”
парите като средство за заробване - алегорията „Златний телец”
социалното страдание - съпътствано от духовното страдание на не-свободата / изразено чрез обобщението „човешкия Дух”/
„Червените ескадрони”
революцията – представена в доведения до краен предел екстатичен дух
сблъсъкът на двете сили / потиснатите и потисниците/
противоборството се изгражда чрез динамиката на пристъпи и отстъпи - поредица от смърти и възкресения – смърт на отделни конници и възкресения на целия ескадрон
отделната смърт – осмислена чрез включването и в безсмъртното множество
роля на анжамбмана / накъсването на изреченията чрез пренасянето на дума или на част от изречение от предходен стих в следващ/ - създава по интонационен път усещането за неспокойния ритъм, за динамичното нашествие на ескадроните
революцията в представите на Смирненски - Стихийно и поголовно унищожение на стария свят
Старият свят в поезията на Смирненски
той е предисторията на изблика на „новите” сили
той е основата, провокирала бунта на новите сили, но той е и преградата, която прави този бунт все по-настъпателен
обречеността на „стария” свят идва не от безсилието му, а от неговата „отрицателност” /корени се в етическата му несъстоятелност/
избор на зооморфни образи /при изображението на стария свят/ от мита и приказката , които са достоен антипод на романтичния облик на добрите сили
„Хищни птици” са воините на „стария” свят в „Червените ескадрони”;
чрез „черните крила на дебнещата смърт” е внушено присъствието на стария свят в „Ний”
„златолуспест гигант” е старият свят в „Юноша”
конкретни социални измерения на стария свят
представени в циклите, посветени на враждебния към своите бедняци град – „Децата на града” и „Зимни вечери”
типично символистична тема - градът като устойчив враждебен топос е откритие именно на символистите
при Смирненски осмислянето на града - пренесено в социалната проблематика – той е „лош”, защото неговото пространство регламентира неправдата и страданието
„Децата на града”
портрети на жертвите на „капиталистическия град”
„Работникът”, „Вълкът”, „Братчетата на Гаврош”, „Старият музикант” и „Уличната жена” са петте стихотворения в него, всяко от които задава различна алегория на социалното страдание
а/ „Работникът”
представя работника като „новий Прометей, освободен / от игото на боговете” – един типично митологичен образ
работникът има и има и своето социално конкретизирано лице: „Ала сред бръчките на мрачното чело / не тиха скръб е начертана – / днес в тях закърмя се велико дело / и буреносната закана”
ролята на „каменния зид”
б/ „Вълкът”
старият свят е оприличен на стар вълк – отново фантастичен образ на злото, познат от мита и фолклора
социалното измерение на образа – „Бастон, дебела шуба, пура – всичко на место, / а в замъглените очи / банкерската душа звучи / с единствената своя струна от злато…”
в/ „Братчетата на Гаврош”
класическият текст на Смирненски за града
пространственият символ оживява като самостоен персонаж и самото стихотворение е отправено полемично към него – като обвинение към одушевен противник /или – образът на града е осъществен чрез персонификация/.
Цялата реторика на обвинението е основана на контрасти, противопоставящи града на доволните и лишенията на бедните деца:
„вечер теменужена” – „обидата незаслужена”;
„витрини блескави” – „скръб в очите трескави”;
витрините, „обсипани / с безброй жадувани неща” – децата „одрипани”, които си тръгват „с въздишки плахи на уста”
сюжетно движение от „силата” на лошия град към неговото „обезсилване”
г/ „Старият музикант”
напомня валсиране със смъртта - внушение изградено, от една страна, чрез пространствената символика, и от друга, чрез мотива за музиката
роля на предлозите при моделирането на художественото пространство – изразяват отношението на околния свят към героя
чрез постепенното приближаване на реалиите на заплашителното външно пространство – градът, тежкият живот, мъртвешката луна обгръщат героя. /те са НАД, КРАЙ, КЪМ, ЗАД него, създавайки усещането, че приближаващата смърт танцува с жертвата си/
Поантата на стихотворението, в която Смъртта „тегли полекичка лъка” - изключителната поетическа находка, чрез която Смирненски описва кулминацията на този „танц” – Смъртта е заела мястото на цигуларя
д/ „Уличната жена”
романтически контрасти, изявена алегоричност и назидателност
Цигулката и танцът отново създават един носталгичен тон на опоетизирана обреченост
Централният контраст в творбата е осъществен от двата образа на героинята:
Пияната уличница, която нелепо е „закичила гърди с увехнали циклами” /”сама посърнал цвят”/
„портретче на дете” с „ясний поглед на невинност някогашна” /детето, което някога е била/