Дейвид Атънбъро Животът на Земята



страница11/14
Дата03.01.2022
Размер1.53 Mb.
#113251
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org)
Свързани:
Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org), Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org), Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org)
10. Тема с вариации

Застанете за известно време тихо и неподвижно сред някоя гора на остров Калимантан и може би ще успеете да зърнете едно малко, пухкаво, дългоопашато животинче, което притичва на четири лапички по клонките на храстите и по земята, като любопитно проучва всичко наоколо с острото си носле. По външност и поведение то доста прилича на катерица. При всеки неочакван звук то застива на място, тревожно ококорило лъскавите си като мъниста очички. След това също така внезапна започва отново да снове напред-назад, потрепвайки с дългата си опашка. Но когато открие нещо за ядене и вместо да започне да го гризе с предните си зъби, животинчето разтваря широко уста и задъвква енергично с огромна наслада, изведнъж разбирате, че пред вас стои нещо много по-рядко и интересно от обикновена катеричка. Това е тупайя.

Тупайята е може би най-многоликото животно в света. Местните жители на Калимантан го смятат за вид катеричка — това означава и името „тупай“, с което учените нарекли цялото семейство. Първите европейски учени, успели да уловят тупайя, открили, че дребните остри зъбчета коренно се различават от тези, характерни за гризачите, и я нарекли дървесна земеровка. Някои учени пък били на мнение, че известни особености в половите органи я сближават с торбестите. Преди половин век един прочут анатом, който изследвал в големи подробности черепа на тупайята, отбелязал неочаквано големите размери на мозъка й. Той я обявил за прародител на маймуните и я класифицирал в техния разред.

Спорът около тупайята още не е приключил. Днес повечето специалисти са на мнение, че тя не може да се смята за прародителска форма на маймуните и че мястото й е по-скоро сред земеровките. Но в нея са събрани черти на толкова много различни бозайници, че нищо чудно точно така да е изглеждал общият прародител на всички плацентни бозайници. И наистина, ако се съди по изкопаемите скелети, първите бозайници, които са припкали из горите по времето на динозаврите, много са приличали на нея: с малко тяло, дълга опашка и остра муцунка и по всяка вероятност покрити с козина, топлокръвни, енергични и насекомоядни.

Господството на влечугите продължило много дълго. Те завладели света преди около 250 млн. години. Отначало пасели буйната блатна растителност и листата на дърветата. След това се появили месоядни форми, които започнали да изяждат тревопасните. Други пък се хранели с мърша. Плезиозавпите и ихтиозаврите кръстосвали моретата и ловели риба. А във въздуха господари били птерозаврите И изведнъж преди 65 млн. години всички тези същества изчезнали.

В горите на Земята се възцарил покой. Нямало вече гигантски чудовища, които помитали всичко по пътя си. Но из храсталаците продължавали да ловят насекоми малките, подобни на гупайя бозайници, които живеели тук още отпреди появата на динозавврите. Така продължило неколкостотин хиляди години. Според човешките представи това изглежда цяла вечност, но геологически е само един миг. А от гледна точка на еволюцията това бил период на стремителен, главозамайващ прогрес. През него малките насекомоядни животинки създали потомци, които запълнили всички празнини, останали след залеза на динозаврите, и с това положили началото на основните групи бозайници.

Тупайята не е единственият примитивен насекомояден бозайник, оцелял до наши дни. В разни кътчета на Земята живеят и други. Много от тях носят заблуждаващи имена, които показват колко трудно е било за хората да разберат истинската им природа. Освен тупайята в Малайзия живее и едно неугледно на вид раздразнително същество с дълга муцунка и щръкнали мустаци, силно вонящо на гнил чесън, наречено, незнайно защо, лунен плъх. Най-големият представител на насекомоядните живее в Америка. Понеже умее да плува, наричат го видровидна земеровка. Пак там се срещат и цяла група насекомоядни с големина на плъх, които подскачат на дългите си, елегантни крака и имат тънки подвижни хоботчета, заради които им е дадено името слонови земеровки. В Куба е живеело насекомоядно животно, наречено соленодон, но последният жив екземпляр е бил видян през 1909 г. и не е изключено то вече да не съществува. Един близък на него вид процъфтява и до днес на съседния остров Хаити. А в Мадагаскар живее цяла група от тях — някои ивичести и космати, други с бодли на гърба, наречени тенреци.

Но не всички насекомоядни са рядко срещани животни с ограничено разпространение. Един от най-обикновените полски обитатели из цяла Европа, таралежът, също е примитивно насекомоядно и не се различава толкова много от останалите, стига да се абстрахираме от бодлите му. Те са видоизменени косми и нямат отношение към произхода му. Не бива да забравяме също и земеровките. В много части на света гъмжи от тях — те тичат сред опадалите листа край живите плетове и в гората, вечно неспокойни и забързани. Макар и едва да достигат 8 сантиметра от носа до опашката те са много войнствени и нападат всяка срещната по-дребна животинка, включително и себеподобните си. За да се изхранват, земеровките се нуждаят всеки ден от големи количества земни червеи и насекоми. Към тяхното семейство се числи и най-малкият бозайник на Земята — белозъбката пигмей. Тя е толкова малка, че спокойно се промушва през проходи, не по-широки от молив. Земеровките общуват помежду си посредством пронизително писукане. Те издават и звуци с много висока честота, недоловими за човешкото ухо. Зрението им е много слабо и имаме основание да предполагаме, че ултразвукът им служи за ехолокация.

Някои видове земеровки са преминали към воден начин на живот и се хранят с безгръбначни. В Европа живеят представители на два такива рода, близки помежду си. Това са десманите. Едните се срещат в Съветския съюз, другите — единствено в Пиренеите. Те използват дългите си подвижни носове като шнорхели, които стърчат над водата, докато притежателите им си търсят храна под водата.

От групата на земеровките са се развили и животни, които си търсят храна единствено под земята. Това са къртиците. Ако се съди по подобните на гребла предни крака и силно развития раменен пояс, твърде вероятно е прародителите на къртицата да са били водни земеровки, а тя просто да е пригодила плавателните им движения към прокопаването на подземни тунели. Под земята козината затруднява механически движението, но повечето къртици живеят в области с умерен климат и кожухчето им трябва, за да ги топли. Ето защо козината им е станала извънредно къса и без определена посока на отделните косми — тя се сляга на всички страни и притежателят й може да се движи е еднаква лекота както напред, така и назад по своите тесня проярди. В подземните ходове от очите няма голяма полза. Дори и да имаше някаква светлина, за да може къртицата да вижда, в очите й непрекъснато би влизала пръст. Затова те са силно редуцирани. Но все пак къртицата трябва по някакъв начин да открива плячката си. За тази цел тя има в двата края на тялото си по един сетивен орган — също като трамваен вагон. Отпред най-важнй са не очите, а носът, покрит с безброй чувствителни власинки, който е едновременно и обонятелен и осезателен орган. В задния си крайпък има къса като чуканче опашка, също покрита с власинки, с чиято помощ усеща какво става зад гърба й. Американската звездоноса къртица има и още едно приспособление — елегантна розетка от меки мустачки около носа, които може да протяга й прибира. Това е допълнителен осезателен орган, а може би с него къртицата долавя и промените в химичния състав на въздуха.

Къртичите тунели са не само подземни проходи, а и капани. Нищо не подозиращите земни червеи, бръмбари, ларви на насекоми, които си пълзят в пръстта, внезапно пропадат в къртичия тунел. А къртицата, обхождайки владенията си, събира „реколтата“. Вечно забързана, тя успява поне веднъж на всеки 3–4 часа да навести всяка педя от обширния си лабиринт и всекидневно изяжда огромно количество червеи. В редките случаи, когато в тунелите се събира повече храна, отколкото стопанката им е в състояние да погълне, тя събира неизядените червеи, парализира ги с по едно ухапване и ги складира в подземния си килер. В подобни складове са били откривани по няколко хиляди парализирани червеи.

Отделни видове насекомоядни отдавна са се приспособили към хранене с определени безгръбначни — мравки и термити. Пределно ясно е кой е най-удобният за тази цел инструмент — дългият, лепкав език. Много неродствени помежду си видове, преминавайки към тази храна, са придобили такива органи независимо един от друп, Такъв език имат намбатът, австралийският торбест мравояд, а също и ехидната. Дори у насекомоядните птици, като кълвачите и въртошийките, се е образувал дълъг език, който се прибира в специален отвор на черепа, а у някои преминава в очната кухина. Но най-краен вариант на подобен език се появил у ранните плацеитни бозайници.

В Африка и Азия живеят седем различни вида панголини — средно големи животни с дължина до един метър, с къси крака и дълга, яка, залавяща се опашка. Най-големите панголини могат да протягат езика си на 40 сантиметра извън устата. „Калъфката“, в която се прибира езикът, преминава през гърдите на животното и се съединява с таза. Панголинът е изгубил всичките си зъби, а от долната му челюст са останали две тънки костици. Мравките и термитите, уловени от лепкавия език, попадат в стомаха и се смилат от движенията на мускулестите му грапави стени. Често в стомаха на панголина има и камъчета, които подпомагат храносмилането.

Беззъб и муден, панголинът се нуждае от надеждна защита. Той е покрит с броня от рогови люспи, наредени като керемидки. При най-малката опасност прибира главата си към корема и се свива на топка, здраво увит с мускулестата си опашка. От собствен опит съм се убедил, че няма земна сила, която да принуди веднъж свилия се панголин да се разпусне. А ако държите да го разгледате добре, не ви остава нищо друго, освен да го оставите на мира, докато се поуспокои, плахо подаде глава и се заклати тромаво по пътя си.

