Дейвид Атънбъро Животът на Земята



страница9/14
Дата03.01.2022
Размер1.53 Mb.
#113251
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org)
Свързани:
Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org), Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org), Животът на Земята by Атънбъро Дейвид (z-lib.org)
8. Господарите на въздуха

Перото е удивително приспособление. Като термоизолатор то почти няма равно на себе си, а по аеродинамични свойства, при равна маса, то превъзхожда всички известни досега материали — естествени или създадени от човека. Изградено е от кератин — същото рогово вещество, от което се състоят люспите на влечугите и нашите собствени нокти. Но изключителните свойства на перото се дължат не на градивния материал, а иа сложното му устройство. От двете страни на централната ос се разклоняват по близо сто по-малки влакънца, а всяко от тях на свой ред има по краищата си още стотина по-малки власинки. Тази структура придава на пуховите пера мекота и обемност — затова те задържат голямо количество въздух и са отличини термоизолатори. Покривните пера имат още една особеност. При тях власинките се припокриват с тези на съседните разклонения и се залавят за тях с помощта на кукички, така че се образува една цялостна плоскост. Върху една-единствена власинка има неколкостотин такива кукички, на едно перо те са около милион, а у птица с размерите на лебед перата са близо 25 хиляди. Почти всички особености, отличаващи птиците от другите живи същества, по един или друг начин са свързани с перата и предимствата, които дават те. Всъщност самото наличие на пера е достатъчно, за да наречем едно живо същество птица.

Когато през 1860 г. в Золнхофен, Бавария, върху една варовикова плоча бил открит безспорен отпечатък от едно-единствено перо, дълго седем сантиметра, това предизвикало сензация. Ясно очертан върху камъка, красноречив като индиански писмен знак, отпечатъкът свидетелствувал, че на това място е имало птица. А тези варовици били от епохата на динозаврите, т. е. както се смятало дотогава, дълго преди появата на птиците.

Утаечните пластове, от които са изградени золнхофенските варовици, се настоявали на дъното на плитка тропична лагуна, заобиколена отвсякъде с риф от гъби и отделящи варовито вещество водорасли. Водата тук била топла и бедна на кислород. Изолирана от откритото море, лагуната била защитена и от морските течения. На дъното, във вид на рядка тиня, се отлагало варовито вещество — образувано отчасти при разрушаването на рифа, отчасти от дейността на бактерии. Малко животни биха могли да живеят при такива условия. Онези, които попадали тук, загивали, потъвали на дъното и оставали в застоялата вода, където настояващата се тиня бавно ги погребвала.

Векове наред хората добивали золнхофенски варовик — фин и дребнозърнест. Той е отличен строителен материал и превъзходен литографски камък. Наред с това той послужил и за бял лист, върху който природата оставила подробни сведения за своята еволюция. Варовикът, който дълго време е бил изложен на атмосферните влияния, се цепи на тънки хоризонтални пластове — разлиства се като книга. Попаднал в някоя от золнхофенските каменоломни, човек се изкушава да „разлисти страниците“ на всеки каменен блок, изпречил се пред очите му, знаейки, че онова, което може би се крие в него, никога преди не е попадало пред човешки поглед и вероятно не е виждало слънчева светлина от 140 милиона години. Разбира се, в повечето от тях няма нищо, но от време на време работниците попадат на вкаменелости, при това невероятно добре запазени — риби с всяка костица и люспа на мястото си; ксифозури, останали да лежат там, където някога са се ровили в тинята; раци, на които се виждат дори крайчетата на пипалата; малки динозаври, ихтиозаври, птеродактили, със смачкан, но все пак запазен скелет на крилата и ясно отпечатани летателни ципи. Но тогава, през 1860 г., онова изящно и загадъчно перо било първото доказателство, че сред всички тези същества е имало и птици.

Каква ли е била птицата, на която е принадлежало? Въз основа на това единствено перо учените я нарекли археоптерикс, т.е. древна птица. Една година по-късно в съседната каменоломна бил открит почти цял скелет на пернато същество с големина на гълъб. Той лежал разпрострян на камъка с разперени криле. Костите на единия крак били разместени, другият бил цял, с четири ноктести пръста. А около скелета — вълнуващо отчетливи — се виждали отпечатъци от пера. Наименованието древна птица наистина подхождало на това създание, но то значително се различавало от всички днешни птици. Дългата опашка, покрита с разперени като ветрило пера, се е състояла от прешлени, които са били продължение на гръбначния стълб. Археоптериксът е имал нокти не само на краката, но и на трите пръста, с които са завършвали оперените му предни крайници. Той е бил почти толкова влечуго, колкото и птица и откриването му само две години, след като бил публикуван „Произход на видовете“, дошло тъкмо навреме, за да потвърди Дарвиновото твърдение, че едни видове животни са произлезли от други чрез редица преходни форми. Нещо повече, пламенният привърженик на Дарвин — Хъксли — бил предсказал съществуването на точно такова животно и дори с пророческа яснота бил описал външността му. До ден-днешен не е открит по-убедителен пример за такава междинна форма.

След първия скелет в района на Золнхофен били открити още два, единият дори по-добре запазен от първия, с непокътнат череп. Така била изяснена още една много важна подробност — археоптериксът е имал костни челюсти със зъби върху тях. Четвъртият екземпляр бил открит едва преди няколко години сред експонатите на един холандски музей, Той също бил дошъл от Золнхофен, и то шест години преди първия признат археоптерикс, но поради неясните следи от перата той бил погрешно определен като малък птеродактил. Още едно доказателство за близостта на археоптерикса до влечугите, заблудила дори специалистите.

Тези вкаменелости ни дават достатъчно подробни сведения за анатомията на археоптерикса. Цялото му тяло, с изключение на краката, главата и горната част на шията, е било покрито с пера. Без съмнение те добре са го топлели и това е разрешило проблема с поддържането на висока телесна температура, който причинил толкова затруднения на неговите братовчеди, динозаврите. Така топло облечен, археоптериксът сигурно е можел да се движи доста бързо дори и в хладните часове на денонощието.

Но появата на пера върху крилата му не може да се обясни така просто. Летенето с размахване на крила изисква здрави мускули, които у всички летящи птици са заловени за добре развит кил — израстък на гръдната кост. У археоптерикса той липсва. Вероятно махането на крилата му е било съвсем слабо, недостатъчно, за да го издигне във въздуха. Има хипотеза, че той е използвал перата си за нещо като мрежа, в която, при разперени крила, е ловял насекоми. По-просто и правдоподобно е едно друго обяснение. Прародителите на археоптерикса живеели по дърветата. Перата им, развили се от люспите на влечугите, първоначално изпълнявали термоизолационни функции. Но те постепенно нараствали и в крайна сметка позволили на археоптерикса да планира от клон на клон — също като днешните летящи гущери, които планират във въздуха с помощта на ципи, разперени отстрани на тялото им. Археоптериксът е можел и да се катери. Единият от четирите му пръста е бил насочен назад и се е противопоставял на останалите, така че явно притежателят му е можел здраво да се захване за клоните. А и ноктите на крилата са помагали доста в катеренето по дърветата.

Колко успешен е бил този начин на катерене, можем да съдим по една съвременна птица. Това е хоацинът, странна птица с масивно тяло и размери на кокошка, която живее в блатата на Гайана и Венецуела. Той строи гнездата си — непретенциозни площадки от клони — над водата, най-често в мангровите горички. Веднага след излюпването си малките са голи и извънредно подвижни. Съвсем не е лесно те да бъдат наблюдавани. Достатъчно е носът на лодката само да докосне мангрового стъбло и леко да разклати гнездото — и пиленцата панически се разбягват от него и се покатерват по клоните. А ако продължавате да ги тревожите, рискувате изобщо да не ги видите — те изведнаж се хвърлят във въздуха, гмуркат се във водата и бързо се скриват сред плетеницата на мангровите корени, където е невъзможно да ги последвате. Но ако имате късмет, може да ги видите как висят на клоните и се катерят по тях. Отпред на всяко крило имат по два нокътя — следа от времето, когато техните прадеди, влечугите, са имали вместо крила предни крайници с обособени пръсти. Наблюдавайки тези голи пиленца, съвсем не е трудно да си представим как са се придвижвали археоптериксите из клоните на обитаваните от динозаври древни лесове.

Когато пораснат, пиленцата на хоацина изгубват тези рудиментарни нокти. Възрастните птици са много слаби летци — те едва прелитат край реките, тромаво пляскайки с крила. Така те изминават не повече от стотина метра, след което тежко се. приземяват, за да си починат. Въпреки всичко хоацините безусловно летят много по-добре от древния археоптерикс, защото скелетът им — както у всички съвременни птици — в продължение на 140 милиона години се е приспособявал към летенето.

За всеки, който иска да лети, най-важно е да има минимална маса. Костите на археоптерикса са били масивни като на влечуго. А при същинските птици те са тънки като хартия или пък кухи, често укрепени отвътре с напречни подпори — като тези, които придават здравина на самолетните крила. Белите им дробове преминават във въздушни торбички, които изпълват цялата телесна празнина и придават на тялото възможно най-малка маса за съответния обем. Тежките опашни прешлени на археоптерикса при днешните птици са закърнелия при опашните им пера са със здрава, дебела ос и не се нуждаят от костна опора. За всяко летящо същество масивната челюст, осеяна със зъби, трябва да е била особено бреме — тя прави главата по-тежка от опашката и нарушава равновесието. При съвременните птици тя е заменена с много по-лека кератинова конструкция — човка.

Но дори и с най-съвършената човка не може да се дъвче, затова повечето птици имат нужда от някакъв друг начин за раздробяване на храната. Това става с помощта на специален мускулест дял на стомаха — воденичката, разположена в центъра на тялото, приблизително по средата между крилата, където най-малко влияе на равновесието по време на полет. А задачата на човката е само да събира храната.

Както и при люспите на влечугите кератиновото вещество на човката като че ли лесно се приспособява към еволюционните нужди. За това, колко бързо може да се измени човката в съответствие с храната на притежателя си, свидетелствуват хавайските цветарки. Техните прародители вероятно са били не по-големи от врабче, с къса права човка и са живели на Американски континент. Преди няколко хиляди години някоя случайна буря е отнесла в морето едно ято и в крайна сметка то се е озовало на Хавайските острови. По онова време тези острови били обрасли с пищна растителност, а други птици нямало, тъй като островите са с вулканичен произход и били възникнали сравнително неотдавна. За да се възползват от изобилната и разнообразна храна тук, птиците за кратко време се обособили в различни видове и всеки от тях се специализирал за определен вид храна, а човката му придобила най-подходящата за поемането й форма. Днес някои от тях имат къси дебели човки, удобни за кълване на зърна, други — силни закривени клюнове, пригодени за разкъсване на мърша. У един вид човката е дълга и извита — те смучат нектар от цветовете на лобелията; у друг горната челюст е два пъти по-дълга от долната: с нейна помощ птицата кълве и откъртва дървесната кора и вади скритите там хоботници; у трети вид пък двете половини на човката се кръстосват — явно така най-лесно се улавят насекомите в цветните чашки. Подобни вариации били забелязани от Дарвин и в човките на чинките от Галапагоските острови. За него това било едно от най-убедителните доказателства в полза на теорията му за естествения отбор. До Хавайските острови той не стигнал, но ако беше видял тукашните цветарки, Дарвин несъмнено би открил в тях още по-категорично доказателство за своята правота.

В други области на птичето царство еволюцията на човката, продиктувана от условията на средата, достигнала още по-големи крайности. Мечеклюното колибри има тънка извита човка, четири пъти по-дълга от тялото му, с която смуче нектар от дълбоките чашки на цветята, растящи по склоновете на Андите. Папагалът ара има закривека подобна на орехотрошачка човка — толкова яка, че разчупва дори твърдите като камък плодове на бразилския орех. Кълвачът използва човката си като свредел, с който измъква короядите изпод кората. В кривата човка на фламингото се крие фино сито, през което птицата прецежда водата и отделя годните за ядене рачета. Птицата водорез лети над самата вода и докосва повърхността с долната част на човката си, която е почти два пъти по-дълга от горната. Когато докосне някоя рибка, човката светкавично се затваря и улавя плячката. Списъкът на необикновените човки е наистина безкраен и това е най-убедителното доказателство за изменчивостта на кератиновия клюн.

Трябва да се отбележи, че всички видове храна, които споменахме дотук — риба, ядки, нектар, ларви на насекоми, богати на захари плодове — са високо калорични. Такава храна е нужна на птиците, защото летенето изисква много енергия. А за да не се пропилява тази енергия под формата на топлина, много важна е добрата изолация. Затова перата са жизнено необходими на птиците не само за да придадат, аеродинамични свойства на крилата, но и за да им осигурят достатъчно сили да ги размахват.

Перата са по-добри термоизолатори дори и от козината. От всички живи същества само една птица, кралският пингвин, оцелява през зимата сред вечните ледове на Антарктида — най-студеното място на Земята. Перата на пингвина служат единствено за тази цел. Те са нишковидни и въздухът, който задържат, образува цялостен слой около тялото. Благодарение на него, а и с помощта на дебелия слой мазнина непосредствено под кожата пингвините със седмици могат да издържат в снежни виелици при температура минус 40С дори без да поддържат вътрешната си топлина с храна. А и хората, на които се налага да идват по тези места, още не са открили по-добро средство за запазване на телесната си топлина от птичите пера — пуха на арктическата гъска гага.

Перата, от които до такава степен зависи животът на птиците, периодично се сменят — обикновено веднъж годишно. Но и през останалото време те се нуждаят от непрекъснати грижи. Притежателите им ги мият във водата, изтриват ги в прахта. Всяко разрошено перо се оправя най-грижливо. Ако перото се е замърсило или власинките му са се прегьнали, птицата старателно ти разресва с човка. Преминали през човката, власинките се изправят, отново се залавят една за друга като зъбчета на цип и образуват една гладка, равна повърхност.


Повечето птици имат по една голяма мастна жлеза, разположена в основата на опашката. Птицата взема с човка от мазния й секрет и смазва перата си едно по едно — това ги прави гъвкави и непромокаеми. У някои птици, като чаплите, папагалите, туканите, тази жлеза липсва. Те поддържат перата си с помощта на ситен, подобен на талк пращец — т. нар. пухова пудра. Тя се образува при постоянното изронване на връхчетата на специални пера, които растат на кичур-чета или пък са пръснати сред останалите. Макар че кормораните и техните роднини змиешийките прекарват повечето време в гмуркане, перата им са така устроени, че прогизват целите — но това е само в полза на птиците, защото без въздушния слой под перата възможността им за плуване намалява и много по-лесно се гмуркат за риба. Когато свършат с риболова, те трябва да постоят и известно време на скалите с разперени крила, за да изсъхнат. Кожата под перата — топла, закътана, скрита от погледа — е много съблазнително място за всякакви паразити, като бълхи, въшки и др. Твърде много са създанията от този род, които безпокоят птиците. Затова от време на време те наежват перата си и ровят с човка около основата им, за да измъкнат оттам неканените си квартиранта. А сойките, скорците, гаргите дори примамват някои насекоми върху кожата си — вероятно ги използват в борбата срещу паразитите. Птицата се настанява върху някой мравуняк с настръхнали пера и седи, докато разтревожените и сърдити мравки не я полазят цялата. Понякога тя дори взема с човка някоя мравка — внимателно, за да не я смачка — и я прекарва по кожата и перата си. Птицата обикновено избира мравки, които в раздразнено състояние изхвърлят мравчена киселина — сигурна смърт за паразитите. Такова поведение при птиците вероятно е възникнало във връзка с хигиенните нужди, но днес някои отделни птици като че ли правят това само за удоволствие и стимулират кожата си с най-различни неща — оси, бръмбари, дим от огън, дори тлеещи цигарени фасове. Процедурата може да продължи повече от половин час, понякога птицата се търкаля възбудено в опитите си да изложи на приятното дразнене трудно достъпните части на тялото си.

Всичките тези грижи за тоалета изпълват значителна част от времето, което птицата не прекарва в полет. Но те богато се възнаграждават, когато тя се издига във въздуха. Безукорно пригладените пера придават отлични аеродинамични свойства не само на крилата и опашката й; тези които покриват главата и тялото, осигуряват не по-малко важната обтекаема линия, при която завихрянето и съпротивлението при полета са сведени до минимум.

Крилата на птиците изпълняват много по-сложни функции от крилата на самолетите — освен че крепят птицата във въздуха, те играят ролята и на двигател, който я тласка напред. Но контурите на птичето крило се подчиняват на същите аеродинамични принципи, които човекът следва в изграждането на своите самолети. И ако се знае как действат различни по конструкция летателни апарати, могат да се разберат особеностите иа полета при птици с подобна форма.

Късите крила позволяват на танаграта и други горски птици лесно да завиват и да маневрират между клоните дори при голяма скорост, също както са позволявали на изтребителите от Втората световна война да правят резки завои и фигури от висшия пилотаж по време на въздушен бой. Съвременните изтребители постигат по-голяма скорост, като по време на полет прибират крилата си назад — също като сокола, който се спуска от небето върху плячката си със скорост 130 километра в час. Планерите имат дълги тесни крила, за да могат, след като са набрали височина в издигащия се поток от топъл въздух, да се спускат плавно надолу с часове. По същия начин албатросът, най-голямата летяща птица, с подобна форма на крилата и размах до 3 метра, може часове наред да плува из въздуха на океана, без да махне дори веднъж с крила. Лешоядите и ястребите могат да кръжат много бавно, подкрепяни от възходящите въздушни течения.


Крилата им са широки и пръвоъгълни, както при най-бавно летящите самолети. Човекът не е успял да конструира такива крила, които да му позволяват да виси неподвижно във въздуха. Това е постигнато само при въртящите се хоризонтални витла на вертолета или при насочените надолу двигатели на отвесно приземяващ се реактивен самолет. Но и колибрите използват подобен похват. Те застават почти вертикално и започват да пърхат с крила с честота до 80 маха в секунда и така създават необходимата им низходяща тяга. По този начин колибрите могат да „висят“ на място във въздуха и дори да летят назад.

Нито едно живо същество не може да лети така бързо, толкова продължително и на такива разстояния, както птиците. В това отношение рекордьор е един азиатски бързолет. Той развива до 170 километра в час в хоризонтален полет и прелита около 900 километра дневно, преследвайки единствения вид насекоми, с които се храни. Той дотолкова се е приспособил към живота във въздуха, че краката му са закърнели и са се превърнали в две малки куки. Извитите му като ятаган крила са толкова дълги, че бързолетът не може да ги размахва добре, ако е кацнал на земята и за да полети, трябва да се хвърли от някоя скала или на ръба на гнездото си. Той дори се чифтосва във въздуха. Издигнала се на голяма височина, женската изпъва крила, а мъжкият се доближава изотзад, каца на гърба й и няколко мига двамата планират в това положение. Тези птици се спускат на земята само в периода на гнездене, а това означава, че прекарват в летене поне девет поредни месеца в годината. Но дори и този рекорд е надминат от двуцветната рибарка, която, веднъж напуснала родното гнездо, доколкото е установено, не каца нито на земята, нито във водата, докато не дойде време след 3–4 години сама да свие гнездо.

Всяка година много видове птици правят дълги пътешествия. Наесен европейският щъркел отлита за Африка, а напролет се връща в Европа, като намира посоката с такава точност, че години наред една и съща двойка се връща в старото си гнездо на един и същи покрив.

Най-голяма пътешественица е полярната рибарка. Някои рибарки гнездят далеч отвъд Северната полярна окръжност. Пиленцето, излюпило се през юли в Северна Гренландия, след няколко седмици потегля на 18 000-километров полет, който ще го отведе далеч на юг, покрай западните брегове на Европа и Африка, през Южния ледовит океан до летните територии на тези птици върху вечните ледове недалеч от Южния полюс. По време на антарктическото лято рибарката, носена от непрестанните западни ветрове, може да обиколи цяла Антарктида, а когато дойде май, тя отново отлита на север, към Гренландия. Така тя изкарва и антарктическото, и арктическото лято, когато слънцето почти не залязва. За нея денят е по-дълъг, отколкото за което и да е друго живо същество.

Енергията, която пътешествениците изразходват по време на колосалните си миграции, е огромна, но и предимствата са безспорни. И в двете крайни точки на техните маршрути ги чака изобилна храна, която е на разположение обаче само по половин година. Но как ли птиците са разбрали за съществуването на тези източници на храна, отдалечени с хиляди километри един от друг? Явно отначало полетите им не са били толкова далечни. Те започнали да се удължават преди около 11 хиляди години, по време на всеобщото затопляне, последвало ледниковата епоха. Преди това било достатъчно птиците от Африка например да отлетят малко на север, ча да се озоват на границата на северните полярни ледове, минаващи през Южна Европа. През няколкото летни месеца там имало изобилие от насекоми и почти липсвали местни обитатели, които да се хранят с тях. С оттеглянето на ледниците се освобождавали все нови и нови територии, на които скоро се появявали насекоми и ягодови растения. Всяко следващо лято птиците трябвало да търсят храна все по-далеч, докато постепенно започнали да изминават хиляди километри по време на прелетите си всяка година. Подобни климатични промени вероятно са удължили прелетите и на онези птици от Европа и Северна Америка, които мигрират в направление изток — запад: през лятото — навътре в континента, а през зимата — обратно към крайбрежието, където климатът е по-мек благодарение на морето.

Но по какъв начин птиците откриват пътя си? На този въпрос не може да се даде един-единствен отговор — начините са много. Някои от тях вече са разгада-ни от човека, други все още са загадка за него. А е възможно да съществуват и начини, основани на такива способности, каквито засега дори и не подозираме. Несъмнено много птици се ориентират от географските особености. Летните емигранти от Африка летят кръй северноафриканския бряг, събират се при Гибралтарския проток и оттам прелитат в Европа. По-нататък те се придържат към долините, прелитат над Алпите и Пиренеите през точно определени проходи и така достигат своите летни територии. Други пък поемат на изток през Босфора.

Но не всички птици могат да използват такива преки ориентири. Полярната рибарка например трябва да прелети поне 3000 километра над Южния ледовит океан, без да види суша. Известно е, че някои нощни птици се ориентират по звездите. В облачни нощи те губят посоката, а ако ги пуснат в планетариум, където съзвездията са изместени спрямо действителното си разположение в небето, птиците следват посоката, която им подсказват тези лъжливи ориентири.

Дневните птици вероятно се ръководят от слънцето, Но за тази цел те трябва да умеят да отчитат движението му по небосклона, с други думи — да притежават много точен усет за астрономическото време. Има и птици, които явно определят посоката с помощта на земното магнитно поле. Съдейки по всичко това, прелетните птици трябва да имат в мозъка си часовник, компас и географска карта — поне човекът не би се справил без тези инструменти, ако трябва да измине маршрута, по който прелита лястовичката няколко седмици след излюпването си.

Но дори и с тези способности е невъзможно де се обяснят уменията на някои птици. В знаменития случай с един буревестник птицата била взета от гнездото й на остров Скокхолм, Западен Уелс, и изпратена със самолет в Бостън, САЩ, на разстояние 5100 километра. Там тя била пусната на свобода. След 12 дни и половина птицата била отново в гнездото си. За да се върне толкова бързо, тя явно е летяла право към целта си. Но как е разбрала къде точно се намира и по какъв път да се върне у дома си, остава загадка за нас.

Перата, с чиято помощ птицата запазва топлината на тялото си и може да лети, имат още едно предназначение. Широките им плоскости, които лесно се изправят и прибират, служат отлично за сигнални флагчета. През по-голямата част от живота си повечето птици имат интерес да остават незабележими, а със своята окраска и шарки перата могат да играят ролята на отлична маскировка. Но всяка година с настъпването на размножителния период птиците изпитват остра нужда да общуват помежду си. Мъжките си оспорват местата за гнездене, като всеки се стреми към надмощие с помощта на дълга поредица от ритуални действия, изразяващи заплаха или претенции: красноречиво наежване на гребена, издуване на многоцветните гърди, разперване на пъстрите крила. Обикновено тези зрителни сигнали са придружени с най-разнообразни звуци. Както едните, така и другите сигнали носят три вида информация: провъзгласяване на видовата принадлежност, предизвикателство към останалите мъжки от същия вид, които имат претенции към съответната територия, и призив към женската.

В зависимост от особеностите на местността, която обитава, а също така и от нрава на птицата може да преобладава зрителната или звуковата сигнализация. Плашливите птици, които водят незабележим живот в горските гъсталаци, избягват зрителните сигнали и влагат цялото си старание в особено дългите и звучни песни. Ако чуете дивни водопади от звуци с кристални трели и вълнуващи извивки, почти със сигурност певецът е някоя невзрачна птичка в скромно палтенце — африкански бюлбюл, азиатска тималия, европейски славей. Точно обратното: най-разкошно оперените птици — пауни, фазани, папагали — са толкова самоуверени, дотолкова не изпитват страх от врагове, че без колебание излагат на показ пъстрите си облекла. И тъй като основният начин за общуване при тях са зрителните сигнали, не е чудно, че звуковете, които издават, обикновено са кратки, прости и неблагозвучни.

Изявяването на видовата принадлежност е много важно — то спестява на птицата ухажването и чифтосването с партньор, с когото не може да създаде потомство. В отделни случаи това се постига само с песента на птицата. Както за орнитолога, така и за женската е еднакво трудно да определят каква е малката кафеникава птичка, която се крие в живия плет в някоя част на Англия — това е просто невъзможно, ако се съди единствено по външния й вид. Едва когато тя запее, и за птицата, и за човека става ясно дали това е брезов, горски или елов певец.

Най-често обаче видовата принадлежност се демонстрира с окраската на перата. В това безжалостният експериментатор лесно може да се убеди: ако нарисува на птица черта под окото или ивица на крилото, така че да заприлича на някой сроден вид, ще види колко лесно се заблуждават истинските представители на този вид.

Разпознаването на своите е особено важно, когато няколко сродни вида живеят на една територия и възниква опасност от кръвосмешение. Именно това е причината за възникването на ярките и разнообразни окраски при близкородствените риби пеперуди край кораловите рифове. Така е и при птиците: ако няколко сродни вида имат ярки цветове и разнообразни шарки, това е сигурен признак, че живеят в една и съща област. Едни от най-пъстрите австрийски птици са вълнистите папагалчета и чинките. И наистина по няколко вида и от двете групи обитават едни и същи райони. Навсякъде по света напролет патиците от различни видове се смесват на големи ята в един и същи водоем. Тогава патоците от всеки вид придобиват характерни окраски и шарки по главата и крилете, за да могат женските да ги разпознават. Това, че основната функция на тази ярка окраска е разграничаването от другите видове, се доказва от факта, че когато на някое островче се заселят патици само от един вид и останат там достатъчно дълго, за да придобият свой собствен облик, те винаги се превръщат в много по-невзрачна, безцветна вариация на континенталните си първообрази. Тук за патока вече не е необходимо непрекъснато да оповестява своята самоличност — наоколо няма други птици, с крито женската би могла да ги сбърка.

Освен за видовата си принадлежност обаче птиците трябва по някакъв начин да съобщават и за пола си. При патиците за това служи окраската по главата — тя е характерна само за мъжките индивиди. При много видове обаче, например морските и грабливите птици, мъжките и женските индивиди имат еднаква външност през цялата година. По тази причина полът им се разкрива чрез поведението и звуковете, които издават. Мъжкият пингвин получава необходимата му информация за „униформените“ си съседи по особено мил и забавен начин. Той взима в човката си камъче, доближава се до някой пингвин, застанал по-настрани от групата, и с най-церемониален вид го слага в краката му. Ако избраникът го клъвне и заеме войнствена поза, значи е станала ужасна грешка — пингвинът е мъжки. Ако подаръкът му се посрещне с пълно безразличие, значи това е женска, която обаче не е готова за размножаване или пък вече си е намерила партньор. Тогава нашият пингвин отново взема отхвърления си дар и отминава по-нататък. Но ако поднесеното камъче се приеме с дълбок поклон, това значи, че си е намерил другарка. Той отвръща на поклона й, след което новата двойка протяга шии и подхваща ликуващ брачен дует.

Една от най-прекрасните европейски водни птици — гмурецът рогач — има много по-изискан костюм, отколкото пингвина. Напролет и у двата пола отстрани на главата се появяват дълги кестеняви бакенбарди, под човката — тъмнокафява якичка, а на върха на главата — две подобни на рога кичурчета черни, лъскави пера. Но отново и мъжкият, и женската изглеждат еднакво. Затова при ухажването гмурецът извършва всевъзможни движения, така че най-добре да покаже украшенията по главата си. Според начина, по който птицата отсреща реагира на определени движения, той разбира дали тя принадлежи към същия или към противоположния пол. Двете птици силно изпъват шии, бързо въртят глави и размахват якичките си; гмуркат се и внезапно изскачат една пред друга, вземат в човка стръкчета водни растения и взаимно си ги поднасят с протегнати над самата вода шии. И като връх на този ритуал те внезапно се повдигат и се изпъват целите, плъзгат се по водата една до друга, сякаш се движат по самата й повърхност и в унес клатят глави.

Ухажването им трае няколко седмици, а някои елементи от ритуала се повтарят през целия размножителен период, когато птиците се поздравяват, или пък се сменят в гнездото — сякаш еднакво изглеждащите партньори трябва непрекъснато да потвърждават един на друг самоличността си и да напомнят за отношенията помежду си. Но дори и при това положение понякога стават грешки. Когато се стигне до самия полов акт, при гмурците вечно стават някакви недоразумения и нерядко се случва женската да прави опити да се покачи върху мъжкия.

Еднаквото оперение у двата пола е сигурен признак, че птиците са моногамии и че и двамата партньори вземат участие в строенето на гнездото и отглеждането на малките. При повечето видове обаче има по някакъв видим белег на пола, пък бил той дори и някой незначителен детайл от рода на мустачките при мустакатия синигер, черния нагръдник при врабеца или пък различния цвят на очите при папагалите. В такъв случай ритуалът на ухажването непременно включва демонстриране да този отличителен белег пред партньора, у когото той липсва.

А у някои групи птици разликата в оперението на двата пола достига до удивителни крайности. Перата, с които се кичат някои от тях, имат направо фантастичен вид. Мъжките фазани, глухари, манакини и райски птици имат пера с невероятна дължина и великолепни цветове и дотолкова са заети да ги излагат на показ, че почти не им остава време за нещо друго. Женските на тези видове са незабележими, безинтересни създания, които се появяват само за да се чифтосат, а след това отново се оттеглят, за да снесат яйцата си и да поемат сами грижите за малките, докато бащите, забравили всичко друго, пристъпват важно и се перчат с премяната си в очакване на следващата посетителка.

Едни от най-богато украсените пера са тези по крилата на мъжкия фазан аргус. Те достигат над един метър дължина и са покрити с огромни, наподобяващи очи петна. В джунглите на Калимантан аргусът си разчиства място за брачен танц и се перчи пред женската с крила, разперени над главата като някакъв огромен щит.

В Нова Гвинея живеят около 40 различни вида райски птици. Трудно е да се каже коя има най-ефектно оперение. У двувимпеловата райска птица, голяма колкото дрозд, на челото стърчат две дълги пера, всяко от които е украсено с ред яркосини петънца. Разкошната лофорина има на гърдите си изумруден щит, който може да издува до неверюятни размери. Селевкидовата райска птица пък е пременена сяркозелен нагръдник и дълга раздуваща се жълта жилетка, обточена с голи, къдрави по краищата пера.

В птичето царство може би няма по-вълнуваща и възхитителна гледка от токуващи райски птици. В по-голямата си част новогвинейските гори са тъмни и влажни, огромни дървета закриват слънцето. И изведнаж човек се озовава на открито, разчистено място. Опадалите листа и клонки са събрани на купчинки по краищата на полянката. Трудно е да се повярва, че тук не е пипала човешка ръка. Но ако имате достатъчно търпение, може да видите чистника, свършил тази работа — мъжката на великолепната райска птица, не по-голяма от скорец. От опашката й излизат две голи пера, които се завиват на колелца; на раменете й има златисто наметало, на гърдите — зелен щит с нежносини ръбчета. Перата по главата и около човката й са толкова меки и лъскави, че изглеждат като фино черно кадифе. Тя се спира за минута-две сред клоните на крайните дървета и оглежда обстановката, а след това изведнаж литва към някое от младите дръвчета край танцовата си площадка. Птицата се хваща за тънкото стъбло с двата си крака, вдига човка право нагоре, разперва блестящото си златно наметало, перата на гърдите й се издуват и прибират, сякаш пулсират. Тя издава тихо гъргорене и разтваря широко човка, за да се види зеленото й гърло. Мъжката на великолепната райска птица повтаря този ритуал по няколко пъти на ден, обикновено сутрин, и то месеци наред, а наоколо из гората на подобни площадки съперниците й също влагат цялото си старание в церемонията, предназначена за привличане на женските.

Най-прочутите райски птици са тези, у които изпод крилата растат дълги ефирни пера, различни на цвят у различните видове — жълти, червени, бели. Тези птици токуват колективно, като за тази цел намират някое дърво, което се вижда добре отвсякъде и може да им служи десетилетия наред. После избират някой от големите клони и го почистват от листа и вейки. Скоро след изгрев слънце на по-долните клони започват да се мяркат жълти проблясъци — птиците се събират за своя всекидневен ритуал. На големина те са колкото врани, с бляскаво зелени нагръдници, жълти глави и кафяви гърбове. Дори и прибрани, златните им пера висят изпод крилата и удвояват дължината на тялото им. Скоро в храсталаците се събират по пет-шест мъжки птици, някои от тях започват колебливо да отмятат на гърба жълтите си шлейфове. Накрая някоя от тях се решава и подхвръква към оголения клон. С дрезгав крясък тя навежда глава и започва да точи човката си в клона. След това плясва с криле над главата си, разпръсва перата си в ослепителен златен фонтан и започва да ситни нагоре-надолу по клона. Заразени от примера й, идват иостаналите и скоро на дървото се събират по десетина птици, които кряскат и нетърпеливо разперват крилата си в очакване да дойде и техният ред да се качат на специалния клон.

Изведнъж леко раздвижване в сумрака на съседните клони може да отвлече вниманието ви от великолепния спектакъл. Там, кафява и невзрачна, се е появила женската. Тя подхвръква към танцувалния клон и мъжката птица войнствено скача върху гърба и. Перата на мъжката се спускат надолу. Чифтосването трае само няколко секунди. След това женската отлита обратно в гнездото, което предварително е приготвила за вече оплодените яйца.

Мъжките райски птици носят пищните си парадни пера. по няколко месеца, но в края на сезона те падат. Подновяване на тази сложна и богата украса всяка година не е лека задача. Една сродна група птици от Нова Гвинея — беседковите птици — които се отличават със същата страст към перченето и полигамията, се справят с този проблем къде-къде по-икономично. Те привличат вниманието на женските не с пъстрите си облекла, а с помощта на клечки, камъчета, цветя, семена и изобщо всякакви ярко оцветени предмети, стига те да имат подходящ цвят. Мъжките строят беседки, в които нареждат своите съкровища. Един от видовете струпва клонки около някое младо дръвче и ги украсява с парченца мъх. Друг пък строи нещо като покрита пещера с два входа, пред които подрежда на отделни купчинки цветя, гъби и плодове.

По на юг, в Австралия, живеят други видове беседкови птици. Мъжката атлазена беседкова птица — тъмносиня на цвят и с размерите на гарга, строи коридор от клонки, широк тридесетина сантиметра и два пъти по-висок от самата нея. Обикновено тя ориентира постройката си в посока север — юг и подрежда колекцията си в северния, по-слънчев край. Колекцията се състои от пера на други птици, ягодови плодове, дори парченца пластмаса. Материалът няма значение, важен е само цветът. Той трябва да е жълтозелен или, най-добре, с такъв оттенък на синьото, който да се доближава до цвета на собствените й пера. Мъжката птица не само донася подходящи предмети откъде ли не и при случай задига по нещо от колекцията на съседите си; тя дори смачква с клюн боровинки или други сини плодове и със сока им боядисва стените на своята постройка.

Един сигурен начин да примамите атлазената беседкова птица към беседката й е да прибавите в колекцията й предмет със съвсем неподходящ цвят — например бяла черупка от охлюв. В повечето случаи тя долита веднага и възмутено отстранява предмета, който дразни естетическото й чувство, като го хваща с човка и с рязко движение на главата го захвърля колкото може по-надалеч. Женската атлазена беседкова птица е незабележима и скромна на вид. Тя обикаля околните беседки, в при появата й мъжките трескаво подреждат, за кой ли път, своите съкровища, вземат в човка по някое от тях, сякаш за да изтъкнат достойнствата му, и възбудено цвърчат. Ако успее да я примами в беседката, мъжката птица се чифтосва с нея край самия й вход или между стените, които нерядко се срутват от неистовото пляскане на крилете й.

Механизмът на чифтосването у птиците изглежда доста примитивен. Мъжкият, с много редки изключения, няма пенис. Той трябва да се покатери на гърба на женската, като се залови, съвсем нестабилно с човка за перата на главата й. След това тя извърта опашката си настрани, клоаките им се допират и семенната течност, с известно напрягане на мускулите и на двамата партньори, преминава в тялото на женската. Но този метод съвсем не е надежден. Женската трябва да стои съвсем неподвижно, иначе партньорът й може да падне. Изобщо много често чифтосването е неуспешно.

Всички птици снасят яйца. Това е единствената наследена от влечугите черта, която нито една птица не е изгубила. С това те се отличават от всички останали гръбначни. Във всяка друга група животни има по няколко вида, за които се е оказало по-удачно да задържат яйцата в тялото си и да раждат живо потомство — например акулите, гупите и морските кончета сред рибите, саламандрите и торбеегите жаби сред земноводните, сцинковете и гърмящите змии сред влечугите. Но живородството не е присъщо на нито една птица — може би поради това, че дори едно едро яйце вътре в тялото, да не говорим за няколко, би представлявало прекалено тежък товар за летящата женска през няколкото седмици необходими за развитието му. 3атова женската снася яйцето веднага след оплождането му.

Но в този момент птиците трябва да платят за това, че еволюцията им е дала топла кръв, която им е необходима, за да летят. Влечугите могат да си позволят да заровят яйцата си в земята или под някой камък и да го изоставят. За да оцелеят и да се развият, за яйцата, както и за възрастните индивиди, е достатъчна топлината, която им дава околната среда. Но птичият зародиш е топлокръвен като родителите си и ако прекалено се охлади, е обречен на смърт.

