Дайнов, Е. Забавленията на другата половина, С. 1991. Въпроси към текста

• 
  Какъв е проблемът на автора?
  
• 
  Защо Дайнов се занимава именно с рок?
  
• 
  Каква е причината изследователи като Розентал и Режимбал да не разбират рока?
  
• 
  От какви методологически позиции авторът подхожда към предмета си?
  
• 
  Какво разбира Дайнов под “Дух”?
  
• 
  Каква е разликата между “светоглед” и “световиждане”?
  
• 
  Каква е разликата между изеалните типове на класическата модерност и на постмодерността, които Дайнов изгражда?
  
• 
  Защо модерността изяжда “домодерната смехова култура”?
  
• 
  Как така М. Вебер успява в началото на 20.в. – в разгара на класическата модерност - да разработи методологически инструментариум за разбиране на постмодерното, което по онова време все още не е дало признаци за появата си?
  

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

ЗАСЛЕПЕНИ ОТ НАУКА
Като масово явление, като тип култура, като тип обществено съзна­ние рокът съществува поне от 1954 година. Оттогава цивилизованият свят се е изменил до неузнаваемост. Сменили са се няколко поколения, първите (а и някои от „вторите" — напр. Ринго Стар) рок-музиканти и техните привърженици възпитават внуци. Същевременно едно нещо в този свят остава почти неизменно: когато някой учен или уважаван об­ществен деец обърне внимание на рока, като правило много бързо сти­га до извода, че е „наложително ефективно да се противостои на рока като начин за осмисляне на света..." Защо? Защото „дайте действително да бъдем реалисти: рокът не носи със себе си нито нещо положително, нито нещо прекрасно". А освен това рокът и поп-арта намаляват обществената производителност на труда. Тези достатъчно типични размишления са взети от статията на Е. Лебедев на тема „масова култура", отпечатана в сп. „Новий мир" през 1988 година. Лебедев все пак признава, че не е специалист. Подобен тип разсъждения намираме и у талантливия писател Валентин Распутин — който също не е специалист, но поне като безспорен творец би трябвало да има нюх към творчеството. Според него „тежкият рок", „брейк", „хипи", „ритмичната гимнастика" са... „насаждани отвън заместители на масовото пиянство, не по-малко пагубни от самото него; а и средища на описаните пороци — дискотеките — като правило се строят върху стари гробища (!)" .

Но и Распутин, макар и велик писател, все пак не е специалист. Същото не може да се каже за Едуард Розентал, който — с няколко книги на младежка тематика, издадени в СССР, България, Чехословакия, Полша, САЩ, Япония, Гърция, Италия, Швейцария — е известен като експерт по масовата култура, рока и свързаните с тях явления. Според него рок-музиката е част от арсенала на капитала, който за гонитбата за младите души... е готов да влезе в сговор даже с дявола" . Постига се разлагане на младежта — физически („гръмките ритми предизвикват резонанс в клетъчните структури на организма") и психически („устойчиви аномалии на характера, нервнопсихически изменения"). От социокултурна гледна точка за Розентал рокът е „музика, отразяваща спазмите на индивидуализма... на празнотата на битието", тя е някакъв сурогат на дейност. Рок-музиката няма бъдеще, „тъй като нейната културна роля е деструктивна". В крайна сметка, за разлика от „силно емоционалната музикална комедия „Волга — Волга", която „предизвикваше ентусиазъм у малки и големи", рокът е — „отрова".

Подобни неща се пишат не в края на 50-те години, а в края на 80-те. В това е и тяхното значение: те разкриват един траен негативен образ на рока пред — да ги наречем — изследователите. Картината на Запад е малко по-сериозна, но и там подобни подходи все още съществуват. Канадският автор Ж.-П. Режимбал дава следния списък на ефекта от „отровата": тежки травми на слуха, зрението, гръбначния мозък, ендокрин­ната и нервната система, на състава на кръвта; загуба на воля, на конт­рол над умствената дейност, превръщане в робот, склонност към неконтролирано насилие, мазохизъм и садизъм, полова разюзданост. Психолозите ще забележат поразителното сходство между този списък и схващанията за вредата от онанизма, ширещи се в началото на нашия век. За жалост, този безкрайно любопитен ракурс трябва да остане встрани от настоящия анализ.

Прави впечатление трайната привързаност на изследователите към „сатанинско-окултисткото" интерпретиране на рока. Вече видяхме това на равнище израз у Распутин и Розентал. Позовавайки се на американски изследвания, съветският учен А. Мидлер изобличава апокалиптичната същност на посланието на групата „Бийтълс", „знаменити в частност с това, че значителна част от техния репертоар представлява обработка на апокалиптични сюжети". (Пред очите ми веднага изплуват образите на Джон, Пол, Джордж и Ринго като четирите конника на Апокалипсиса, приветстващи Антихрист с окултния химн „Ето, иде слънцето".) Ж.-П. Режимбал е още по-ясен: от своето възникване рокът е залял планетата с вълна от мръсотия, шлака, кръв и човешки жертви. По чие указание? Разбира се, на Сатаната. Оказва се, че ако човек слуша рок наопаки (Как ли става това? Толкова пъти съм пробвал и все нищо не излиза — освен че така си разбих една тава), ще чуе пряко послание от Луцифер и ще го разбере — „даже ако то е на непознат за слушателя език!". Отново най-ужасни агенти на Злото са четворицата от „Бийтълс", чиято песен „Революция 9" (представляваща звуков колаж), ако се чуе наопаки 12 пъти между седмия и тринадесетия оборот, ще разкрие „немислимо кощунствена фраза". Подобни са и групите „Блек оук арканзас", „Кис", „Ръш", „Ху", „Лед цепелин", „Дед Кенедис", „Алис Купър" (естествено), „Афродайтис Чайлд"(?), „Тед Нюджънт" (макар … въздържател и радетел за „американската мечта").

Кой и с какви цели разпространява „отровата"? Тук изследователите включват в действие „конспиративната теория за историята": рокът е заговор на Врага. През 50-те и 60-години нещата бяха ясни: според Запада заговорът имаше за седалище Кремъл, според Изтока — Белия дом. Днес картината донякъде се усложнява от включването в играта на Силите на Ада, но не се е променила съществено. Според Распутин рокът се насажда отвън. Според О. Туганова, основаваща се на леви западни автори, буржоазната държава насажда рока сред своята младеж, за да я отклони от участието в протестни демонстрации. Познавачът Розентал, който лично е общувал с истински хипита (подразбирай — заслужаващо възхита мъжество) и дори с, о ужас, Мик Джагар (когото естествено веднага разобличил и поставил на място), също е съвсем наясно: „Защо грамофонните записи на Мик Джагар, Джони Холидей и други и идоли на поп -музиката се разпространяват там в десетки милиони екземпляра? Кой прави всичко това? Разбира се, не младите хора, те просто нямат пари за това. Правят го по-старите... Защо?". Ами ясно защо — за да разлагат своята младеж, а и „нашата".

Подобни специалисти като правило си позволяват такова невежество, каквото никой не би търпял в никоя друга област на човешкото знание. Но — рок-слушателите са безгласни (нямат достъп до печата, не бидейки гладко пишещи познавачи), но — рок-привържениците и не очакват друго. Режимбал например показва феноменално отсъствие на знания — при все че живее на североамериканския континент, където рок има пече над 35 години. Примери: при него рок-енд-рол пианистът от 50-те години Джери Ли Луис е главатар на „тежкия рок" (очевидно непрлиилното словосъчетание има предвид „тежкия метал"^;, роден значително по-късно); групата „Тед Нюджънт енд дъ Амбой дюнкс" при него става „Тед Нюджънт и мутантите", главатари на „пънк-рок" не са, както всички си мислехме, „Секс пистълс" и „Клаш", а... „Кис" и „Афродайтис чайлд". От своя страна световноизвестният специалист Розентал нарича „скуотерите" (английски младежи, завладяващи пустеещи жилищни сгради) „кракери" (които всъщност са младежи, употребяващи особено мощен халюциген); громейки масовата култура, анатемосва американския герой Джеймс Бонд (шпионин на английското разузнаване, измислен от англичанина Ян Флеминг за романи, издавани от английското издателство „Пан букс").

Спестявам на читателя дълъг каталог подобни издания за последнити 35 години, както и примери за другите ексцесии срещу рока (масовото изгаряне на грамофонни плочи на кладата, побоища над рок-музиканти и пр.). Няколкото цитирани дотук писания са достатъчно типични за състоянието на общественото познание за рока, независимо от „обществения строй". Подобни подходи попадат под класификацията „морална паника". Какво всъщност провокира постоянната истерия срещу рока? Розентал, очевидно без да иска, изплюва камъчето — рок-музикантът е „прекалено свободен". Той издава и лечението, което такива специалисти биха приложили, стига да могат, към подобни личности: „Коя е ваксината? Тук не съм оригинален. Само трудът"! Очевидно Мик Джагьр все пак само Гулаг ще го оправи...

За щастие (казвам така, защото аз лично не искам да се боря против рока, а за него) не всички изследвания са от подобен род. Пример за това е наскоро излязлата книга на Иван Стефанов , където обективното отношение към рока му позволява да стигне до разбирането за експресивната страна на тази музика, нейната естетизираща всекидневието функция. За жалост то не прави необходимата разлика между рок и забавна музика, като ги смесва в кюпа на „естрадата", а това блокира възможността за получаване на по-сериозни научни резултати. На Запад от края на 60-те години и особено през 70-те години се появиха, макар не много, но истински научни изследвания за субкултурната страна на рока. (Нямам намерение тук да ги изброявам, отношение ще взема в основния текст.) Налице са и ред изследвания за рока от позицията на музикалната критика, и то не само на Запад. Слабостите, които все още съществуват в подобни изследвания, са две: първо, разкъсване между музика и култура — в музикалните изследвания не фигурира социокултурното измерение, а в социологическите работи — музикалното; второ— и може би по-важно, дори най-искрените и професионално компетентни изследователи на рока са учени, които не са минали лично през света на рока като култура, т. е. не са преживели музиката като светоглед, като начин на живот. Така те попадат в позицията на антрополози, изследващи екзотични, макар често симпатични туземци, и точно, както антрополозите неволно вкарват в анализираната действителност прекомерно голяма доза свои предварителни схващания и предубеждения.

Предлаганият текст се стреми, от една страна, да запълни тези празноти, т. е. да разкрие отвътре рока като култура, като светоусещане, като тип съзнание. А, от друга — да схване същността на рока като авангард на възраждащата се в постмодерно обличие домодерна народна култура; като авангард, който постепенно отвоюва обратно исконни територии на народната култура, експроприирани от модернизма в последните няколко столетия. Така рокът се оказва централен елемент и инструмент на съвременната културна ситуация.

От значение е и познанието на тази специфична култура „отвътре". Защото, при изследване културата на някаква обособена група, вътрешното познание е изключително важно, тъй като нейното светоусещане се изразява и от дребни неща, които външното око просто не може да „хване", а камо ли да интерпретира. Както пише англйският учен Реймънд Уилиъмс, това става особено ясно, „когато четем описание на нашия живот от някой извън нашата общност или когато виждаме дребните разлики в стила, говора, поведението на някой, който е усвоил нашия начин на живот, но не е израснал в него".

Изследването на рока в разреза на културата предполага един доста сложен и амбициозен научен синтез, за да се получи по-цялостна картина от досега постиганите. Боя се, че за читателите, привърженици на рока, първите (по същество методологически) раздели на книгата ще изглеждат скучни и не особено релевантни. Но ги моля да изтърпят това, след което — надявам се — ще бъдат поне донякъде възнаградени за търпението. Ако ли пък не — според мен книгата може да се чете и направо от началото на втора част.

Заглавието на книгата е взето „назаем" от романа „Ема" на английската писателка Джейн Остен (началото на XIX век). Пълният текст на съответния пасаж гласи: „Едната половина от хората не разбира забавленията на другата половина." Епиграфът на книгата също е от този роман и, от една страна, представлява елементарен въпрос на пристигнал н провинцията столичанин относно наличието на развлечения, които тогава са предимно под формата на балове (става дума за висшите слоеве естествено); това е в пряка връзка с публичната страна на рок-културата. От друга, за рок-съзнанието поставеният в началото на невинния XIX век въпрос придобива сексуална амбивалентност, свързана с един от големите дебати в рок-културата, а именно — могат ли жените да смирят рок, след като нямат “balls” — обобщено понятие за мъжка полова екипировка. Заглавията на всички глави от втора част са цитати от текстове, или заглавия на рок-парчета и дългосвирещи плочи. Търсенето на първоизточниците на цитатите оставям на читателския интерес.