Човек може да си помисли, че на панголина му е нужна защита не само от хищници, но и от мравките и термитите, които му служат за храна. В действителност коремът му е почти гол и изглежда лесно уязвим. Наистина животното може да затваря ноздрите си с помощта на специални мускули, но освен в тези свръхчувствителни области той сякаш е напълно безразличен към ухапванията на мравките. По-скоро те дори му доставят удоволствие, също като на птиците, които сами примамват мравките по тялото си. От време на време панголинът наежва люспите си и чака мравките да полазят по кожата му и да унищожат паразитите, от които не може сам да се отърве. После, според една от версиите, той затваря люспите си заедно с мравките в тях и бърза към най-близката рекичка, за да се окъпе. Водата отнася мравките и с това панголинът завършва тоалета си.

В Южна Америка живее една своеобразна група бозайници, хранещи се с насекоми, които са се отделили от останалите още в дълбока древност. Техните прадеди са били сред онези плацентни бозайници, които преди 63 млн. години мигрирали от север през Панама и се смесили с торбестите. Но този мост от суша не просъществувал дълго. След няколко милиона години той потънал под водата. Така континентът отново се оказал откъснат от всякаква друга суша и животните на него се развивали в изолация. След време връзката се възобновила и от север отново нахлули животни, в резултат на което повечето нововъзникнали живо-, тински видове в Южна Америка изчезнали.

Но не всички. Сред оцелелите най-малко специализирани са броненосците. Както и панголините, те са защитени с броня — оттук и името им. Бронята им се състои от широк щит, покриващ раменете, и още един върху таза, а между двата — няколко полупояса, които придават на тялото известна гъвкавост.

Броненосците се хранят с насекоми и други безгръбначни, с мърша и всякакви дребни животинки от рода на гущерите, които успеят да уловят. Обичайният им метод за търсене на храна е ровенето в земята. Всички броненосци имат тънък нюх и щом подушат нещо годно за ядене, изведнъж започват трескаво да копаят, изхвърляйки зад гърба си фонтан от пръхт. При това те не отделят нос от земята, сякаш се боят да не изгубят миризмата, нетърпеливи да се доберат по-скоро до храната. Като ги гледа, човек се чуди как успяват да дишат. Всъщност те не дишат. Надарени са с удивителната способност да задържат дъха си до шест минути, дори когато копаят. Тази тяхна изумителна дарба кара да звучи правдоподобно една от забавните истории, които разказват местните жители на Парагуай. Те твърдят, че когато някой броненосец стигне до река, той влиза направо във водата, продължава спокойно да върви по дъното, теглен надолу от тежката си броня, и излиза на другия бряг, без изобщо да забави крачка.

Днес съществуват двайсетина вида броненосци, а някога са живели много повече, в това число и един с чудовищни размери, затворен в цяла куполовидна броня — колкото малък автомобил. Неотдавна е била открита една такава вкаменена броня и по всичко личи, че първобитните хора са я използвали за колиба. Сред съвременните видове най-голям е гигантският броненосец, обитаващ горите на Бразилия. По размери той е приблизително колкото свиня. Както всички членове на своето семейство той се храни почти само с насекоми и поглъща големи количества мравки. Малкият трипоясен броненосец в Парагуай тича на върховете на ноктите си — същинска играчка с пружина. Той е прочут с това, че може да се свива на малко, неуязвимо клъбце. А в аржентинските пампаси живеят мънички космати броненосци, които приличат на къртици и рядко излизат над земята. Всички броненосци имат зъби. У гигантския те са около сто — рекорден брой за един бозайник, но са дребни, конусовидни я еднотипни.

Южноамериканските мравояди обаче, както и африканските панголини, напълно са изгубили зъбите си. Те принадлежат към три вида. Най-малкият, мравоядът пигмей, живее само по дърветата и се храни единствено с термити. Голям е колкото катеричка, има мека златиста козина и челюсти, удължени напред като къса тръбичка. Неговият по-едър роднина, тамандуа, е голям колкото коткащ опашка, пригодена за залавянед с къса остра козина. Той също живее по дърветата, но често слиза на земята. А в откритите равнинни местности, там, където термитниците са наредени един до друг като паметници в гробище, живее най-големият от трите вида — гигантският мравояд. Той е дълъг близо два метра. Опашката му е огромна и се развява на вятъра като знаме. Предните му крайници са криви, а ноктите им са толкова дълги, че мравоядът трябва да ги прибира навътре и да стъпва на външния ръб на ходилото. С такива нокти за него не е проблем да пробива стените на термитниците, сякаш са направени от хартия. Беззъбите му челюсти са източени напред в тръбовидна муцуна, по-дълга от предните му лапи. Когато се храни, дългият му змиевиден език се стрелка с голяма скорост напред-назад през тесния отвор на устата и прониква дълбоко в лабиринтите на разрушения термитник.

Всички мравояди се движат сравнително бавно. Дори човек може да надбяга гигантския мравояд. А тъй като тези животни са беззъби, те изглеждат доста беззащитни и на пръв поглед е трудно обяснимо защо при тях липсва бронята, с която са защитени и панголините, и броненосците. Но мравоядите пигмеи и тамандуа се хранят с мравки и термити, които живеят по дърветата; и те самите прекарват по-голямата част от живота си сред клоните, далеч от хищниците. А пък гигантският мравояд не е толкова беззащитен, колкото изглежда. Ако уловите някой от тях с ласо, той може да се обърне и да се хвърли към вас, размахвайки в сляпа ярост предните си лапи. И ако се добере до вас с огромните си криви нокти, надали бихте успели да се изтръгнете от прегръдката му. Разказват, че веднъж в саваната открили вкопчените едно в друго тела на ягуар й мравояд. Мравоядът бил ужасно изпохапан от зъбите на ягуара, но ноктите му, забити докрай в гърба на хищника, не отпуснали желязната си хватка дори и в смъртта.

Всички животни, за които стана дума досега, се хранят с пълзящи насекоми. Но както знаем, насекомите могат и да летят. Опънете нощем едно бяло платнище в някоя тропична гора, осветете го с живачна лампа, чиято светлина е особено примамлива за насекомите, и след няколко часа ще се съберат невъобразимо количество всевъзможни насекоми — грамадни нощни пеперуди, от чиито крила се рони прашец, богомолки със събрани в лъжлива молитвена поза предни крака, бръмбари, които пристъпват бавно и отмерено като роботи, огромни щурци, майски бръмбари с разклонени антени и такова стълпотворение от комари и мушици, че зад дебелия им слой се губи светлината на лампата.

Насекомите започнали да летят преди около 300 млн. години и въздушните простори били само техни до появата на летящите влечуги от рода на птерозаври-те 100 млн. години по-късно. Не знаем със сигурност дали влечугите са летели през нощта, но това не е много вероятно, като се имат предвид проблемите им с поддържането на постоянна телесна температура. След това на тяхно място дошли птиците, но едва ли по онова време нощните птици са били повече, отколкото днес, което ще рече, че са били съвсем малко. Затова животните, които успеели да овладеят изкуството на нощния полет, ги очаквало невиждано пиршество от нощни насекоми. Това се удало на една друга разновидност насе-комоядни.

Можем да добием известна представа за това как бозайниците са се озовали във въздуха. В Малайзия и Филипините живее едно същество, толкова странно, че зоолозите се принудили да го класифицират в отделен разред. Това е кожокрилът. Голям е приблизително колкото едър заек, но цялото му тяло, от врата до върха на опашката, е облечено с наметало от пухкава козина, изпъстрена в бледосиво и кремаво. Когато увисне на някой клон или се сгуши до стъблото на дървото, окраската му го прави почти невидим. А щом разпери крака, наметалото му се превръща в летателна ципа. Веднъж попаднах в една гориста местност в Малайзия, където хората твърдяха, че има много от тези чудновати създания. Започнах внимателно да оглеждам с бинокъла си едно подходящо дърво, като се взирах във всяка издатина по стъблото и клоните. Тъкмо реших, че на него няма нищо, и обърнах поглед към друго дърво, когато с крайчеца на окото си зърнах как една голяма четвъртита сянка се отделя от стъблото и полита настрани. Спуснах се след нея, но тя се приземи в подножието на едно дърво на около стотина метра от мен и докато стигна дотам, животинчето вече беше нависоко и продължаваше да скача нагоре, като си служеше едновременно с двете предни лапи и си помагаше ту с едната, ту с другата от задните. Кожата му се вееше около тялото като стар халат.

Техниката на полета, с която си служи кожокрилът, се прилага и от други животни. Торбестата летяща катерица планира във въздуха по същия начин. Това умение се е развило и у две групи катерици. Но кожокрилът притежава най-голяма, обхващаща цялото тяло летателна ципа и вероятно се е научил да лети преди всички останали бозайници, тъй като принадлежи към тяхна много примитивна група и очевидно е произлязъл непосредствено от насекомоядните си предци. След като усвоил всички тънкости на новия си начин на живот, той си останал непроменен, тъй като нямал съперници. Кожокрилът не може да се смята за родственик на прилепите, тъй като анатомичното му устройство е принципно различно. Но все пак по него можем да съдим за стадиите на развитие, през които вероятно са преминали някои ранни насекомоядни, докато овладеят изкуството да летят с криле и се превърнат в такива превъзходни аеронавти като прилепите.

По всичко личи, че това е станало в дълбока древност, тъй като са били открити вкаменелости на напълно оформени прилепи, датиращи отпреди 80 млн. години.

У прилепите летателната ципа започва не от китката, както при кожо-крилите, а от удължения втори пръст: Двата други пръста образуват подпори, обърнати назад към свободния край на крилото. Единствено палецът е къс и свободен. Той е запазил нокътя си, с който прилепът си прави тоалета и се залавя при катерене. На гръдната му кост се е развил кил като у птиците. Върху него се залавят мускулите, които движат крилете.

Прилепите притежават много от приспособленията на птиците, посредством които се намалява телесната маса. Костите на опашката, опъващи летателната ципа, са се изтънили като сламки или въобще са изчезнали. Наистина прилепите не са изгубили зъбите си, но главите им са малки, с вирнати нослета, за да не натежават във въздуха. Те са се сблъскали обаче с един проблем, непознат за птиците: техните прародители бозайници са им завещали начина си за развитие на зародишите вътре в тялото с помощта на плацента. Еволюционният часовник трудно се връща назад и нито един прилеп не се е върнал към снасянето на яйца. Така че женската трябва да лети с тежкия товар на зародиша в корема си. Ето защо не е чудно, че раждането на близнаци е голяма рядкост. Най-често се ражда по едно малко на сезон. Това на свой ред означава, че за да се запази видът, женската трябва да е плодовита в течение на дълги години. И действително, за малките си размери прилепите се радват на завидно дълголетие — някои доживяват до 20 години.

В наши дни всички прилепи летят нощем и вероятно винаги е било така, защото през деня въздухът е обсебен от птиците. За тази цел обаче прилепите е трябвало да си изработят надеждна навигационна система. Те си служат с ултразвук също като земеровките и вероятно като много други примитивни насекомоядни. Прилепите притежават изключително сложен ехолокационен механизъм — сонар. Принципно той наподобява радара, само че при радара се използват радиовълни, а при сонара — звукови вълни, и то с честоти, далеч надвишаващи горния праг на човешкия слух. Повечето възприемани от нас звукове са с честота неколкостотин трептения в секунда. Някои хора, особено в по-млада възраст, могат, макар и трудно, да доловят звукове с честота 20 хиляди трептения в секунда. А прилепът, който се ориентира с помощта на сонар, издава звукове с честота от 50 хиляди до 200 хиляди трептения в секунда. Той изпраща своите сигнали на кратки серии, по 20–30 в секунда, а слухът му е толкова остър, че по ехото на всеки сигнал може да съди за местоположението не само на препятствията по пътя си, но и на жертвата си, която лети с голяма скорост.

Преди да изпратят следващия сигнал, повечето прилепи чакат ехото от предишния. Колкото по-близо се намира предметът, толкова по-бързо се връща ехото и това позволява на прилепа с приближаването си към жертвата да увеличава броя на сигналите и да получава все по-точна информация, докато накрая тя няма накъде да бяга.

Успешният лов обаче за момент прави прилепа сляп, защото с пълна уста той не може да писука. Някои видове избягват това неудобство, като писукат през носа и за целта са се сдобили с най-причудливи носови израстъци, които пречат на разсейването на звуковия сигнал и служат за миниатюрни мегафони. Отразеният звук се улавя от ушите, а те също са сложно устроени, извънредно чувствителни и при много видове — способни да се обръщат по посока на сигнала. Така че при повечето прилепи едва ли не цялата глава е заета от ехолокационяи приспособления: отгоре големи полупрозрачни уши с хрущялна основа, изпъстрени с мрежа от алени капилярчета, а на носа — израстъци с всевъзможна форма, с които се насочва звукът. Като цяло се получава муцуна, доста по-гротескна от тази на дяволите, изрисувани в средновековните ръкописи. И всеки вид изглежда по своему. Но защо? Може би за да издава свой неповторим сигнал, А настроените единствено за него рецептори го отделят от гласа на всички останали видове.

Така описаното устройство изглежда доста елементарно. Но това впечатление се разсейва, когато се види как действа на практика. В Гомактонските пещери на остров Калимантан живеят няколко милиона прилепи, спадащи към осем различни вида. Те са живеели тук от такива незапомнени времена, че в една от залите изпражненията им са образували огромна пирамида, висока 30 метра. За да видим прилепите, ние се изкачихме по нея. Повърхността й беше застлана с лъскав жив килим от хлебарки, които се хранеха с гуаното, а наоколо се носеше тежка миризма на амоняк. А под самия таван на пещерата в тесни хоризонтални ниши открихме гроздове от прилепи. Разтревожени от лъча на фенерите ни, някои от тях хвръкнаха и прелетяха покрай нас, докосвайки лицата ни с криле. Останалите въртяха глави с трескаво безпокойство, мъчейки се да ни видят с малките си черни очички. По-нататък се бяха скупчили хиляди и хиляди от тях, еднакви като класове в нива; по гъстите им редици като вятър пробягваше вълна от паника. В един миг те не издържаха на напрежението. Всички се спуснаха изведнъж като буен порой в панический си стремеж да избягат от тясната галерия в просторната зала зад нас, Докато слезем от купчината гуано, пещерата се бе превърнала във вихър от пърхащи прилепи. Възпирани от страха пред непривичната дневна светлина отвън, подгонваш от нашето присъствие отвътре, те кръжаха в неистов въртоп и изпълваха въздуха с пърхането на кожестите си криле. Едва долавяхме най-ниските честоти на писукането им, нещо като шум от Космоса, но като цяло дейността на техните сонари беше недостъпна за слуха ни. От топлината на безбройните им тела и без това горещият, спарен въздух в пещерата стана почти невъзможен за дишане. Отгоре ни валеше дъжд от изпражнения. Под свода на пещерата като виелица се въртяха панически в кръг не по-малко от неколкостотин хиляди прилепа. За да могат да летят с такава скорост, би трябвало всички да използват сонарите си. Но как така сигналите им не си пречеха, не се заглушаваха взаимно? И как успяваха прилепите да реагират така бързо, че да избегнат сблъскването? Едва в такива моменти човек осъзнава колко необятна е сложността на проблемите, с крито се справя летенето с помощта на ехолокация.

Когато в Гомантон се спусне мрак, прилепите напускат пещерите по свои: строго установени пътища, излитайки плътно един зад друг по пет-шест в редица, така че образуват безкрайна тъмна лента. Те излизат от входа на пещерата по хиляда в минута, истински поток от черни тела, който се спуска над гората и започва нощният си лов. А пирамидата от гуано в дъното на пещерата е свидетелство, че ловът им е успешен. Една съвсем проста сметка показва, че всяка нощ колонията прилепи унищожава по няколко тона комари и други дребни насекоми.

Някои насекоми са си изработили защитни приспособления срещу прилепите. Едни американски нощни пеперуди умеят да се настройват към честотата на сигналите им. Щом доловят приближаването на прилепа, те мигом кацат на земята. Други пък се спускат спираловидно надолу и за прилепите е трудно да ги преследват. Трети успяват да заглушат сигналите им или пък сами изпращат високочестотни сигнали, с които убеждават прилепите, че не стават за ядене, и ги карат да заобикалят отдалеч.

Не всички прилепи се хранят с насекоми. Някои от тях са открили чудесните вкусови качества на нектара и цветния прашец и са усъвършенствали техниката си на летене, така че да могат да пърхат над цветовете също като колибри и да смучат нектара от сърцевината им с дългия си тънък език. Появили са се дори растения, които за опрашването си разчитат изцяло не на насекомите, а именно на прилепите. Сред тях са например някои кактуси, които цъфтят само нощем. Цветовете им са големи, обагрени в бледи тонове, тъй като в тъмното ярките багри са без значение. Миризмата им обаче е силна и тежка, а венчелистчетата стърчат високо над бодилите, за да могат прилепите да ги посещават, без да наранят крилата си.

Най-големите прилепи на Земята, летящите лисици, се хранят само с плодове. Нарекли са ги така не само заради размерите им-някои достигат до метър и половина с разперени крила, но и заради ръждивокафявата им козина и лисичата муцунка. Те имат големи очи и много малки уши, а по носа им липсват каквито и дв било израстъци, така че явно не се ориентират с помощта на ехолокация. Дали това може да се приеме за доказателство, че имат различен произход от останалите насекомоядни прилепи, все още не е изяснено. Плодоядните прилепи живеят не в пещери, а в короните на дърветата — по няколко десетки хиляди наведнъж, увиснали на огромни черни гроздове. Те висят, загърнати в крилата си, и шумно се препират помежду си. От време на време някой от тях протяга крила и грижливо облизва гъвкавата им ципа, поддържайки я в безупречна чистота и отлично работно състояние. Ако денят е горещ, ще ги видите как си веят с полуразгънати крила — в такъв момент изглежда, че цялата колония пулсира. Всеки внезапен шум или разтърсване на дървото предизвиква буря от възмутени крясъци; стотици прилепи се вдигат наведнъж с шумно пляскане на крилата, но твърде скоро се успокояват и кацат отново. Вечер те отлитат на групички да търсят храна. Силуетът им значително се различава от този на птиците-липсва им стърчащата опашка, а полетът им е съвсем различен от пърхането на насекомоядните прилепи. Те размахват равномерно огромните си крила и прекосяват вечерното небе в дълги, целенасочени колони. В търсене на подходящи плодове прилепите могат да прелетят над 70 километра.

Има и прилепи, които се хранят с месо. Някои нападат новоизлюпени пиленца, други ловят жаби и дребни гущери, а един вид от тях дори се храни с други прилепи. В Америка се среща един вид, който се е научил да лови риба. Привечер той се носи над вирчетата, езерата и дори над морето. При повечето прилепи летателната ципа отзад стига до самото стъпало, но у прилепа рибар тя е заловена за коляното и краката са свободни. Така той може да лети с крака, спуснати във водата, и вдигната нагоре опашка, за да не се мокри ципата. Пръстите му са дълги, въоръжени с яки криви нокти. Когато закачи риба, прилепът рибар я вдига към устата си и я убива с едно щракване на здравите си челюсти.

А кръвосмучещият прилеп се е специализирал още повече. Предните му зъби са се превърнали в два триъгълни бръснача. Той каца безшумно върху някой спящ бозайник крава, дори човек — и впива зъби в тялото му. В слюнката му се съдържа антикоагулант, който за известно време пречи на бликналата кръв да се съсири. По този начин застаналият край раничката прилеп има достатъчно време да се насмуче. Кръвосмучещите прилепи се ориентират с помощта на ултразвук и се смята, че рядко нападат кучета, тъй като те долавят звукове с много високи честоти и могат да чуят приближаването им.

Днес на науката са известни около хиляда вида прилепи. Те са срещат във всички краища на света освен в най-студените области. Като се вгледате в тях по-внимателно, родствената им връзка с тупайята не е трудна за откриване. Безспорно прилепите са една от най-сполучливите вариации на ранните насекомоядни.

Китовете и делфините също са топлокръвни бозайници с древно потекло. Вкаменените останки на ранните им прадеди са от началото на великото разклоняване в родословното дърво на бозайниците преди 50 млн. години. Но възможно ли е наистина тези огромни животни да са произлезли от малко животинче като тупайята? Трудно е за вярване и все пак по силата на логиката това е неопровержимо. Прадедите на китообразните вероятно са се заселили в морето по време, когото още не е имало други бозайници освен дребните насекомоядни. Но днес тялото им е дотолкова приспособено към плуването, че е трудно да се проследи как точно е станал преходът. Възможно е двете основни групи китообразни да имат различни прадеди — зъбатите китове да са произлезли от насекомоядните, преминавайки през стадий на примитивни хищници, а беззъбите, или баленовн китове — направо от насекомоядните.

Всички основни различия между китовете и ранните бозайници са свързани с приспособяването към водния начин на живот. Предните крайници са се превърнали в плавници, а задните са напълно атрофирани, макар че днес няколко малки костици в тялото на кита свидетелстват, че прадедите му някога са имали и задни крака. Козината, този характерен за бозайниците белег, на сушата изпълнява функциите на термоизолатор, като задържа въздух между космите. За животно, което не излиза от водата, козината не би вършила никаква работа. Затова китовете са изгубили и космената си покривка с изключение на няколко косъмчета около муцуната — останки от някогашната козина. Все пак китовете се нуждаят от термоизолиция и при тях тази функция изпълнява дебелият слой подкожна мазнина. Той отлично запазва топлината на тялото дори в най-студените полярни води.

Зависимостта на дишането от атмосферния кислород е сериозно затруднение за бозайниците, живеещи във водата. Но китовете са преодолели и тази трудност — дишането им е много по-ефективно, отколкото на сухоземните бозайници. При нормално вдишване и издишване човек обновява едва 15 на сто от въздуха на дробовете си. А китът, изхвърляйки с грохот фонтан от пръски, издишва 90 на сто от използвания въздух. Благодарение на това той може да си позволи да поема въздух през много дълги интервали. Освен това в мускулите му се съдържа особено голямо количество миоглобин — вещество, което задържа кислорода. Именно тази съставка придава на китовото месо характерния тъмен цвят. С помощта на всички тези приспособления финвалът може да се гмурка на 500 метра и да плува 40 минути, без да си поеме въздух.

Една група китове са се специализирали в ядене на дребни ракообразни — т.нар. крил, който се носи из морските води на гъсти пасажи. Както на мравоядите не им трябват зъби, така те са излишни и за китовете, които се хранят с крил. Затова тези китове са изгубили зъбите си, а на тяхно място са се развили балени — рогови пластинки с ресни покрая, които висят на редове от небцето като плътни завеси. Навлязъл сред пасажа от крил, китът пълни устата си с вода, притваря челюсти, изтласква с език водата навън и поглъща прецедения крил. Обикновено китът застава в най-гъстата част на пасажа, а понякога събира разпръсналия се пасаж, като се гмурка отдолу: и започва да се издига спираловидно, изпускайки въздушни мехури. След като крилът се събере в центъра на образувалия се водовъртеж, китът се устремява нагоре с раззинати челюсти и го лапва наведнъж.

С такава храна беззъбите китове са достигнали огромните си размери. Най-големият от тях, синият кит, стига на дължина до 30 метра и тежи колкото 25 мъжки слона, взети заедно. Гигантските размери дават на кита значителни предимства. Колкото по-голямо е животното и колкото по-малко е съотношението между обем и обща повърхност на тялото, толкова по-лесно е да се поддържа висока телесна температура. Тази закономерност се е проявила някога при динозаврите, но техните размери са се ограничавали от механичната здравина на костите — ако надминели определена маса, крайниците им просто щели да се счупят. При китовете това няма голямо значение. Костите придават на тялото му устойчивост, но тежестта се поема преди всичко от водата, не от скелета. А и начинът им на живот, прекарван в спокойно плуване сред пасажите от крил, не изисква кой знае каква гъвкавост на тялото. Така беззъбите китове са се превърнали в най-огромните живи същества, които някога са живели на нашата планета — четири пъти по-тежки от най-големия известен досега динозавър.

По-различна е храната на зъбатите китове. Най-големият от тях, кашалотът, който се храни с калмари, е едва наполовината на синия кит. А по-малките му роднини — делфините, морските свини, косатките — ловят и риба, и главоноги и са изключително бързи плувци. Някои развиват скорост над 40 километра в час.

При такава скорост умелата навигация е от първостепенно значение. Рибите се ориентират с помощта на страничната си линия, но прадедите на бозайниците изгубили това приспособление в дълбока древност. Вместо него у зъбатите китове са е развила ехолокационна система — сонарът, използван от земеровките и усъвършенствуван от прилепите. Делфините издават ултразвук с ларинкса си, а вероятно и с един специален орган в предната част на главата, т. нар, мазна възглавница. Те използват звук с честота от порядъка на 200 хиляди трептения в секунда, т. е. почти същата, както и прилепите. С негова помощ те не само откриват препятствията по пътя си, но могат и по характера на отразения звук да определят вида на съответния предмет. Това лесно може да се демонстрира, тъй като делфините се чувстват отлично в океанариумите и се поддават на дресировка. Делфин със завързани очи лесно намира във водата плаващи пояси с определена форма, бързо ги нанизва на муцуната си и тържествено ги носи на дресьора си, за да получи полагащата му се награда.

Освен ултразвуци делфините издават и множество други звукове, смятани от някои специалисти за някакъв особен делфински език. Според тях, ако човекът беше достатъчно умен, той би ги разбрал и дори би могъл да разговаря с делфините и да обменя с тях сложни съобщения. Досега са установени 20 различни звукови сигнала, издавани от делфините. Едни от тях помагат на стадото, плуващо с голяма скорост, да не се разпръсне. Други приличат на предупредителни сигнали, а трети явно служат като знак за самоличност — с тяхна помощ животните се разпознават от разстояние. Но все още никой не е успял да докаже, че делфините могат да комбинират тези звукове поне в някакво подобие на изречение от две думи — а именно това са наченките на истинската реч. Шимпанзетата умеят това. Но делфините, поне доколкото ни е известно до момента — не.

Могъщите китове също имат глас. Гърбачите, едни от беззъбите китове, всяка пролет се събират край Хавайските острови, където раждат малките си и се чифтосват. При това някои от тях пеят. Песента им се състои от скимтене, ръмжене, пронизително квичене и проточено глухо боботене в определена последователност. Китовите концерти, величествени и възторжени, продължават с часове. Песните им се състоят от определени устойчиви поредици от звукове, т. нар. теми. Всяка тема може да се повтаря произволен брой пъти, но последователността на темите не се променя през целия сезон. Обикновено една песен трае по десетина минути, но са били записвани и песни от по половин час. А китовете са в състояние да пеят буквално без почивка повече от 24 часа. Всеки кит си има своя песен, но е съставена от теми, общи за цялото хавайско стадо.

Китовете остават край Хавайските острови по няколко месеца — раждат, чифтосват се, пеят. По цели дни лежат на повърхността, вдигнали във въздуха гигантския си опашен плавник. Понякога те удрят с него по водата. От време на време някой от тях изведнъж скача над водата с цялото си 50-тонно туловище, излагайки на показ набраздения си корем, и се стоварва обратно с невъобразим плясък сред облаци от пръски. И това се повтаря отново и отново.

А след няколко дни сините заливчета и проливи край Хавайските острови са вече пусти. Китовете са си отишли. Няколко седмици по-късно гърбачите се появяват край Аляска. Твърде вероятно е те да са същите животни, които са били край Хавайските острови, но са необходими още наблюдения, за да се убедим окончателно в това.

На следващата пролет китовете отново се появяват около Хавайските острови и подновяват концертите си. Но сега в репертоара им се появяват нови теми, а голяма част от старите са отпаднали. Понякога пеенето е толкова силно, че целият корпус на лодката ви започва да вибрира и се разнасят някакви призрачни стонове и викове, които сякаш двлитат неизвестно откъде. Ако се гмурнете надълбоко в ясносинята вода, може и да успеете да зърнете и самия певец, кобалтовосин на фона на сапфирените морски дълбини, Звукът пронизва тялото ви, кара въздуха във всички телесни празнини да затрепти в унисон, сякаш сте се настанили в най-голямата тръба на органа в някоя катедрала и всяка ваша клетка са е наситила със звук.

И досега не знаем защо пеят китовете. По песента може да се отличи един кит от друг. Но щом това е възможно за човека, без съмнение е възможно и за китовете. Водата е по-добър проводник на звука, отколкото въздуха, така че е напълно възможно елементи от китовите песни, особено ниските, вибриращи ноти, да достигнат до други китове на разстояние десет, двайсет, дори трийсет мили и да им носят информация за местонаходището и действията на цялото китово стадо.

Мравояди и прилепи, къртици и китове — такова е разнообразието от форми, до което са достигнали потомците на ранните насекомоядни бозайници, преследвали безгръбначните си жертви. Но съществували и други източници на храна — растенията. Появили се животни, които се хранели с трева. Те се преселили от горите в равнините, където имало изобилна паша. А след тях се преселили и месоядните животни — и така в откритите местности започнали да се развиват паралелно две взаимно зависими съобщества, като всяка крачка в еволюцията на ловците предизвиквала съответна приспособителна реакция в защитната система на техните жертви. А една друга нововъзникнала група започнала да се храни с листа високо по клоните на дърветата. Всяка от тези групи заслужава да й се посвети отделна глава: първата — поради своята многочисленост, а втората — заради собствения ни егоцентризъм, защото тези дървесни обитатели били нашите прадеди.



Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница