Действащи лица

ЕДИП

Действащи лица:

ЕДИП

ТИРЕЗИЙ

ФОРБАС

2-ма СЛУГИ НА ЕДИП

I - СЦЕНА

Подир нощта се връща плахо слънцето,

унило свети иззад черни облаци

и с блясъка на тъжните си пламъци

ще зърне домове, от мор съсипани.

Денят ще ни покаже нощна пагуба.

Кого ще радва власт? Измамно щастие,

Под ласкав лик ти криеш толкоз бедствия!

Тъй както блъскат ветрове чукарите,

тъй както и в безветрие талазите

бичуват край морето скални зъбери,

така властта подвластна е на жребия.

Избягах от престола бащин, Полибов.

И аз изгнанник волен и безтрепетен

(кълна се , богове!) получих царството.

Но тръпна да не поразя с ръката си

баща си: тъй вещае в делфи лавърът

и сочи друго, по-голямо бедствие.

Какво по-страшно от отцеубийството?

Синовна клета чест! Позор са думите!

Че феб заплашва мен, сина, със ложето

на татко, с брак проклет, кръвосмесителен!

Прогони ме страхът от царство бащино.

Напуснах не като беглец родината,

Природо, не: несигурен във себе си,

зачетох твоите права. Сред ужаси

ти вдъхва страхове и невъзможното.

От всичко се боя, не вярвам в себе си!

Виж, виж, съдбата ми подготвя удари!

Какво да мисля? Чумата свирепствува,

враждебна срещу всички люде Кадмови,

и само мен щади! Но за какво ли зло?

Сред съсипни, сред нови погребения

сред нови сълзи и мъртвешки трупове

аз невредим стоя. Да, осъден съм

от Аполон, а чакам царство читаво

след своята вина! Отрових въздуха!

Не дъхва полъх свеж над запъхтените

от огъня сърца, не вее лекият

Зефир, изгаря огънят на Кучето,

а връз лъва немейски стъпва слънцето.

Реки безводни и безцветни злакове!

Пресъхна Дирка, а Исмен едва струи

и с мъка мокри дъното пресъхнало.

В небето плаваш мрачна сестро Фебова!

Светът унил бледнее в дните облачни.

И никаква звезда не блясва в нощите,

а тежък черен дим лежи навсякъде.

Подземен мрак покри небесни крепости

и вишни двори. Плод не дава зрялата

Церера: тръпнат жълти цветовете й,

но съхнат те и мре безплоден посевът.

И нищо не убягва на разрухата.

Че падат всички възрасти и полове,

че млад и стар, баща и син са свързани

от страшен мор. В едни и същи пламъци

горят съпрузи. Няма плач, ридания!

От толкова упорно зло зениците

пресъхнаха и, както става в крайности,

изчезват сълзите. Отнася болният

баща към тоя сетен плам детето си,

безумна майка мъкне син, забързана

и друг да хвърли в огъня. И нова скръб

се ражда от самата скръб. До мъртвите

се просват тия, що са ги погребвали.

Горят на чужди клади мъртъвците си.

И грабят огън, нямат срам злочестите.

В отделен гроб не се полагат костоте.

Горят ги – стига туй! Но доизгарят ли?

Отде дърва? Отде земя за гробове?

Оброк, изкуство – не спасяват болните.

Лечителите – грабва ги заразата.

Ръце издигам, проснат пред олтарите.

Аз искам близка смърт – преди родината

да падна мъртъв, не подир народа си,

не сетният мъртвец да бъда в царството.

I I - СЦЕНА

ЕДИП:

Сърцето чезне в двойно предусещане.

Когато радост о печал са смесени,

боиш се да узнаеш най-желаното.

Ти, братко на жена ми, ако в мъката

ни носиш помощ, бързай, обади ми я!

Ответът е в загадъчно пророчество.

Загадъчната помощ е отказване

от помощ.
КРЕОН:

Богът в Делфи крие тайните

с неясна реч.
ЕДИП:

И тъй да е, кажи ми я.

Едип едничък разгадава тайните.
КРЕОН:

За Лая бог изисква отмъщение,

кръвта да се изкупи чрез изгнание.

Едва тогаз денят ще е безоблачен,

а чист и безопасен ще е въздухът.
ЕДИП:

Но кой е погубител на владетеля?

Кажи, кого посочва Феб, наказвам го!
КРЕОН:

Нека известя спокойно страшното за слух и

взор.

Тялото ми е вдървено, вледенява се кръвта.

Нозе

в миг от двата снежни върха на Парнас отекна гръм,

трепна Фебовия лавър, храмът цял се разлюля,

светите касталски струи мигом спряха да текат.

Аполоновата жрица, заразмятала коси.

бе от бога обладана. Не дойде до своя кът –

в миг с един страхотен грохот екна свръхчовешки глас:

“Кротко ще грейнат звезди отново над Кадмова Тива,

ако напуснеш града и диркейските извори, госте.

Царската кръв те петни, а Феб от невръстен те знае.

Дълго не ще бъде с теб радостта ти престъпна.

Самичък

гнъсни човече, посян повторно в майчино лоно!”

Това, което готвя днес по божи зов,

е ваша длъжност пред праха на мъртвия,

та подлост да не осквернява скиптъра.

Ужасен страх отби дълга пред мъртвия.

Как, страх възпрял свещено задължение?

Да, страх пред Свинкса с песента му пагубна.

По божи зов да се даде възмездие!

Ти, в чиято власт е този вишен свод.

и ти, украса на всемира радостен,

ти, който движиш две по две съзвездия

и вековете с бързо колело въртиш!

И ти, на край безслънчев заповеднико!

Елате! Който е сразил с ръката си

цар Лая, да не найде мирно жилище,

ни вярна стряха, ни ръка приятелска!

Да го боли от скверен брак, от мерзък род!

Баща си да погуби сам с ръката си,

И стори туй, което не наоравих аз

(каква по-режка клетва?) Милосърдие

не ще получи той. Кълна се в царството,

което имам като гост, и в царството

напуснато, в пенатите си бащини

и в теб, Нептуне, татко, че с водите си

от две страни ти галиш бреговете ни.

Ела ти сам и потвърди словата ми

Ти, който движиш устните на кирската

Пророчица. Баща ми на преклонна връст

Да срещне своя сетен ден на трона си,

Меропа да познава само Полиба.

А жал не ще спаси от мен винивния.

Ала къде е станало позорнорто деяние?

На път за към листнатия касталски лес

той минал през една пътека трънеста,

където пътят се отправя в три страни.

Един минава през Фокида Бакхова.

Друг води до двуморската Сизифова

Земя, в оленските полета. Трети път

Се вие в дол дълбок, докосва блудните

Води на Илис и пресича брода му.

Нападат го с ножове там разбойници

И те извършват тайното деяние.

I I I – СЦЕНА

ЕДИП:

Божествени! Ти, който си най-близкият

Езикът ми е бавен, колебае се:

не се чуди, великодушни! Скрита е

за слепия голяма част от правдата.

Но щом ме викат Феб, родина – следвам ги.

та да изтръгнем тайната!

Какво вещаят кобните знамения,

Кажи! Ще слушам със ухо безтрепетно,

Че крайната беда ни прави сигурни.

Ще пожелаваш днешните нещастия!

Небето пожела единствено да знам

кой в царска кръв е опетнил ръцете си.
ТИРЕЗИЙ:

Ни птицата, която пори въздуха,

ни жилата от жива плът откъсната,

ще каже. Тук са нужни други пътища.

Лай трябва сам да дойде тук от царството на мрака, за да назове убиеца.

Земята трябва да разтворим, Плутона

суров да молим, да изтръгнем сенките

на ада: дълг свещен, предай го някому.

Не бива ти, най-първият в държавата,

да слизаш там.

Креоне, заеми се ти,

в държавата след мене ти си първият.

I V - СЦЕНА

ЕДИП:

Кажи, макар че скръб четем в очите ти,

Да кажа? Моят страх мълви противното.

Ако не те вълнува Тива гинеща,

мисли: роднински дом изпуща скиптъра.
КРЕОН:

Ще искаш да не си узнал желаното!

Незнанието не лекува бедствия.

Ти, значи, криеш цяра за избавата?
КРЕОН:

При страшен цяр отбягваме лечение.

Кажи словата инак под мъчения

Мощта на царя гневен ще почувствуваш!
КРЕОН:

Понякога царете мразят словото,

което искат да им бъде казано.
ЕДИП:

Негоднико, ще заплатиш за всички ни,

ако не кажеш тайната на обреда!
КРЕОН:

Аз моля да мълча. Нима възможна е

по-малка волност?
ЕДИП:

Волното мълчание

вреди на царя повече от словото.
КРЕОН:

Щом да мълчим не можем, нещо можем ли?

Рушиш властта мълчейки пряко заповед!

Спокойно слушай тази реч изтръгната.

Та кой е страдал за слова наложени?

Далеч оттук, в полята напоявани

от Дирка, има черен лес от дъбове.

Под тях тъй тъжна, слънчев зрак не виждала,

сред вечен хлад се стича влага ледена.

Край мъртвите води лежи тресавище.

Когато жрецът стигна тук, спря тутакси,

че този кът същинска нощ предлагаше.

Твърдта се разкопава, хвърлят грабнати

от гроб огньове. В черно одеяние

гадателят разтърсваше главата си.

А плащът скръбен стига до нозете му.

В злокобна дреха мрачен стъпва старецът.

Мъртвешки тис притиснал е косите му.

И после вкарват чернорунни агнета

и черни крави. Плам поглъща годтбите

и живи трепкат в огъня животните,

зове той сенките и него, царят им,

пазителят на границите адови.

Изрича реч магическа и с яростни

Слова нарежда нещо за смирение

или принуда на душите. В огъня

възлива кръв, изгаря цели жертвите,

изпълва с кърви трапа. И над всичко туй

разлива бяло мляко, лее с лявата

ръка и вино, пак реди с вторачени

в земята взори и зове неистово.

Най – сетне Лай, след не едно повикване,

издигна срамно чело, скрит от другите.

Но жрецът настоява, удвоява той

молитвите и Лай откри лицето си

пред всички нас. Ужасно за изричане!

Застана страшен, с кърви на снагата си,

със мръсна кал в косите и със яростни

уста мълви: “О, страшна къщо Кадмова,

винаги доволна от пролята родна кръв!

Въртете тирси и с ръка възторжена

Разкъсайте децата си! Че майчина

Любов за Тива значи грях! Погубва те,

родино, престъпление не божи гняв.

Не ти вреди южнякът с полъх тягостен,

ни жадната земя със знойно дишане,

а кървав цар, получил за извършено

убийство скиптър и постеля бащина.

Проклети са децата му, но по-проклет

е той, повторно оплодил съдбовната

утроба, като вкарва в нея себе си

и с майка си създава род от грешници,

и – нещо чуждо даже на животните –

той сам си ражда братя! Зло заплетено,

чудовище от сфинкса по-загадъчно!

Ти, с кървавия жезъл във десницата!

Ще гоня аз, един неотмъстен баща,

и теб и Тива – с брачната Ериния

и с бич срещу виновните. Ще срутя аз

домът греховен, ще срутя и пенатите,

за да побегнеш. По-бързо от земята си

гонете тоя цар! Пръстта, напусната

от скверен крак, ще възроди тревите си,

гората ще възвърне красотата си.

А Гибел, Смърт, Зараза, Чума – негова

достойна свита – ще напуснат края ни.

Ще иска да избяга сам от нашата

земя, но ще забавя аз нозете му

и ще го спра. И ще пълзи несигурен,

ще лучка тъжен път с тояга старческа.

Вземете вий твърдта му, аз – небето му!”
ЕДИП:

Снага и кости стинат в тръпка ледена.

Винят ме, че съм сторил туй, което е

мой страх. Но бракът на Меропа с Полиба

отрича тоя срам. А Полиб, жив е той,

ръцете ми оневинява. Двамата

от срам и кръв ме пазят. И какво тежи

над мене? Дълго преди мойто идване

смъртта на Лая в Тива са оплаквали.

Дали се мами жрецът, или богът е

Суров към Тива? Не, разбрах коварството:

пророкът мами, криейки лъжата си

зад бога, и ти обещава трона ми!
КРЕОН:

Как, аз сестра си да сваля от трона й?

Ако дългът свещен на кръвно близкия

към моя днешен сан не ме задържаше,

самата царска участ би ме плашила

с безбройните си грижи. Можеш сигурен

да смъкнеш тежестта на власт премазваща.

С един по-скромен чин ще си по-сигурен.

Съветваш ме самин да снема тежкия

за мене скиптър?
КРЕОН:

Бих съветвал друг човек,

все още волен да избира пътя си.

Но ти си длъжен да търпиш съдбата си.

Най-верен път на жадния да властвува:

за мир и сън говори, за умереност,

но често зад мира стои немирникът.

Не ме ли брани дългата ми преданост?

Тя дава на подлеца път към подлости.

Освободен от царско бреме, радвам се

на царска чест, дома се стичат граждани

и в смяната на дните няма ни един,

във който дари не отрупват близкия

до трона. Почест, пиршества – и силата

да дам на много люде благоденствие, -

какво ми липсва, за да бъда в щастие?

Каквото нямаш. Алчен е страхливецът.

Без съд ли падам аз, като престъпник ли?

А мигар вий обсъдихте живота ми?

Тирезий чу ли мене? Ала ето ме –

виновен! Дадохте ми пример – следвам ви!

Но ако аз съм чист?

За царя смътното е страшно като ясното.

КРЕОН:

Страх истински

Щом пуснеш обвиняемия – мрази те!

Да гине подозрително!
КРЕОН:

Ражда се

омразата!
ЕДИП:

С боязън пред омразата

не си за цар. Страхът опазва царството.
КРЕОН:

Жесток владетел се бои от людете,

които се боят от него. Връща се страхът

към свой източник.

ЕДИП:
Виновника

запрян пазете в каменно подземие.

V - СЦЕНА
ЕДИП:

Отново страх и грижа е в душата ми,

небе и ад коворят, че виновният

за Лаевата смърт съм аз. Но чистата

душа, позната по-добре на себе си,

отколкото на бога, недоволствува.

Аз помня как със удар на кривака си

веднъж убих при среща старец някакъв

и го изпратих в ада, че с колата си

той гордо пръв ме блъсна. То бе някъде

далече, на фокидско кръстопътище.

Разсейте, роби мои, страховете ми.

Кажете ми, кога напусна Лай живота си,

в разцветна връст или във старост немощна?

Ни млад, ни стар, но вече застаряваше.

Голяма свита ли го съпровождаше?

Мнозина в пътя труден се залутаха.

Малцина верни следваха колата му.
ЕДИП:

Били ли са убити царски спътници?

Един останал, смел и верен, с мъртвия.

ЕДИП:

Разбирам, да... Съвпада броят, мястото...

Десет жътви минаха.

V I - СЦЕНА

СТАРЕЦ:

на татко ти. Че Полиб е сред мъртвите.

От вси страни суров ме блъска жребият.

Кажи ми, как умря баща ми, бедният.
СТАРЕЦ:

Отлитна в кротък сън душата старческа.

Лежи баща ми мъртъв, ала не убит!

Да, мога да издигна чисти своите

Ръце без страх, че в кърви са оцапани!

Но има по-ужасно прорицание!
СТАРЕЦ:

Престолът ще разсее страховете ти.

Бих станал цар, но се боя от майка си.

Страхуваш се, а тя те чака трепетна.

Възпира ме синовната привързаност.

Вдовица изоставяш?

Ето ужасът!

Кажи, каква боязън е в сърцето ти?

Аз знам да пазя царски тайни, вярвай ми.
ЕДИП:

Аз тръпна от предречен брак със майка си.

Не бой се от нелепи празни работи!

Не е Меропа твоя майка истинска.
ЕДИП:

Отде си чул за тайната съпружеска?

Ръцете ми те връчиха на майка ти.

Ти неи си ме дал, но от кого ме взе?

От пастир по планински снежни върхове.

Защо си бил из тия горски кътища?

Защото в Китерон пасях добитъка.

Кажи ми някой белег на снагата ми.

Желязо бе проболо стъпалата ти.

Подутите нозе ти дават името.
ЕДИП:

Но кой е този, който мене в твоите

ръце подаде?
СТАРЕЦ:

Той пасеше царските стада,

началник бе на говедарите.
ЕДИП:

А името му?

Паметта на стареца

отпада под товара на годините.
ЕДИП:

Дали ще го познаеш по чертите му?

Възможно е да го позная. Случва се,

лек знак възбужда спомени забравени.
ЕДИП:

Да се сберат стадата с говедарите

пред светите олтари! Бързо, свикайте,

слуги, при мене главните надзорници!

Съдба ли, разум ли е скривал тайната –

навеки скрито нека бъде скритото!

Че често се разкриват лоши истини.

ЕДИП:

Каква беда по-страшна от сегашната?

С огромен труд издирваш трудни работи.

Сега се сблъскват царя и държавата –

Неща еднакво важни. Дръж средината.

Не бързай, сам ще се разкрие жребият.
ЕДИП:

Не бива да разтърсвам крепко щастие,

но правя опит в миг на крайно бедствие.
СТАРЕЦ:

Не ти ли стига царското достойнство?

И тъй да е ще търся потеклото си,

додето може.

V I I - СЦЕНА

ЕДИП:

Ето го и него,

Припомняш ли си името лицето му?

Видът му ми говори нещо. Погледът

не е съвсем познат, ала и чужд не е.
ЕДИП:

По времето на Лай си пасъл тлъстите

Стада в горите китеронски, тъй ли е?

ФОРБАС:

зелена злачна паша на стадата ни.

А мене да познаваш?

Колебая се.

Дете на него давал ли си някога?

Кажи! Мълчиш? Защо посърна взора ти?

Ти дириш думи? С бърза реч е правдата.

Ти будиш в мен заспали стари спомени.

Признай, за да не кажеш под мъчения!

Дарих му младенец, но той не можеше

да диша въздух и да гледа слънцето.
СТАРЕЦ:

О, бог да пази! Жив е той, и жив да е!

Защо твърдиш, че туй дете загинало?

Желязо, през нозете му прекарано,

ги свързваше; подута бе край раните

и в огън лют изгаряше снагата му.

Какво ще питаш още? Ей съдбата ти!

ЕДИП:

Чие бе туй дете?

Не казвам, клел съм се!

Я дайте огън, да разтурим клетвата!

По този кървав път ли дириш правдата?

Пусни ме, милост!
ЕДИП:

Ако аз в очите ти

съм див и груб, мъстта е във ръцете ти.

Кажи, чие бе то, коя е майка му,

баща му кой е?
ФОРБАС:

Рожба на жена ти е!

Зини, земя! Владетелю на сенките,

смъкни, о царю, в дъното на Тартара

погазилия връзките родителни!

Безчестната глава разбийте с камъни,

сразете с меч! И нека и баща, и син

ме погнат с нож! Мъже, въоръжете се

насреща ми и нека този болен град

да ме замерва с огъня на кладите!

Престъпник на века, омраза божия

и смърт на правото свещенно, бродя аз,

достоен за смъртта в деня на първото

дихание! Прости се със живота си!

Дръзни на нещо, равно на делата ти!

Върви, със бърза стъпка влез в чертозите

и поздрави с честити рожби майка си!

ВЕСТИТЕЛЯТ:

Като видя съдбата си предречена,

ужасното си потекло и своята

вина, Едип самин наказа себе си.

Отправи се враждебен към палатите

и полетя към стаята ненавистна –

като лъвът в пустинята на Либия,

разтърсил жълта грива над челото си.

Лицето му е бясно, взорът – яростен.

И стон, и глухи вопли, и студена пот

струи. Заплашва той с уста разпенени

и блика страшна болка из гърдите му.

Суров той готви нещо страшно в себе си,

подобно на съдбата му. Улавя той

с ръка нечиста меча си и го изтегля.

“Да, но ще изкупиш ли с тъй кратка казън

толкоз престъпления? С едничък удар

всичко?

Та умирайки,

ти плащаш за баща си. Да, но майка ти,

проклетите ти рожби и родината,

платила с гибел твоите злодействия?

Това не можеш заплати. Природата

която за Едип смени закона си

с нечувани зачатия, би трябвало

да ми измисли нови наказания:

живот и смърт, живот и смърт, и винаги

да се възраждам, за да страдам винаги

със нова казън. Своят ум използувай!

Ако смъртта не се повтаря, нека е

поне по-дълга: избери си бавна смърт!

Та без да си сред мъртвите, от живите

изключен, да умреш преди смъртта си ти!”

Бесен е!

Страните му горят в сурови пламъци;

едвам стоят очите в свойте орбити.

Лицето му е диво, дръзко, яростно,

като на луд. Изви срещу лицето си

ръце и страшно изрева. Вторачени,

сами се устремяват към ръцете му,

към удара, очите му неистови.

Извил ръце, той дири с жад очите си

и в миг изтръгва очните си ябълки

от корен. Ала впити в празнините им,

ръцете му разкъсват с нокти празните

вместилища на зрака и свирепствуват,

надхвърляйки – напразно – всяка граница.

Така се плаши той от зрака! С вдигната глава следи небето с празни орбити,

изпитва свойта нощ. Откъсва късове

висяща плът и други кървища.

Ужасен дъжд се стича по лицето му

И бълват кръв разкъсаните съдове.
ХОР:

Нас ни води съдбата, сторете й път!

И тревожните грижи не ще променят

съдбовните нишки на тоя живот.

И каквото търпим ние, смъртният род,

и каквото направим, все свише е то,

че Лахеза преде отредения дял,

който никой не може да върне назад.

Всичко живо върви в начертания път

и началният ден дава сетния ден.

Та не може и бог да обърне това,

Дето само по свои причини тече.

И за всеки върви неизменният ред,

не помагат молби. На мнозина вреди

и самият им страх. Че мнозина от страх

пред съдбата са стигали свойта съдба.

I X - СЦЕНА
ЕДИП:

Пророче, тебе, вожд и бог на правдата,

Зова! Дължах баща си аз на жребия.

Измамни Фебе, одолях съдбата си!

Със плаха стъпка следвам блудни друмища,

с нозе изнасям дири нерешителни

и в сляпа нощ вървя с ръка трепереща!

Вървя стремглав със стъпките си хлъзгави.

А вие с изнурена и натегнала

от болест плът и с дух угаснал, гледайте:

аз тръгвам! Отдъхнете си! Очакват ви

по-ведри небеса! И всички проснати

без сили, ще поемат дъх живителен.

О, дайте помощ и на безнадеждните.

Изтръгвам всеки смъртен грях със себе си.

Съдба насилна, Страх от болест гибелна,

Зараза, Черен мор и бесни горести –

с мен, с мен вървете, вие сте ми спътници!