"да убиеш бащата": стари трикове и нов глас павлина Рибарова

Двадесетият роман на белгийската писателка Амели Нотомб е поредното филигранно бижу в колекцията й. Сред най-кратките от романите й (всичките с без друго "стройни" силуети), той напомня аристократично малка чаша еликсир, който, вместо очакваната доза алкохол, те изпълва с глътка трезвост.

"Да убиеш бащата"¹ пренася в Америка, приземява в настоящето и поднася чудесното без прилагателни: късче чиста проба, обвито в дискретна опаковка с телесен цвят: история, която, ако не е "банална", със сигурност наподобява множество банални истории, и с размери също така дискретно (но достатъчно) по-големи от онези, които баналният прочит би смлял.

По форма, романът напомня пътуване със самолет - за летище служат обрамчващите го в началото и в края страници, развиващи се в непосредствено сегашно време: през 2010 г., на коктейл по небрежно недоизяснен - и все пак пораждащ догадки - случай, писателката Амели Нотомб среща главните герои на романа си: те присъстват там, а историята им й разказва един от гостите. "Добро хрумване, да се дегизирате като Амели Нотомб", е чула тя, появявайки се на това парти на илюзионисти. Все още сме в Париж. Излитаме…

… Невада. Джо Уип е момчето, на което е дадена дарбата на илюзионист и са отнети всички житейски илюзии. Нехайна и плитка в чувствата си, майка му го пропъжда от дома им, избирайки поредния мъж, когото се опитва да задържи. Забравяла имената на предишните си любовници (една от причините те да я напускат), тя има късмет, че новодошлият носи същото име като сина й. Омразата между двамата обаче я кара да избира: и тя избира мъжа, сякаш от сина си "избира" само името… Също както породилата се конфликтна ситуация изглежда Eдипово клише, а се оказва конфликт със самото си наименование:

"Да, аз открадвам красивата ти майка, която ти желаеш като всички синове на твоята възраст. И всичките магии на света да овладееш, няма да си я върнеш. Но не мога да изтрайвам да майсториш под носа ми проклетите си картаджийски номерца от сутрин до вечер", мисли Старши.

"Дръж си я. Ако знаеше само какво мисля за нея. И спри да ми пипаш нещата.", мисли Младши." (Нотомб 2011: 14).

След "недоразуменията" - недоразумението на "истинските" му родители (анонимният баща и нежеланата и необичаща го майка) и това на модела "семейство", идва ред родителят и семейството да се случат в истински вид. Една нощ в едно казино, неизвестен и останал анонимен белгиец (на възраст като тази на писателката), чието присъствие необяснимо смущава младежа, наблюдава таланта му и му препоръчва за учител "най-добрия" магьосник в града… Който ще се окаже образът на идеалния баща, попадайки сам в него като в капан.

На най-много засади е подложен читателят. Рядко нечие перо е бивало толкова ласкаещо читателското самолюбие, толкова прелъстително лично. Двадесетият роман на Амели е особено силен в това отношение и заради езика си: тропическата пищност на лексиката и синтаксиса й от преди, тук сякаш е в друго агрегатно състояние: на мисъл, на внушение… което е и коз в прелъстителната игра. Изчистен и опростен, езикът "изтънява" и читателят добива чувството за стопила се преграда, за почти пълна съидейност - съратничество, "съ-сила" - с автора…

… За да бъде толкова по-мощен ефектът от изненадата. В един от предишните си романи, "Атентат", Амели Нотомб пише:

В днешно време всички искат да разрушават митовете: намирам това за просташко и глупаво. Толкова по-лесно е да се разруши една легенда, отколкото да се изгради - и като я разрушим, какво печелим, се питам? Знам, обаче, какво губим. (Нотомб 1997: 126).

Когато, пораснал и надвил (предполагаемия) Едипов комплекс, младежът заявява на учителя си, че не той, любящият и полагал грижи за него, а онзи непознат, избрал го за користна цел, но Избрал го, е негов баща, пробягват много аналогии: блудният син, геният-паразит, чиито благодетели са негови жертви, мярва се дори чудовищният герой от "Парфюмът" на Патрик Зюскинд; но някак прозвучава и Иисусовото "Коя е майка Ми и кои са братята Ми? […] защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е и брат, и сестра, и майка." (Мат. 12:48; 12:50) - аналогия, която мигом изглежда уродлива. Но всъщност… Нима благовидната почит не е по-чужда на святото от което и да било истинско усещане? В многословното ни мултиидейно съвремие, Пазителката на митовете има много работа. И не седи със скръстени ръце.

Безспорно, колкото четения, толкова и прочити. Някои може да възприемат романа като любопитно и елегантно поднесен "модерен прочит на Едип", или просто като поредната Нотомбова измислица, посрещната с вариращо у многобройните й читатели съотношение между досада и възхита. Други биха го видели като мина, спретната на слепите и глухи, но силни и действащи стереотипи на един свят, който възрастните от незапомнени времена са решили, че е техен, изхождайки от самозаблудата, че го разбират. Насмешливата закачка с психоанализата и с мишите колелета на нейните интерпретации е само откат от великолепната атака срещу скудоумните ролеви модели на семейните връзки и на отношенията между хората въобще. Мина срещу самото скудоумие. Препарат срещу натрупаната лой от непочиствани представи.

- Така или иначе - каза Джо - магията си е измама.

- Не съм съгласен. Има една основна разлика: магията деформира действителността в интерес на другия, за да събуди у него освобождаващо съмнение; измамата деформира действителността в ущърб на другия, просто с цел кражба. (Нотомб 2011: 53).

Не се бойте да четете с отворени очи. И без друго ще решат, че се преструвате на себе си.

БЕЛЕЖКИ

1. Романът на Амели Нотомб "Tuer le père" още не е преведен на български; всички преводи от френски от този роман и от "Атентат" са на Павлина Рибарова. [обратно]

Нотомб 2011: Nothomb, Amélie. Tuer le père. Albin Michel, 2011, p. 14.

Нотомб 1997: Nothomb, Amélie. Attentat. Albin Michel, 1997, p. 126.

© Павлина Рибарова