Дейвид Еваниър „Уди. Биография“

ТОВА НЕ Е СТАНДАРТНА КРИТИЧЕСКА БИОГРАФИЯ, нито животоописание, насочено към дребните детайли. Други писатели вече са обхванали всички събития от личния живот и работата на Уди Алън. Алън е подлаган на изследвания, дисекции и анализи и се е изплъзвал от хватката на биографите, разглеждали го по този начин. Искам да допълня пропуснатото относно неговата работа, като същевременно добавя някои важни щрихи, свързани с живота и кариерата му. Голяма част от тях са нещо ново. Надявам се тези открития и наблюдения да доведат до по-задълбочено познаване и разбиране на Алън.

Алън е един от малцината, орисани да станат изключително богати още на трийсетинагодишна възраст, свикнали да получават каквото искат, да правят, каквото им скимне и да им се разминава. Но какво всъщност е искал той? Като се изключат творческата свобода и независимост, това така и не става ясно. Никога не се е вмествал в приетите морални норми. За него никога не е имало граници или угризения. И въпреки това подходът му е етичен. Бил е затворен и вглъбен в мислите си и си е останал такъв. „Мисля, че в общи линии той си е същият човек, какъвто беше, когато започна – казва Ричард Шикъл. – Не намирам, че присъщата му чувствителност се е променила много през годините. Той и сега ще постъпи, както си е наумил. Не го интересува особено мнението на околните. Просто живее живота си според своите собствени убеждения. Напълно морален живот. Познавам го от 60-те години. Никога не ме е разочаровал. Изпитвам огромно уважение към него. Когато завърши даден филм, не вярвам, че изобщо си позволява свободно време – продължава Шикъл. – Нищо чудно да мисли за следващия още докато прави настоящия. Просто продължава нататък. Ако не смятаме някои евентуални здравословни проблеми, не мога да си го представя да спре. Според мен ще продължава вечно. Творците от типа на Алън, които наистина не знаят спирачка, по мое мнение са приемани като даденост. Хората не оценяват истински неизменно високото качество на творбите му. Немалко творци се отклоняват твърде рано от творческия си път и затъват в разните си чудатости. Но не и той. Създал е изумително по мащабите си творчество.“

Но Алън си остава болезнено срамежлив. „За Уди най-трудният аспект от създаването на филми са хората – пише Ралф Розенблум.  – Срещите с тях, общуването, ръководенето им... Сближаването, празните приказки, бъбренето, това е анатема за него. Предпочита да не го запознават с новия асистент на звукомонтажиста и би сторил почти всичко да избегне ръкостискане. Случаите, когато го прави – вяло, без никакъв плам – явно са моменти на истинско мъчение, по време на които не знае къде да гледа.“ Съсредоточава се винаги върху работата си.

Защото няма как да имитираш гений. Можеш да имитираш по-малките от теб. Но когато опира до гений, или ставаш твърде подвластен, или се стараеш прекалено усилено да не показваш, че имитираш. Това те тласка в съмнителна посока.“ Самият Уди изразява подобно мнение, когато е попитан от Ерик Лакс как гледа на реакцията на някои критици, че диалогът в Интериори е твърде скован. Тогава Уди прави изумяващото признание, че е възможно, без да ще, да е писал субтитри вместо жив диалог.

Онова, което е ясно, е, че Алън често изпада в песимизъм, униние и печал, когато става дума за сериозни творби, неотразяващи негови собствени житейски преживявания. Не само че не е имал такива преживявания, но е възможно дори да не е чел творчеството на автори, чиито имена ръси ей така, впечатлявайки безброй хора, които също не са ги чели. За него това е нещо велико, нещо правено от големите – и с незначителните си шеги той се чувства като самотен аутсайдер. Отсъствието на чувството му за хумор уврежда безвъзвратно тези филми.