Ето защо птиците трябва да мътят яйцата си, а това е много опасно занимание. За повечето от тях мътенето е единственият период в живота, когато не могат просто да плеснат с крила и да отлетят, ако трябва да се спасяват от някой враг. Заради яйцата и малките пиленца те остават в гнездото до последния миг, а понякога и след това. Ако птицата отлети, яйцата и малките са изложени на опасност. Същевременно гнездото трябва да е леснодостъпно, така че родителите да могат да се сменят при мътенето и набавянето на храна.
Някои птици гнездят на места, недостъпни за други животни. Само птицата е способна да се добере до малка издатина в средата на отвесна скала над морето. Но дори и тук тя не е в безопасност. Рискът яйцата й да паднат от скалата е незначителен, тъй като при гнездящите по скалните издатини птици те са силно заострени в единия си край и ако ги бутнете, само се въртят в кръг. Но и сред морските птици има хищници и ако родителите не са достатъчно бдителни, рискуват да долети някоя чайка, която да пробие дупка в черупките на яйцата и да изяде съдържанието им.

Дъждосвирците и птиците, гнездящи по песъчливи, открити брегове, се принуждават да снасят яйцата си на видно място, тъй като не разполагат с никакво естествено прикритие. По цвят яйцата им така се сливат с цвета на пясъка, че има опасност не толкова да ги открият хищниците, колкото да ги смачка някой — например минаващ оттам човек, неуспял да ги забележи навреме.

Повечето птици обаче вземат мерки за сигурността на яйцата и малките, като строят най-различни укрития. Кълвачът дълбае дупки в дърветата или просто ги разширява. Земеродното рибарче изкопава дупки в песъчливите брегове над реката: отначало лети право към отвесната стена и удря с човка, а след като се образува малка вдлъбнатинка, достатъчна, за да се закрепи на нея, работата потръгва по-бързо и скоро гнездото е изкопано. Голямата колкото врабче птица шивач в Индия съшива два листа на дървото, като пробива дупки по ръбовете им и ги връзва с растително влакно. Така се образува елегантна и незабележима сред останалите листа торбичка, в която птичката настанява своето гнездо от пух. Птицата тъкач, член на семейство Врабчови, къса ивици от палмови листа и увиснала надолу с главата, сръчно ги сплита в куха кошничка, понякога с дълъг отвесен тунел за вход. Птицата пещарка живее в равнините на Аржентина и Парагвай, където дърветата са малко и не достигат за всички гнездящи птици. Затова тя смело използва за тази цел огради, стълбове и голи клони и строи по тях своите глинени, почти непристъпни гнезда с размери на футболна топка, които напомнят глинените печки на местните жители в умален вид. Отворът им е достатъчно голям, за да се провре ръка или лапа, но преградата между двете вътрешни камери спира грабителите, тъй като проходът през нея не може да се достигне от външния отвор. Птицата носорог гнезди в хралупите на дърветата и мъжката взема какви ли не мерки, за да опази яйцата и мътещата женска от нападатели. Тя зазижда отвора на хралупата с глинена стена, като оставя съвсем мъничка дупка всредата. През нея тя подава храна на многострадалната си съпруга и на пиленцата. Пещерният салаган в Югоизточна Азия гнезди в пещери, но когато няма достатъчно подходящи каменни издатини, той строи изкуствени с помощта на лепкавата си слюнка, смесена с пера и парчета от корени. Именно това са „лястовичите гнезда“, от които според китайците става превъзходна супа.

За защита на гнездата си някои птици се възползват от неволната помощ на други същества. Австралийското коприварче обикновено строи гнездото си покрай гнезда на стършели, едно земеродно рибарче на остров Калимантан снася яйцата си направо в кошера на един особено свиреп вид пчели, много папагали пък си изравят дупки за яйцата насред гнездата на дървесните термити.

Има и едно птиче семейство, което по особено интересен начин се е отървало от неприятното задължение да мъти яйцата си. Евкалиптовата голямокрака кокошка в Източна Австралия снася яйцата си в голяма купчина от гниещи растения, посипана отгоре с пясък, която мъжката птица е натрупала предварително. При тези птици размножителният период продължава повече от пет месеца и през цялото това време мъжката птица е непрекъснато нащрек и постоянно пъха човка в купчината, за да провери температурата й. През пролетта младата растителност в средата гние бързо и отделя толкова много топлина, че яйцата вътре могат да прегреят. Затова мъжката птица старателно отстранява част от пясъка отгоре, за да се излъчи излишната топлина. През лятото пък възниква друга опасност: купчината да прегрее от слънцето. Тогава мъжката птица натрупва отгоре по-дебел слой пясък, който да изолира купчината от слънчевите лъчи. През есента, когато растителността е вече почти съвсем изгнила, птицата отново отстранява горните слоеве пясък, за да може слънцето да нагрява сърцевината, където са яйцата, а нощем отново ги покрива, за да запази топлината. Един друг член на същото семейство, който живее по на изток, на островите в Тихия океан, прави нещо подобно. Тази птица зарива яйцата в пепелта по склоновете на вулканите и така те се топлят от лавата дълбоко в земните недра.

Няколко вида птици, сред които най-прочута е кукувицата, са се отървали изцяло от опасностите и грижите на мътенето. Те снасят яйцата си в гнездото на някоя друга птица, която отглежда потомството им. А за да не могат приемните родители да изхвърлят яйцата им от гнездото си, те са им придали същата окраска, както и яйцата на птиците, в чиито гнезда паразитират. Затова всяка порода кукувици използва „бавачки“ само от един, строго определен вид.

Процесът на мътенето съвсем не е прост. Същите тези пера, които са такива добри термоизолатори, сега не позволяват на телесната топлина да достигне до яйцата. Затова много птици специално се подготвят за мътенето. Непосредствено преди това перата на определен участък от корема им падат и оголената кожа порозовява от прилива на кръв в подкожните кръвоносни съдове. При мътенето точно тази част от корема се допира до яйцата и отлично ги затопля. Но не при всички птици перата падат сами. Патиците и гъските например сами си правят такова голо петно, като оскубват част от перата си. Мъжката синьокрака олуша, която се перчи с яркосините си крака по време на брачните танци, като ги вдига по невъобразимо комичен начин, обикаляйки около партньорката си, ги използва много успешно и като инкубатори. Тя просто застава върху яйцата и така ги топли. Най-после малките се излюпват, като пробиват черупката със специално зъбче на върха на човката си. При много от гнездящите на земята птици по време на излюпването си пиленцата са покрити с пух и той им служи за отлична маскировка. Веднага щом изсъхнат, те се разбягват от гнездото да си търсят храна под надзора на майка си. При птиците, гнездящи на трудно достъпни, скрити места, новоизлюпените пиленца най-често са голи и безпомощни и родителите трябва да ги хранят.

Така минават ден след ден и след известно време на пиленцата им израстват сини, пълни с кръв перца, а след тях се появяват и истинските големи пера.

Докато трае оперяването, младите орли и щъркели са в състояние да прекарват по цели дни на ръба на гнездото, като удрят с крила — така укрепват мускулатурата си и упражняват летателните движения. Същото правят и олушите на тесните си скални площадки, макар и благоразумно да се обръщат към скалата — да не би да полетят прекалено рано. Такава подготовка обаче е изключение. Повечето млади птици могат да извършват и най-сложните летателни движения без каквато и да е предварителна практика. Някои от тях, като буревестника, се излюпват и израстват в скални дупки, но още при първия си полет успяват да изминат няколко километра. Изобщо почти всички млади птици за ден-два стават превъзходни летци.

Но колкото и да е странно, въпреки ненадминатото си майсторство в полета и всичките необходими за това приспособления, придобити в хода на еволюцията, птиците сякаш само чакат удобен случай да се простят с летенето ида заживеят на земята. Едни от най-старите изкопаеми птици — около 30 млн. години след археоптерикса — приличат на чайки, с добре изразен кил на гръдната кост и без костна опашка. Те вероятно са били добри летци, които по нищо съществено не са се различавали от съвременните птици. По тяхно време обаче са живели и хесперорнисите — огромни плаващи птици, големи почти колкото човек. Те вече са били престанали да летят. Приблизително по същото време започват да се появяват останки и от друга група птици, отказали се от летенето — пингвините.

Дори и днес сред някои птици се наблюдава тенденция към „приземяване“. Ако някой вид се засели на остров, където няма четирикраки хищници, той рано или късно се превръща в нелетяща форма. Дърдавците, които живеят по островите на Големия бариерен риф, се разбягват изпод краката на човек като домашни кокошки и само в краен случай едва-едва подхвръкват във въздуха. Кормораните на Галапагоските острови имат такива малки крилца, че колкото и да се опитват, не могат да литнат. А на островите Мавриций и Родригес в Индийския океан възникнали гигантските нелетящи гълъби — додо. За тяхна беда островите не останали вечно без хищници. Преди няколко столетия тук пристигнал човекът и за кратко време изтребил и двата вида додо. В Нова Зеландия също не е имало хищници преди появата на човека и няколко групи птици дали нелетящи форми. Птицата моа, най-високата измежду всички пернати обитатели на Земята (достигала до 3 метра височина), била изтребена от първобитните хора. От цялата група до наши дни оцелели единствено дребните и потайни киви. В Нова Зеландия се срещат още и странният нелетящ папагал какапо и гигантският дърдавец такахе.

Подобно възвръщане към неземния начин на живот свидетелства колко много енергия изразходва птицата при полет и следователно от какво огромно количество храна има нужда. Ако може да живее в безопасност на земята, птицата винаги предпочита тази възможност и се възползва от нея. Вероятно единствено преследванията на неговите роднини, динозаврите, принудили на времето археоптерикса да се качи по дърветата, а постоянната заплаха от страна на хищните бозайници не позволява на потомците му да слязат от тами до ден-днешен.

Но между тези две епохи е имало период от няколко милиона години, когато динозаврите вече били измрели, а бозайниците още не били развили форми, достатъчно силни, за да господстват над света. Изглежда, че по това време птиците са направили опит да завладеят света. Преди 65 млн. години по равнините на Уайоминг е крачила огромната нелетяща птица диатрима. Тя е била хищник. По-висока от човек, с масивна човка с форма на секира, диатримата съвсем спокойно е убивала големи животни.

След няколко милиона години тя изчезнала, но в разни части на Земята и до днес живеят гигантски нелетящи птици — щрауси, нанду и казуари. Те не са преки потомци на диатримата, но са с древно потекло и произлизат от птици, които някога са летели. Това ясно личи от някои необходими за летенето приспособления, които те още пазят: въздушни-торбички в тялото, кератинови човки без зъби и в някои случаи частично кухи кости. Крилата им не са закърнели предни крака, а опростен вариант на крайници, които някога са служили за летене, перата върху тях също са разположени така, както е най-удобно при полет. Но килът на гръдната им кост е почти изчезнал — мускулите, на които някога той е служил за опора, сега са закърнели и слаби. Перата, които вече не служат за летене, са изгубили власинките си и са се превърнали просто в пухести украшения, с които птиците се перчат по време на брачния период.

По външния вид на днешните казуари като че ли най-добре можем да съдим какво страховито същество е била древната диатрима. Перата им са изгубили почти всичките си влакънца и повече приличат на дебели груби косми. Мъничките им крилца са въоръжени с няколко извити остатъка от махови пера, дебели колкото куки за плетене. На главите си казуарите имат костен шлем, с чиято помощ си пробиват път сред гъстата растителност на новогвинейските джунгли. Голата кожа на главата и шията им е лилава, синкава или жълта, украсена с алени обички. Казуарите се хранят с плодове, но не се отказват и от дребни животинки — влечуги, бозайници, новоизлюпени пиленца. Ако не се смятат отровните змии, те са най-опасните животни в Нова Гвинея. Поставени натясно, те така ритат с мощните си крака, че с един удар могат да разпорят корема на човек. Много хора са загинали по този начин.

Казуарите живеят поединично. Бродейки из гората, от време на време те издават застрашително гръмко боботене, което се носи надалеч из джунглата и изобщо не прилича на птичи глас. Ако се доближите повече, ще различите в храсталаците някакво животно, високо колкото човек. Между листата ви поглежда лъскаво око и изведнъж огромното създание панически се втурва да бяга, като помита по пътя си храсти и млади дръвчета. И съвсем не е трудно да се убедите, че ако тези големи месоядни птици се пристрастят към вкуса на кръвта, могат да се превърнат в много опасни хищници.

И все пак се оказало, че хищните птици като диатримата не са достатъчно хитри и ловки ловци. С една група животни те така и не могли да се справят. В онези дни това били малки, незначителни, но невероятно активни животни. Както и птиците, те имали топла кръв, но запазвали телесната си топлина не с помощта на пера, а с козина. Това били първите бозайници. И именно техните потомци в края на краищата завладели Земята и оставили на птиците почти само въздуха.



Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница