Дейността на разследващите органи и съда в контекста на правото на равно третиране и защитата от дискриминация



страница1/4
Дата02.06.2018
Размер476.78 Kb.
#71353
  1   2   3   4
ДЕЙНОСТТА НА РАЗСЛЕДВАЩИТЕ ОРГАНИ И СЪДА В КОНТЕКСТА НА ПРАВОТО НА РАВНО ТРЕТИРАНЕ И ЗАЩИТАТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ

* обновена и допълнена, 2018 г.

За да се даде отговор на въпроса за съотношението между дейността на разследващите органи и съда – от една страна, и от друга страна – правото на равно третиране и произтичащата от него защита от дискриминация, следва на първо място да се отговори какво само по себе си представлява правото на равно третиране, а оттам и да се разкрият елементите на защитата от дискриминация, които са необходими, за да бъде гарантирано това основно човешко право.

В исторически план следва да се посочи, че правото на равно третиране е трудно възприето и също така трудно утвърдено от международната общност. По време на Парижката мирна конференция, състояла се през 1919 г. непосредствено след края на Първата световна война, японската делегация настойчиво се бори за включването на принципа за расовото равенство в подготвяния Пакт на Обществото на народите. Въпреки че 11 от всичките 17 членове на комисията, назначена за изготвянето на окончателния проект на пакта, гласуват в подкрепа на японското предложение, президентът на Съединените американски щати, в качеството си на председател на комисията, внезапно заявява, че предложението не се приема и в крайна сметка тази клауза не попада в разпоредбите на Пакта.

Едва след ужаса на Втората световна война – период от историята, който може би най-ярко илюстрира до какво могат да доведат нетолерантността и ксенофобията, принципът за равенството на хората е окончателно възприет в международното публично право. Първата стъпка е направена още преди края на войната посредством подписването на Устава на Организацията на обединените нации (уставът е подписан на 26 юни 1945 г. или приблизително месец преди бомбардировките над Хирошима и Нагасаки). Съгласно чл. 1 от Устава една от основните цели на Организацията е да насърчава зачитането на правата на човека и основните свободи за всички без разлика на раса, пол, език или вероизповедание. В чл. 1 от приетата на 10 декември 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека е формулиран принципът за равенство, а в чл. 2 е изведено и правото на равно третиране. Съгласно чл. 1 „всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“. Член 2 гласи: „Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Освен това няма да се допускат никакви различия, основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи, без оглед на това, дали тази страна или територия е независима, под попечителство, несамоуправляваща се или подложена на каквото и да е друго ограничение на суверенитета. Правото на равно третиране и произтичащото от него право на защита от дискриминация са признати и в редица други международноправни актове като Международния пакт за граждански и политически права1, Международния пакт за икономически, социални и културни права2, Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация спрямо жените, Конвенцията за правата на детето3, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи4 и т.н.

Разбира се, правото на равно третиране не трябва да се разбира в смисъл, че изключва каквито и да било разлики в третирането. Напротив, в някои случаи именно, за да бъде реализиран на практика принципът за равенство на физическите лица, трябва да е налице различно третиране. Неслучайно в своето станало вече историческо решение от 1968 г. по делото, касаещо някои аспекти на законодателството относно употребата на езици в образователната система на Белгия5, Европейският съд по правата на човека посочва, че компетентните национални органи често са поставени пред ситуации и проблеми, които поради фактическите различия между тях се нуждаят от различни законови разрешения. Европейският съд по правата на човека допълва, че определени юридически неравенства са създадени именно с цел да коригират съществуващи фактически неравенства. На тази основа е направен изводът, че принципът за равенство бива нарушаван единствено и само в случаите, когато разликата в третирането няма обективно и разумно оправдание. Наличието на такова оправдание трябва да бъде оценявано във връзка с целта и ефектите на предприетата мярка с оглед принципите, които преобладават в демократичните общества. Относно обективното оправдаване на разликата в третирането не само трябва да се установи, че тя преследва законосъобразна цел, но и че е налице определена степен на пропорционалност между преследваната цел и предприетите мерки. Европейският съд по правата на човека посочва, че държавите – страни по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи разполагат с известна свобода на действие, за да определят до каква степен фактическите различия оправдават неравенството в третирането6. Въпреки това в тежест на съответната държава е да изложи в производството пред Съда значими аргументи относно съществуващите разлики в третирането7. По-нататък в своята практика Европейският съд по правата на човека доразвива този принцип, като в решението си по делото Тлименос срещу Гърция8 посочва, че правото на индивида да не бъде дискриминиран при упражняването на гарантираните му от Конвенцията права се нарушава, не само когато държавите третират по различен начин лица в аналогично положение без да посочват обективно и разумно оправдание за това, но и когато държавите, без обективно и разумно оправдание, не се отнасят различно към лица, чието положение значително се различава. На тази основа в друго свое решение Европейският съд по правата на човека установява, че в някои случаи непредприемането на мерки, насочени към заличаване на фактическото неравенство, също представлява нарушение на забраната за дискриминация при упражняването на гарантираните от Конвенцията права9. Тези разбирания понастоящем са станали част от константната практика на Съда в Страсбург и често служат като отправна точка за тълкуването на разпоредбите на антидискриминационното законодателство.

От правото на равно третиране произтича правото на защита от дискриминация. Що се отнася до понятието „дискриминация“, вероятно неговата най-кратка дефиниция от гледна точка на правната наука би гласяла следното: дискриминацията е общественоопасно и противоправно деяние, което накърнява правото на равно третиране и поне още едно право или законен интерес. Защо казваме, че чрез извършването на дискриминация се накърнява освен правото на равно третиране, но и поне още едно право или законен интерес? Това е така поради самата същност на правото на равно третиране и неговата взаимообвързаност с останалите субективни права – на практика то представлява правото на физическите лица да се ползват наравно от всички останали права, респ. то от една страна е израз на принципа за равенството пред закона, но на следващо място има и още един, едва ли не метаюридически аспект, а именно – равенството във възможностите за участие в обществения живот (вж. чл. 2, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр.). Тук трябва да се направи едно уточнение, а именно, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, за да се установи нарушение на забраната за дискриминация, респ. нарушение на чл. 14 от Конвенцията, не е необходимо да се установи и нарушение на правото, при упражняването на което е нарушен принципът за равенство10. Не можем да не се съгласим с това разбиране дотолкова, доколкото за целите на всички производства за защита от дискриминация действително не е необходимо да се установява нарушение и на самото материално право, при реализирането на което се твърди извършването на дискриминация. При все това нашето виждане е, че щом се установи нарушение на принципа за равенство, то това означава, че и съответното материално право също е накърнено.

Нашата страна е поела редица международноправни задължения за гарантирането на правото на равно третиране на физическите лица и за недопускането на дискриминация. Двата взаимодопълващи се метода, чрез които може да бъде утвърдено правото на равно третиране на физическите лица, се изразяват в превантивната и защитната функция на държавата по отношение на прояви, които потенциално могат да застрашат или да накърнят въпросното основно човешко право. Превантивната функция, вкл. предприемането на позитивни мерки с цел заличаване на фактическото неравенство и изравняване на възможностите на всички социални групи за участие в обществения живот, се осъществява от законодателя и от органите на изпълнителната власт. Комисията за защита от дискриминация от своя страна осъществява контрол по прилагането и спазването на антидискриминационното законодателство. Успоредно с това гражданските и административните съдилища са компетентни да се произнасят по искове и жалби, в които се съдържат оплаквания за осъществена дискриминация. Що се отнася до самата дискриминация, разгледана преди всичко като едно социално явление, следва да се посочи, че с оглед степента на обществена опасност някои нейни проявни форми са въздигнати в престъпления съгласно действащото в Република България законодателство. В този смисъл предметът на настоящото изложение е насочен най-вече към защитната функция, която се осъществява от съдебната власт чрез средствата на наказателното право, а превенцията в нейния индивидуален и общ аспект ще бъде разгледана единствено като една от целите на наказанието.

Защитата от дискриминация, възприета освен като субективно право, но и като едно конституционноправно и международноправно задължение за държавата, се осъществява от една страна чрез въвеждането и практическото реализиране на ефективни механизми, които позволяват да бъдат разкрити и наказани нарушителите на правото на равно третиране и същевременно да бъдат компенсирани засегнатите лица за претърпените от тях материални и нематериални вреди (чл. 8 от Всеобщата декларация за правата на човека). На следващо място ефективната защита от дискриминация добива самостоятелно значение тогава, когато става въпрос за гарантиране на равенството пред закона на физическите лица във връзка с привличането им към и реализирането на тяхната наказателна отговорност за извършени от тях деяния с престъпен характер. Може би една от най-важните предпоставки за гарантирането на правото на еднаква защита срещу каквато и да е дискриминация, така както това право е описано в чл. 7 от Всеобщата декларация за правата на човека, както и изобщо защитата на което и да било друго субективно право, се явява реализирането на правото на справедлив съдебен процес. Неслучайно това право е регламентирано и във Всеобщата декларация за правата на човека (чл. 10), и в Международния пакт за граждански и политически права (чл. 14 и чл. 15), и в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (чл. 6). Правото на справедлив съдебен процес кореспондира със задължението на държавата да осигури достъп без каквато и да е дискриминация на всяко едно лице под нейна юрисдикция до независими и безпристрастни органи, които да разгледат съответното дело в разумен срок. Освен това от спецификите на реализирането на правото на справедлив съдебен процес в рамките на наказателните производства произтичат редица допълнителни задължения за държавата като например да приложи презумпцията за невинност (чл. 31, ал. 3 от КРБ и чл. 16 от НПК), да осигури възможност на пострадалите лица да участват в наказателното производство, да гарантира правото на защита така, както същото е описано в чл. 30, ал. 4 от КРБ и чл. 15 от НПК, да гарантира спазването на принципа за публичност и т.н.



Както се вижда и от представените по-нататък примери от практиката на Европейския съд по правата на човека, всяко нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, всяко нарушаване на т. нар. процесуални аспекти на правото на живот по чл. 2 и забраната за изтезания и допускане на нечовешко или унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията, биха могли да се разгледат и като нарушения на принципа за равенство пред закона, а оттам при наличието на допълнителни факти – да се приемат и за форма на дискриминация, извършена от страна на държавата в лицето на нейните компетентни органи.

Първият пример, на който ще се спрем, обаче е от практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. Това е съобщение № 4/1991 г. – Л.К. с/у Холандия11. Подателят на съобщението е от марокански произход. Лицето посетило общинско жилище в Утрехт с цел да го наеме. По време на посещението и след това в присъствието на представител на общината около 20 души се събрали пред жилището, заявявайки, че не желаят повече чужденци, че вече не се чувстват сигурни дори на собствената си улица, тъй като постоянно се размахват ножове от чужденците, и заплашили, че ще подпалят къщата и ще изпочупят колата на имигранта. При следващото посещение на мароканеца случката се повторила, след което в общината била представена петиция от 28 жители на квартала против неговото настаняване. Мароканецът подал жалба в полицията, като твърдял, че е жертва на расова дискриминация съгласно чл. 137 от действащия в страната Наказателен кодекс. В своите отговори до Комитета държавата с някои дребни забележки не отрича фактическата обстановка. В полицейския доклад по случая било записано, че са разпитани 17 от общо 28-те лица, подписали декларацията. В определен момент наблюдаващият прокурор съобщил на адвоката на мароканеца, че случаят не е регистриран като криминален, тъй като не било сигурно дали е извършено престъпно деяние. Подателят на съобщението оспорил това заключение пред по-горестоящия прокурор, който 15 месеца след това не извършил нито едно действие. Едва след като адвокатът на мароканеца заявил, че ще заведе граждански иск срещу бездействието на прокурора, делото било внесено в съда. Мнението, изразено от прокурора пред съда, било, че подаденото оплакване e неоснователно и делото трябва да бъде прекратено. Разследващите органи и съдът разгледали случая единствено с оглед подадената петиция, но не и във връзка с останалата част от фактическата обстановка. Съдът отхвърлил оплакването на имигранта с мотива, че петицията не била с умишлено написано обидно съдържание и че същата не представлява акт, подбуждащ към расова дискриминация. В своето заключение Комитетът на ООН установява, че забележките и заплахите, отправени срещу мароканеца, представляват подбуждане към дискриминация и действия на насилие срещу лица с друг цвят на кожата и етническа принадлежност, което от своя страна представлява нарушение на чл. 4 от Конвенцията за премахване на всички форми на расова дискриминация. На следващо място Комитетът посочва, че създаването на законодателство, което забранява различните форми на дискриминация, вкл. и създаването на престъпни състави за някои форми на расова дискриминация, не означава само по себе си, че държавата е изпълнила своите международноправни задължения във връзка със защитата от дискриминация. Изхождайки от това разбиране, Комитетът установява, че е налице нарушение и на чл. 6 от Конвенцията, тъй като в конкретния случай разследването е било непълно, в следствие на което полицейските и съдебните производства не са били в състояние да гарантират на подателя на съобщението ефективна защита и обезщетение по смисъла на цитираната разпоредба.

Що се отнася до дейността на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация може да се посочи и неговата Обща препоръка № 31 относно превенцията на расовата дискриминация при администрирането и дейността на правосъдната система в областта на наказателното право12. Освен че са преповторени основните принципи, на които трябва да се основава всяко едно наказателно производство, будят интерес и някои пасажи относно конкретни действия, които трябва да бъдат извършени от разследващите органи и съда. Така например по отношение на задържането на чужденец, който е заподозрян в извършването на престъпление, се припомня правото на консулска защита съгласно чл. 36 от Виенската конвенция за консулските отношения, а по отношение задържането на бежанец е посочено правото на контакт с Върховния комисариат по бежанците. Относно мерките за неотклонение и по-специално задържането под стража е наблегнато на задължението на компетентните органи да се съобразяват с правата на задържаните, вкл. и със свободата на религията. Що се отнася до недопускането на дискриминация въз основа на религиозните вярвания и в по-общ смисъл въз основа на убежденията на физическите лица, могат да се посочат и две дела на Европейския съд по правата на човека, които визират положението на лишени от свобода и по-специално техния хранителен режим: единият е будист13, а другият – вегетарианец14. В общата препоръка на Комитета на ООН е обърнато внимание и на презумпцията за невинност. Отчетено е, че изказванията в публичното и медийното пространство, направени от представители на държавната власт относно вината на обвиняемите преди произнасяне на присъда от компетентния съд, са строго забранени, още повече ако същите съдържат и информация за расата, етноса или друга характеристика, присъща на личността на заподозрения, респ. обвиняемия или подсъдимия. Все пак трябва да се има предвид по аргумент от противното, че, ако в информацията или изказването не се прави преценка относно вината на заподозрените лица няма пречка и преди влизането в сила на присъдата да се посочват характеристики, свързани с личността на заподозрените, обвиняемите или подсъдимите, вкл. и тяхното гражданство, народност или етнически произход. Това би било и в унисон с друго основно право на човека, а именно – свободния достъп до информация, който съгласно практиката и на ЕСПЧ, е един от същностните принципи за всяко едно демократично общество15.

По отношение на формулираните в чл. 10 от ЕКЗПЧОС право на достъп до информация и кореспондиращата му свобода на изразяване на мнение, следва да се посочи, че в дейността на правозащитните органи често се поставя въпросът за съотношението между свободата на словото – от една страна, и от друга страна - правото на равно третиране и достойнството на лицата, които считат себе си за засегнати от съответното изказване. Този въпрос, разбира се, е свързан и с някои престъпления като например деянията по чл. 162, ал. 1 и чл. 164, ал. 1 от НК. Обидата по чл. 146 от НК и клеветата по чл. 147 от НК също биха могли да се посочат, като се има предвид задължението на съда по чл. 54 от НК да вземе предвид подбудите за извършване на деянието във връзка с индивидуализирането на наказателната отговорност. В настоящото изложение не би могло да се изследват в детайли различните аспекти на съотношението между свободата на словото и защитата от дискриминация, но е важно да се отбележи, разбира се, че преценката се прави винаги с оглед конкретиката на случая. Така например различни стандарти се приемат в зависимост от това дали словото произхожда от представител на властта или е насочено срещу него16, дали е част от политическо говорене17 и т.н. Отчита се и контекстът, в който са изказани или написани думите18. В рамките на делата Хендисайд с/у Обединеното Кралство19 и Лингенс с/у Австрия20 Европейският съд по правата на човека ясно посочва, че в демократичното общество от свободата на словото се ползват не само идеите или информацията с благоприятен прием или тези, които са безразлични на публиката, но и тези, които могат да засегнат, обидят или шокират държавата, част от населението или група хора. Съдът посочва, че това разбиране е отдавна установено според изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които обществото на практика не би могло да се нарече демократично. Ето защо при всяко ограничаване на свободата на словото трябва да се спазват стриктно изискванията за пропорционалност. Сложността при прилагането на тези принципи в практиката на компетентните органи ясно проличава в делото Йерсилд с/у Дания21, където Голямата камара на Съда по правата на човека се разделя на две по отношение на въпроса дали е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Що се отнася до т. нар. „слово на омраза“ би могла да се посочи и Препоръка R (97) 20 на Комитета на министрите на държавите – членки на Съвета на Европа. Съгласно тази препоръка понятието „реч на омразата“ следва да се разбира като термин, който обхваща всички изразни форми, разпространяващи, подбуждащи към, улесняващи или оправдаващи расовата ненавист, ксенофобията и антисемитизма или други форми на ненавист, основани на нетолерантност, вкл. нетолерантност, афиширана като агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност към малцинства, преселници и хора с имигрантски произход.

Относно въпроса за статута на жертва на словото на омраза може да се посочи съобщение № 30/2003 г., което е подадено до Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация22 от неправителствени организации на лица от еврейски произход, живущи в Норвегия. Случаят касае провеждането на марш в памет на нацисткия водач Рудолф Хес, както и изказванията на лидера на групата, организирала марша. Комитетът е установил нарушение на чл. 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, тъй като визираните в съобщението изказвания са съдържали идеи за расово превъзходство и омраза. Установил е нарушение и на чл. 6, тъй като образуваното наказателно производство е приключило с решение на Върховния съд, с което лидерът на групата е обявен за невинен. В конкретния случай относно изискванията за допустимост на съобщението по чл. 14 от Конвенцията държавата е възразила, че е следвало да се установи по отношение на всеки един член на неправителствените организации дали е жертва на посочените изказвания. Комитетът не е приел това възражение с аргумента, че в противен случай би се обезсмислил текстът на цитираната норма, съгласно който групи лица също биха могли да подават съобщения. Разбира се, по отношение на наказателните производства въпросът за статута на жертва стои по различен начин, но все пак трябва да се има предвид, че с оглед конкретиката на случая потенциална жертва би било всяко едно лице, принадлежащо към обществената група, спрямо която е насочено враждебното слово. В това отношение с оглед актуалната обстановка в Република България следва да се прави разграничение между изказвания, визиращи нелегални имигранти, и такива, насочени спрямо бежанци или лица, кандидатстващи за получаване на статут на бежанец – това в крайна сметка са отделни обществени групи. Също така трябва да се държи сметка дали изказването визира някои членове на тези групи или е генерализирано по отношение на цялата група23 – докато в първия случай такава реч би следвало в значително по-голяма степен да се ползва от свободата на словото, то във втория трябва да се приложи по-стриктен подход относно преценката дали речта не попада в обхвата на изключенията по чл. 10, пар. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Приключваме с анализа на съотношението между свободата на словото и защитата от дискриминация, за да обърнем внимание на един аспект от дейността на разследващите органи, който е описан и във вече цитираното съобщение № 4/1991 г. от практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. Всъщност липсата на разследване, некачественото разследване и въобще всеки един по-съществен порок в досъдебната и съдебната фаза, който е довел до неосъждането на извършител на престъпление с дискриминационен елемент, би могло на първо място да се възприеме като неизпълнение на разпоредби от международноправни актове, по които Република България е страна, но на следващо място с оглед конкретиката на случая може да се възприеме и като дискриминация от страна на държавните органи било спрямо жертвите на престъпното деяние, било спрямо самия извършител на престъплението. Този извод може да се направи при разглеждането на практиката на Европейския съд по правата на човека и Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница