Данте Алигиери Божествена комедия Ад
Изтегляне 275.99 Kb.
|
Свързани:
New Microsoft Word Document
|
Данте Алигиери Божествена комедия — Ад ПЕСЕН ПЪРВА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът, след като се е бил лутал цяла нощ в един гъст и тъмен лес, в който се е бил изгубил, намира се при изгрев слънце в подножието на една могила. Кога захваща да се изкачва по нея, явяват се отпреде му три хищни звяра, които му препречват пътя. Уплашен, той се готви да се върне назад, кога пред него се представя духът на Виргилия, който го ободрява и му обещава да го спаси от опасност, след като го заведе в царството на мъртвите, в Ада най-първо, а после в Чистилището, отдето след това по стъпките на друг водач ще се възкачи в Рая. На попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път сбъркал бях в мрачината.*1 Тъй буен, див и гъст бе тоя лес, че спомня ли го, цял ме мраз побива: при грозний страх, с кой пълни ме до днес, смъртта дори едва е по-горчива; но зарад благото, кое добих, ще кажа що видях в таз местност дива. Не зная как се в тоя лес вглъбих, от сън тъй в пълно бил съм упоен, кога от правий път се отклоних! Кога тоз дол изминах, кой с смущение изпълнил бе душата ми и с страх, могила стръмна се яви пред мене. Дигна`х очи нагоре и видях, че слънцето плещите й огрява на първи си зари с премилий зрак: с младенческа сияеше то слава. Страхът, кой беше през нощта смразил кръвта ми, поутихна в мен тогава; и както пътник, кой се е спасил от буря, взор обръща към вълните беснеющи, с кои се е борил, така се спрях и аз и в теснините, де смърт намира, кой би там стъпил, обърнах, разтреперан йощ, очите. Едва във себе бодрост бях сетил, тръгнах по стръмний хълм с одушевление, но стъпки няколко не бях сторил, ненадано подаде се пред мене една пантера*2 лека, със петна по кожата, с очи в мен устремени. От пътя ми се вече не махна и неведнъж помислих си в душата да сляза пак, в боязън от злина. На изток се подаваше зората и слънцето, с ония пак звезди, що са го придружили в небесата, на хаоса из мрачните гърди, кога тез чудеса са се явили, стрелеше животворни си зари. Тоз сладък час и цветовете мили на звяра, светлий вид на пролетта доверье малко бяха ми внушили; но лъв един внезапно връхлетя и в мен възбуди нов страх и смущение. Гладът разгаряше свирепостта, с коя фучеше страшно, и към мене вървеше право с зяпнали уста. Вълчица мършава от озлоблене, коя не знае насит и кръвта без жал на много люде е изпила, по стъпките му се подаде из нощта. Тъй страшно очи беше в мене впила, че не остана ни надежда в мен да се изкача горе, нито сила. И аз, пред туй виденье страховито, заприщен тъй от всичките страни, надире се върнах с сърце разбито. Дор слизах в тия темни глъбини, пред мен човек яви се, кой отдавна свършил е на земята своите дни, и с глас извиках в таз опасност явна: „Ти кой и да си, призрак или жив човек, смили се! Дай ми помощ беззабавна.“ „Жив бях, не съм — отвърна ми с глас мек — във Мантова*3 от род благочестиви живот съм аз получил в оня век, в кой Юлий с подвизи света въздиви; живях при Август добри в славний Рим, кога царяха божества лъжливи. Поет бях и Анхизовий любим възпях аз син, кой Илион остави, кога биде превърнат в прах и дим. Защо се връщаш пак в дола мъгляви, а не вървиш по тоя хълм блажен, де всяка радост теб ще се представи!“ „Виргилий си, тоз певец несравнен, кой с свойто име пълни вековете! — извиках, от неволен срам смутен. — Светило бляскаво на вси поети, за моя жар към твоите песни на помощ протегни ми днес ръцете! Да уча тях са текли моите дни и ако в моите песни наслаждение светът намира — теб се то дължи. Виж звяра диви, кой стои пред мене, мъдрец велики, помогни! Страхът до пълно ме й довел изнеможене-“ „Бедите, що смущават ги духът, за да избегнеш — с вид благ отговори, — ти требува да хванеш други път. Тоз звяр, кой всяка доблест в теб събори, без жалост е, той не остава жив, кой мерне му се тука в тез простори. Все жертви търси погледа му див, а всяка жертва повече го дразни и става още по-немилостив. Той с зверове се съюзява разни*4 и зло при всеки нов съюз плоди: но всуе кръвожаден сън го блазни! Над него скоро враг*5 ще полети и той света от него ще избави. Във Фелтро тоз юнак ще се роди; с любов и доблест той ще се прослави; Италия, напита със кръвта на челяд храбра, пак ще се изправи и мир ще найде. С страх ще бяга тя, дор падне в мрачний Ад, отдето пръв път я вън извлече завистта. Тук място е опасно и проклето; да се спасиш, подире ми тръгни и мен си крепко довери сърцето. Ще минем през ония глъбини*6, кои плач горки вечно огласява, де гордий дух, за своите злини наказан там, смърт втора призовава; и тез ще видиш, кои, всред борба с мъченья, мисъл сладка утешава*7, че някои ден, по божа доброта, ще идат горе и ще ги приемат на светли праведници в радостта. На Рая, дето всяко бреме снемат, желайш ли славата да видиш сам, ръце по-чисти тебе*8 ще подемат и тям за светъл път ще те предам. Защото мен остаха непознати и всемогущий, кой царува там. и неговите заповеди святи; там мойта мисъл да лети не смей. Там сяйните са негови палати, отдето над вселената владей; блажени, на които въз челата безсмъртната му слава тамо грей!“ „Във името на тоя бог, молбата ми чуй, казах, спаси ме от беди, води ме в царството на тъмнината, а после горе сияйните врати да видя, кои свети Петър пази, и тез, които ублажаваш ти.“ Тогаз тръгна, упътих се и ази. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЪРВА [*1 Цялата тая песен, както и втората, могат да се смятат като един вид предговор, в който Данте обяснява, чрез символи и алегории, причините, които са го накарали да напише своята поема, и целта, която е имал предвид. В широк смисъл Данте иска да посочи чрез какви средства може човек да вземе връх над страстите и заблужденията, които се стремят да го погубят, и по кой път може да достигне до пълно нравствено съвършенство. В по-тесен смисъл поетът е имал предвид и печалното положение, в което се е намирала тогавашна Италия (началото на XIV в.) и от което не е могло да се излезе освен чрез нравствено прераждане на човека, защото само при добри нрави може да има истинска свобода и щастие. На тия две идеи отговарят тъмният лес (гора), в който поетът се е изгубил, и могилата, в подножието на която се е намирал при излизането си от леса. Лесът означава заблужденията, в които се лута човек и отдето не го оставят да излезе страстите и пороците. Лесът изобразява едновременно политическата и нравствена анархия, в която се е намирала Италия. Могилата е идеалът, към който се стреми мъдрецът, душевният мир и блаженството, до които се достига чрез съзерцание на вечните истини и пречистване от пороците. Към този идеал се стреми поетът, но за да го постигне, той трябва да слезе по-напред в Ада, където пред зрелището на престъпленията и мъките, които влекат след себе си, ще може да се проникне напълно от ония знания и истини, от които има нужда, за да може да довърши щастливо предприетия път. Действието на поемата захваща на 24 март 1300 г. през нощта срещу велики петък, когато Данте е бил на 35 години, възраст, в която, както той пише в „Пир“, човек достига „на жизненото поприще в средата“ и в която разумът взема връх над страстите.] [*2 Трите звяра, които поетът среща, когато излиза от леса и захваща да се качва по могилата, изобразяват пороците, които пречат на нравственото прераждане на човека: пантерата — завистта, лъвът — гордостта, вълчицата — сребролюбието. Според някои тълкуватели по-вярно е да се приеме пантерата като алегорическо изображение на сладострастието. В по-тесен смисъл Данте е искал да представи в тая алегория причините, които са препятствували за доброто уреждане на Италия. Пантерата е самото отечество на поета, завистливата Флоренция, лека, подвижна и разделена на бели и черни, лъвът е гордата и честолюбива Франция, която освен че е владяла в Неапол, е причинявала големи злини чрез постоянната си намеса в италианските работи, а вълчицата е папската курия, която са обвинявали изобщо в безмерна жажда за пари. С това тълкувание се схождат политическите идеи на Данте, за когото най-съвършено управление е била монархията, и само то, с един император, който ще стои в Рим, е могло да дари ред, свобода и щастие на Италия. Всички ония, които са пречели да се създаде тая монархия, са били врагове на Италия и виновници за нейните нещастия.] [*3 Виргилий (Вергилий) е роден всъщност не в Мантова (град Мантуа), а в едно село, близо до Мантуа, Андес, сегашното Пиетола.] [*4 Според по-широкия или по-тесен смисъл, който се приписва на зверовете, поетът иска да каже, че сребролюбието се съюзява с много други пороци за постигане на своите цели или че папската курия прибягва до помощта на разни могъщи лица и власти, за да запази своята светска власт и благата, които е извличала от нея.] [*5 В текста е наречен хрът (ловно куче) онзи, който ще подгони вълчицата и ще я погуби. Не мисля, че съм сторил грешка, като не съм превел буквално текста. Той е бил в мисълта на поета някой храбър и щастлив юнак, който, въодушевен от любов към Италия, ще възобнови империята, като унищожи гуелфизма. По всяка вероятност Данте е имал предвид Кан Гранде делла Скала, владетел на Верона, храбър гибелински вожд. Който един от първите, с брат си, Бартоломео делла Скала, е дал гостоприемно убежище на поета след изгнанието му от Флоренция. Кан Гранде често се споменава в „Божествената комедия“. Според някои тълкуватели думите на Вергилий се отнасят по-вероятно до Угучьоне дела Фоджьола, също така храбър гибелински вожд, който е държал няколко години под властта си Сиена, където, благодарение на това обстоятелство, и Данте е могъл да поживее известно време.] [*6 През Ада.] [*7 Грешниците от Чистилището.] [*8 Намеква се за Беатриче.] ПЕСЕН ВТОРА СЪДЪРЖАНИЕ. Денят спада. Поетът се бои, че не ще може да иде докрай по пътя, по който се наема да го води Виргилий. Вождът му, за да му внуши смелост, му обяснява, че Беатриче е слязла сама от небесата и трогната от бедите, на които е узнала, че е бил изложен, изпратила го е при него, за да го спаси и да му бъде водач в царството на грешниците. Поетът, одързостен от думите на Виргилия, тръгва изново по стъпките му. На запад вече спадаше денът и после дневний труд часът вечерни зовеше всичко на почивка. В път аз само тежък впущах се*1, в безмерни кой води ужаси, и паметта ще предаде тук техний образ верни, О, музи, подкрепете ми мощта! О, гений, кой живееш в небесата, в песни ми нек ти блесне светлостта! Казах на своя вожд: „Виж мен в душата, ще да утрай ли доблестния плам, преди в път да се впуснем под земята? Анхизовия син*2 слизал е там, но разума достоен го намира за тоя подвиг чуден и голям; защото онзи, всичко кой разбира, го беше предназначил за баща на славний Рим, столицата на мира и на наместниците на христа. Кога изходи мрачната държава, при духовете тамо чу неща, кои победа нему, на Рим слава дариха. Там избрания съсъд*3 ходил е после, за да съзерцава на бога вековечния ликът. И да укрепне в вярата, коя ни открива тук спасителния път. Но с мене може ли това да стане? Не съм ни Павел ази, ни Еней. Не храня ли безумно аз желание? В сърце ми, сещам, смелостта слабей. Мъдрец велики, разум ти внуши ми, кат тръст на вятър моя се люлей.“ С тез думи той душата ободри ми, кога по тежкий стръмен път се ви: „Опасности духа ти плашат мними. Кат кон, кой дига глава с поглед плах, от сянка стреснат, и в часа се спира, проникват в теб смущение и страх, кои позорят онзи, кой съзира на славен подвиг трудността и дърпа се внезапно на надиря. Страхът ти за да укротя, ще ти предам защо в таз мрачна яма на помощ ти дойдох в опасността. При тези бях, кои с тъга голяма над адский бряг минуват своите дни, кога при мен жена яви се и позва ма, Душа ми с свойта красота плени и чух й като заповед молбите. От сяйни звезди в нощни мрачини по-бляскаво светяха й очите. Обърна се към мене с тез слова, що сладко йощ звучат ми на ушите: «Певец, кому вред шумната мълва е името разнесла по земята, чуй с снизхожденье моята молба: приятел имам, кой блуждай в тъмата и кой живота минва си в тегла; в дола зловещи с ужас във душата той лута се кат кораб всред мъгла. Погибел може би го е стигнала и страх ме е, че късно съм дошла, по туй, що на небето съм узнала. Иди, спаси го, моля, от беда, у мен утеха да се би върнала. Аз Беатриче съм, от висота дошла съм, де желая да се върна: при теб любов ме води в тез места.» Кога млъкна, към нея се обърнах: «О жено, й казах, в коя гори тоз огън свят, кой от земята черна високо до най-сяйните зари въздига человека в небесата, желанието, което ми откри, кат заповед ще да изпълня свята; но ти кажи ми, как от светлий зрак, за кой копней ти пламенно душата, си слязла в тоя край на вечен мрак, без нежния ти дух да се смущава на светлината от ужасний враг?» «Понеже искаш, ще да ти разправа — каза ми тя — защо в тез глъбини дойдох, без нищо страх да ми задава Не могат ме досегна мен злини; днес божията милост мене сила е дала, пред която кат вълни безсилни минват вашите патила и Ада плам и огън без вреда наокол мене може да разстила. Жена една*4, по-светла от звезда, за него трогната от съжаленье, желай да го избави от беда. Лучия*5 призовала и с вълненье: „От тебе твоя верни се нуждай, казала й, за своето спасенье надежда в тебе само той питай. Не го оставяй повеч в тез патила и нек бедите му намерят край.“ Лучия, към страдалци сявга мила, затече се при мене начасът и ме намери, като бях с Рахила*6. Каза: „Не трогва ли ти се духът за тоз, кой тебе толкоз обичал е и общия за теб напусна път? Душа ти няма ли да го пожали? Не чуеш ли му тука горестта? Не видиш ли как с сили премаляли той в бурна река*7 бори се с смъртта?“ И както тича, кой за благо себе напред върви ил бяга от беда, така от висше лучезарно небе едва чух от Лучия тез слова, спуснах се тука и дойдох при тебе, на помощ нему да те призова с тоз език сладък, слава кой дари ти и теб, и на века, във кой живя.» Кога свърши, към мен възви очите и сълзи, аз съзрях, блестяха там. Веднага, да изпълня ней молбите, дойдох при тебе помощ да ти дам и от звера спасих те, таз могила кой пази, пълен с кръвожаден плам. Но ти защо стоиш с душа унила? Защо не стъпчеш в себе си страхът? Защо изчезна в тебе всяка сила, кога за тебе на небето бдът блажени три жени, чета любима, и теб водач ме пращат*8 в трудни път?“ Как цвете нежно в хлада нощни клима посърнало, а щом заря изгрей, на своето стебло се пак подима, така усетих пак да пламеней у мен дух бодър и казах с вълнение: „С благословия вечно нек светлей оназ, коя милее тъй за мене, и ти, кой чул си нейните молби и тук дойде за моето спасене! Без страх където искаш ме води; навред ще те следя със дух юначен: учител, господар, вожд мой си ти.“ Тръгна. По него свих в път див и мрачен. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ВТОРА [*1 Данте говори за тежкия път, в който се впуща, и за ужасите, които ще види в Ада, като да е сам защото Вергилий, който е дух, не може да изпита ни умора, ни страх.] [*2 Иде реч за троянския герой Еней, син на Анхиз и богинята Афродита (Венера). Поетът напомня не без цел за слизането на Еней в Ада (Хадес). Вергилий е възпял в героя на своята поема „Енеида“ основателя на Римската държава и понеже е било предопределено от съдбата да стане това, Еней слиза в царството на мъртвите, за да почерпи там оная мъдрост и сила, от които е имал нужда, за да извърши своя подвиг. Така също е воля божа изново да се възстанови Римската империя и понеже Данте е предназначен да проповядва тая идея. като един вид предтеча на един бъдещ император, трябва и той, за да бъде напълно подготвен за своето послание, да слезе във вечните задгробни царства, ръководим и подпомаган от Вергилий — римския певец на монархията.] [*3 Св. ап. Павел, който е наричан в Св. писание „избрания съсъд“, тоест оръдие, избрано от бога за разпространение на вярата. В Средните векове се е вярвало, че св. Павел е наистина възлизал на небето.] [*4 Трите жени, за които се говори, са едновременно и реални, и символически същества. Жената, която най-първо се застъпя за Данте. е св. Богородица, която изобразява тука при това Божието милосърдие.] [*5 Лучия, мъченица от Сиракуза, на която според преданието са били извадени очите. По своето име, което произлиза от _lux_, светлина, тя символизира озаряващата благодат, която по воля на божието милосърдие се притича на помощ на слепите смъртни.] [*6 Рахил е била дъщеря на Лаван и съпруга на патриарха Яков. Тълкувателите на Светото писание я поставят като символ на съзерцателния живот, в противоположност на сестра й Лия, която е символ на деятелния живот.] [*7 Реката на страстите и на пороците, в които смъртните намират погибел, ако разумът и вярата не им се притекат на помощ. Поетът повтаря под други образи същата алегорическа мисъл, която представляват тъмният лес и трите звяра. Реката е лесът, а смъртта, която го застрашава, са трите звяра.] [*8 Застъпничеството на трите жени от Рая, и особено на Беатриче, която праща Вергилий, за да спаси Данте от бедите, на които го виждат изложен, отговаря на двойната цел, която поетът е имал пред вид в своята поема: земното благосъстояние, за което е водач Вергилий, символ на мъдростта и образованието, и духовното и вечно блаженство, към което води Беатриче. Образът на езичника Вергилий служи като звено, което съединява природната вяра и християнството, истините, които са плод на разума, и ония, които са плод на откровението. Човек трябва да се стреми към едните истини и към другите, за да бъде честит на тоя свят и да постигне вечно блаженство на оня свят. Това двойно стремление служи за основа на Дантевата поема.] ПЕСЕН ТРЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите пристигат пред портата на пъкъла и Данте прочита страшния надпис, който вижда издълбан над вечно отворения вход. При стъпването си в пъкъла поетите срещат ония, които са наказани в преддверието, защото през живота си не са били направили ни добро, ни зло. После дохождат при брега на Ахерон, дето Харон прекарва душите на грешните. Там, ослепен внезапно от една силна светлина, Данте пада на земята в безсъзнание. „През мен в града печални се отива, де в мъки вечни стене и скърби на грешните тълпата нечестива.*1 бог мъдри, мощни мене сътвори ведно със вековечните предмети, бог праведни лиши ме от зари. Ще трая, дорде траят вековете. О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“ Видях тез думи в един полузрак над порта една горе издълбани. „Тез думи са за мен покрити с мрак“ — казах на своя вожд. Вещ в всяко знание, отвърна ми: „Тук трябва всеки страх и слабост теб в сърцето да престане." Ний в тоя край сме, дето ти казах, че ще съзреш онез души унили, които божий гняв с един замах от благото на разума лишил е.“ При туй ми взе ръката, моя дух с засмян вид ободри и с нови сили в подземний с него влязох край. И чух, стенанъя, плач и вопли страховити ечаха всред беззвездния въздух мен сълзи ми дойдоха на очите. Въздишки, клетви, глухи викове, риданья, скърцания на зъбите. От всякакви езици звукове и чупения страшни на ръцете се сливаха с безчетни гласове кат някой вихър, който ветровете подигат с грозен рев край морски бряг. С душа и ум, от скръб и страх обзети, казах тогаз: „Що слушам в тоя мрак? Кои са тез, кои са тук паднали и тъй ги люто мъчи божий враг?“ „Тез мъки божий гняв праведен дал е — в ответ каза учителя — в делба на тез души, които са минали живота без позор и без хвалба; и ангелите тук са, безучастни кои остаха в страшната борба. Прогна ги бог от небесата ясни, но и самия пъкъл ги не ще, защо не са били и в злото страстни“ и „Какво тежи на тяхната душа, попитах пак, тъй много, та издават безспирни вопли техните уста?“ Каза ми: „Вкратце туй ще ти разправа. Надежда нямат те за смърт, кат сянка техния живот минава; така за своя жребии те скърбят, че с всеки други би го заменили. И памет не живей за тях в светът; от тях с презренье са се отстранили и правосъдието, и милостта. Но стига сме за тях ний говорили: погледай и мини.“ — Кога млъкна, мерна се знаме мене пред очите, което бързо минваше в нощта. След него тълпа гъста в теснините вървеше и изтръпнах цял от страх. Като смислих на колко души дните пресекла е смъртта с един замах. Доде минуваха край мене неми, внезапно онзи между тях познах, кой подло тежкото остави бреме.*2 Тогаз се уверих, че тука мзда очаква онуй злополучно племе, кое еднакво е ненавистта заслужило на бога в небесата и на властителите на нощта. Те бяха голи и покрай телата мухи, оси бръмчаха кат на стръв и яростно им жилеха месата. От раните им лееше се кръв и ведно с сълзите им под нозете струеше се — кърма на грозна цръв. Възвих очи от тия души клети. И друга недалеч тълпа съзрях накрай една река*3 на бреговете и за това на своя вожд казах: „Каква е таз тълпа, коя се чини при слабий свет като увита в прах, и мога ли да знам какви причини я карат толкоз бързо да желай на срещний на реката бряг да мине?“ А той отвърна ми на туй: „Потрай, додето на печалний бряг не спреме: духът ти всичко тамо ще узнай.“ Като човек, кой носи тежко бреме, с наведена глава тръгнах тогаз и стигнах до реката с уста неми, и ето се зададе срещу нас на лодка старец с коси побелели, кой викаше с пресипнал страшен глас: „О, горко вам, души във грях паднали! Не дигайте за милост жален глас, защото няма кой да ви пожали; затворен е небесний край за вас, в нощ тъмна лодката ми иде ви води, де вечно ще ридайте в пек и мраз. А ти, кой жив дошъл си в тез проходи, на мъртвите махни се от редът; не може тука жив човек да броди.“ Като видя, че аз стоя: „Друг път е ваший, каза, друга лодка вази отдругаде ще пренесе отвъд.“*4 „Напразно не гневи се, старче, нази, че виждаш тука в тоз печален край — каза поета, — волята такваз е на онзи, който може, що желай.“*5 Веднага страшния лодкар утихна и нищо повече не щя да знай. Но между грешниците шум възникна; с рев, с скърцане на зъби в мрачния свод сганта на думите му се откликна.*6 Кълнеха бога, человешкий род, живота, тез, кои са ги родили, местото, времето и своя плод: а после с плач навлязоха унили в таз лодка, дето ще се изредят онез, кои са бога огорчили. Харон ужасний, на кого горят кат две запалени главни очите, въоръжен с веслото като с прът, събира всички там и бий душите, кои се маят. Както есенес, кога задухат вихри мразовити, едно по друго капят в тъмний лес листата, дорде оголее клона, така и всички нечестивци с бес във лодката ще паднат на Харона. В сганта впит беше още наший глед, на друга тук достигаше веч стона. „О сине, каза славния поет, онез, които в божий гняв умират, прихождат всички тук от целий свет, но те не искат тука да се спират, а бързат да преминат ототвъд: тъй греховете им духа раздират, че става в тях желание страхът. Душа добра се нивга не вестява на таз река печална на брегът. Сега съвсем за тебе ясен става гневът Харонов, като те видя“ — не бе престанал да ме наставлява, и мрачний край така се разлюля, че като смисля, тръпне ми душата. Избухна вятър лют издън земя, светкавици раздраха мрачината и я изпълниха с ужасен свет; от страх без чувство паднах на земята като човек, от сън дълбок обзет. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРЕТА [*1 Per me si va nella citta dolente, Per me si va nell’ eterno dolor, Per me si va tra la perduta gente През мене се отива в печалния град, през мене се отива в вечната скръб, през мене се отива при погиващите люде. Първото тристишие, с което захваща надписът на входа на Ада, е хубаво особено като се повтарят в начало на всеки стих думите „през мене се отива“, които му дават една важна и печална хармония, и преводачът съжалява почти, че не е могъл да го остави в свободен стих.] [*2 Става дума се за папа Целестин V, който е бил накаран чрез измама да се откаже от папския престол и е бил после хвърлен от Бонифаций V, наследника му, в затвор, където е умрял в 1295 г. Отричането на Целестин V от папския престол е било признато от църквата за похвално дело. Той бил човек крайно благочестив и с мек нрав, за което свидетелствува и постановлението, издадено от него скоро след като е бил избран, че всеки папа може за спасение на душата си да се откаже от папството. Стоял е папа пет месеца и осем дена. Негативизмът на Данте против него се обяснява главно с това, че с отричането си е станал причина да дойде на папския престол Бонифаций, когото е ненавиждал като един от главните виновници на своите нещастия. Данте е имал случай навярно да види папа Целестин V във Флоренция, където се е бил установил за известно време през 1294 г. след отричането си от папския престол.] [*3 Тая река е Ахерон, реката на скръбта, същата, която гърците са вярвали, че тече в Ада и през която Харон е прекарвал на лодката си душите на мъртвите. Ще срещнем по-нататък и другите реки, които, според гръцката митология, са текли в Ада: Стикс, Флегетон и Коцит. И тука, както и в гръцката митология, Харон е този, който прекарва душите на грешните. Данте се е възползувал от много гръко-римски митически вярвания и предания било за просто поетическо украшение, било за ония религиозни и морални истини, които се крият в тях.] [*4 Една висша сила пренася Данте на отсрещния бряг на Ахерон, без той да се досети. За това загатва с горчива завист Харон, който казва на поетите, че друга лодка по друг път ще ги пренесе отвъд.] [*5 Както ще имаме случай да видим и на други места в поемата, Вергилий си служи със същото средство при всяка опасност, която среща на пътя си, за да я премахне. Навред той обявява, че е дошъл в Ада с този, комуто служи за водач, по волята на онзи, който може всичко, което пожелае. Пред тия думи всички отстъпят. Никой не смее да се противи на това, което е воля божия.] [*6 Както тука, така и навред в Ада грешниците представляват всички явления, свойствени на човешката природа. Затова и духовете страдат, плачат, скърцат със зъби, чувствуват болки като живи същества Свойство на греха в Дантевия Ад е, че грешните запазват своята плът. Материята взема участие в страданията, чрез които те изкупват своите престъпления. Грехът живее още в плътта и продължава да се проявява ако не на дело, то в желание, и в плътта получава своето наказание, което е също така живо като него. В това се състои според мнозина поетическото превъзходство на „Ада“ при другите две части на „Божествената комедия“. Плътта изчезва, спиритуализира се в Чистилището и Рая и с нея изчезва голяма част от поетическия интерес, който бихме искали да намерим в тях. Адът изкарва пред нас не отвлечени, а живи, реални същества, затова и светът, който се движи в него със своите страсти и пороци, които съответствуват на действителността в живота, е поетичен, трогателен и разнообразен. Както ще имаме случай да видим и в следващите песни, страданията, които претърпяват грешните, съответствуват всякога на греховете, с които си са ги навлекли. Данте е търсил и намерил почти всякога в природата на греха наказанието, което му се пада. Ония, които, за да прекарат спокоен живот, са били еднакво равнодушни и към доброто, и към злото, са постоянно обезпокоявани от рояци оси и мухи, които им жилят месата. Пред очите им стои винаги образът на безцветния и подлия им живот: нечиста и грозна кръв, която се кърми с кръвта от раните им и със сълзите от очите им. Пред тях не заслужава и да се спрем, понеже, както не са живели на онзи, така не живеят и на този свят, освен като сенки, които не възбуждат ни съчувствие, ни ненавист.] ПЕСЕН ЧЕТВЪРТА СЪДЪРЖАНИЕ. Силен гръм пробужда поета, който тръгва изново в път с вожда си и влиза в първия кръг на Ада, дето намира душите на ония, които, ако и да са живели живот добродетелен, са изключени от Рая, защото не са били приели кръщение. Пробуди ме от сънно упоене --------------------------------------------------------------------------------------------DO TYK SI гръм силен и едва очи разкрих, навред обърнах ги около мене, да видя де съм, и се уверих, че на брега на бездната*1 съм мрачна, де не намира час спокоен, тих на грешните души сганта невзрачна. Дълбока, с дим увита, зейше тя пред мен като ламя за жертви алчна. Надникнах, но напразно във нощта очи ми скитаха се ужасени: не видеше се нищо в пропастта. „Сега, каза водача ми с смущене,*2 ний трябува да слезем в мрачний свет; аз ще вървя напред, а ти по мене.“ Съгледах на лице му бледен цвет и казах: „Как у мен ще има сила, кога ти стъпяш с страх в тоз край проклет?“ „На толкоз свят ужасните патила с печал — отвърна — пълнят ми духът: таз горка скръб теб страх се е сторила. Да тръгнем, че е дълъг наший път и времето несетно се търкаля.“ Упъти се и въведе ме в кръгът, кой първи бездната заобикаля, не викове отчаяни тук чух като онез, що мъка зла разпаля; въздишки поразиха моя слух, кои отвред възнасяха се стройни и стигаха далеч кат ропот глух. Тълпи разнообразни, многобройни, от всеки род, жени, мъже, деца, тук сливаха гласа си в жалби знойни. „Не питаш ме, учителя каза, кои души тъгуват в туй ущелье? За техний жребий дай една сълза. Не грехове са тука тях довели, не с зло са си навлекли жребий строг, а че кръщенье не са приели и истинский не са познали Бог, защото са живели в заблужденье, преди родений в Витлеем отрок да бе дошъл за общо изкупление. Живот е наший жребий нам създал от жалби без надежда за спасение.“ Сърце ми с болка сви се от печал, защото много тук, посред тълпата, мъже достойни, знатни бях познал. „Учителю, казах с таз скръб в душата, от тез, кои измъчва тук тъга, самин ил с чужда помощ в небесата възлязъл ли е някой досега?“ На тез слова поетът отговори: „Отскоро тука бях дошъл, кога мъж мощен*3 адските врата отвори и тука стъпи с трясък, чийто ек из дън основа целий Ад повтори. По негов зов тръгнаха първий человек, злочестий Авел, кой от брат загина, Ной, Мойсей, Аврам, кой живя цял век, Давид, Израйл с дванайсетте си сина, Исак, Рахила. С слава озарен, повика той от тъжната долина и много други йощ, и рай блажен дари на всички с свойта мощна сила. Узнай обаче, че до тоя ден душа човешка не се бе спасила.“ С внимание напрягах си умът да разбера що казваше с реч мила, и следвахме безспорно своя път. В два реда минваха край мен тълпите, кат две реки, задружно що текът. Внезапно сладка светлина*4 очите мен порази и моя дух позна, че там живеят люде знаменити. „О ти, кой тъй високо се дигна, кои са, моля, тез, кажи ми, кои, венчани с слава, настрана от другите стоят?“ — „Доброто име, което са спечелили в светът, сторило ги е Богу тъй любими.“ При туй глас мен достигна до слухът, кой казуваше: „Слава на поета, на който връща се при нас духът!“ Оттам, отдето бях зачул привета, към нази сенки четири наред видях, че идат — лучезарна чета. Каза ми вожда: „Гледай там напред тоз, който с меч в ръката първи иде, е Омир*5, най-великия поет. До него са Хораций и Овидий, последний е Лукан, кой чрез смъртта спаси се от гонения и обиди.*6 Понеже името и участта еднаква е, коя ни тук събира, посрещнаха ме с почит в тез места.“ Тъй тез певци, чиято слава не умира, видях събрани окол дивния поет, кой кат орел над тях криле простира, Доде един по друг, при сладкий свет, изглеждах ги с нямо удивление, любезен подариха ми привет и зеха в свойто общество и мене. Към светлината тръгнахме тогаз ъс приказки, които с изступлене аз наумявам си до тоя час, но всуе тях, тъй както подобава, искал би да повтори моя глас. До кула стигнахме така, направа не человеческа, коя стена висока седем пъти окръжава; река наокол лейше хладина.*7 През седем ширни порти в тез огради влезнахме всички. Сладка светлина сияйше над зелени там ливади, де люде важни, в светло облекло, разхождаха се край прозрачни вади. Изкачихме се до едно дърво, отдето цяло в чудната градина се видеше туй славно общество. Видях Електра*8 всред една дружина, в коя познах Хектор, Еней, Цезар, в премяна военна и тук. Двамина седяха недалек: Латино цар*9 със щерка си Лавиния, Камила,*10 Лукреция*11, коя с юначен жар самичка от живота се лишила, с Пентизелея*12 бяха в кът един и с таз*13, коя е Гракхите родила. Видях Брут, кой изгони злий Тарквин, и Марция*14, и Юлия*15 честити; сам настрана седеше Саладин*16. А по-далек съзряха ми очите великия мъдрец*17, кат цар на своя трон, окръжен с ученици знаменити, Сократ и Платон, като на заслон, до него бяха — троица велика;. с тях Емпедокл, Анаксагор, Зенон*18, Сенека, Талес*19, Диоген циника, и Демокрит*20, кой винаги се смей и всичко изоставя на ризика. Лин, Тулий, Ависен*21, Орфей, кой с песни зверовете е смирявал, Евклид и Ипокрит, и Птоломей*22, и Аверой*23, кой чти се вред, де става по знания от мъдрост важен спор; и много други йощ покрити с слава тук отбележи сенки моя взор и с радост неописна ме плениха. Доде тъй гледах в светлий тоз простор, от нази другите се отделиха, а с вожда свой пак в път тръгнахме ний и скоро нази изново обвиха ужасни, непрогледни мрачини. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ЧЕТВЪРТА [*1 Дантевият Ад има образ на превърнат конус, на който върхът се намира в центъра на земята, а повърхността му служи за покрив. Той се състои от едно преддверие и девет кръга, които се стесняват, колкото се отива по-надолу. По плоскостта на тия кръгове, които заемат едно широко пространство между двата си бряга, стоят грешниците. Поетите, които вървят все вляво, обхождат известна част от всеки кръг, виждат какъв вид грешници стоят там, какви наказания претърпяват и разпознават някои от тях. Подир това свиват към центъра и през урвата, която срещат, слизат в следващия кръг. Когато става нужда да слязат по някой особен начин от един кръг в други, поетът го описва.] [*2 Вергилий, който на друго място ще каже, че не трябва да се съжаляват грешните, тука усеща смущение и печал, защото в кръга, където се готвят да слязат, пребивават не души грешни, а невинни и добродетелни духове, между които е и той, на които вината е само тая, че по причина на времето, в което са живели, не са били приели кръщение.] [*3 Исус Христос.] [*4 Светлината, която вижда поетът, може да се приеме и като действителна, която прониква отвън през някоя пукнатина в тая част на Ада, за да озари жилището на славните мъже, и като алегорическа, която означава мъдростта на живущите тука и, която разпръсва пред себе си мрака на невежеството.] [*5 Мечът, който държи Омир, е вероятно символ на войните, които е възпял, или на първенството, което завзема между другите поети.] [*6 Лукан, римски епически поет, автор на „Фарсала“, който за да не падне в ръцете на император Нерон, се е самоубил, като си е разрязал вените в една баня.] [*7 Кулата, седемте стени, които я обкръжават, и реката, която тече наоколо, са символи. Кулата е мъдростта, седемте стени са добродетелите, върху които се крепи; благодатта от тия добродетели се разнася между човеците чрез реката.] [*8 Електра, както се разказва в „Енеида“, е била дъщеря на Атлас и е добила от Юпитер син Дардан, който е основал Троя.] [*9 Латино, цар на на италийското племе латини, гостоприемно посрещнал Еней.] [*10 Камила е била дъщеря на Метаб, цар на италийското племе волски.] [*11 Лукреция, Колатинова жена, обезчестена от римския цар Тарквиний Горди; вследствие на това Тарквиний е бил изгонен и в Рим е била провъзгласена република.] [*12 Пентизелея (Пентезилея) е била, според преданието, царица на амазонките и е била убита от Ахил по време на Троянската война.] [*13 Корнелия.] [*14 Марция, жена на Катон от Атика.] [*15 Юлия, дъщеря на Цезар и жена на Помпей.] [*16 Саладин (Салах ад Дин) от прост войник е бил достигнал, само със своята храброст, до това да стане владетел на Египет и Сирия. Той е воювал с кръстоносците и е превзел изново Йерусалим от тях. Освен с голяма храброст той се е отличавал с добродетели и човеколюбиви нрави.] [*17 Аристотел.] [*18 Емпедокл (Емпедокъл), философ от Агригент, който е написал една поема за природата на нещата. — Анаксагор, знаменит догматически философ, учител на атинския политик Перикъл. — Зенон, философ, основател на стоическата школа.] [*19 Сенека, римски философ, учител на Нерон, който получил от този император последния заповед да се самоубие, като си разреже вените. — Талес, един от седемте мъдреци на античността.] [*20 Демокрит, философ, който е учил, че светът е произлязъл от случайно съединение на атомите.] [*21 Лил, от Тива, поет. — Тулий, Цицерон. — Ависен (Авицена), на арабски Ибн Сина, знаменит арабски лекар, от когото са останали различни съчинения по медицина и физика (980—1036).] [*22 Евклид, знаменит гръцки геометър. — Ипокрит (Хипокрит), знаменит гръцки лекар. — Птоломей, знаменит астроном, автор на системата, която носи неговото име.] [*23 Аверой (Авероес), по арабски Ибн Рушд, знаменит арабски тълкувател на Аристотеловата философия от Кордова, умрял в Маракеш (град в дн. Мароко) през 1198 г.] ПЕСЕН ПЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. При входа на втория кръг, дето са слезли поетите, седи Минос, който съди душите и им отрежда наказания. От брега на тоя кръг те виждат душите на ония, които сладострастие е въвлякло в грях и които се въртят постоянно, унесени от един ужасен вихър. Тука Данте среща Франческа да Римини, която му разказва историята на своята нещастна любов. От силно вълнение Данте пада безчувствен на земята. Така слезнахме в следния кръг втори, къде безкрай по-горестни беди с плач тъжен пълнят мрачните простори. Тук Минос*1, страшния съдия седи, ръмжи безспир, отсъжда и наказва. Душа престъпна щом се тук вести, пред него греховете си изказва и в Ада място й отрежда той; според престъпността кръга показва, кой ней се пада, окол кръста свой опашката си дълга кат увива. Прихождат грешни тука без застой, поред си всеки съвестта разкрива и пада сгромолясан в пропастта, щом чуй присъдата немилостива. „О ти, кой жив си влязъл в тез места, каза ми Минос, с очи, впити в мене, пази се: лесни достъп във нощта в опасно тебе въвел е заблуждение, във други сляпа вяра не питай.“ „Млъкни, отвърна вожда мой, решение отгоре е да слезем в тоя край. Не спирай, що съдбата е решила: тъй иска, който може, що желай.“ След малко от невидени патила почнах да слушам горки плачове в усоя, де заря не е пробила. Както морето в бурна нощ реве, кога с гняв бесен блъскат се вълните в борба с противни буйни ветрове, така въздуха тук кънти в тъмите и адский вихър, който няма спир, влече и носи с себе си душите. Въртят се постоянно в темний шир, взаимно блъскат се всред вопли бясни и суетно въздишат те за мир. Кога край бездната ги вихра тласне, с един захващат те да плачат глас и клетви чуят се от тях ужасни. Узнах, че участ в тоя кръг такваз очаква всички грешни, у които ума е помрачила плътна страст. Кат жерави, кои в небе открито на дълъг ред летят с плачевен вик, така аз виждах, с сърце жаловито, край мен души да минват всеки миг и вожда си попитах аз: „Кажи ми, пои са тез, кои в брой тъй велик увлича вихър тук неукротими?“ „Оная, що върви напред, тогаз мен отговори вожда ми любими, царица е била и свойта власт над много е народи простирала, но толкова я влекла плътна сласт, че тя закони грозни е издала безпътни си дела да извини, Семирамида се е наричала. Дидона*2 иде после, своите дни с убийство доброволно е свършила и на праха Сихеев измени; виж таз*3, коя с змия се е лишила от светъл зрак; и таз*4, коя беди безброй с вълшебна красота е причинила. Изолда, Тристан*5 жаднеят за покой напразно тук. Виж Ахилес*6 юначни, кой падна поразен в любовен бой.“ И много други в вихъра невзрачни посочи ми, кои любовен плам довел е тука в тез ущелья мрачни. И слушах и душите гледах ням, кат минваха във множество несметно. „На тез две сенки*7, кои ведно там, в въздуха леки минават бързолетно, искал бих да говоря в тоя час, желанье ако туй не е суетно“— казах поету. Той в ответ тогаз: „Ще стане, що желаеш, но следи ги и чакай тук да приближат до нас. По-лесно да успееш, призови ги, нюм стигнат, в името на любовта, коя ги свързва като със вериги.“ Щом вихъра към нас ги завъртя, казах им: „О души страдалия, мене кажете, моля, своята беда.“ Както два гълъба с любов пленени към мило гнездо с криле се стремят, увлечени от нежно въжделене, така видях ги ази, че летят, и бързо из въздуха се спуснаха към нас, щом чуха ми гласът. „О ти, когото жалостно трогнаха бедите ни и пожела от нас да ти разкажем как ни сполетяха, да би могъл да стигне наший глас до горе, бихме ний молили Бога да бди над тебе всякой ден и час и да те съхрани от участ строга. Дор вихърът е тук сега по-тих, ще ти разкажа всичко, както мога. В Равена красна ази се родих, де По*8 водите си в морето влива, и щастье в крехка младост там вкусих. У този, у кого в едно се слива със доблест, с младост, миловиден лик в сърце избликна любов жива към мойта хубост, коя в един миг смърт грозна, нищо като не пожали, опръска с кърви и с позор велик.*9 Любов, коя любов в любимий пали, тъй на сърцето ми го мил стори, че тук дори сме свързани остали. Любов и двама в гроба ни зари, но Каин същи в дъното на Ада очаква онзи, кой ни умори.“ Тез думи чух от тая чета млада и с скръб такваз наведох аз глава, че благий вожд, като видя как страда душата ми: „Щом мислиш?“ — рече. „О, каква, уви! — жестока участ, аз отвърнах, от трепет мил на пламенна мечта хвърлила ги на ран гроб в нощта чърна!“ Видях след туй, че двойката стои и с дума пак към нея се обърнах: „Франческа, твоите жалостни беди от горест пълнят с плач очи ми. Всред сладките въздишки и мечти как нежната любов внуши, кажи ми, желания «грешни в вашите гърди»?“ Отвърна: „Знае твоя вожд любими, че горест е най-люта, всред беди, да спомняме за дните си щастливи, при все това, понеже искаш ти да знаеш с чувства нежни, милостиви как нас увлякъл е любовен плам, то с сълзи ще говоря аз горчиви. Седяхме зайдно един ден и там, — в забава сладка и без подозрение, четяхме как любов е с трепет ням на Лансело нанесла поражение и неведнъж трепнахме с бледен лик и погледи кръстосахме смутени. Но пламенен увлече нас отклик, кога добива Лансело честити целувка въжделенна; в тоя миг тоз неразделен мой другар в тъмите целуна ме в устата с жарка страст. Веч книга тоз ден не видяха ни очите.“ Това духът разказа, другий с глас до него плачеше; от състрадание и жалост горка мощ загубих аз и паднах като мъртъв без съзнание. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЕТА [*1 Минос, син на Зевс и на Европа, цар и критски, човек строго справедлив, когото поетите съдия в Ада заедно с Еак и Радамант. Данте прави демон, в когото съединява черти от Минос и от както ги е изобразил Вергилий.] [*2 Дидона, картагенска царица, която, изоставена от Еней в когото се е била влюбила, се е самоубила от любовно отчаяние и е изменила на клетвата, която е била дала над праха на мъжа си Сихей, че ще остане девствена подир смъртта му.] [*3 Клеопатра. египетска царица, която се е била предала първа на Юлий Цезар, а после на Антония и се е самоубила чрез ухапване от отровна змия.] [*4 Елена, грабването на която от Парис е предизвикало Троянската война. Била е убита от една гръцка жена, която е искала да отмъсти за убития си пред Троя мъж. Всички лица, които се споменуват тук от Данте, са умрели от насилствена смърт.] [*5 Тристан, любовник на Изолда, е бил убит от мъжа на последната, крал Марк, който го е уцелил с отровна стрела. И Изолда е умряла с любовника си.] [*6 Ахил, непобеден на бойното поле, бил е надвит от любов към Поликсена и е умрял, като се е оженил за нея.] [*7 Паоло и Франческа, Франческа да Римини, дъщеря на Гуидо ди Полента, господар на Равена, е била оженена за Ланчьото. Тя се е славила със своята изключителна хубост, а мъжът й е бил куц и твърде мръсен Ланчьото е имал брат на име Паоло, който е бил красив момък и скоро той и Франческа се влюбили един в други, казва се дори, че с измама са накарали Франческа да вземе Ланчьото, като са пратили при нея, в Римини, когато е била още девойка, Паоло и са й дали да мисли, че я искат за него. Като стояли един ден в една стая, доверчиви и спокойни поради близкото си родство, и като чели известния средновековен роман „Лансело дю Лак“, в който се разказва как Ланселот се влюбил в кралица Гуинивер и как с помощта на Галахад (на италиански Галеото) са се събрали в любовна връзка Паоло, възпламенен от любов, целунал Франческа и след това настъпили помежду им греховни отношения. Скоро тъй явна станала любовта им, че достигнала до ушите на Ланчьото, който ги издебнал един ден и като ги заварил заедно в една стая, убил ги и двамата със сабя. Това трагическо събитие е станало в 1284 или 1285 г., и не в Римини, а в Пезаро.] [*8 Равена, за която в текста се дава да се мисли, че е на брега на морето, е на три мили далече от морето — едно време обаче е била съвсем близо до него.] [*9 Франческа скърби, че смъртта, която я е лишила от живот, е белязала с петно името й, понеже е умряла като грешница, уловена в престъпление.] ПЕСЕН ШЕСТА СЪДЪРЖАНИЕ. В третия кръг поетите намират ония, които са прегрешили от лакомство, изложени на безспирен дъжд, размесен със сняг и градушка, и разпокъсани със зъби от Цербера. Между тия грешници е Чако, флорентинец, който говори на Данте за раздорите, от които страда Флоренция, и за участта на някои нейни най-знаменити граждани, които са умрели. Данте говори после с Виргилий за бъдещия живот и слиза заедно с него в четвъртия кръг. Кога утихна в мен жалостта, с коя тъй силно беше ме смутила на двамата влибени участта, погледнах окол себе с бодра сила и дето да обърнех очи, вред със трепет нови виждах аз патила. Във третий бяхме кръг, де дъжд проклет безспир вали, със град и сняг размесен, в въздуха мрачен и студен кат лея. И в тоя мрак ужасен, див и бесен ригърлий Цербер*1 като куче лай над грешните, които гняв небесен в кал потопил е в тоя грозен край. С коси щръкнали и с очи червени тоз звяр проклети, милост кой не знай, се спуща над душите ужасени, зъби си криви в тях забива с яд и тъй ги къса до изнемощене. Душите под безспирний дъжд и град кат псета лаят. всяка вий се, лази и ту така, ту инак се вървят. Щом Цербер ни съгледа тук, прегази през локви и като препречи път, застана с зинала уста пред нази. Но вожда ми наведе се в часът, заграби бързо шепа пръст в ръката и в гърлото хвърли я на зверът. Кат куче, кое лай, а мълчешката отдръпва се, кога му хвърлиш хляб, тъй Цербер тутакси се сви в тъмата и настрана залитна като сляп. При туй вървяхме ний по духовете., кои лежеха в влажний тоз вертеп и пъшкаха кат живи под нозете. Един обаче, като ни съзря, изправи се на полвин на ръцете. „О, ти, каза, кой в сладката зора се взираш йощ, познай ме тук, защото роден си бил, преди аз да умра.“ „Тъй тебе променило е теглото, отвърнах аз, че твоите черти не спомнят нищо мене на окото. Сами, кажи ми, моля, кой си ти и как заслужил си, та тук навеки осъден си на тез беди, които, ако и да са по-леки от други, все са много люти пак.“ „В градът твой, де раздора предел всеки заминал е, видял съм дневний зрак] в живота Чако*2 са ме наричали и лакомство безумно в тоя мрак доведе мене. Всички тез, в печали които безутешни тук стенят, за същий грях в таз бездна са паднали.“ „О Чако, рекох, щом млъкна, зовят теглата ти таквази жалост в мене, че сълзи от очите ми текат; но ако знайш, кажи, ожесточение в душите докога ще пламеней всред наште граждани разединени? Дали всред тях мъж праведен живей и как се е промъкнал там раздора, кой толкова безжалостно бесней?“ Отвърна ми духът*3: „Ще отговоря с готовност аз на твоята молба, доколко ми далече стига взора. След дълги разпри кървава борба ще пламне. Тез, кои са днес в изгнание, те победят. Но бойната съдба тям-дълго няма вярна да остане. Чрез чужди един княз ще победят пак другите след три слънца*4. Пияни от кървавий успех, ще накърмат с позор и срам горките победени. Праведни има двама*5, но в градът напусто възвишават глас. Презрени са там съветите на мъдростта, защото са сърцата помрачени от гордост, завист, алчност. Жалостта немее всред кръвнишките раздори, див плод на безсърдечна слепота.“ Духът при туй престана да говори; но аз помолих грешника злочест и други думи мене дар да стори. Попитах пак: „Кажи ми, де са днес Тегайо, Моска, Фарината, Ариго, Яков Рустикучи, тез мъже достойни*6, на кои душата в път славен е ламтяла да върви? Дали тям жилище са небесата, ил в своя мрак ги пъкълът уви?“ И той: „На ада в бездните по-черни мъзда тям непреклонна надели за тежки грехове беди безмерни. И ще ги видиш в тоя край проклет, по-долу ако идеш с вожда верни. Но ти, кога се върнеш в сладкий свет, на тез, кои били са мене мили, занес със харен спомен благ привет. Да ти говоря още — нямам сили.“ Внезапно взора негов се смути, в мен плахо и печално се ухили и падна. „Няма веч да се вести, каза поета, дорде дойде време небесната тръба да заехти и се отворят гробовете неми. Ще найде всеки своя гроб тогаз и свойта плът и образ ще приеме, да чуй неумолимий Божи глас.“ Така всред град и дъждове поройни, всред сенките, които окол нас там мяркаха се смутни и безбройни, вървяхме бавно ний под адский свод, като говорех с вожда си достойни за тайните на бъдещий живот. Попитах го: „Когато съд последни извърши вишний над човешки род, ще стане ли на тия души бедни по-лека ил по-люта участта, що теглят в тия бездни непрогледни?“ Ответ ми даде: „Учи мъдростта, че който е по-съвършен, по-живо усеща скръб и радост, щастие и беда. Ако и за туй племе нечестиво да няма съвършенство, пак гневът то Божи ще усети по-горчиво.“ При туй вървяхме ний по мрачний път, кат слушах тез възвишени бележки, и спуск един заведе ни в кръгът, де Плутона срещнахме, враг човешки. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ШЕСТА [*1 Цербер, куче с три глави, което, според старогръцката митология живял в Ада (Хадес). Тука е демон и символизира престъпна съвест.] [*2 Чако. Според някои тълкуватели Чако е прякор и произхожда от „свиня“, която се счита символ на лакомия, това име се дава на свинята поради шума, който прави, като троши жълъд със зъбите си. Според други тълкуватели Чако е собствено име, което се е запазило и досега във Флоренция. Чако е бил известен със своята слабост към лакоми ястия, отличавал се е с любезни нрави, служил си е с духовити остроти спрямо достойните граждани, а лошите е ненавиждал. Данте влага в езика, с който му говори, и състрадание, и уважение.] [*3 Данте разказва тука чрез Чако историята на раздорите, които са предшествували неговото изгнание от Флоренция. Както се вижда и по други места в „Ад“, духовете са надарени със способност да предвиждат събитията.] [*4 След три слънца, след три години. Има тук една неточност. Събитието, за което се касае, изгонването на белите гуелфи, между които е бил и Данте, е станало не след три години, както може да се заключи от текста, а на третата, или още по-вярно, в началото на третата година. През март 1300 г., когато Данте предполага, че се е загубил в леса и е слязъл в Ада, белите гуелфи са властвували във Флоренция, като са били изгонили една част от черните гуелфи, а през април в 1302 г. те са били изгонени, след като черните са били отнели властта от тях с помощта на френския крал Шарл де Валоа, чуждия княз, за когото говори Чако в своята прокоба и който е бил пратен във Флоренция със значителни сили от папа Бонифаций VIII.] [*5 Тези двама праведни, които въздигат напусто глас и остават нечути от своите съграждани, са по всяка вероятност самият Данте и приятелят му Гуидо Кавалканти.] [*6 Всички тия лица, за които пише Данте, са били известни със своите граждански добродетели, но поради разни лични пороци и грехове, за които се отговаря пред Бога, те са наказани по-тежко от Чако. С изключение на едного ще имаме случай да срещнем другите в по-долните кръгове на Ада.] ПЕСЕН СЕДМА СЪДЪРЖАНИЕ. При входа на четвъртия кръг поетите срещат Плутона който се опитва да ги сплаши със страшни викове, но Виргилий укротява гнева му и пред тях се явяват разсипниците и скъперниците, които взаимно се изтезават тука. Виргилий говори на Данте за щастието.
Папе Сатан, папе Сатан, алеппе*1, извика Плутон със пресипнал глас, щом ни съгледа в тез владения слепи. „Не бой се, рече вожда ми тогаз, на вятър те му идат виковете, защото няма може да върне нас.“ И после, като го сплаши с ръцете, извика громко с глас сърдит: „Млъкни, и всуе не беси се, влък проклети! Защото идем в тия глъбини по волята на кой от небесата наказа те за твоите злини.“ Веднага звярът падна на земята и сви се там с разпенени уста, на кораб както свиват се платната, когато буря го залей с вода. В четвъртий бяхме кръг, де сган изгнива на своите грехове под тежестта, по-многобройна и по-нечестива. Всесилний Господи! Какъв порой от мъки и страдания тук се слива. Защо грехът не дава ни покой в сляпо ни обрича на патила? Тъй също както в морския усой, между Харибда страшната и Сцила, вълните една в друга, кат реват, се блъскат със неукротима сила, тъй тласкат тежести по мрачний път и едни в други блъскат се душите, а кат се дърпат, чуй им се гласът: защо ги стискаш тъй в ноктите? Защо пилееш глупаво? — Безспир, тъй от един до други край разбити, въртят се грешниците в мрачний шир все с тия същи думи на устата, а после всеки връща се надир и изново захваща пак борбата. Попитах опечален вожда свой: „Кои са тези, кои в темнината тъй изнуряват се в безспирен бой? И тез какви са там с глави плешиви, кои стоят отляво в тоз усой?“ Каза ми той: „Кога били са живи, не са знаяли вярно да ценят световните богатства измамливи. Безспирно искат те да се сближат, но ги отблъскват в тия тъми вековни пороците противни, що в светът душили са ги с своя дъх отровни, а тез там с плешивите чела били са в живий свят слуги църковни и папи; кардинали. На тегла обрекло ги е грозно сребролюбие: таз страст е извор на злини била открай и всяка душа ще погуби.“ „Желал бих тука някои, подзех, да разпозная в тия тълпи груби.“ „Напразно туй желаеш; техний грях — отвърна ми, съвсем ги изменява: прилика всякаква отнима в тях. Борба безспирна тук ги изнурява; кога денят настане в страшний съд, кой праведни и грешни ожидава, с затворена ръце ще се яват едните, другите — с глави плешиви.*2 По туй, що ужасява ти духът, познай, о сине, колко измамливи и малотрайни, суетни блага, богатството нам дава, дор сме живи. По тях с каква там тичаме тъга, а всичкото злато да би се сбрало, от сътворенье мира досега, което на земята е имало, на никой дух, кой страда в тоя мрак. за мигновенье отдих не би дало!“ „Кажи ми, вожде мой, попитах пак, какво е това щастие тъй неверно, що нам вести се с вид ту строг, ту благ?“ „Доколе ослепленье извънмерно — извика, ще влече, о смъртни, вас, и все невежество ще плуйте черно? Всезнающий, кой има всяка власт, така е разположил небесата, че всяка част се свързва с друга част и редом мерно лей се светлината. Тъй също е поставил божество, кое се разпорежда със благата. Кои щеславното ни естество примамват с мощ неодолима: по своя воля ги раздава то, едни събаря, други пък подима; безчувствено към жалби и молби, на едни дава, а от други зима, отсича и присъжда своите делби, невидимо като змия в тревата; пред него бързо нуждата върви и на събитията сее семената. Промени прави мимо вас безчет между човеци и народи на земята и често онзи даже, кой привет от благодарност му дължи, въстава и среща го с хули и зъл навет; но то блажено е, не се смущава и с божествата други своя път низ вековете смело продължава.*3 Но, сине мой, минутите текат, звездите, що изгряха на небето при тръгване, на запад се стремат.*4 Оттука в кръгове ще слезем, дето очакват ни по горестни беди. На жив човек в туй жилище проклето е запретено дълго да седи.“ Тръгнахме пак и мътен вир горещи настигнахме след малко, чий води, увити с пари гъсти и вонещи, се шумно спущаха във трап дълбок. Пътечка тясна с извои зловещи, кои грозяха с смърт при всеки скок, заведе ни при блато, де вадите събират се под хълм един висок. То Стикс се казва. Голи, в кал зарити, с вид страшен духове лежеха тук безбройни.и с главата и гърдите без милост биеха се един друг, а пък с зъби си късаха месата. На воплите им горки страшний звук далеко чуеше се в тъмнината. Каза ми вожда: „Тука видиш тез, на кои гняв увлякъл е душата в деяния престъпни с своя бяс, но други има още по-дълбоко зарити. Ти останал би в несвяст, да би видял как мъчат се жестоко, но никога в туй блато, де лежат, не ще проникне человешко око.*5 Въздишките им през водите път пробиват си и правят ги да бликат. От мир лишени, горко те стенат и денонощно с глас плачевен викат: «Смутихме на живота светлий зрак, движеше гняв душата и езикът; стъпкахме щастьето под своя крак; в света сломихме чашата на мира и тук ще гнием в кал и вечен мрак.» Но думи моят език не намира за тоя химн печален, в кой скръбта изказват, коя люто ги раздира.“ Край блатото вървяхме и тълпа вред виждах аз от духове мъгляви, кои се мъчат в мръсната вода. Пред нази скоро кула се представи. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН СЕДМА [*1 Трудно е да се определи значението на тоя стих, който в текста е написан така Pape Satan, pape Satan aleppe То е едно непреводимо възклицание, с което Плутон изказва своето удивление, като вижда човек да влиза в неговите владения, достъпни само за душите на умрели грешници Непонятността на думите, с които посреща двамата поети, увеличава ефекта, който произвеждат. Някои тълкуватели, като изкарват думата _pape_ от латинското възклицание _papae_ — какво виждам? — _aleppe_ от еврейското алеф и гръцкото алфа, първа буква от азбуката, която се употребява още със значение на начало, началник, превеждат така тоя стих: „Що виждам, що виждате, началниче Сатана?“] [*2 Разбира се лесно защо скъперниците ще се явят на Страшния съд със затворени ръце. Те ще се представят и там с видимия печат на порока, от който са страдали през живота си Много по-трудно е да се обясни защо разсипниците ще излязат на второ пришествие с плешиви чела. Поетът е дал може би видим образ на изречението, че разсипникът изяжда дори и космите си, или пък се е възползувал от един съществуващ тогава обичай в Италия, според който всеки човек, който е бил разпилял своите богатства и за прехрана е бил принуден да иде да служи у други, е бил наказван, под формата на понижение, да си остриже космите.] [*3 Според идеите на времето, които са се приемали едва ли не като някакъв догмат, щастието (la fortuna) е било едно ангелско божество, като ония, в чиито атрибути е влизало да разпределят равномерно светлината. Щастието е раздавало своите блага, предшествувано от нуждата, която го е карала да бърза. При всичко, че тия вярвания не отговарят вече на нашите понятия, представлението, което ни дава тука поетът за щастието, не губи нищо от своята поетическа вярност и хубост.] [*4 Откакто са влезли в ада, досега са изминали 18 часа. Поетите са тръгнали при зазоряване: до заход слънце, понеже е било равноденствие, са били изминали 12 часа. Сега звездите се стремят на запад, т.е. преминали са меридиана, следователно в полунощ, изминали са прочее други 6 часа.] [*5 Тълкувателите не са съгласни какъв вид грешници се изтезават в това блато, в което не може да проникне човешко око. Някои мислят, че и тука поетът е искал да постави едни до други два вида грешници с противни пороци, както по-рано е поставил едни до други скъперници и разсипници. Според тях в блатото са наказани ленивците, ония, които като са получили обида, не са умели ни да простят, ни да си отмъстят. Това мнение е в разрез с текста. Много по-вероятно е, че са наказани там онези, които не са се увлекли внезапно в деяния престъпни от гнева си, а са го притаявали и са обмисляли отмъщението си дълго време преди да го турят в изпълнение. Те наистина са по-виновни от ония, които в минута на гняв и непредумишлено извършват престъпление, и заслужават да бъдат наказани по-тежко.] ПЕСЕН ОСМА СЪДЪРЖАНИЕ. Доде поетите обикалят около блатото, Фледжиа`с пристига с лодката си, за да ги прекарва в града на Велзевула. По пътя срещат Филипо Арженти. Пристигат пред портите на града, но дяволите не ги пущат да влязат. Виргилий се опитва напразно да ги склони, те влизат в града и затварят вратите. Данте е смутен от страх, но Виргилий го успокоява, като му казва, че помощ ще им дойде и ще сломят упорството на дяволите. До кулата*1, преди да стигнем горе. два пламъка светнаха с ален зрак, а не след много време отговори друг пламък отдалеч на тоя знак, но трепетните му зари очите едва съглеждаха от силен мрак. „Ти, кому всички тайни са открити, обърнах се към своя вожд тогаз, какви са тез огньове, що в тъмите внезапно тъй светнаха в тоя час? Що значат те и кой ги управлява?“ Веднага даде ми ответ: „Към нас видял би този, кой се направлява. да го не беше скривала мъгла.“ В въздуха бързо тъй не отлетява от лък изопнат леката стрела, както видях към нази по водата да иде ладья, малка с две весла Лодкаря, кой я караше, главата ядосано заклати и викна: „Дойде, проклета душо, мен в ръката.“ Но вожда мой ни миг не се стресна. „О горки Фледжиа`с*2, млъкни, каза му, ще бъдем с теб — на другата страна на черний Стикс, доде преминем само.“ При тия думи грозния лодкар въздъхна силно с озлобленье нямо и уталожи своя гневен жар. Веднага влезе в лодката поета, а после него аз. Тогаз товар усети само ладьята проклета и бързо се понесе тя напред. Сама от удивление обзета, че носи жив човек в тоз мрачен свет. Всред пътя ни изправя се пред мене един клетник, изгледа ни поред и рече: „Кой си ти, зари засмени що си напуснал зарад тия тми преди часът си предопределени?“ „Живота ми смърт още не сломи, отвърнах ази, само ще премина през тоз вертеп от вопли и злини. Но сам ти кой си, дух оцапан с тиня?“ „От тая сган съм, коя в тоя край ридае и съдбата си проклиня.“ „Скърби, извиках ази, и ридай: и в тоя грозен вид, всред духовете, окото ми успя да те познай.“ Към лодката тогаз простря ръцете, но вожда го пропъди на часът с глас ядовит: „Махни се, бяс проклети! Не чуеш ли? Всички псета те зоват!“ А после даде ми целувка мила и като ми уви с ръце вратът: „Блажена тази, що те е родила! — каза ми. — Праведна към тоя дух е ярост твоята душа сетила. Към всяко благо дело бил е глух, в света с омраза всеки го смишлява и за това беззвездний тук въздух безспир с въздишки бесни уморява. Колцина, на кои челата там корона царска гордо украшава и будят страх благоговеен ням, на Стикс ще паднат в тинята водеща, в наследство кат оставят вечен срам!“ Подзех: „У мене жалба е гореща да видя тоя дух потънал пак в калта, преди да минеме отсреща.“ „Преди да стигнем на отсрещний бряг, ще се изпълни твоето желание“ — отвърна той. Като по някой знак тълпи от грешни с бясно възклицание спуснаха се въз него в същий миг и го предаваха на порицание. Отвред се чуеше ужасен вик: „Над Филипо Ардженти!“*3 Всред тълпата нещастний флорентинец с яд велик сами с зъби си късаше месата. За виденото в мрачний тоз простор възхваля Божията правда свята. От врявата на нечестивий сбор отвърнаха ме звукове тъжовни и другаде обърнах своя взор. „Сега, каза поета, на върховний на Ада вожд града ще видиш ти, къде седят пълчища му бойовни.“ „В онез далечни тамо тесноти, казах, джамии*4 виждам аз червени, които в тия страшни темноти изглеждат кат от пламъци излени.“ „От вечний огън, който там гори, са те таквиз“ — отвърна вожда мене. Пред нас градът се повече разкри отвред заграден с окопи дълбоки, скалисти урви, мрачни пещери, които зееха с уста широки. Но дълго извивахме още ний по мрачната вода, край високи и от желязо ковани стени, дор спряхме се пред място укрепено. При входа на града, от две страни кат войнство, за битва наредено, рой граждани печални на нощта*5 стояха и викнаха разярено с глас див, кой надалече заехтя: „Тоз кой е, кой от светлите простори жив иде в жилището на смъртта?“ Поета без смущенье отговори, с ръка си като даде смело знак, че насаме с тях иска да говори. Веднага те казаха с вид по-благ: „Дойди, но сам. Тоз, който с стъпки смели е влязъл в царството на вечний мрак, от тебе трябва тук да се раздели, защото ще останеш ти при нас: нек сам излезе той от тез предели.“ И досега от страх треперям аз, кога си спомня тез слова ужасни, кои ме поразиха в тоя час. Не вярвах веч да видя денят ясни. „О вожде мили, който ме води, казах, по тия пътища опасни и ме спаси от толкова беди, не ме напущай в тия зли премеждья и тук спасител, моля, ми бъди; а ако няма зарад мен надежда да мога да отида по-напред, защо съдбата иначе отрежда, то нек назад от тоя кръг проклет по същий път се върнеме веднага.“ С тез думи вожда даде ми ответ: „Не бой се. Онзи, който разполага с безкрайна власт, по целия твой път ще бди над тебе и ще ти помага. Ще ида при онез, що ме зоват, но чакай, ще се върна без забава, и с бодрост подкрепи си ти духът.“ При тия думи се отдалечава и в изтезанье тягостно, в борба с съмнение и страх ме там остава. Умислен тъй за своята съдба, не чух що говори той с духовете, но скоро там подигна се мълва и аз видях тез врагове проклети, че влязоха вкуп всички в своя град, подобни на войни, от страх обзети, и портите затвориха те с яд. Навъсен, с взор наведен към земята. завърна се учителя назад и каза ми с въздишка на устата: „Не ме пуснаха в мрачний си вертеп!“ А после, да ми ободри душата, прибави мило: „Страх не трябва теб да ти задава моето смущенье: над тях ще се разбий гневът им слеп Не първи път в таквоз съпротивление втикала ги е глупа слепота: за тяхното, безумно озлобление разбита зее първата врата*6, която мира светли отделява ат царството печално на нощта. Отсам от нея вече се задава и бързо, посред адските тъми, към нази тука онзи приближава, кой тия двери страшни ще сломи.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ОСМА [*1 На брега на Стикс е градът, където обитава дяволското войнство със своя вожд. Кулата, която поетите срещат, защищава града от вънкашната страна на Стикс. На другата страна на Стикс, за същата цел, се издига друга кула, където стоят дяволи на стража. Като пристигат души, които трябва да минат отвъд, отсамната кула дава знак с толкова пламъци, колкото са на брой душите, за да изпратят лодка от отсрещната кула, и тя отговаря със също такъв знак, че е разбрала. Отсрещният пламък, който едва се вижда по причина на разстоянието, показва колко са широки адските кръгове. Градът, наречен от поета Дите по името на Луцифера, който носи на италиански и това име, дели собствено Ада на горен и долен или дълбок. Дълбокият захваща от портите на тоя град и отива до Луцифера: в него се мъчат ония грешници, които са се провинили по чиста и неоправдаема злоба, когато горният Ад е изначен за ония, които са прегрешили по невъздържаност или по порочна наклонност на своята природа.] [*2 Фледжиа`с (Флегий), цар на лапитите, е бил баща на Коронида, която Феб е въвел в съблазън и от която се е родил Ескулап (Асклепий), покровителят на медицината. За да отмъсти за обидата, нанесена на дъщеря му, Фледжиа`с е подпалил Аполоновия храм в Делфи, за което е бил наказан да стои в Ада между провинилите се в сляпа мъст. Фледжиа`с произлиза от гръцката дума за горя, паля.] [*3 Филипо Ардженти е произлизал от едно благородно семейство. Кавичули-Адимари. Той е бил твърде богат и се е отличавал с извънредно гневлив и мъстителен характер. Казват, че е имал обичай да подковава коня си със сребро, от което и произлязъл прякорът му Argent (лат „сребро“). Адимаровци са били от партията на черните гуелфи и са взели участие в изгонването на Данте; при това те са били между ония, които най-жестоко са се съпротивлявали срещу възвръщането му. Един брат на Филипо Ардженти е бил заграбил имотите на поета. Всичко това обяснява, покрай личните пороци на Филипо Ардженти, защо поетът проявява такова ожесточение против него. Заслужава да се забележи с какво изкуство поетът представя грешника, против когото въоръжава дори и другарите му по бедствие.] [*4 Данте употребява думата джамии не толкова може би за това, че са големи здания, които се виждат отдалече, но преди всичко вероятно за минаретата, с които иска да уподоби кулите, които вижда тук.] [*5 За първи път в Ада се срещат дяволи. Данте ги нарича граждани, което и аз употребих на едно място, и това име им приляга като на първи обитатели на Ада, който е бил създаден за тях.] [*6 Това е вратата, през която се влиза в Ада. Предполага се, че когато Спасителя е влязъл в Ада, за да извлече душите на праведните некръстени, дяволите не са искали да го пропуснат, поради което той е сломил вратата и тя останала оттогава да зее.] ПЕСЕН ДЕВЕТА СЪДЪРЖАНИЕ — Додето двамата поети-разговарят, на кулата се появяват Фуриите, които Данте съглежда с ужас и трепет. Виргилий го предпазва от злокобните им замисли. Един небесен пратеник пристига в това време и отваря вратите на града, в който влизат поетите и намират, че там се наказват ония, които са се провинили на земята като епикурейци и еретици. Като видя какъв ме страх тревожи по бледния ми лик, водача мой сам своето смущенье уталожи. До мене с вид угрижен спря се той и като да се вслушваше, защото тъй мрачен беше адский тоз усой, че нищо не съзираше окото. „Да, трябва, каза той, да победим тез проклети изчадия на злото: но тоя, кой през мрачний иде дим… Ликът му скоро няма ли да блесне?“ От тез слова на моя вожд любим, — прекъснато изречени, неясни, в сърцето страх усетих по-голям; смутен и блед, премеждия опасни стори ми се, че предвещават нам, и всуе всякак мъчих се белези от отчаяние външни да не дам. „Учителю, попитах, от онези, що в първий кръг са, в тия глъбини случва ли се някой си да слезе?“ „Тоз страшен път, по кой вървиме ний, е рядко виждал, вожда отговори, съжител друг от горните страни; но аз слизал съм вече тук отгоре, по волята на Ерихтон*1, тогаз, кога из тез, увити с вечен мрак простори зовеше духове тя жални. С глас зачух я, мене като призовава, и в бездната най-мрачна слязох аз, де Юда плаче и се изтезава, и дух един оттамо призовах. Тез пътища познавам оттогава и крепко повери се мен без страх. Отвред ограждат тез води вонливи печалний град, де скоро лют замах очаква стражите му нечестиви.“ И много още вожда мой неща разказа ми за тез усои диви, кои избягват ми от паметта; в тоз час очи ми бяха се вгледали във кулите, пламнали всред нощта. Над тях на върха бяха се подали три Фурии*2 с подобье на жени, препасани с зелени смоци, цяли облени в кърви. Нямаха коси, змии тям виеха се на главите и скриваха им грозните страни. „Туй Евменидите са страховити, тогаз каза ми вожда, кой позна тез диви дъщери на мрачините. — Мегера е от лявата страна, до нея Тезифона е в средата, Алета е отдясно.“ И млъкна. Трите с нокте си късаха месата и с викове таквиз и бесен вой въздуха цепеха, че с страх в душата прилепнах тутакси до вожда свой. „Да викнеме Медуза*3, отмъщение нек прегърне Тезей*4, тогаз покой и мир ще найде нашто озлобление.“ Така казаха страшните сестри и тук наведоха се те над мене. И вожда мен: „Душа си ободри, но обърни се и закрий очите, защото няма светлите зари да видиш вече, ако тук в тъмите Горгона страшна с змейското сърце покаже се и зърнеш й чертите.“ При тез слова сам моето лице обърна и очите ми склопени закри веднага с двете си ръце. О вий, кои сте в мъдростта влибени, под булото на моите песни търсете скрита мисъл и значение!*5 Внезапно Стикс захвана да шуми, със трясък страшен в мрачни брегове се бийха разбеснелите вълни. Тъй буен вятър с страшен глас реве, когато затрещи в гората глуха, пречупва, кърти клоне й дърве и надалече шири се в въздуха; кънтежа чуй се всред кълба от прах, които целий шир увиват: духа, и зверове и пастири, от страх обзети, бягат лудо пред бедата. От страшния шум уплашено трепнах, но вожда, кои прочете ми в душата, очите ми откри и с мерен знак: „Виж там, къде по-гъста е мъглата“ — каза ми. Както жабите с луд бяг подскачат и укриват се веднага, змия щом зърнат на блатистий бряг, тъй грешната тълпа видях, че бяга пред едното, по черните вълни кой минуваше, без да ги досяга: като да знайше тия глъбини, към нас вървеше бързо и пред себе с ръка двоеше гъстите тъми. Додето тръпнех йощ за свойто жребе, познах по светлия му дивен лик, че пратен е от Божието небе. Към вожда се обърнах в същий миг, но знак ми даде мълчалив с ръката, да го посрещна с поклон. С яд велик застана светлий Ангел пред вратата, до нея с пръчица една допря и тя разкри се начаса. В тъмата тогаз от страшний праг, къде се спря, извика той: „О, клетници изгнани, злостта ви и до днес ли не умря? Кой смел е против оня да въстане, чиято воля нивга се не вий, и грозно не нашъл е наказание? Кое упорство няма да разбий? Не помните ли Цербер плътояден защо досега в тия бездни вий?“ Като човек, във своите мисли вдаден, към пази. без да се обърне, в път впусна се той из края безогладен. Със бодър дух влезнахме ний в градът*6 без нийде никакво съпротивление. Очи обръщах аз към всеки кът: отвсякъде представи се пред мене поле печално, пълно с гробове, като при Арли*7, де се Рона пени и толкоз скръбни спомени зове, като при Пола*8, до Карнаро, дето до чужди край допират родни брегове. С по-тъжен вид е туй поле проклето от гробищата, що се виждат там. Гробовете, с които е посето, изпушат непрекъснат огнен плам и със такава сила те светяха, че посред нощний мрак стори се нам разжежено желязо кат да бяха: те зееха открито и от тех въздишки, вопли жалостни летяха. „Кои са тез души и какъв грех тез мъки е навлякъл тям ужасни?“ Към вожда с тия думи реч подзех. Отвърна ми: „Тез клетници нещастни на ереси*9 водачи са били, и с тях които са били съгласни, еднакви теглят тук патила зли. Подобни тук лежат с подобни:*10 не може никой да ги изчисли. Различни са ученията злобни, които водят тука. затова горят неравно тия пеши гробни.“ Надясно той зави при тез слова и ази, пълен с мисли жаловити, тръгнах по него с климнала глава между тез мъченици и стените. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДЕВЕТА [*1 Ерихтон е била една прочута магесница от Тесалия, за която говори и поетът Лукан. Към нея се е обърнал Секст Помпей, за да узнае как ще се свърши войната между баща му и Цезар. Нейното изкуство се е състояло в това, че е призовавала духове на мъртви и като ги е превъплътявала, предричала е с тяхна помощ бъдещето. Така Секст Помпей узнал от нея какво ще се случи с баща му. Тя е умряла, види се, много стара, понеже е живяла подир Вергилий и в някое от своите вълшебничества е била призовавала неговия дух.] [*2 Фурии или Евмениди, които по-долу Вергилий назовава, са били в гръцката митология демонични божества, които са мъчили престъпилите клетва или осветени от традицията норми.] [*3 Медуза е една от трите Горгони, чудовища, които са имали мощ с поглед да превръщат в камък всички ония, които са ги поглеждали. Тая мощ е била особено силна у Медуза и затова по-долу Вергилий съветва Данте да си обърне лицето и да закрие очите си. Медуза е била убита от Персей, който й взел главата и я носил със себе си във всички свои походи, за да вкаменява с нея неприятелите си.] [*4 Фуриите говорят с.озлобление за Тезей, който се е осмелил да нападне стените на Ада, кога е искал да грабне Прозерпина (гр. Персефона), жена на Плутон (гр. Хадес), и над когото не са успели да си отмъстят за това нападение.] [*5 Поетът иска да каже, че под булото на стиховете му се крие алегорически смисъл и него трябва да търсят ония, които ги четат. Това предупреждение се отнася до цялата поема, в която на много места, а не само тука, във вид на поетически фикции са изказани високи поучения, морални и политически. Истина е, че тия фикции са често мъчно обясними или се поддават на няколко тълкувателни значения и след дълго мислене — оставят ни пак в недоумение. Но тука без колебание може да се каже, че поетът е искал чрез Фуриите да изобрази угризенията, които предизвикват особено ония престъпления, които се дължат на чиста злоба, чрез това се проявява най-страшно Божият гняв и на тоя, и на оня свят. Лицето пък на Медуза, което е имало сила да вкаменява хората, представлява плътските наслаждения, които вкоравяват сърцето на човека, помрачават разума му и унищожават в него всяко добро и благо чувство. Злоумишлените Фурии са искали тъкмо да си послужат с това средство, за да възпрат Данте чрез сладострастно оглупяване от великия му подвиг. Но Вергилий му показва с дело две велики оръжия да се защити от Горгона: да се пази от съблазън, което му посочва, като му затваря сам очите с ръцете, и да изучава философията, което му посочва, като му дохожда на помощ. Всички тия чудовища, които стоят на стража в разните кръгове на Ада, изобразяват постоянната война, която пороците водят против добродетелта: завистта и злобата, кого се стараят всякога да създават пречки и скърби на мъдрите честни люде, които искат да вървят по правия път.] [*6 Градът, в който влизат поетите, образува шестия кръг на ада. Тоя и петият кръг се намират на една равнина малко полегата и разделена на две концентрични отделения: първото е завзето от блато, а другото — от пъкления град, който е заобиколен отвред от това също блато.] [*7 Арли (Arles), град във Франция при устието на Рона. Там са станали големи сражения и досега се виждат многобройни гробове. Преданието разказва, че Карл Велики се е борил с неверниците при Арли и понеже били паднали много християни, той се е помолил Богу да направи да се разпознаят от неверниците, за да могат да ги погребат. На другия ден намерили много гробове, а на всички умрели на челата имало надписи с техните имена и презимена. Като ги разпознали така, заровили ги в тия гробове.] [*8 Пола, град в Истрия, на Карнарския залив. Там са станали големи сражения и досега се виждат многобройни гробове.] [*9 При всичко, че тука се говори за еретици, поетът има предвид не основатели на секти и на нови вери или схизматици, които са наказани в други кръг (песен XXV), а просто невярващи, безбожници, материалисти, епикурейци и всички, които са имали престъпни понятия за Бога и за провидението, но които са направили зло само на себе си, които са сгрешили повече по заблуждение, отколкото по зъл умисъл.] [*10 Всеки гроб съдържа отделен вид грешници, събрани по еднаквост и подобие на прегрешенията им.] ПЕСЕН ДЕСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Доде поетите вървят между гробовете стените и Данте изявява пред вожда си желание да види ония, които са заровени тука, и да говори с някои от тях, обажда се един глас и го вика. Това е Фарината. Доде разговарят с него повдига се от гроба си Кавалканте, който го пита за син си. Сли. като отговаря на последния, Данте подима прекъснатия си разговор с Фарината, който му предсказва смутно, че го очакват бедствия. Доде в тоз край на горестна неволя така вървяхме, с реч към своя вожд обърнах се смирено: „Моля, кажи, ще мога ли чрез твойта мощ да видя тия измъчений и клети, кои лежат в такава страшна нощ? На всички са открити гробовете и няма стражи върху тях да бдят.“ Отвърна ми: „Докрай на вековете ще се закрият, кога в горний свят умрелите приемат си телата и тук. се върнат пак от Йосафат.*1 Туй зайдно с Епикура е тълпата на всички тез, кои е заблудил, че мре ведно с телото и душата.*2 Молбата, сине, що си ми сторил, ще найде пълно удовлетворение и всичко, що от мене си укрил.“ — Учителю, отвърнах аз с смущение, — в сърце ми всеки кът е теб познат: за твоя поглед тайни няма в мене. „Тосканецо, кой в огнения град дошъл си жив, послушай ми молбата и спри се като по молба на брат. Показва звукът сладки на словата, които поразиха моя слух, че си видял в тоз същи град зората, де може би аз с буйства се прочух.“ От кът един из гробовете нями ненадано тез думи аз зачух. Неволен страх в сърцето заигра ми и приближих до вожда си, но той с глас кротък: „Нямай страх, каза , а виж зад себе Фарината*3, кой за разговор с теб жалба заявява и прав стои до пояс в гроба свой.“ Обърнах се и всред нощта мъглява тъй гордо да стои видях го аз като, че страх желайше да задава на цяла Преизподня в тоя час. При туй всред гробовете там тикна ма с ръка поетът и каза ми с глас: „Без мен поговорете малко двама.“ Изгледа ме и със надменен взор: „От кой си род?“ — попита той. С голяма аз искреност му дадох отговор. Навъси вежди, като че несгода усети, и каза ми: „Лют раздор делил е сявга нашите два рода и сявга един срещу друг врази гледали са да дигат у народа. Затуй родът ми твоите дваж срази и два пъти прогони ги в чужбина.“ „Беда чрез тебе дълго ги грози — отвърнах, но отдавна тя премина и те завърнаха се в родний край, а твоя род за милата родина по чужди краища и до днес ридай.“*4 Друг дух в друг гроб изправен на колене, изгледа ме с желанье да познай дали и други някой няма с мене; кога се увери, че съм сами, заплака горко и каза с вълнение: „За твоя гений ако в тез тъми да влезеш е съдбата разрешила, защо не е със тебе и син ми?“ „Не съм, отвърнах, тук по своя сила: до мен е онзи, кой ме е водил в туй жилище из скърби и патила Към него, може, Гвидо*5 твой е бил студен по чувства.“ Аз казах туй име, ващо по мъките се бях сетил и начина, по който говори ми, че същия баща приказва с мен. В часа извика той: „Син ми любими е бил, каза! Умрял е! С светлий ден престал е вече да се наслаждава!“ И онемя; след туй, от скръб сразен за туй, че отговора си аз бава, слогна се гърбом в гроба и оттам не стана вече. В поза величава, без да помръдне, с своя ръст голям, Стоеше Фарината пак пред мене и свойта реч подзе с тез думи: „Знам, че пръснати са и мен огорчение от тоя гроб по-люто е това, по скоро такваз участ и мъчене ще дойдат и до твоята глава: живота ти изгнанье ще отрови, преди йощ пъти петдесет и два луната бледна лик да зема нови.*6 Но там защо враждата йощ гори и с мен рода ми.гони и злослови?“ „Кръвта, коя вълните обагри на Арбия, вълнува йощ сърцата и с клетви теб и твоя род покри.“ С въздишка той поклати си главата и продължи: „Не без причина бях, и не сам, с други, в тая кървава разплата с Флоренция, но само аз всред тях, кога за нея гибел бе решена, въстанах и кроежа мрачни спрях: чрез мене само тя биде спасена.“ „Съдбата, що ги гони, мирни дни на твоите скоро нек дари в замена, подзех, но моля ти се, обясни каква присъда бъдещето пази за мен, какви премеждия и злини, защото настоящето за вази със було е покрито, както знам, но погледа ви надалече лази и вижда времето що носи нам.“ „Кат тез, отвърна, у кои мощ гине, и с туй у тях слабее зрачний плам, имй видим що ще стане след години; то в мрака кат светлик далечен грей, но бъдещето, щом в предела мине, на туй, що става днес, за нас тъмней и нищо наший взор не проницава: когато вечността в едно ги слей и няма бъдеще да различава от настоящето и зсякой зрак у нази тук ще потемней тогава.“*7 С молба към него се обърнах пак: „Кажи на тоя, кой падна до тебе и горестно въздиша в гробний мрак, че на безкрайното и светло небе син му се радва и до тоя час: при твоя вид вълненье ме обсебе тъй силно, че задуши моя глас, и затова, кога втор път пита` ма, неволно като ням останах аз.“ Поета, дор говорехме тъй двама, повика ме. Тогаз помолих аз духът да каже, пред да падне в свойта яма, кои другарство тука му държат. „Със хиляди броят се, отговори, онез, които с мене тук .тежат. До мен наблизо Фредерих е Втори*8 и също вероломний кардинал*9… а другите не ми се и говори.“ Невидим стана след това. С печал при вожда доближих. „Защо, попита, с тъга таквази си глава климнал?“ Предсказата обадих жаловита. „Помня я, рече, и кат срещнеш таз, пред чий взор всяка тайна е открита, тя теб ще каже с сладкозвучен глас живота ти по кой път ще удари и що те чака до последен час.“*10 При туй оставихме стените стари, по други път наляво той зави и скоро посред смъртоносни пари пред нас поле широко се яви. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДЕСЕТА [*1 Долина близо до Ерусалим, през която тече река Кедрон и ще се съберат според Св. писание всички мъртви при Второто пришествие.] [*2 Епикур, гръцки философ, който е учил, че пълно блаженство може да намери само в умерено ползуване от наслажденията в живота. Неговите последователи, като дали погрешно тълкуване на принципите му, проповядвали, че висше блаженство трябва да се търси в плътските наслаждения. Поради това в неуважение са изпаднали и името на философа, и неговото учение.] [*3 Фарината, от благородната фамилия на Убертиевци, е бил мъж с високи добродетели. При Монтаперти. до река Арбия, той е разбил в едно кръвопролитно сражение гуелфската войска и след тая победа е изгонил от Флоренция всички гуелфи, между които е бил и родът на Данте. Но когато гибелините, упоени от победата, взели решение да съсипят окончателно Флоренция, Фарината въстанал и като заплашил да избие самите свои съчувственици, накарал ги да се откажат от намерението си. Благодарение само на тази храбра съпротива Флоренция е била избавена. Данте, който е бил гибелин, когато е писвал своята поема, не е могъл да не гледа съчувствено на Фарината, което се види от начина, по който ни го представлява, пълен с величествена гордост, и не старата вражда на двете семейства, вражда, за която Дантевият род е бил два пъти в изгнание, го е накарала да го постави в Ада, а неговото безверие. Поетът прощава на великия гражданин, но не прощава на епикурееца и на безверника.] [*4 Гуелфите са се завърнали в 1266 г., шест години след сражението при Арбия, и са изгонили гибелините. Фарината е бил умрял две години преди това.] [*5 Гвидо (Гуидо) Кавалканти е син на Кавалканте Кавалканти, който говори тука. Гуидо, близък приятел на Данте, е бил прочут лирически поет и философ и затова духът се удивлява, че съдбата, като е разрешила на Данте, за неговия гений, жив да слезе в Ада, не е допуснала същото и за син му, който се ползува с равен нему гений. Данте обяснява това с тая причина, че Гвидо не е-хранил еднакви топли чувства към Вергилий. Данте приписва на своя приятел неуважение към Вергилий вероятно за това само, че не е споделял неговите политически идеи за възстановяване на империята, която Вергилий е възпял и поддържал.] [*6 Тука съм си позволил едно малко отклонение от текста, за което не мисля, че ми се пада порицание. Фарината казва петдесет пълнолуния, а аз, за угода на римата, съм прибавил още две. Датата, която духът иска да определи, стига до 1304 г., когато гуелфите; заедно с Данте, който обаче се е отделил после от тях, се опитали безуспешно да влязат във Флоренция.] [*7 По думите на Фарината душата различно вижда, когато е свързана с тялото и когато е разделена от него. Когато е свързана, тя схваща по силата на чувствата, а когато е отделена, по силата на разума, .и тая сила не се простира до отделните и настоящи неща, а само до общите и бъдещи неща. Разумът на душите от Ада ще потъмнее след Второ пришествие, защото не ще има вече тогава ни бъдеще, ни време.] [*8 Фредерих II, крал Неаполски и Сицилийски (Фридрих II Барбароса), избран император по благоволение на гибелините и с помощта на Инокентий той е известен по своите препирни с папите и още повече по щедрото покровителство, с което са се ползували при него поети и художници и на което се дължи първото възраждане на поезията и изкуствата в Италия. Той се е отличавал при това с разпуснати нрави и с неуважение към вярата и на тия две причини дължи мястото, което поетът му отрежда тука между епикурейците и безверниците.] [*9 Отавиано Убалдини, провъзведен в кардиналски сан от папа Инокентий IV в 1244 г. Наричали са го кардинал per eccellenza. Въпреки своя сан той е съчувствувал на гибелините и е изразявал своята преданост към тяхната партия и идеи, като е казвал: „Ако има душа, загубих я за гибелините.“ За тия думи може би Данте го е турил тука при епикурейците. Разказват, че бил произнесъл тия слова от яд против Фридрих, който не се е отнасял към него така, както той е мислел, че заслужава, вследствие на което се е обявил и против него, и против партията.] [*10 Не собствено от Беатриче, а от Качагвида научава Данте какво го очаква в бъдеще. Разбираемо е Вергилий да не знае тая подробност.] ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите стигат до урвата, която се издига над седмия кръг, по вонята, която излиза оттам, ги принуждава да се повърнат назад и се скрият зад гроба на папа Анастасий. Те вървят полека, за да привикнат на вонята, и Виргилий описва на Данте трите кръга, през които им остава още да минат и дето са наказани ония, които са били през живота си свирепи, лъжци и изменници. При бряг стигнахме ний висок в кръг, изграден от канари грамадни, де вид пред нас представи се жесток от мъки и страданья безпощадни. От бездната възлизаше дим син, кой пущаше воня и смрад тъй ядни, че ний дръпнахме се зад гроб един със надпис: тук е папа Анастасий*1, кого от правий път отби Фотин. Посочи вожда ми брега с ръка си и рече: „Предстои път труден нам и длъг, но крепко пази твърдостта си: ний без премеждия ще стигнем там.“ „Нека туй, казах, мен в полза се обърне.“ „И без да кажеш, мисълта ти знам, прибърза на слова ми да отвърне. Три кръга*2, като тез, що си видял, по-малки, между канарите черни стенят от безутешната печал на множество безбройно от нещастни, кои гняв Божи тамо е прогнал. Грехът онез, кои му са подвластни и себе си не могат въздържа, въвлича ги в деяния ужасни, било с насилие, било с лъжа. В света и други твари има много, но само на човешката душа лъжа е свойствена, затуй и Богу е много по-омразна тя и той, всесправедлив, наказва я по-строго. Във първий кръг на мрачний тоз усой стенят в три кръга, кат в три тъмни рога,*3 виновните в насилье и разбой: към себе си, към ближния или към Бога са те сгрешили в нечестив разгар и участта им е различно строга. Човек обижда ближний, скъпий дар, когато му отнима на живота или кога с грабеж или пожар обсебя, разорява му имота; разбойника, убиеца жесток, на своите злодейства под хомота, се мъчат в първий кръг под жребий строг. Греши по-тежко кой на себе бясно, преди от Бога отредений срок, насилье стори или пък безсвястно стопи, разсипе имот и блага: тук жилище очаква го по-тясно. Но още по-неистова тъга очаква, кой обижда божеството и тъпче, с светотатствена нога, без срам законите на естеството; децата на Гомора*4 и Кахор*5 живеят долу в третий кръг, в числото на тез, кои са Бога на позор подлагали в ума си и в сърцето. Лукавий лъже всички без укор или скверни доверьето, което полага ближний в него, и с това разкъсва връзките, с кои небето свързало е човешките сърца: той в вторий кръг жестоко е наказан. Гнездят се тамо с бледни си лица и лицемерьето, и гнусната съблазън, и всеки, кой в живота за успех на кражба ил коварство е обязан: подкупници, лихвари и кат тях кои живеят от безчестье и измама. Но в поднебесната по-страшен грях от безсърдечната измяна няма: затуй ? предопределена ней в най-долний кръг оная черна яма, върху която целий Ад тегней.“*6 „Разбрах сега какви са тия бездни и в тях народ какъв живей, казах аз. но, учителю любезни, съмненье мъчи ми едно духът и направи го, моля, да изчезне. Онез, кои видяхме, че стенят под дъжд и град, на Стикс при бреговете, и там в борба безспирна се томят, защо не са при грешниците клети в червений град, ако ги гневно гледа Бог, и с тях си не изкупват греховете? А ако не, защо тогава строг е бил към тях и люто ги наказва?“. „Бог справедлив е, каза, не жесток, и всеки грях различно отбелязва. Защо блуждай умът ти? Мъдростта нас вярно поучават като казва, че в грях въвличат нази три неща: злост, невъздържаност и страсти диви; Бог невъздържаний с по-голяма мекота рази в присъдите си справедливи, и тоз закон, и праведен, и свят, отделя грешниците нечестиви, кои се мъчат в огнения град, от тез, кои срещнаха ни очите при първите ни стъпки в мрачний Ад.“ „Учителю, казах, както зарите на .слънцето разгонват нощкий мрак, тъй пръскаш на съмненьето мъглите, които затъмняват моя зрак. При тия, кои тука са се стекли, ти причисли лихварите; но как, кажи ми, Божи гняв са те навлекли?“ Веднага: „Неведнъж, каза в ответ поета мен, са мъдреците рекли, че в естеството царствующий ред отбляск е на върховний разум Божи и всяка мъдрост в поднебесний свет следи законите, доколко може, кои от памтивека в свойта мощ благоволил е вишний да положи. Чрез Божий разум човек става вожд на други люде, надалече вижда и грей им кат светилник в тъмна нощ лихваря, щастьето си кой съзижда, по други път, над чуждите беди, природата и нейния ред обижда.*7 Носят мой, ето с мен върви; на кръгозора рибите небесни показват, че зора ще се яви,*8 пред нас зеят ями със завои тесни.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА [*1 Сава дума за папа Анастасий , който е живял около 490 г. Едно време се е писало и вярвало, че е бил в сношение със солунския дякон Фотин, последовател на еретика Акакий който е учил, че Христос има само човешка природа. Клирът, като узнал еретическите му вярвания, го бил изоставил и не искал да приеме причастие от него. Чрез по-добро изучаване на историята се е доказало, че всички тия разкази са били неверни и че погрешно Данте е смесил папа Анастасий с един император, който е носил същото име. Но Данте не е могъл да знае друго освен онова, което е учила историята в негово време. Такива грешки против историята, които обаче не могат да му се вменят във вина, се срещат нерядко в поемата.] [*2 Тия три кръга, които съставляват най-долната част на Ада, понеже тоя, последният, има образ на преобърната фуния, са естествено по-малки от първите шест кръга, но това не ще каже, че са малки; противното е вярно, понеже поради различие в характера и степента на греховете те са подразделени на отделения, които са пълни с безбройно множество грешни.] [*3 Първият кръг, т.е. седмият от целия Ад, е разделен сам на три кръга, едни от други по-малки, в които се наказват ония, които са извършили насилие. Те са разпределени в трите кръга според това — против кого са били извършили насилие: против ближния си, против себе си или против Бога и законите на природата.] [*4 Гомора, град в Палестина, който заедно със Содом е бил разрушен от небесен огън заради разпуснатия живот на своите жители.] [*5 Кахор, град във Франция, в който по времето на Данте са живели многобройни лихвари. Лихварството е било така развито, че с него са се занимавали и деца, и слугини, които са спестявали своите заплати, за да могат да ги дават под лихва. От един указ, издаден от крал Филип Смели, се вижда, че името кахорчанин е било синоним с лихвар.] [*6 Данте дава светло доказателство за своя възвишен ум и за своята нравственост с това разпределение на престъпленията, разпределение, което отговаря на най-високите поучения на религията и философията. Ако поезията има за задача да. въздига и да упътва към съвършенство, тя постига тука напълно своето призвание, като изказва високонравствени истини с неотразима вярност.] [*7 Страстта, с която Данте осъжда лихварството, се обяснява с понятието, значително изменено сега, което, по буквата на Свещеното писание, са имали тогава за парите, на които се е гледало като на един знак, а не като на производителна стока.] [*8 Поетите са прекарали вече една нощ в ада.] ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите слизат в седмия кръг, дето при входа още ги посреща Минотавра, когото Виргилий усмирява. В първия отдел те виждат една кипяща кървава река, дето са наказани ония, които са се провинили в насилие против ближния. Кентаври обикалят покрай бреговете и надзирават грешните, срещу които стрелят с лъковете си, кога се опитват да излязат от кръвта повече, отколкото им е позволено. Кентаврите се опитват да спрат поетите, но Виргилий ги усмирява и накарва ги да дадат един от своите, за да ги прекара на отсрещния бряг на реката. Кентавра, който ги пренася, им съобщава имената на някои тирани, които се мъчат в реката. Стигнали бяхме веч до самий бряг на зеющата черна бездна, дето без страх не може да се взре човек, такъв, отсам от Тренто, във сърцето вселяват страх ония съсипни скалисти, сгромолясани в полето, де Адидже шумливи лей вълни: надолу всуе търси път окото. При самий вход на тия теснини, изчадье на позора и на злото, ужасний Минотавър*1 лежеше сам. Щом ни съзря, изпъшка и телото захвана бясно да си хапе там, но вожда ми безстрашно го изгледа и с глас извика: „Не яри се, нам; не бой се; не с умисъл за повреда дошъл е тук атинският юнак,*2 кой доблестна нанесе теб победа и те изпрати в тоя адски мрак. Махни се: този, кого вадиш с мене, оставил е небесни а светъл зрак и тук дошъл е не но наущене на твоята сестра*3, а зли тегла да видя.“ Както бик, кога ранен е в гърдите с смъртоносната стрела, назад отстъпя и подскача бясно, тъй Минотавра, щом чу тез слова, с наведен врат отдръпна се безгласен и вожда ми каза веднага: „Сляз сега без страх в това ущелье тясно, доде зверът премята се от бяс.“ По урвата спуснахме се и двама и с трепет изумявам си до днес как камънаци в зеющата яма се къртеха под моите нозе. Умислен вожда ми съзра ма и тутакси към мене реч подзе: „За тая съсипия тъй страховита навярно тебе мисъл те обзе. Кога в таз бездна, вечно в мрак увита, за първи път аз слязох, таз скала, коя днес зей, не беше йощ разбита. Но онзи*4, кой избави от тегла души безбройни, щом при нази горе стъпил бе — целий Ад се залюля от дъно до най-мрачни си простори и рекох си, че е дошъл часът вселената, на хаос да се стори; тогава се отвори тоя път, по който слизаме между скалите, Но виж реката огнена, де врът в кипящите потоци на вълните онез, кои с насилье, в порив див, на друг са посегнали на дните.“ О алчност глупа, о гняв нечестив, кои ни тровите в живота земни, а в вечний — жребий нам немилостив отсъждате тук в тез подземья темний! Увиваше реката страшна в кръг печалний дол. По бреговете нейни Кентаври*5, всички в ръка снажна с лък, вървяха тичешком, както в горите са нявга тичали на лов за влък. Щом ни съзряха в тоз край страховити, те спряха се; един от тях към нас протегна дългий лък свой с вид сърдити и отдалеч извика с страшен глас: „О вий, що слизате в таз бездна черна, какво тук наказанье води вас? Отговорете ил стрела ми верна ще ви докаже как в подземний свет се плаща такваз смелост безпримерна.“ „Хирону ще дадеме ний ответ, отвърна му поета, и на мира ти остави ни с своя бяс проклет; не може никой тука да ни спира.“ А после мен каза: „Това е Нес*6, кой претърпял е смърт за Деянира и сам за себе си нанесе мест, а този, който върви по средата, Хирон е, кой отхрани Ахилес. До него Фол е, пълен с злост в душата, Свирепите чудовища търчат безспир по бреговете на реката, но щом души навън се подадат и искат да останат над вълните не колко тям е отредил съдът, без милост сипят си въз тях стрелите.“ Стигнахме скоро ний при тях. Хирон вървеше грозен, страшен пред тълпите, със поглед зверски ни изгледа он, брадата гъста раздвои с ръцете, уста раззина страшна и с див стон каза на другите: „Я погледнете как камъне търкалят се насам низ урвата на този под нозете: да видим туй, не се случва нам, кога умрели идат в тез проходи.“ Но вожда до звера бе стигнал там, къде се свързуват двете природи,*7 „Да, жив е, каза, ти добре позна. В тоз край печален нужда него води, не глупа любознателност една. Душа, коя в небесний мир живее, прати ме да го водя в таз страна; над него ярост Божа не тегнее и мен не грях откри ми адский вход За таз, коя за него тъй милее и молби прави от небесний свод, един ни дай от своята дружина нам да покаже през реката брод и тоз, с кого пътуваме двамина, да пренесе отвъд, защото той по въздуха не може сам премина.“ Едва издумал беше вожда мой, Хирон заповяда на Нес да мине отвъди с нази и да бди, в покой да ни оставят разните дружини, кои срещнали бихме в своя път. Поведе ни през мрачните долини и скоро екна окол нас плачът на грешници безбройни. Всред вълните видях едни до вежди, че лежат. Напразно скитах си над тях очите. Каза ми, кат угади мисълта ми, Нес „Тук тираните в плач си минават дните, кои е влякъл ненаситен бес, и с кърви и грабежи са живели. Тук Александър*8 свойта горка чест оплаква, който толкоз свирепял е, и Дионисий*9, при кого беди тъй страшни Сицилийский край търпял е. Онуй чело, в червените води кое се мярка тамо с косми черни, е Ецелино*10, който тук седи и плаче своите зверства безпримерни а оня, русокосий, с кръв покрит, Обицо*11 е, кой от ръце неверни на незаконен син падна убит.“ Към вожда, щом престана да говори, обърнах се, но мене с засмян вид каза: „Сега той пръв е, аз съм втори.“ При туй Кентавра пак тръгна напред и стана, до шия в кърви, по-нагоре представи се тогаз пред наший глед. Един видях сами към нас, че слиза; съзря Кентавра тоя дух проклет и каза ни веднага: „Тоз прониза без жал, всред служба свята в самий храм, сърцето, що се та?и на Тамиза.“*12 Нещастници в брой още по-голям видях с гърбите си извън водата и между тях познах мнозина там. Снишаваше се все така реката; на грешните, които тук стенат, кръвта едва покрива им краката. Оттука през трапът найдохме път. „Тъй както тук реката се снишава — каза Кентавра нам, — така отвъд тя все расте й по-дълбока става, и тираните пъшкат в жежкий вир. Там Божията правда изтезава Атила кръвожадни, Секста, Пира;*13 там спомени кръвнишки, страховити не дават на Реньевци*14 грозни мира.“ При туй спусна се Нес на Ад в тъмите. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА [*1 Минотавърът е чудовище от митологията, половин човек и половин бик. произлязло от един бик, с когото е имала отношение Пазифая. жена на критския цар Минос, която за. тази цел се е била скрила в една крава, направена от дърво. Плод на чудовищна любов, Минотавърът се е хранил с човешко месо и твърде уместно поетът го е поставил като пазач при входа на оня кръг в Ада, където се наказват кръвопийци, тирани и ония, които са прегрешили против природните закони.] [*2 Тезей, който е убил Минотавъра.] [*3 Сестра на Минотавъра е била Ариадна. която е била влюбена в Тезей и го е научила как да убие чудовището.] [*4 При слизането на Исуса Христа в Ада той целият така силно се затресъл, че скалата, която е била тука, се пукнала и се отворил път.] [*5 Кентаврите, митологически същества; половин човеци и половин коне, са символ на животинския живот, който не познава други закони освен плътоугодство и груба сила, по която и причина поетът ги е поставил да мъчат грешните от тоя кръг.] [*6 Нес се е опитал да грабне Деянира, Херкулесова жена, но Херкулес го наранил със стрели, потопени в кръвта на Лернейската хидра, които са били смъртоносни. Преди да умре, за да си отмъсти Нес предал на Деянира собствената си риза, потопена в отровената му кръв. като я уверил, че ако Херкулес я облече, ще й бъде верен и не ще се увлече никога от любов към други жени. Деянира от лековерие дала ризата на мъжа си, който, щом я облякъл, побеснял и умрял сред ужасни мъки.] [*7 Поетът стига до онова място на тялото, където се обединяват у Хирона човешката природа и зверската. Хирон е бил син на Кронос (рим. Сатурн).] [*8 Не може да се знае точно за кой Александър говори тук поетът, дали за Александър Велики, или за един тесалийски едноименен тиран Последният е заравял живи своите неприятели или неугодните нему граждани, обличал ги е в зверски кожи и ги е хвърлял да ги ядат кучета.] [*9 Имало е така също двама Дионисиевци, и двамата безчовечни сицилийски тирани.] [*10 Ецелино от Романо е бил императорски заместник в Тревизианската област и господар на Падуа. Зверствата, които е вършил, са предали името му на вечен позор. Така е бил намразен, че е бил подигнат кръстоносен поход срещу него, и е умрял в 1259 г. в затвор, където от яд и озлобление е разкъсвал превръзките на раните си.] [*11 Обицо, господар на Ферара. бил жесток тиран. Удушил го е собственият му син, погрешно наречен от поета незаконен.] [*12 Гуидо. Монтфорски (Ги дьо Монфор) граф, който е убил във Витербо, в един храм, всред черковната служба, внука на английския крал, Хенрих III, за да отмъсти за смъртта на баща си, Симон Монтфорски (Симон дьо Монфор). Сърцето на убития било пренесено в златна чаша до Лондон и побавено според едни в Уестминстър, в ръката на една статуя, а според други на един стълб, издигнат над един мост на Темза, където, както казва поетът, още се тачи и почита.] [*13 Атила, който за своите зверства е бил наречен бич Божи. — Секст, син на великия Помпей. който след смъртта на баща си се предал на морско разбойничество около Сицилия. Пир, епирски цар, който е воювал против римляните и при това жестоко притеснявал народа си.] [*14 Двамата Реньевци, известни по своите жестокости и разбойничества.] ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ Поетите минават във втория кръг, дето се наказват самоубийците и ония. които от отчаяние са търсили смърт. Първите са превърнати в сухи дънери с безлистни клони, по които Арпии вият своите гнезда, вторите са постоянно преследвани от бесни кучета, които постепенно ги разкъсват. Данте среща Пиер дел Винье, който му разказва защо се е самоубил и как гледа Божието правосъдие на самоубийците. Вижда после Лано от Сиена, Якопо да Сант-Андрея от Падуа и един флорентинец, който се е обесил в собствената си къща, и обяснява по своему причините за бедственото положение на Флоренция. Не беше стигнал Нес на срещний брег, в гора една влезнахме с вожда верни, де нийде не се виждаше белег от път. Искал би щетно да се мерне отнейде плод, зеленина ил цвет: всред мрачини шир, от дънерите черня безлистни клоне спущат се навред и грозно се преплитат в тъмната долина. Ни по-гъст, ни по-страшен е наглед лесът, кой се простира край Чечина*1, Тук обитават грозните Арпии*2, в таз гора страшна тяхната дружина гнезда за рожби си омразни вий. С лице човешко, с косми по телата, криле на бухал имат тий; нокте стърчат им дълги на краката, по тез дървета чудни те стоят и пълнят с страшни викове тъмата. „Преди да продължиме своя път, узнай, че в втората сме ний ограда издигна си поета тук гласът, — и скоро сган ще видиш ти да страда в посети с жежки пясъци места; но глей добре наокол; теб се пада в тоз тъжен край да видиш днес неща кои умът не може да повярва.“ При туй аз слушах плачове в нощта, а пък човек не виждах да се мярва, и зех да мисля, че в тоз гъсталак тълпа от грешни скрити се намярва, която така горко стене в грозний мрак. Дор скитах окол себе поглед нями, узна що мислех аз водача драг, й там, като посочи с пръст, каза ми: „Кога откъснеш нейде някой клон, ще видиш сам, че твоя ум те мами.“ В часа направих, що поиска он, и дънера, за мое удивление, извика с глас, придружен с жален атове „Защо ме късаш тъй без съжаление?“ При туй от него черна кръв изби и пак каза: „Защо туй озлобление? Кат вас човеци сме и ний били, а тука сме обърнати в дървета; сърце ти длъжно е да се смили, да бих бил дух и на змия проклета! Зелена светва как пращи, в огън кога с едина бъде край допрета, и пуща лепкава мъзга навън, така кръвта, а с нея и словата излизаха от тоя черен пън.“ С смущение и трепет на земята изпуснах аз откъснатия клон. „Причина станах ази на бедата, коя у теб изтръгна жален стон, добрий учител мой каза тогава, защото вяра не би хванал он по думи, че дух в тебе обитава; но сам кажи ни, кой си ти, дух клет, и грях какъв в тоз пън те приковава, та в мъзда, кога се върне в горний свет, за теб да спомни тамо той“. Веднага такъв стеблото даде нам ответ: „За мене вашта реч звучи тъй блага, че ясно всичко ще разкрия вам, кое до мойта участ се досяга. Аз онзи съм*3, кой дълго време сам на Фридрих на сърцето във ръцете — кат на закрит за всички други храм, открит за мен — държал съм ключовете; аз в жертва бях принесъл сън, покой на службата, с която ме почете. Но таз наложница, що взора свой не дига на царете от дворците и сее там коварства без застой, змия отровна, жлъчно зла, в душите възпламени омраза срещу мен, и завистта не стихна у вразите, додето не видяха ме лишен от скъпото доверье на Фридриха; и почести, и обич в един ден във горести и плач се измениха. Печал, коя ме мъчеше безспир, и срам от людски смях ме тъй сломиха. че притъмня за мен небесний шир, станах тогаз престъпник спрямо себе и сам убих се, за да найда мир. Свидетел ми е Божието небе, че верен бях докрай на своя княз и не заслужих свойто горко жребе; тоз, който иде в светлий мир от вас, пятното нек измий от паметта ми, кое позори я до тоя час.“ Млъкна духът и вожда ми каза ми: „Желанье ако имаш, дор мълчи, запитай пак.“ — „Устата ми са нями до дън душа от жалост ме смути печалний негов разказ — отговорих, — и затова се моля, питай ти.“ Поета на стъблото проговори: „Ще помни този какво пожела, но туй е по-силна ревност за да стори, кажи ми как се свързват с тез стебла душите, кои пъшкат в тез несгоди, и има ли душа да е могла от тия връзки да се освободи?“ Въздъхна силно черното стебло и вятър тези думи нам проводи: „Кога, да се спаси уж от тегло, което я гнети, душата дива напусне сама своето тело, в таз седма бездна с ръка гневлива я хвърли Минос; пада в тоя лес и тук захваща като семе в нива да никне и расте, де сляпа чест случайно й присъди да изпадне: в дървото младо с ненаситен бес отввред Арпий се спущат безпощадни, гризат му жадно клоне и листа и болки причиняват с рани ядни. На страшен съд и нази из нощта кат другите ще призове тръбата, но там не ще ни чуят горестта: ний няма да се съберем с телата, които сме отхвърлили сами. Тук ще ги донесеме и душата тело си ще обеси в тез тъми сама на туй дърво, де, окована, тя в вопли вечни ще да се томи.“ духът едва млъкна и шум настана такъв зад нас, какъв се чуй в лесът, когато бяга запенен глигана, по кой ловци и кучета търчат, и тутакси видяхме ний двамина: Раздрани, голи, вляво от брегът, тъй тичаха в гористата долина, че всичко къртеха в лудешкий бег. „Ела о смърт! Ела да си почина!“ Беше първий. Нему кат в отек отгоре другий викаше: „О, Лано,*4 не беше тъй в краката бръз и лек при Топо — на полето, с кръв обляно.“ „дъх у него като че секна, внезапно по лицето си раздрано под храст един простря се. С бързина по тях безброй търчеха псета бясни:*5 спуснаха се въз тоя, кой падна, Разкъсаха го с викове ужасни и зеха всички в своите зъби откъслеци от грешника нещастни. Учителя до мен“ приближи и с мен до плачущия храст отиде, с глас чухме го, че плаче и тъжи: „Защо нанесе толкова обиди, о, Якопо да Сант-Андрея мен? Що ти сторих? Ил тебе се не види, че съм от жребий доста лют сразен, та твоите грехове да плащам тежки?“ Каза му вожда мой: „О, храст ранен, кой плачеш толкоз тъжно от болежки, кажи ни кой си бил ти в светлий свет, кога носил си още вид човешки?“ Веднага храста*6 даде му ответ: „О вий, кои случи се да съзрете какво изпитах си от звяр проклет. към мене милостиви тук бъдете и ветвите, кои от мен сломи, при тоз печален дънер съберете. Във онзи град прекарах своите дни, кой своя покровител стар остави и със Кръстителя*7 го замени. Обидата си Богът не забрави: той няма. да допусне на градът на бойното поле да се прослави, и ако не стоеше му ликът на моста, под кой Арно тече тихо дедите ни, които из прахът Флоренция изново съградиха след страшния Атилови погром, напусто мъки, труд хабили биха. Бесилка си направих своя дом.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА [*1 Чечина е река в Италия. В леса, който се е простирал по. край Чечина, са се крили и развъждали зверове, които са бягали от откритите и обработени места.] [*2 Арпиите (харпиите) са били митологически чудовища, такива на вид, каквито ги описва поетът. Те са били изпратени от боговете да накажат цар Финей, който, ожесточен против своите синове, ги е бил ослепил. Вергилий разказва в „Енеида“, че една от тях, по име Целено, е била предсказала на троянците, в един йонийски остров, че от глад ще достигнат да ядат дървената си покъщнина й предсказанието се сбъднало.] [*3 Грешникът, който говори, е Пиер делле Винье от Капуа, Като канцлер на император Фридрих той бил успял до такава степен да спечели доверието му, че имал над него безгранична власт, която Данте е изразил, като казва, че е държал ключовете на сърцето му. В текста е казано, че е държал двата ключа на сърцето му, тоест имал е власт според случая да го убеждава и разубеждава. Сърцето на Фридрих е било храм, за всички други закрит, а открит само за него, тоест Фридрих е крил тайните си от всички други, а ги е доверявал само нему. Завистниците на Пиер делле Винье са го наклеветили в измяна и Фридрих не се е задоволил само да го лиши от доверието си, но накарал да му извъртят очите и го хвърлил в тъмница. Той не могъл да претърпи бедствията си и се самоубил от отчаяние, като си блъскал силно главата в стените. Той е бил обвинен, че е бил влязъл в споразумение с папа Инокентий, който е бил враг на Фридрих, и че му бил издал уж някои, тайни. Предполага се, че обвинението е било скроено от гуелфите, които са искали да си отмъстят за враждата му против Папската курия. Това е дало повод на някои тълкуватели да мислят, че под думата наложница, употребена по-долу, поетът е разбирал тая Курия. По-вероятно е обаче, че тая наложница означава завистта, която беснее и прави особено много жертви в царските дворци.] [*4 Лано, родом от Сиена, е бил пропил цялото си богатство. Той е бил взел участие в 1280 г. в сражението при Топо, където сиенците които са Държали гуелфска страна, са били поразени от аретинците. Лано, при все че е можел да се спаси, се е хвърлил нарочно между победителите, за да бъде убит, защото е предпочитал да умре, отколкото да живее сиромах. Той продължава и в Ада да призовава смъртта.] [*5 Якопо да Сант-Андрея е бил благородник от Падуа, прочут по своите разсипничества. Работата му е била да измисля разни случки, за да забавлява съгражданите си. Разказват, между другото че един ден му се прищяло да види пожар и с тая цел запалил собствената си лятна къща. Бесните кучета които преследват Лано и Якопо да Сант-Андрея, представляват според някои тълкуватели заимодавците които не оставят на мира разсипниците, когато осиромашеят.] [*6 Не се знае точно кой е тоя ранен храст. Във всеки случай е някой флорентинец. който се обесил в собствената си къща, защото не е могъл да търпи бедността, на която се е бил изложил в безсмислени разсипничества. Според някои тълкуватели, понеже по онова време много флорентинци са се били обесили по разни причини, тука поетът не е турил име, а е означил само града и смъртта, за да може читателят да разбере за когото иска. Така например, между други, се е бил обесил някой си съдия Лото от угризение, защото поради бедност бил издал една лъжлива присъда.] [*7 Флоренция, която е имала за покровител бога Марса, го е заменила със св. Иван Кръстител, кога е приела християнството. Марс, за презрението, което е бил претърпял, е отмъстил на града и не оставил гражданите да го въздигнат изново след разорението му от Атила, докато статуята му не била поставена на моста на Арно. Статуята е била конна и е била дълго време предмет на мистически страх и почитание Тя е украсявала по-напред храма, който след покръстването е бил превърнат в черква, посветена на св. Иван Кръстител. Тя се е била запазила до 1333 г., когато едно голямо наводнение е съборило моста и не е оставило никаква следа от нея;. Данте, като се е водил от общото вярване, погрешно е казал, че Флоренция е била разорена от Атила. Градът е бил може би разорен от готския цар Тотила във войните, които е водил с Юстиниановите пълководци. В някои надписи от това време се намира името на Атила, погрешно турено наместо Тотила.] ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ: Третият отдел от седмия кръг, дето стигат поетите, е една поляна, насипана с нажежен пясък, над която ад пит едри огнени пламъци. Там се наказват ония, които са извършили престъпление против Бога, против природата и против обществото. Между първите Данте среща Капанео. Дохождат подир това до една огнена река и Виргилий обяснява тайнственото произхождане на реките, които текат в подземния свят. Накара ме любов към родний. Край да събера покъсаните ветви. Дървото йощ се чуйше, че ридай с въздишки, пререкания и клетви, а аз по стъпките на вожда мил веч готвех се да гледам нови жертви, кои гняв Божи тука е хвърлил. В пустиня ние се найдохме дива, де нивга стрък зелен не е побил: наоколо лесът се в кръг извива и с сухи си дървета прави он венец на таз долина песъчлива, подобна на оназ, коя Катон газил е под нозете си в Либия.*1 О Божа мест! Неумолим закон! Как трябва да ти се боят ония, кои би чели туй. що виждам днес! Отвред печална вейше страхотия. Души безчет, кат листче есенес от вятър мразовит в леса капнали, с глас плачеха над горката си чест. Едни тук бяха по гърба легнали, едни се бяха свили на кълбо, а други тичаха кат побесняли, и те най-много бяха на число, а най-малцина тези, що лежеха, но те по-люто сещаха тегло и с викове по-горестни пищяха, Над тая горка сган, всред лютий пек. полека капки огнени валяха, както вали на планината снег при тихо време. Пламъци видял е да падат тъй на Инд на стари, брег Великий Александър, който дал е там заповед на своята войска с нозе пръстта да тъпче и възпял е да се не палят парите така, кои са излизали от земята.*2 О, горки грешници! С една ръка и с друга, без почивка, от телата изтърсваха тез пламнали стрели, кои се спущаха из мрачината и караха ги от болежки зли да скачат и реват със глас ужасно. О, вожде, кой в най-тъмните ъгли на пъкъла ме водиш безопасно, кажи ми, моля, кой е онзи там — попитах ази, — който тъй безстрастно лежи всред пясъка, надмен и ням, като че болки той не претърпява на дъжда огнен от парливий плам? Щом грешника зачу, че дума става за него. даде ни сами ответ: „Мен огън никакъв не ме смущава.*3 Такъв съм тук, какъвто бях в онзи свет; нек гръмовержеца ме прострелява и нека ме измъчва страшен глед, вулкана в помощ нека призовава, Циклопи всички нек стрели коват във Монжибело*4, нека се раздава на всички наковални там шумът, като при Флегра*5 в страшното сражение; над мен не излива си гневът: не ще постигне нивга свойто мщение!“ Учителят извика с глас тогава: „О, Капанео, няма ли смирение да земеш ти от никакъв урок? За твойта гордост твоя бяс по-люта е казан и от жребия жесток, за които тука твоя дух се лута.“ А после каза мене с глас по-мил: „Тоз дух, кой с тебе гордост си нечута и тука е донел, се е числил между царете, от кои град Тива е дълго някога обсаждан бил; презрял е Бога с смелост нечестива, и чу ти, че презира го до днес, но казън зла душа му горделива намира в собствений си глупав бес. Сега върви внимателно след мене и пътя дръж покрай самия лес.“ Пред нази скоро там с вълни червени поточе едно малко се яви и в мен подигна страх и изумление: от голий лес излиза и върви далек по жежкий пясък в тъмнините; брега не кичат никакви треви; от камък са леглото и страните, и всичко там от кръв се аленей. „Откак си влязъл в тоз край страховити през портата, която вечно зей и всекиму свободен вход открива, каквото и да си видял, бледней пред таз река, коя кат смок увива горещий пясък с своите вълни и в себе всички пламъци попива“ — към мен тез думи вожда устреми и смисълта, която в себе крият, помолих ази да ми обясни. До днес слова му в моя ум се вият: „Далечен остров има с име Крит, кого морета две с вълни си мият, безславен днес, а нявга знаменит; там цар блажен е някога управа творил над век невинен и честит. Там Ида планина се възвишава, с реки богата нявга и с гори; но слънцето сега не осветлява ни цвят, ни дърво с своите зари: полите й безплодни са и голи. Отрок ек мили Рея*6 там укри, а после Хорифанти тя помоли край него постоянно да реват; тъй че предпазиха го от неволи: заглъхваше му в техний вой плачът. Грамаден великан*7 всред планините издига се, тъй стар като светът: обърнат към Дамьета е с плещите, а погледа му в Рим е устремен. Изтегляне 275.99 Kb. Сподели с приятели:
|