Дека ни е кусуро? Яна Шопкината, 1994г



страница1/5
Дата19.07.2018
Размер363 Kb.
  1   2   3   4   5
ДЕКА НИ Е КУСУРО?

Яна Шопкината, 1994г.

ЯНА ШОПКИНАТА

Язе съм кака ви Яна Шопкината от равното Софийско поле. Всеки ден съм по пазарите на София, ама пеш ода. Оти ние, шопето, сме по затеганьието. Ша ти дам 5-6 лева за билет по тролеи и трамваи? С них ша си купа една вносна гръцка сол, да си помина два месеца с нея. Опинките са си от наша свинска кожа, а однята (ходенето) си е моя. У сукман ода, оти е вълнена дреха. Зимаска жежко държи, а летоска го слънце не пробива, та ми е хлад. Он не е ни от бутик, ни от гараж – оти всичките сега нататъка налитат, а е от старата къща на прабаба ми Латина. Ама она добре е работила. Прела, ткала, шила и за век го е правила. През него са минали четири поколения, язе съм петото и още си е як. А китката на главата, дека я носа, е от чемшир, босилек и ален трандафил. Нея я носа, да не урочасвам. У мене да гледате, китката да урочасвате.


РАДА СЕРБЕЗОВА

Много обичах да слушам мама да ми разказва каква мома е била. Много мющерии имала, много ергене са я сакали, па дошли годежаре и от Григорево. Майкя, баща, стрина, чича и момчето.



  • Като влезнаа унетре, та седнаа и казаа, че са от Каракратункьовци, видех, че на баща ми му мръдна мустако от кеф, че са баш чорбаджиите. А мене ме щрекна под гръдите, като гледам момчето конечко, като петле гересто. А бащата на момчето заороте:

  • Ангелко, вчера с бабичката и момчето отидохме на Еленичкио манастир на съборо да му избираме мома. Оно като се извило онова оро, а танецо мома го свива. Като сълнце грее, па бела, па червена, тънка и висока като топола. Като вирулкя орото, на коло го свива. Па като запея, та низ гората три-четири гласа проехтея. Рекохме с бабата: Те това ша е снаата. Като заодихме низ народо и запитахме коя е, откъде е и чия е, некой рече: това е Рада Сербезова.

А мене ми кръв капе на душата, като гледам какъв сметеник водат – една педа от земята, па му турили чучул-капа от астраган два лахти над главата. Ни них слуша що оротат, ни у мене гледа, а си качи мачката на нодзете и я гали. Думаа, чиниа, правиа и най-после баща ми рече:

  • Сладунко, дай ракия, за мезе туршия, пазарлъко стана, ша дадема Рада на Стойне.

Окна на сестра ми:

  • Търчи та окни на нана Илия, чича ти, та да изпратиме Рада със све сърце.

А язе си не траях:

  • С чийо сърце ша ме дадете, бре? Мене питахте ли ме? И на кое момче ша ме дадете – на един залвазел, това момче за мене ли е?

А чичо Илия рече:

  • Тизе у момчето не гледай, а у домо гледай колик е. Дворе им е толик, колико е Подуенското пладнище, а през него вода тече, дом кат палат, у млеко ша се капеш, с масло ша се мажеш. Цаливай рака тука и нишан давай. Толик късмет на човек един пат му доожда през живото.

А язе го гледам, като улавница. Змия да бех – право у язико да го кълцна. Да го питам, он ли мене за цал живот ша ме църни. Рекох:

  • Това нема да стане. Та ако ще на вратовете да си стапите. Язе момчето не аресвам.

Чичо Илия се обърна къде баща ми и рече:

  • Ангелко, не слушай я, от зелена тиква семе и свинкята го не яде. Тизе си баща и ша я дадеш каде сакаш. Язе моите дъщерки къде я сам рекъл, там са отишли и не са сбъркали.

Баща ми побутна майкя ми и рече:

  • Донеси един пояс за нишан да дадеме.

Мама се надигна, позанесе се на така, на онака, белким глава й се замая, отвори ковчего и извади поясо. Тури го на софрата, а свекъро отвори кесията, извади жълтица, подаде ми я и рече:

  • Айде, снао, да си жива, да си здрава, двор с челяд да напълниш!

И си подаде ръката – рака да му цуна. Язе изпищях, като кога у огин стъпих. А они взеа поясо, сватосаа се с баща ми и като пойдоа, свекъро рече:

  • Сабайле с двайсе каруци ша дойдем да вземеме момата.

А язе рева колцам мога и викам:

  • Не дождайте, за резил ша станете, нема да дойда!

Та рекох на Велин чичов:

  • Отрежи една шиблика от тополата та изварди да премериш момчето колико е, че ми се види, че е коджа по-мънечко от мене.

Он застана до него с шибликата, а пусти деца като гракнаа в един глас: Велин мери момчето!

Оно се качи в каруцата, баща му шибна коньете и хванаа света. А язе като си легнах око на око не турих. Па у саминяне отидох у стрина ми Цвета и викам:



  • Стрино, стрино, така ми се е стемнило, ега умра, та да ми се самне. Кажи ми дека има вода дълбока да ида да се удава.

А она рече:

  • Па не бой се, Радо, като немаш никаков мерак по него, белким па ша се размине. Некога, по мое време, кога бех мома, се надигна сватба с тупане, със свирки, та невеста да земеме. Беше уговорено, те като за тебе – дадена от майка и баща, а на крайо на селото ни срещнаа от родо на момата и казаа, че пристанала за друг. И сватба, сватбаре, всичко се върна надзад.

  • На кого, стрино, да пристана като Благойчо, дека се сакаме е на война, дома го нема.

Стрина Цвета рече: Аде да окнеме Велин, да го пратиме да върне жълтицата и да каже, че нещеш, та да не дождат. Като дойде Велин, му поръчах:

  • Велине, братко, ти майкя, ти баща, търчи занеси им жълтицата и им речи, че и поясо не ща да ми врачат, само да не дождат, у тебе ми е спасението, търчи!

Метна се Велин на коньо, та у Григорево. Като се назад повърна, рече:

  • Сестро, сестро, идат дваесе каруци и джандар водат.

  • Свет се сбира, сватба ша стая, а язе съм ни жива, ни умрела. Те ти ги и талигите, музика свири, сватбаре. Иху епа, а мене ми се прекинаа нодзете у клекавците, ни мога да бегам, а от срамове не мога и да легна. Излезнах пред вратата, застанах до дръвнико, дека дръва сечеме, взех секирата у рака. Какво съм застанала, какво съм гледала, не знам, всичко живо побегна. А момчето се хвана за чеширете, белким се не напика. Джандаро застана пред мене, свали пушката от рамото си и рече:

  • Знаеш ли дека е околийското управление?

Рекох:

  • Ни го знам, ни сакам да го знам, с тебе немам работа! Не сам ви калесала да дойдете. Баща ми да дойде тука при мене!

А он сиромах кой знае с колик страх дойде до мене. Рекох:

  • Тате, не бой се, тая секира не е за тебе, а е за мене. До днеска не сам ти грешила, дума не сам ти повърнала, две войни воюва, орах, косих, жнах, копах, дом и деца ти гледах. Днеска ти грешавам и ти дума повращам. Те дръвнико, на него легам, те секирата отсечи ми главата като на пиле, там ме не давай!

Он се обърна каде сватовете и рече:

  • Това не е стока, да я купиш и да продадеш, а е човешка спрега. Она неще, а и язе я не давам! Прощавай, дъщерко!

МЕРАКО НА ЯНА



Голем мерак имах по Кара Димитър, овчарчето. Сакам да ви ората, какво се либихме. Ние се аресваме, сакаме се, гориме един за друг и се топиме като свещ пред олгар. А пустите ни майки и бащи като се заяли, та не сакат да се видат. Дека се срещнат от устата им змии и гущери бълват, а бащите ни се псуват по меаните. А он сиромах, дека ме сретне на оро, на чешма ли, на улица ли, туко ме улови за футата и хване да ме тегли.

  • А бре, Димитре, оти така ме сецаш, сите пращила ми изкина.

  • Е па, аресвам те, сакам те.

  • Като ме аресваш, та сите пращила ли да ми скинеш? Язе ша одрежа едно от конопецо от въжето, та да е яко, та да вида дека ша ме заведеш като майка ти ме не ще.

А он вика:

Ох, какво да ви кажа? Като го срещна, немах мера на пустото време. Язе мисла, че е малкочка, а като се прибера вечер от чешмата, всичко живо заспало дома. Майка ми, като ме улови за косата, па като ме скубе:

  • Мари чумо, кое време е станало, децата налегаа жадни, не е ли те срам от стрините ти? Къде се завираш по сокаците с тоя црън гявол, баща ти нема да те даде нему. У вторник като е бил на пазар го е срещнал Стоян Кяпев от Челопечене. Он му рекъл: А бре, Гьорги, а да станеме сватове, какво арно моме имаш. У петок с бабичките го видехме на женски пазар, оно като се пременило с онова шарено сукманче, па бела риза с педа тантели, шарени чорапе, бърчени опинки, па като дигнало глава нагоре, а на нея всекакви китки, личаво, у народо, като гълъб низ врабци. Па викам на бабичката: Виж го кво е напето, като кобиле пазарлия, яко за работа. Та ша го сакаме за снаа.

И баща ми като си дошъл, като се радвал и викал: Цвето, там ша даваме Яна, она е още дете и не разбира къде ша й е добре. Лугето са арни, а и чорбаджии. Сабале у среда ми рече: Я дай ми балото да го носа на Варадин шивачо у Челопечене, да ми крои чешире. По-малко ми е за чеширете, повече ми е да огледам домо на Стоян Кяпев. Па като отишел, оно двор ли е, вика, на един от дуварите воз него сламата, дълга изкрай докрай, заброих на разкродже, стигнах до триесе и ги обърках. На другата улица купи сено и них не могох да преброя, па отдоле, откъде Искаро, надзърнах у дворо, оно конье, волове, биволе, крави, телци, овци, кози, кокошки, пуяци, гъсоци... А пред вратата се изтегнали та лежат десет пцета, като магарища големи. Рекал: Цвето, те там ша дадеме Яна! А язе рекох:

  • Мамо, а друго нещо не е ли видел?

  • Какво още сакаш, това малкочка ли е?

  • Момче, ма момче...

  • Е, па они, като те сакат за снаа, белки имат и момче.

  • Е па, може да е глуо, може да е кьораво, да е сакато, така ли ша ме тласните, се едно че ме давите. Ни чуто, ни видено, не ща да ида там.

  • Баща ти нема да те пита, он нема да строши атър на Стоян Кяпев, заедно са воювали, у окопе лежале. Дума му е дал, думата нема да си върна надзад.

  • А-а-а, на Стоян Кяпев нема да го строши, а мойо да строши. Къде Чепопечене мъртва отаждам, жива не поождам. Язе си имам мерак по Кара Димитър и за него сакам да се жена.

  • Каков мерак, ма? Язе съм жена на толко годин, па не знам що е мерак, та тизе знаеш?

  • Чекай да ти кажем що е. Димитър ме заследи от манечка, още от два-тринайсе годин, се дебнеше низ децата и гледаше да ми сапне нога, та да падна. Язе си мислех, майките и бащите ни се мраза и он па с мене се заяде. Един ден се врачам от чешмата с товар прани дреи, а он като изкокна низ една улица и като заока:

  • Яно, Яно, затри си нещо, чекай да ти го дам.

Рекох:

  • Я стига си окал таков, че като завърта по тебе пералкята, та ша видиш какво си си затрил, акъло си. А оно туко застана пред мене и ми появи шарените чорапчета, дека си ги плетох за Великден, а оно наближи и Гергьовден. Пресегнах се и му рекох: Дай ми ги!

А он рече:

  • Ако ме погледнеш право в очите, ша ги дам.

А язе му викам:

  • А-а-а, та да ми намигнеш, да ми се дигне ичимик, та да ми се смеят децата.

  • Ако ме не погледнеш, язе ша си ги скрия у джепу да ги чувам за нишан.

  • Леле, мамо – като рече така и язе го погледнах право у очите. Па като му засветкаа у них светулки, светулки, па като се превърнаа на светкавици, та ме треснаа право у сърцето.

А мама рече:

  • Облачно ли беше, гръмотевица ли, какво те тресна?

  • Е те това тресна, мерако, дека тизе не знаеш що е, тебе белким се те женили не майкя и баща, а баба и деда по атър.

И она ме погледа, погледа, па кандиса. Видех Кара Димитър и му казах. А он рече:

  • А на нашата що да чиниме, та и она да склони? А, заран иди да копаш, вие имате чукундур и ние, и она ша е там, а язе ша доведа овците да пасат. Да й се молиме, ега кандише.

Цела нощ не заспах, око на око не турих. Като зе да зазорява, я се надигнах. А майка ми рече:

  • Каде стаяш ма, дека ша одиш?

  • Па да копам, на чукундуро, само нашио е останал нескопан, доде стигна, оно ша се съмне.

Па като пойдох, жива душа нема по улиците, само врабчетата у върбалаците фификат у сане. А щурци се не чуят, и они спея. Нога зад ногата, та на нивата. Оно и по полето кьорав човек не видех по-рано от мене да е дошел. Копам, гледам каде селото, току видех, че се зададе майкя му с мотика, торба и стовна. А мене ми се докопа, още по-високо взех да дигам мотиката. Па като запеях „Боли Яна бело гърло, никой Яна не верува, никой Яна не лекува“.

Сълнцето светила по небето хвана, а Димитър го нема никаков, чека роса да се дигне. По едно време като се зададе откъде селото един буюк овци, а пред них Кара Димитър свети като сълнце, убав, у бели чешире (панталони), менте дурамче (елек), кошуля с мушабаци (бродерия), на главата – капа и на нея китка от чемшир, босилек и ален трендафил, дека снощи сам му я дала, а през кръсто му червен пояс, а у него меден кавал.



  • А добро утро, Яно! - рече.

  • Дал Бог добро, Димитре! - викам.

  • Язе ша завърта овците да пасат и ша се завърна да отидеме при мама.

Па като дойде, язе си нарамих мотиката и пойдохме. А мене ми се чини, че нодзете ми се смалиа, та ми станаа на нодзета. Страа ме е и си мисла за каков ли кашмер ша ма направи сега майкя му. Па като през зъби рекох:

  • А добър ден, стрино Невено!

  • Дал Бог добро, Яно. Па те гледам колцам копаш, а гласо ти стига до София, като пееш светилата ловиш.

  • Е па, рекох, мома съм, ша пея та. Да ме ареше некоя свекърва.

Она рече:

  • Е, а да седнеме. Нещо сакате да ми кажете ли?

А Димитър:

  • Ма...а, се ме.е..е..

И нищо не можа да каже. Рекох си: Яно, отваряй си устата тизе, орати, железото се бие доде е жежко. Он доде се сети да ти каже що сака, я ша кажа що съм санувала.

  • Нали знаеш, че вие яко се не обичате с майкя ми и баща ми, а Димитър се се върти около нас. Като засанувах, че у това тесното уличе „сокако“ надига глава през дуваро да ме види, па като го сагледа баща ми, като грабна една гьостерица, прескокна на улицата, па като го замери, не гледа дека ша го удари, Димитър се усмете и падна. Натрупа се народ и викат: Умре, умре. Тизе дотърча отнекъде, разбради църната кърпа, па като зарева, па и язе, като заокахме и двете: Димитре, Димитре! А он ни чуе, ни ае. А тизе ми рече: Яно, като така стана с Димитър, язе ша те заведа у нас да си седиш при мене. Рекох: Та защо ми е да седа у вас като нема Димитър. Ни у вас, ни у нас. Ша хвана да стана калугерица.

Димитър се окопити, па като изока с висок глас:

  • Мамо, или Яна, или душа, или въжето за гуша.

Она у чудо се виде. Вика: Добре, айде у събота ша вземеме Яна за тебе. Станах, па й рекох:

Она вика:

  • Не, немой тука! На вашата! Оти цело село ша рече, Яна зорле отиде за Кара Димитър. Нека сичко си мине по редо.

Па като отидохме нагоре, он при овците, язе да копам. Ка копам, копа ми се. Като погледна нагоре, онова ясно небо, онова сълнце като напекло, па като загледам низ софийското поле покрай планините, оно села, оно манастире – всичко от убаво по-убаво, па като запеях, та сите песни що знам изпеях, сълнцето слезна една копраля да зайде и язе видех, че пред мене остана малкочка да копам, 5-6 разкроджа, бре кога скопах толика нива бре, кога се обърнах надзад да вида, знаете ли що видох? Нищо не видох, пустийо чукундур съм го се изкопала, останал тука по-така на пикай вол. Олеле, мале, що сам работила, сърце ми се разтупа, нодзе и ръце ми се прекинаа. Баща ми като види що сам направила, ша ме утрепе, това му е храната за стоката и за зимата, и за пролетта. Па подсвирнах на Кара Димитър да дойде. Он рече:

  • Яно, Яно! Що си работила, та си изкопала чукундуро, ако така копаш и на баща ми, ша те изпади.

  • Слушай да ти кажа, Димитре! Ако сакаш да имаш жива невеста, доведи овците тука на нивата па ги пущи да опасат и това що е останало.

  • Я па тая, та мене да утрепе баща ти.

  • Тизе ме послушай, па другото е моя работа. Дойди довечера на чешмата, да ми кажеш що си направил.

Дома си отидох у църна темнина, а мама вика:

  • Що направи ма, у темно отиде, у темно се върна?

Рекох:

  • Па скопах всичката нива, останаа само неколко разкродже. Па дедо Анто Оров – Шкодро, като се усука около мене, като връв, па като ми заороте:

  • Яно, какво ша чините с Димитър, като вие се сакате, а па ваште не дават, ни едните ни другите?

  • Ех – рекох – ако е орисия, ша се земеме, па ако не е – нема. Та се чеках он да се помести, нали го знаеш каков е, да не направи пакост.

Сабаале зехме мотиките с нея, да идеме да докопаме. Като наближихме нивата и она вика:

  • Моме, що си работила, нива се църнее, а се не зеленее?

Кога стигнахме там, църна угар, един чукундур нема. Вика:

  • Търчи та окай баща ти да доведе кмето, дедо Гого, това е Шкодрова работа, да се води оглед и да го плати.

Като дойде баща ми и кмето, дедо Гого рече:

  • Истина, Георги, голема пакост ти е станало, ама немаш свидетеле.

Баща ми рече:

  • Е Яна, Яна го е видела.

Рекох:

  • Я слушайте да ви кажа, стига сте ме мешали у тия работи, да ме водите по общини и съдилища. Язе сам мома да ме похуляте, от дека да знам дали го е Шкодро опасал, оно беше пълно с овчари, тука е муша между три, четири села. Имаше овчари много, само Кара Димитър го немаше.

А баща ми рече:

  • Дали тоя црън гявол го е опасал, оти не давам Яна на него?

  • Право е момето – рече дедо Гого – слама имаш, сено имаш, стоката ша изкара годината.

И пойдохме надоле къде село. А язе пойдох по них като по умрел. На баща ми кърв капеше на душата и огин му гореше на главата. А язе се замислих за сватбата ми и запеях „Мома се с рода прощава“.
АЙДЕ-Е-Е... МОМАТА ИЗБЕГА

Любиме се с Кара Димитър, овчарчето. Па му думам:



  • Кара Димитре, толик голем сабор стая на Подуене, сите моми и ергени ша одат, а и ние да одиме. Он ми рече:

  • Яно, тизе си побуяла, облекла си нов сукман, шарени чорапе, бърчени опинки, китка на главата, сакаш да идеш хоро да играш и ергене да те гледат. Мене ми гори капата на главата и нимам кога да си я свала. Язе сам ратай, 150 брав (глави) овци и 7-8 пцета са зинали гърлата си накъде мене, чекат да ги нарана. Иди сама!

И язе отидох. Леле, като заодих низ съборо, и тогая бех с тоя сукман, ама он беше нов, а сега е овехтел, а и язе сам остарела. Личаво като гълъб у варбци. По едно време видех, че Пижо и Пендо ме денедисват. Требваше да си стегам навръзките на опинците и дим да те нема, тия се гласат да те краднат. Доде си това помислих, току издрънка една талига, а они като се ръгнаа връз мене като сорияк (ястреб) връз пиле. А язе се разпищех, викам: „Леле, скинахте ми редо с пендарките. Най-големата жълтица падна под каруцата“. И они нали са улави и двамата, ръгнаа се отдоле под колата да я дират. А язе се метнах през един дувар, па паднах у един замет – егрек с овци. Като задрънкаа звънци, па като залаяа пцета. Рекох си, тука па пусти пцета ша ма поядат. Арно ама пред мене току застана едно момче с менте дуромче, бели чешире, червен пояс, риза с мушабаци, чучул капа, китка на нея, и рече:

  • Язе сам Вуте от Подуяне. Цел ден те следа низ сборо и те аресах, а тизе сама ми дойде дома.

  • Вуте, гонат ме Пижо и Пендо да ме крадат, затрих си един опиняк пред вратнико, търчи да ми го намериш.

Оно нали е овчар, будала, кьораво е, че съм с две нодзе, а не с три, затърча да го дири, язе се метнах през другийо дувар, груунах, та паднах у едни чемшири, като сноп, кога се свлече от кола и си рекох, че и дяволо тука не може да ме намери у тия буйни чемшире. Арно, ама на малата врата застана една бабичка, тури си рака на челото и рече:

  • Старче, на ония пустото куче па скокна у чемширете, се ги потроши, като зема една гьостерица ша го утрепа.

Рекох си, че тая кьорава, нема да види, че съм човек, за едно чудо ша ме пребие. Надигнах се и викам:

  • Бабо, не сам куче, мома сам, гонат ме Пижо и Пендо да ме краднат, та се крия.

Она тогая рече:

  • Ела, моме, унетре.

Свали урката, мушна вретеното у малата врата, а у кашната - урката и рече:

  • Не бой се, они са от дреново дърво. И да сецат, не могат да ги строшат, па ей и деда ти е тука у кьошето.

Леле като погледнах, видех един побелел старец, че се подпира на два бастуне и трепере като лист на трепетлика, па вика:

  • Не бой се, моме, знаеш ли каков бех като млад. Ако дойдат, ша ги сасеча, е секирата зад вратата.

Ох, рекох си, каков си бил като млад те не знам, ама каков си сега те вида, ега не дойдат тия разслане (хаймани, хулигани). Еле некакво се размина, нема ги. Сабаале, като зе да се развиделува, дойде баща ми с колата да си ме води и рече:

  • Качвай се, Яно.

  • Не мога, тате, от страх са ми преклекнали нодзете у клекавците и рацете у лахтите, ни мога да се хвана, ни мога да се кача.

Он ме прегърна, та ме тури у колата и рече:

  • Яно, знаеш ли оти не са те откраднали Пижо и Пендо? Тизе като си побегнала и скокнала през дуваро, едно дете изокало: „Айде-е, момата избега“. И коньето трагнали, та колото мине на единийо през ръката, на другийо през ногата, та них натоварили на колата и си ги докарали у село. Майкя ти поръча да те вода на баба Дашка, да ти бае от страх.

Пойдохме. Баба Дашка ме изгледа отгоре додоле, попипна ме тука по-така и рече:

  • На момата й е щукнал попоко от страх.

А ази й викам:

  • Е па, бабо, дека е отишъл?

  • Не ти е отпред, а ти е отзад.

  • Е, кой ще ми го върне?

  • Е па язе, баща ти ша те доведе у полунощ, с жежка вода ша ти го наместа.

Оттам баща ми ме заведе при баба Петра, а она като развади брашно, пепел, като захвърля по оджако и рече:

  • На момата уплао е голем и от мене нема да й мине. Сака да я водиш при Гюла циганката да й реже от жълтеница.

Отидохме и там, она като извади едно ръждясало ноже, па като захвана да реше зад ушите, на темето, под язико, та отвсякъде ми кърв потече. И рече:

  • Момата е вече оправена, води си я, човече.

Като си отидох у дома, на другио ден като ме разтресе, та се дигам един хвърльок от рогожката нагоре, а майкя ми дума:

  • Георги, води я при баба Ангя, она й бае от детенце и й знае всичките кусуре. Може па от нея да й мине.

Он като ме заведе там, она извади една голема зелена паница, напълни я с бистра вода, тури един стрък босильок, па като запущи живи въглене у водата, като запищеа, като се загониа низ паницата, а она рече:

  • Георги, и от мене нема да й мине. Сака да я водиш при сеславскийо поп. Он на кого е чел, на всекиго е минало.

Заведе ме баща ми и там. Язе и от него се упраших. Стори ми се, че калимавката му опира у небото, а брадата му до пупоко. А он като метна патраило на главата ми, па като зачете светото писаниье от Адам и Ева, та до днеска, сичко прочете, па ми рече:
  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница