Да имаш или да бъдеш ерих фром дилемата на човешкия избор


ВТОРА ЧАСТ АНАЛИЗ НА основните различия между двата начина на съществуване



страница4/8
Дата10.09.2016
Размер2.44 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

ВТОРА ЧАСТ

АНАЛИЗ НА основните различия между двата начина на съществуване

Какво е притежателен модус



Алчното общество -основа на притежателния модус

Преценките ни са изключително предубедени, защото живеем в общество, чиито основни стълбове са частната собственост, печалбата и властта. Да придобива, да владее и да извлича печалби, са свещените и неотменими права на индивида в индустриалното общество24 Какви са източниците на собствеността - няма значение, така както и самият акт на владение не вменява никакви задължения на собствениците. Принципът е: „Откъде и как съм придобил собствеността си или какво съм решил да правя с нея, не засяга никого, освен мен. Щом не нарушавам законите, моето право на собственост е неограничено и абсолютно."

Този тип собственост с основание се нарича частна собственост (от латинското privare - „лишавам от"), защото човекът или хората, които я притежават, са единствените й господари и са в пълната си власт да не позволяват на другите да я ползват за лична изгода или удоволствие. Макар да се предполага, че частната собственост е естествена и универсална категория, историята и дори праисторията на човечеството и особено историята на неевропейските култури, в които икономиката никога не е играла решаваща роля в живота на обществото, свидетелстват за това, че тя е по-скоро изключение, отколкото правило. Освен частна собственост съществуват още: самостоятелно създадена собственост, която е изключително резултат на труда на нейния собственик; ограничена собственост, която изключва задължението да се помага на ближния; функционална, или лична собственост, която включва оръдията на труда или обекти на ползване; обществена собственост, която се владее колективно от група хора, като например в израелските кибуци.

Нормите, според които обществото функционира, формират характера на неговите членове („социален характер"). В индустриалното общество те са: желанието да придобиваш собственост, да я запазиш и умножиш, те. да печелиш, а на собствениците се гледа с възхищение и завист като на по-висши същества. Голяма част от хората обаче не притежават никаква реална собственост като капитал и средства за производство. Тогава възниква въпросът: как могат те да задоволяват или да потискат страстта си да придобиват и да притежават собственост; или как могат да се чувстват собственици, когато на практика не притежават собственост?

Разбира се, отговорът сам се налага в съзнанието ни: дори и онези, които не притежават значима собственост, все пак притежават нещо и милеят за скромните си спестявания така, както капиталистите - за своите богатства. Също както едрите собственици, бедните с маниакална последователност се стремят да запазят и малкото, което притежават, и да го умножават, макар и с нищожно малки постъпления (като икономисват оттук-оттам жалки стотинки).

Но най-голямото удоволствие не е да владееш материални блага, а живи същества. В патриархалното общество и най-жалкият бедняк от мъжки пол се преживява като собственик - по отношение на жена си, на децата си, на домашните животни и добитъка, чувствайки се пълновластен господар. Поне за мъжа в патриархалното общество сдобиването с много деца е единственият начин да владее хора, като влага малък капитал и не полага никакви усилия. Като се има предвид, че цялата тежест около раждането и отглеждането на децата носи жената, трудно може да се оспори, че създаването на деца в патриархалното общество е свързано с жестока експлоатация на жените. На свой ред обаче и майките имат своята форма на собственост - децата, докато са малки. Така се получава един безкраен, омагьосан кръг: съпругът експлоатира жена си, тя - малките деца, а възмъжавайки, момчетата се присъединяват към възрастните мъже и също започват да експлоатират девойките и така до безкрай.

Хегемонията на мъжа в патриархалното общество е продължила приблизително шест или седем хилядолетия и все още е разпространена в изостаналите страни сред бедните класи. Тя обаче постепенно отслабва в по-развитите общества, защото с Повишаването на жизнения стандарт еманципирането на жените, децата и младежите се засилва. С какво ще удовлетворяват своята страст да придобиват, запазват и умножават собственост обикновените хора в силно развитите индустриални общества, след като старомодният патриархален тип собственост над хора постепенно отмира? Отговорът е: като разширяват сферите си на собственост, включвайки в тях приятелите си, любовните партньори, здравето, пътуванията, произведения на изкуството, Бог, собственото си Аз. Макс Щирнер дава сполучлива представа за пристрастеността на буржоазията към собствеността. Хората се превръщат във вещи и взаимоотношенията им придобиват характер на притежание. „Индивидуализмът", който в положителния си смисъл означава освобождение от социалните вериги, в отрицателен смисъл означава „самопритежание", те. правото и задължението да посветиш цялата си енергия на каузата на личния успех.

Аз-ът е най-значимият обект, към който е ориентирано чувството ни за собственост, тъй като Включва много неща: собственото тяло, собственото име, общественото ни положение, всичко, което притежаваме (включително и знанията), представата, която имаме за себе си, и образа, които искаме да си създадем в очите на другите. Аз-ът е комбинация от реално съществуващи качества като знания и умения, както и някои въображаеми качества, които си приписваме. Съществено е не толкова съдържанието на Аз-а, а фактът, че Аз-ът се приема за нещо, което всеки от нас притежава, и това „нещо" е в основата на чувството ни за самоличност, на самосъзнанието ни.

Като разглеждаме Въпроса за собствеността, не бива да забравяме, че основният тип отношение към собствеността, разпространен през XIX в., започва постепенно да изчезва след Първата световна война и в наши дни е рядкост В миналото хората ценяха всичко, което притежават, пазеха го и го употребяваха до последна възможност. На пазара се предлагаха трайни изделия и може би затова за XIX в. много подхожда девизът: „Всичко старо е прекрасно!" Днес се набляга на консумацията, а не на запазването на придобитото, затова масово се купуват изделия за еднократна употреба. Независимо дали човек купува лека кола, дреха или домакински уред, след като го ползва известно време, изделието му омръзва. Гледа да се освободи от „старата вещ" и да се сдобие с най-новия модел. Придобиване -> временно притежание и ползване -> изхвърляне (или ако е възможно, изгодна замяна с по-нов модел) -> ново придобиване - това е омагьосаният кръг на консумацията на потребителски стоки. Девизът на днешния ден с пълно основание би могъл да гласи: „Всичко ново е прекрасно!"

Най-поразителният пример за феномена „съвременен потребителски манталитет" е може би личният автомобил. Епохата ни с пълно право заслужава да бъде наречена „ера на автомобила" защото цялата ни икономика се гради около производството на автомобили и животът ни до голяма степен се определя от колебанията в търсенето и предлагането им.

За онези, които имат лека кола, тя е жизнена необходимост; за хората, които още не притежават такава, по-специално в страните от т. нар. социалистически тип, колата е символ на щастие. Очевидно обаче човек не се привързва дълбоко и трайно към своята лека кола, no-скоро това е нещо като мимолетна любовна връзка, защото собствениците често сменят колите си. След две години, дори само след една, „старата кола" омръзва на притежателя си и той започва да търси възможност да направи „изгодна сделка" с цел получаване на ново возило. Цялата сделка - от оглеждането на колите до покупката - прилича на игра, в която надлъгването понякога е основен елемент, а сключването на „изгодна сделка" доставя поне равна, ако не и по-голяма радост, отколкото крайната награда -новият-новеничък последен модел в гаража.

Няколко фактора трябва да се вземат под внимание, за да се разреши загадката, която поставя крещящото на пръв поглед противоречие между привързаността на собствениците към техните автомобили и краткотрайния им интерес към тях. Първо, в отношението на собственика към леката му кола има елемент на деперсонализация. Автомобилът не е конкретен предмет, към който притежателят му е привързан, а символ на обществено положение, разширяване границите на неговата власт Автомобилът е неотменна част на Аз-а, защото, сдобивайки се с лека кола, собственикът всъщност придобива ново Аз, ново самочувствие. Вторият фактор е свързан с това, че когато купува нова кола на всеки две, вместо на всеки шест години например, човек изпитва по-силно тръпката на придобиването. Превръщането на новата кола в твоя собственост е своеобразна „дефлорация", която внушава усещането за сила и колкото по-често се случва, толкова по-силна е възбудата. Третият фактор се заключава в това, че честата смяна на автомобила увеличава възможността за сключване на „изгодни сделки" - за извличане на печалба при размяната, - удоволствие, характерно днес както за мъжете, така и за жените. Четвъртият фактор, който е много важен, се изразява в потребността от нови стимули, защото старите бързо омръзват и престават да въздействат Разглеждайки проблема за стимулите в моята книга „Анатомия на човешката деструктивност", аз разграничавам стимулите на „повишаващи активността" и „засилващи пасивността" и предлагам следната формулировка: „Колкото по-силно влияе един стимул върху пасивността, толкова по-често се налага да се променя неговата интензивност и (или) вид; колкото по-силно влияе един стимул върху активността, толкова no-продължително е стимулиращото му въздействие и по-малка е необходимостта от промяна на интензивността и съдържанието му". Петият и най-важен фактор се изразява в промяната на социалния характер, която настъпи през последните сто години, те. преходът от „натрупващ" към „пазарен" характер. Промяната не премахва ориентацията към притежание, но значително я модифицира. (Преходът от „натрупващ" към „пазарен" характер е разгледана подробно в VII глава.)

Собственическо чувство се проявява и по отношение на лекари, зъболекари, адвокати, началници и подчинени. Хората го изразяват, като казват „моят лекар" ,^иоят зъболекар" ,/лоите работници" и т.н. Освен собственическата нагласа по отношение на други човешки същества, хората проявяват такава и спрямо предмети, дори спрямо чувства. Да вземем за пример здравето и болестта. Когато обсъждат здравето си с някой, хората го правят с чувство на собственици, споменавайки за своите заболявания, своите операции, своите лечения, своите диети, своите лекарства. Те очевидно възприемат дори здравето и болестта като вид собственост Отношението им на собственици към собственото им разклатено здраве е сходно с отношението на акционер, чиито акции губят част от първоначалната си стойност при рязко падащия курс на ценни книжа на фондовата борса.

Идеите, убежденията и дори навиците също могат да бъдат собственост Например човек, който в определен час сутрин яде една и съща закуска, може да се подразни дори от малка промяна в ритуала, тъй като навикът е станал собственост, чиято загуба застрашава неговата сигурност

Представата за универсалността на притежателния модус може да се стори на мнозина читатели прекалено отрицателна и едностранчива, но тя действително е такава. Исках най-напред да обрисувам преобладаващата социална нагласа, за да създам максимално ясна картина. Има един друг елемент обаче, който може да й придаде известно равновесие, и това е една нова, засилваща се нагласа у младото поколение, която доста се различава от тази на по-старите поколения. Сред част от днешните младежи откриваме модели на потребление, които не са скрити форми на придобиване и притежание, а израз на спонтанна радост от това, че могат да постъпват така, както искат, без да очакват нищо „трайно" в замяна. Тези млади хора пътуват на големи разстояния, често при трудни условия, за да слушат музиката, която обичат, да посетят местата, които искат да видят, или да се срещнат с хората, които харесват Дали целите им са толкова значими, колкото мислят, е друг въпрос; дори да не са достатъчно сериозни, целеустремени или подготвени, тези младежи се осмеляват да бъдат самите себе си и не се интересуват какво получават в замяна или какво могат да задържат Освен това изглеждат много по-искрени от старото поколение, макар често да са по-наивни във философско и политическо отношение. Не „лъскат" постоянно собственото си Аз, за да бъдат желан „обект" на пазара. Не бранят имиджа си с волни и неволни лъжи; не хабят енергията си, за да потискат истината, както правят повечето хора. И често Впечатляват с откровеността си по-възрастните, които тайно им се възхищават, задето се осмеляват да гледат истината право в очите. Сред тях има групи с политическа и религиозна ориентация във всякакви нюанси, но има и много хора без идеология или доктрина, които просто са в „процес на търсене". Те може би още не са намерили цел, която да осмисли живота им, но се стремят да останат верни на себе си, вместо да притежават и да консумират

Този положителен елемент в картината има нужда от уточняване. Мнозина от същите тези младежи (броят им забележимо намалява от края на 60-те години) не са направили крачката от „свободата от.." към „свободата да..". Те просто се бунтуват, без да се опитват даже да открият цел, към която да се стремят, ако не броим, разбира се, целта да се освободят от ограниченията и зависимостта. Девизът им - както и този на буржоазните им родители - е „Всичко ново е прекрасно!" и те развиват почти патологична липса на интерес към всяка традиция, включително към идеите, плод на най-великите умове на човечеството. Обхванати от своеобразен наивен нарцисизъм, те вярват, че могат сами да открият всичко, което си струва да бъде открито. В основата си техният идеал е да запазят неподправеното си детско отношение към света и автори като Маркузе бързо предложиха съответната идеология, според която връщането към детството - а не приближаването към зрелостта - е крайната цел на социализма и революцията. Те са щастливи, докато са достатъчно млади, за да останат в това състояние на еуфория; за мнозина от тях обаче този период приключва с жестоко разочарование, без да им създаде никакви твърди убеждения, нито някакъв вътрешен личностен център. Те често свършват като отчаяни и апатични хора или като фанатици, обсебени от жажда за разрушение.

Разбира се, не всички, които таят големи надежди, остават разочаровани, но за съжаление, броят им не може да бъде определен. Доколкото зная, достоверни статистически данни или обосновани преценки няма, но дори да имаше, да се даде точна личностна характеристика на тези индивиди едва ли би било възможно. Днес милиони хора в Америка и Европа се опитват да се докоснат до традицията и да влязат в съприкосновение с мъдреци, които могат да им посочат пътя. В голямата си част обаче доктрините и учителите или са фалшиви, или са опорочени от рекламната шумотевица и финансовите интереси и престиж на съответния „гуру". Въпреки измамата, някои могат да извлекат истинска полза от подобни методи; други пък ги прилагат, без каквито и да било сериозни намерения за духовна промяна. Само подробният количествен и качествен анализ на новите вярващи обаче би могъл да покаже какъв брой лица принадлежат към всяка от двете групи.

Лично аз смятам, че младите хора (и някои от по-възрастните), които сериозно се стремят да променят облика на живота си, като заменят притежателната нагласа с битийна, не са само отделни индивиди. Убеден съм, че доста голям брой групи u отделни личности се стремят към битийна ориентация, изразявайки новата тенденция, противостояща на притежателната нагласа на мнозинството, и техният пример е исторически значим. Не за пръв път в историята малцинството показва посоката, в която ще поеме историческото развитие. Наличието на това малцинство дава надежда за общата промяна на нагласата от притежание към битие. Надеждата става още по-реална, като се има предвид, че някои от факторите, направили възможна появата на тази нова нагласа, са практически необратими исторически промени: разрушаването на патриархалното господство над жените и на родителската власт над младите. Докато политическата революция на XX в. - Руската революция - се провали (още е рано да правим преценки за крайния резултат на Китайската революция), увенчалите се с успех революции през нашия век, въпреки че са още в началните си фази, са: еманципацията на жените и на децата и сексуалната революция. Принципите им са проникнали в масовото съзнание и с всеки изминал ден старите идеологии изглеждат все по-нелепи.



Природата на притежанието

Природата на притежанието произтича от природата на частната собственост При такъв начин на съществуване най-важното е придобиването на собственост и неограниченото ми право да задържа онова, което съм придобил. Притежателният модус изключва останалите хора. Той не изисква от моя страна никакви по-нататъшни усилия, за да задържа собствеността си или да се разпореждам ефективно с нея. Буда назовава подобно поведение ламтеж, а юдейската и християнската религия - алчност; то превръща всички и всичко в нещо мъртво, подчинено на чужда власт

Изречението „Аз притежавам нещо" изразява отношението между субекта Аз (или той, ние, вие, те) и обекта 0. То подсказва, че и субектът, и обектът са постоянни. Но присъщо ли е в действителност такова постоянство на субекта или на обекта? Аз все някога ще умра. Или мога да изгубя общественото положение, което ми гарантира притежанието на нещо. Обектът също не е вечен. Може да бъде разрушен, да изчезне или да изгуби стойността си. Думите, че притежавам нещо постоянно, почиват на илюзията за вечната и неразрушима материя. Ако изглежда, че притежавам всичко, в действителност аз не притежавам нищо, защото моето притежание, владението над обекта и властта ми над него - е само кратък миг от живота.

В крайна сметка твърдението „Аз [субект] притежавам О [обект]" дефинира Аз-а чрез притежанието на О. Субектът не съм самият аз. Аз съм онова, което притежавам. Моята собственост утвърждава мен самия и моята индивидуалност Твърдението ,Аз съм Аз" следва да се разбира като „Аз съм Аз, защото Аз притежавам X", където X е обозначение на всички реално съществуващи предмети и живи същества, с които се съотнасям посредством правото си да ги управлявам и да ги направя мое постоянно притежание.

При притежателния модус няма жива връзка между мен и онова, което притежавам. И моето притежание, и аз сме се превърнали във вещи. Аз притежавам обекта, защото притежавам силата да го направя мой. Съществува и обратната връзка: обектът притежава мен, защото чувството ми за самоличност, те. за здрав разум и уравновесеност, се основава на това, че аз го притежавам (и още колкото може повече вещи). Този начин на съществуване не е плод на жив, продуктивен процес между субект и обект Той превръща във Вещи и обекта, и субекта. Връзката между тях е смъртоносна, а не животворна.

Притежание - сила - бунт

Склонността да се развиват в съгласие с вътрешната си природа е присъща на всички живи същества. Затова се съпротивляваме на всеки опит да се попречи на развитието ни в посоките, определени от нашата вътрешна структура. За да се преодолее тази съзнателна или несъзнателна съпротива, е необходимо физическо или умствено усилие. Благодарение на енергията, присъща на атомния и молекулярния им строеж, предметите устояват в различна степен на опитите да се промени физическият им състав, но те не могат да се противопоставят на това, да бъдат използвани. Приложението на хетерономна сила по отношение на живите същества (те. силата, която се стреми да ни огъне в посоки, противоположни на вътрешната ни структура и която е вредна за нормалното развитие) поражда съпротива, която може да приеме всякакви форми, може да се окаже безрезултатна, а много често и неосъзната.

Това, което се подлага на ограничения, е свободната, спонтанна изява на волята на пеленачето, детето, юношата и накрая на зрелия човек, жаждата им за знания и истина, потребността им от обич. Развиващата се личност е принудена да се откаже от повечето от своите дълбоко присъщи, съкровени желания и интереси, от волята си и да възприеме воля, желания и даже чувства, които са й чужди, а са й наложени от обществото и съществуващите условности в мисленето и чувствата. Обществото - и семейството като негов психосоциален посредник - е „призвано" да реши трудната задача как да прекърши волята на един човек, без той да го осъзнае. Въпреки трудностите, обществото решава проблема чрез сложен процес на внушаване на определени идеи и доктрини, с помощта на награди и наказания в съответствие с господстващата идеология. И успява, защото повечето хора са убедени, че следват своята воля, без да съзнават, че волята им всъщност е втълпена и умело манипулирана.

В този процес на потискане на волята най-голямата трудност е свързана със сексуалността, тъй като тук става въпрос за мощен нагон, който не се поддава на манипулиране толкова лесно, колкото други желания. Затова в борбата със сексуалните влечения обществото влага по-големи усилия, отколкото с всяко друго човешко желание. Няма да посочвам различните форми на заклеймяване на секса - като се започне от моралните (сексът е грях) и се стигне дo здравословните основания (мастурбацията е вредна за здравето). Църквата забранява контрола над раждаемостта не защото е загрижена за светостта на живота (такава грижа би я накарала да осъди смъртното наказание и войните), а за да осъди секса, ако той не служи за продължаване на рода.

Усилията, полагани за потискане на сексуалните влечения, трудно щяха да бъдат разбрани, ако ставаше въпрос за секса като такъв. Не сексът, а пречупването на човешката воля е истинската причина за осъждането му. В много от т.нар. примитивни общества не съществуват никакви табута по отношение на сексуалните отношения. Доколко те не се основават на експлоатация и господство, не се налага и волята на индивида да бъде прекършвана. Те могат да си позволят да не заклеймяват секса и да извличат удоволствие от сексуалните контакти, без да изпитват чувство на вина. Поразителното в тези общества е, че сексуалната свобода не води до сексуална ненаситност, че след период на относително краткотрайни сексуални връзки се оформят двойки, които след това нямат желание да си разменят партньорите,— но в същото време са свободни да се разделят, когато любовта угасне. За тези неориентирани към собственическа нагласа групи насладата от секса е проява на битиен модус, а не резултат от сексуалното притежание. Като споменавам това, не препоръчвам да се върнем към начина на живот на тези примитивни общества - всъщност дори да искахме, не бихме могли да го направим по простата причина, че породеният от цивилизацията процес на индивидуализация и диференциация придава на любовта качество, отличаващо я от любовта в примитивното общество. Не можем да се върнем назад, можем да вървим само напред. Важното е, че новите форми на освобождаване от собственост ще премахнат сексуалния глад, характерен за всички общества, ориентирани към притежанието.

Сексуалното желание е една от проявите на независимост, която се изявява в ранна възраст (чрез мастурбацията). Заклеймяването й цели да пречупи волята на детето и да го накара да се чувства виновно и по този начин - покорно. Стремежът да се премахнат сексуалните забрани до голяма степен в основата си е опит за бунт, целящ Възвръщането на свободата. Премахването на сексуалните табута обаче само по себе си не дава по-голяма свобода. Бунтът се удавя, така да се каже, угасва в сексуалното удовлетворение... и В произтичащото от него чувство за Вина. Само постигането на вътрешна независимост дава свобода и премахва потребността от бунт, обречен на неуспех. Същото важи за всички други видове поведение, когато човек върши нещо забранено, опитвайки се да си върне свободата. По същество табутата пораждат сексуални мании и перверзни, но сексуалните мании и перверзните не носят свобода.

Бунтът на детето се проявява по много други начини: като не приема навиците за хигиена, като не яде или като преяжда, като проявява агресивност и садизъм и т.н. до най-различни саморазрушителни постъпки. Бунтът често приема формата на „седяща стачка" - отсъствие на интерес към света, мързел, апатичност, чак до патологични форми на бавно самоунищожение. Резултатите от тази борба за власт между деца и родители са разгледани от Дейвид Е. Шектър в изследването му „Развитието на детето" - Infant Devebpment. Всички данни сочат, че хетерономната намеса в процеса на развитие на детето и по-късно на зрелия човек е най-дълбокият корен на психичната патология, и особено на разрушителността.

Трябва ясно да се разбере обаче, че свободата не е слободия и произвол. Човешките същества притежават специфична структура - както и всички други видове - и могат да се развиват само в съответствие с нея. Свободата не означава елиминиране на всички основополагащи принципи, а свободата да се развиваш според законите на човешкото съществуване (автономни ограничения). Свободата означава съблюдаване на законите, които направляват оптималното човешко развитие. Всяка власт, която служи на тази цел, е „рационална", ако упражняването й мобилизира активността на детето, критичното му мислене и вярата в живота. Властта е „ирационална", ако налага чужди на детето норми, които обслужват самата власт, а не специфичната детска природа.

Притежателният модус, нагласата, ориентирана към собственост и печалба, закономерно поражда желание и дори потребност от власт За да владеем други човешки същества, трябва да притежаваме власт, за да пречупваме съпротивата им. За да упражняваме контрол над частната собственост, трябва да използваме власт срещу попълзновенията на онези, които биха ни я отнели, защото и те са ненаситни като самите нас; стремежът да придобиеш частна собственост поражда насилие, ограбвайки другите по явни или скрити начини. При притежателния модус щастието се изразява в превъзходството над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, да ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите и самопожервувателността.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница