Десетото откровение Джеймс Редфилд осъзнаване на пътя



страница3/15
Дата11.01.2018
Размер2.46 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Вдигнах ръка към него и забелязах, че и моето тяло изглеждаше по същия начин. Преди да го докосна, на ня­колко сантиметра от ръката му почувствах силно маг­нитно поле. Опитах се, но не можах да проникна през си­ловото поле, тялото му се отдръпна.

Уил едва не избухна в смях. Такъв смях го беше напушил, че ме накара сам и аз да се разсмея.

- Удивително, нали? - попита той.

- Вибрационното ниво тук е по-високо, отколкото край Селестинските руини - отвърнах. - Знаеш ли къде сме?

Уил мълчеше, оглеждайки околността. В прост­ранството, което ни обграждаше, имаше перспектива за горе и долу, но се намирахме насред въздуха и отникъде не се виждаше хоризонт. Отвсякъде бяхме обгърнати в бяла светлина.

Накрая Уил каза:

- Това е една перспектива. Попаднах тук за малко, когато си представях лицето ти; и други души имаше наоколо.

- Какво правеха?

- Грижеха се за хората, които току-що са дошли след смъртта си.

- Какво? Искаш да кажеш, че това е мястото, къде­то хората идват непосредствено след като умрат?

-Да.


- Ами защо ние сме тук? Дали не се е случило нещо с Чарлин?

Той се обърна право към мен.

- Не, мисля, че не. Нали ти разказах какво стана с мен, когато започнах да си представям твоя образ. Обхо­дих много места, преди да те открия край водопадите. Тук сигурно трябва да узнаем нещо, преди да намерим Чарлин. Да почакаме да видим, какво ще стане с тези ду­ши - и той посочи с глава вляво, където на десетина мет­ра от нас се появиха няколко силуета.

Застанах нащрек.

- Уил, откъде знаеш, че имат добри намерения? Ами ако се опитат да ни обсебят или нещо подобно? Той ме изгледа сериозно.

- Ами на Земята как се разбира, когато някой иска да те обсеби?

- Долавя се. Човек усеща, че някой се опитва да го манипулира.

- И какво друго?

- Че му изсмуква енергията, чувства се оглупял, объркан.

- Точно така. И в двете измерения е същото. Силуетите се откроиха по-ясно, а аз продължавах да бъда нащрек. Почувствах се обаче изпълнен с любов и укрепваща енергия, която се излъчваше от техните тела, състоящи се сякаш от златистобяла светлина, която плу­ваше и танцуваше пред погледа ми. Лицата им имаха чо­вешки очертания, но в тях не можеше да се гледа нап­раво. Не можех да преценя и броя им. Веднъж изглеж­даха три-четири, след едно мигване само бяха шест, пос­ле отново три, и всички ту се явяваха, ту се скриваха от погледа. Вкупом изглеждаха като просветващ, рисуван облак със златист цвят на белия фон.

Няколко минути по-късно зад останалите изникна друг силует, само че в ясен фокус и с тяло, озарено като моето и на Уил. Доколкото можахме да преценим, това бе мъж на средна възраст. Той се огледа като обезумял, но като видя духовната група сякаш си отдъхна.

Когато насочих вниманието си към него, установих, за своя голяма изненада, че долавям мислите и чувства­та му. Стрелнах с поглед Уил, който ми кимна в знак, че също долавя реакциите му.

Отново започнахме да го наблюдаваме и забеля­захме, че макар донякъде да си даваше сметка и да по­лучаваше любовна подкрепа, той продължаваше да бъ­де в състояние на шок от съзнанието, че е умрял. Само преди минути е бил увлечен в обичайния си пробег, и при опита да изкачи една височина, бе получил тежък сър­дечен пристъп. Болката бе продължила няколко секун­ди и тогава, най-внезапно, той се бе оказал извън тяло­то си, наблюдавайки как от всички страни се втурват хо-

ра да му помогнат. Съвсем скоро се бе явил екип от ме­дицински лица, които трескаво се опитваха да го върнат към живота.

Накрая, седнал до тялото си в линейката, той бе чул ужасен, когато ръководителят на екипа го обяви за мър­тъв. С всички сили се опитваше да им каже нещо, но ни­кой не можеше да го чуе. В болницата лекарят потвър­ди пред целия екип, че бе получил сърдечен удар и жи­вотът му не е можел да бъде спасен.

С една част от себе си той се опитваше да приеме този факт; но с друга не можеше. Та нима бе възможно да е мъртъв? Най-сетне извика за помощ и се озова в пъс­тър тунел, който го доведе до тук. Докато го наблю­давахме, той постепенно започна да забелязва душите на­около му и тръгна към тях, като излезе от фокуса на на­шия поглед и започна все повече да прилича на тях.

После внезапно се втурна обратно към нас и ведна­га се озова в офис, пълен с компютри, стенни карти и хора, които работеха в него. Всичко изглеждаше съвсем реално, само дето стените бяха полупрозрачни, тъй че се виждаше какво става вътре, а и небето над офиса не бе­ше синьо, а с особен маслиненозелен цвят.

- Самозалъгва се - каза Уил. - Възсъздава офиса, къ­дето е работил на Земята и се опитва да си внуши, че не е умрял.

Душите наоколо приближиха, надойдоха и други, до­като станаха десетки, като ту влизаха, ту излизаха от фо­кус в златистата светлина. Всички се стремяха да вдъх­нат любов и да предадат някаква информация на този човек, която не можех да разбера. Въображаемият офис постепенно започна да избледнява, докато накрая изчез­на съвсем.

Човекът продължи да стои с изражение на непринадлежност и отново влезе във фокус, заедно с другите души.

- Да идем с тях - чух Уил. В същия момент усетих тласъка на ръката му, по-скоро на нейната енергия.

Щом вътрешно се съгласих, усетих преместване и душите, заедно с човека, се фокусираха по-ясно. Лицата им бяха станали лъчисти, подобно на нашите с Уил, ала ръцете и краката им нямаха ясни очертания, а представ­ляваха само лъчение от светлина. Вече успявах да със­редоточа погледа си върху тях четири-пет секунди, пре­ди да ги изпусна от очи, и, след като примижа отново, да се опитам да ги потърся.

Всички бяха насочили поглед към една ярка свет­лина, която идваше към нас. С приближаването си, тя заприлича на всеобхватен лъч, който обгърна всичко. Като не можех да гледам право в светлината, аз се из­върнах така, че да мога да виждам силуета на мъжа, кой­то целият беше застанал в лъча, явно без никакво затруд­нение.

Отново долавях мислите и чувствата му. Любовта го изпълваше с невъобразима топлота и спокойна пер­спектива. Когато целият бе обхванат от това чувство, перспективата му на виждане и познание така се раз­шири, че той можа да погледне на току-що отминалия живот по един нов начин и в пълни подробности.

Видя обстоятелствата на своето раждане и детски­те си години. Той, Джон Доналд Уилямс, се бе родил с баща, който не беше особено интелигентен, и майка, на­пълно незаинтересована и отсъстваща, поради своята ан­гажираност с различни обществени дейности. В резул­тат на това бе израснал раздразнителен и затворен, чо­век, който непрестанно се стреми да се самодокаже и да накара светаг да разбере, че е голям откривател, че от­лично владее науката и математиката. Защитава докто­рат по физика на 23 години и е преподавател в четири престижни университета, преди да премине на работа в Министерство на отбраната, а по-късно в частна енергийна корпорация.

Бе се посветил изцяло на този последен пост, без въ­обще да се интересува и напълно пренебрегвайки здра­вето си. След години непълноценно хранене и никакво физическо натоварване, бе получил тежко сърдечно увреждане. Резкият режим на движение се бе оказал фа­тален за него. Починал бе на петдесет и осем годишна възраст.

В този момент Уилямс излезе от това ниво на съз­нание, изпълнен с дълбоко съжаление и огромна болка от начина, по който беше прекарал живота си. Разби­раше, че детството и семейството на родителите му бя­ха създали реални условия, за да се развие в него пренебрежителност и високомерие, които да му вдъхнат чувс­тво за превъзходство. Главното му оръдие беше нас­мешката, смазването на околните чрез критикуване на техните способности, професионален морал и личност­ни качества. Сега вече разбираше, че всички учители са били готови да му помогнат да преодолее своята неу­вереност. Явявали се бяха винаги в нужния момент, за да му посочат и друг път, но той напълно ги беше прене­брегнал.

Беше предпочел докрая да живее в безпросветност. Дадени му бяха всички знаци, за да подбира работата си по-внимателно, да не бърза толкова. Множество наме­ци и опасности се явяваха в търсенията му, но той не ги бе взел под внимание. Беше приемал гледищата на ра­ботодателите си, дори ако противоречаха на законите във физиката, без въобще да ги поставя под въпрос. Имаше изгода от това - то му носеше успех, възнаграж­дение и признание, а него го интересуваше само това. Беше се отдал на потребността да получава признание... за пореден път. Господи, помисли си той, пак се про­валих.

Съзнанието му се пренесе върху сцена от друг, по-предишен живот. Намираше се на юг, в Апалачите, в на­чалото на деветнайсти век. Това беше военен пост. В го­ляма палатка стояха неколцина души, приведени над ня­каква карта, фенерите хвърляха светлина по стените. Всички офицери бяха постигнали единодушие - нямаше надежда за примирие. Войната бе неизбежна и от так­тическа гледна точка трябваше да се пристъпи към ата­ка час по-скоро.

Като един от двамата адютанти на командващия генерал, Уилямс беше принуден да се присъедини към мнението на останалите. Нямаше друг избор, каза си той; всяко неподчинение щеше да сложи край на кариерата му. А и едва ли щеше да успее да убеди останалите, дори и да поиска. Офанзивата трябваше да се проведе, веро­ятно последната голяма битка във войната срещу аме­риканските туземци.

Часовой донесе известие за генерала. Беше дошъл човек, който искаше да се срещне с командващия вед­нага. През отметнатото платнище на палатката, Уилям забеляза крехката бяла жена, вероятно трийсетгодишна, в чийто поглед се четеше отчаяние. По-късно разбра, че е дъщеря на мисионер, дошла с ново предложение от страна на туземците за примирие, за което лично и с ог­ромен риск бе успяла да убеди останалите.

Генералът обаче отказа да я приеме, като си оста­на в палатката, докато тя му викаше отвън. Накрая за­повяда да я изхвърлят от лагера под заплаха от разстрел, без дори да поиска да узнае какво има да му предаде. Уилямс и този път бе запазил мълчание. Знаеше, че ко­мандирът е подложен на голям натиск, защото беше по­ел ангажимент да открие региона за икономическа екс­панзия. Налагаше се война, за да се осъществят кроежите на икономическите групировки и техните политически съюзници. Местните жители и индианците не можеха да се оставят да развиват своята собствена култура. Не, бъдещето трябваше да бъде подчинено и определяно от ин­тересите на онези, които владеят този свят и неговите блага. Би било твърде опасно и напълно безотговорно да се остави този малък народ сам да решава съдбата си.

Уилямс знаеше, че една война напълно отговаря на интересите на железопътните и въглищни магнати и на новопоявилите се петролни интереси в този район и, раз­бира се, можеше да осигури и собственото му бъдеще. Всичко, което бе необходимо, е да си държи езика зад зъбите и да играе според правилата. И той реши да не изрази своя протест. Другият адютант нямаше негови­те съмнения. Спомни си как хвърли поглед към своя ко­лега насреща в палатката - нисичък човек, който леко накуцваше. Никой не знаеше защо накуцва. Нищо му ня­маше на крака. Той беше напълно позитивен човек. Много добре знаеше към какво се стремят тайните кар­тели и го одобряваше напълно, обичаше го, възхищава­ше му се, желаеше да вземе участие в него. А имаше и още нещо.

Този човек, също като генералът и останалите чи­нове, се плашеше от туземците и желаеше те да бъдат отстранени не само заради бойните им умения и тяхна­та численост, не дори и заради съпротивата им срещу разгръщащата се индустриална икономика, която зап­лашваше да унищожи земите им. Те се бояха от тузем­ците заради нещо по-дълбоко, заради някаква вдъхваща ужас и объркваща понятията им идея, която само мал­цина старейшини знаеха изцяло, но която бе проникна­ла в цялата им култура и диктуваше на нашествениците някаква потребност от промяна, от припомняне на дру­ги представи.

Уилямс бе научил, че мисионерката е уредила сре­ща между върховните индиански лечители, за да обме­нят своите знания и да намерят начин да ги предадат на другите - като последен опит да потърсят разбиране и да утвърдят своите ценности пред света, обърнал се сре­щу тях. Дълбоко в себе си Уилямс разбираше, че тази же­на трябва да се изслуша, но в края на краищата нищо не каза и, само с един жест, генералът бе отхвърлил всяка възможност за примирие и бе дал заповед за бой.

После Уилямс се пренесе в спомените си на друго място и видя един ров сред гъста гора, откъдето имаше видимост към полето на предстоящата битка. На хълма се появи кавалерия, готова за нападение. Американските туземци бяха решени да се отбраняват. Недалеч едър мъж и една жена се бяха сгушили зад скалите. Мъжът беше млад учен, занимаващ се със своите изследвания тук, и бе ужасен, че са в такава близост до битката. Всичко това не биваше да става, не биваше. Неговите ин­тереси бяха свързани с икономиката; насилието му бе чуждо, той не разбираше защо белите и индианците тряб­ва да враждуват помежду си, убеден, че икономическа­та експанзия в региона може да бъде съобразена така, че да интегрира и двете култури.

Жената до него бе младата мисионерка, която по-рано Уилямс бе видял от военната палатка. В момента тя се чувстваше напусната, предадена. Сигурна бе, че уси­лията й нямаше да бъдат напразни, ако овластените се бяха вслушали във възможността, която тя им пред­лагаше. Но тя си повтаряше, че няма да се предаде, до­като не спре насилието. Все си казваше: „Това може да се преодолее! Може да се преодолее!"

Най-неочаквано по хълма зад тях заслизаха двама кавалеристи, които преследваха един от вождовете на туземците. Напрегнах се да видя кой беше той, и разпоз­нах онзи разярен вожд, който се бе опълчил срещу иде­ите на жената. Видях как той бързо се обърна и заби стре­ла в гърдите на единия от преследвачите си. Другият ско­чи от коня и връхлетя отгоре му. Вкопчиха се ожес­точено, докато накрая войникът заби нож дълбоко в гър-

лото на червенокожия. Кръвта бликна над разровената земя.

Икономистът, който бе станал свидетел на става­щото, изпадна в паника и замоли жената да бягат, но тя му направи знак да се успокои. Едва сега Уилямс забе­ляза един стар лечител, застанал зад дървото до тях, кой­то ту се показваше, ту се скриваше. В същия момент на хълма се появи друг батальон кавалерия и се спусна в атака, стреляйки на посоки. Мъжът и жената бяха про­низани от куршуми. Индианецът гледаше отстрани с ле­ка усмивка на лицето, докато и той падна убит.

Тъкмо в този момент Уилямс насочи вниманието си към един хълм, откъдето се виждаше цялата сцена. Още един човек наблюдаваше битката. Обут беше в ко­жени бричове и водеше товарно магаре. Беше планинец. Той обърна гръб на битката и се заспуска от другата стра­на на хълма, покрай вира и водопадите, докато се изгу­би от поглед а. Стъписах се. Битката се водеше тъкмо тук, в долината, малко по на юг от водопадите.

Когато отново се обърнах към Уилямс, той прежи­вяваше ужаса на кръвопролитието и омразата. Знаеше, че неговото бездействие по време на войните с амери­канските туземци бе предпоставило условията и възмож­ностите на последното му прераждане, но точно както и преди той бе останал пасивен, не бе успял да се пробуди. Отново се бе срещнал с онзи едър мъж, убит заедно с мисионерката, и разбираше, че е трябвало първо да си спомни, а след това и да помогне на по-младия си при­ятел да се пробуди. Видях ги, застанали на един хълм да обсъждат процеса. Трябваше да намерят още петима ду­ши в долината и да образуват група от седмина човека. Тази група трябваше да работи за освобождаването от Страха.

Тази идея го хвърли в още по-дълбок размисъл. Страхът е бил големият враг на човечеството през неговата дълга и мъчителна история. И той започваше да разбира, че човешката култура в този момент се поляризира, на завоевателите от онзи исторически период би­ва дадена една последна възможност да придобият власт, да използват новите технологии за свои собствени цели. Сгърчи се от мъка. Разбираше, че е от огромно зна­чение неговата духовна група да се събере заедно, неза­висимо дали той би могъл да бъде там. Историята се нуждаеше от такива групи и, само ако се формираха дос­татъчно и успееха да разберат същността на Страха, по­ляризацията можеше да се преодолее и експерименти­те в долината да се прекратят.

Постепенно осъзнах, че отново се намирам сред меката, бяла светлина. Виденията на Уилямс бяха свър­шили и той, заедно с останалите души, бе изчезнал. Аз внезапно се бях върнал назад, замаян и разстроен.

Отдясно зърнах Уил.

- Какво стана? - попитах аз. - Къде отиде той?

- Не зная със сигурност - отвърна Уил.

- Ами какво беше всичко това, което преживя?

- Пред очите му премина Панорама на неговия живот. Кимнах с глава.

- Знаеш ли какво е това? - попита той.

- Да - отвърнах аз. - Зная, че хората които са били на ръба на смъртта, често разказват, че пред очите им в един проблясък преминава целият им живот. Това ли се има предвид?

Уил стоеше замислен.

- Да, но съзнанието, че човек прави такъв преглед на живота си, може да има голямо въздействие върху чо­вешката култура. Това е още една страна от онази по-висша гледна точка, която ни дава познанието за Отвъд­ното. Хиляди хора са били близо до смъртта и онова, което разказват и споделят, позволява Панорамата на жи­вота да стане част от нашата културна реалност. Знаем, че подир смъртта си ще трябва да погледнем на своя жи­вот отново; и ще страдаме от всяка пропусната въз­можност, от всеки случай, в който сме бездействали. Това познание до голяма степен засилва нашата реши­мост да следваме всяко интуитивно прозрение, което ни се явява в съзнанието, и да се стремим да го проумеем по-пълно. Започваме да проявяваме по-голяма съзнател­ност спрямо своя живот. Стремим се да не пропуснем ни­кое важно събитие. Защото не желаем да страдаме, ко­гато се върнем назад и разберем, че сме пропуснали своя шанс, че не сме взели вярно решение или не сме дейст­вали правилно.

Внезапно Уил прекъсна думите си и вирна глава, ся­каш да чуе нещо. В този момент почувствах болка в слън­чевия сплит и чух неприятното бумтене отново. Само след няколко минути шумът затихна.

Уил се огледа наоколо. Обгръщащата ни белота съ­що бе прорязана от някои тъмносиви ивици.

- Онова, което става долу, влияе и върху това изме­рение! - каза той. - Не зная дали ще успеем да запазим нивото си на енергия.

Изчакахме, докато сивите ивици постепенно се сто­пиха и бяхме отново обгърнати от равномерна бяла светлина.

- Спомни си предупрежденията в Деветото проро­чество за изобретяването на нова технология - добави Уил. - А също и онова, което Уилямс каза - че страхът ще накара някои хора да се опитат да овладеят тази технология.

- Ами как разбираш това за групата от седем човека, която трябва да се върне? - попитах аз. - И виденията, които имаше Уилямс за тази долина през деветнайсти век? Аз също ги видях, Уил. Какво според теб означават те?

Уил стана сериозен.

- Струва ми се, че виденията бяха предназначени за нас. Мисля, че и ти си част от групата. Внезапно бумтенето отново се усили.

- Уилямс каза, че първо трябва да си обясним Стра­ха - подчерта Уил, - за да работим за преодоляването му. Това е поредната ни задача; трябва да намерим начин да си обясним този Страх!

Уил едва бе изрекъл това, когато оглушителен тъ­тен разтърси цялото ми тяло и ме събори назад. Уилям протегна ръка към мен с разкривено и разфокусирано лице. Опитах се да хвана ръката му, но той внезапно из­чезна и аз започнах да пропадам надолу, без да мога ни­що да сторя, посред панорама от цветове.
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА

Когато ми мина световъртежът, установих, че съм се озовал отново пред водопадите. Под една надвесена скала отсреща се намираше багажът ми, точно на това място, където го бях оставил. Огледах се, от Уил няма­ше и следа. Какво ли бе станало? Къде ли е отишъл?

По моя часовник беше минал по-малко от час, от­както двамата се пренесохме в Отвъдното измерение, и когато се замислих за онова, което бях преживял, оста­нах поразен от любовта и спокойствието, които бях почувствал, от липсата на тревога - до този момент. А ето, че всичко наоколо сега ми се струваше сиво и под­тискащо.

Едва се дотътрих да си взема багажа, стомахът ми се беше свил от страх. Бях твърде на открито сред тези скали и реших да се върна сред хълмовете на юг, докато преценя какво да правя. Когато се изкачих на първия хълм и започнах да се спускам по обратния склон, забе­лязах някакъв дребен човечец, около петдесегодишен, който се изкачваше вляво от мен. Беше червенокос, със заострена брадичка, облечен в туристически дрехи. Зър­на ме, преди да успея да се скрия, и тръгна право насре­ща ми.

Когато приближи, се усмихна предпазливо и каза:

- Боя се, че съм се изгубил. Можете ли да ми каже­те как да се върна в града?

Упътих го на юг към извора и после към потока, от­където можеше да върви на север, докато стигне охра­нителния пункт.

Той изглежда се успокои.

- Срещнах една жена, която ме предупреди да се връщам, но сигурно съм свърнал неправилно. И вие ли сте към града?

Вгледах се в изражението му и ми се стори, че то из­даваше печален и раздразнителен темперамент.

- Не - отвърнах. - Тръгнал съм да търся една прия­телка, която трябва да е тук някъде. Как изглеждаше жената, която сте срещнали?

- Русокоса, със светли очи - отвърна той. - Говореше бързо. Не можах да разбера името й. Тази, която търсите, как се казва?

- Чарлин Билингс. Не ви ли направи впечатление не­що друго в жената, която сте срещнали?

- Спомена нещо за националния парк, от което заключих, че сигурно е от онези, които се навъртат наоко­ло и дирят нещо. Ала не съм съвсем сигурен. Предупреди ме да се махам от тази долина. Самата тя каза, че отивала за багажа си, и също ще си ходи. Според нея тук ставало нещо опасно и всички били застрашени. Не беше кой знае колко приказлива. Аз съм дошъл на екскурзия и честно казано не можах да разбера за какво говори - по инто-

нацията му можеше да се съди, че има навика да говори направо.

Обърнах се към него, колкото се можеше по-дру­жески:

- Изглежда че си срещнал приятелката ми. Къде бе­ше по-точно?

Той посочи на юг и каза, че на половин миля оттук. Вървяла сама на югоизток.

- Можем да вървим заедно до извора - казах аз. Взех си раницата и, докато се спускахме по хълма, той за­говори:

- Щом ви е приятелка, къде отиваше, според вас?

- Не зная.

- Сигурно в някакво мистично измерение? По ди­рите на някоя утопична представа - усмихна се той скеп­тично.

Разбрах, че иска да ме подразни.

- Може би - казах аз. - А вие не вярвате ли в утопии?

- Не, разбира се. Това е примитивно мислене. Наивитет.

Погледнах го. Налегна ме умора и се опитах да пре­установя разговора.

- Всеки има право на мнение. Той се разсмя.

- Не, става дума за факти. Не сме пред прага на ни­каква утопия. Светът върви към по-зле, а не към по-добро. Икономиката ни се изплъзва изпод контрол и вър­ви към пълна разруха.

- Кое ви кара да мислите така?

- Още от демографските статистики се вижда. През целия век на запад голямата част от хората са били от средната класа, която е поддържала реда, разума и вя­рата, че икономическата система дава възможности на всички. Но тази вяра започва да запада. Явно е пов­семестно. Все по-малко хора в наши дни вярват в системата и съблюдават нейните закони. Така е, защото сред­ната класа става по-малка. С развитието на технологи­ите човешкия труд става все по-ненужен и хората се раз­делят на две групи - на имащи и нямащи; едни, които държат инвестиции и имат дял в икономиката, и други, които са принудени да я обслужват. Прибавете към всич­ко това и провала на образованието, и ще си дадете ясна сметка за обхвата на проблема.

- Това звучи ужасно скептично - казах аз.

- Но е реалистично. Такава е истината. За повечето хора става все по-трудно и по-трудно просто да оцелеят. Виждали ли сте данни от проучванията на стреса? Нап­режението започва да надвишава всички граници. Никой няма чувство за сигурност, а най-лошото тепърва пред­стои. Пренаселеността става все по-голяма и с техноло­гическия напредък дистанцията между образованите и необразованите също ще се увеличава. Богатите ще взе­мат под контрол все по-голяма част от световната ико­номика, докато сред бедните все повече ще се разпрост­раняват наркотиците и престъпността.

- А какво според вас се очаква да стане със слабо развитите страни? - продължаваше Джойл. - Вече по-голямата част от Близкия изток и Африка попада в ръ­цете на религиозни фундаменталисти, чиято цел е да уни­щожат цивилизацията, смятайки я за сатанинска им­перия, и се опитват да я заменят с някаква криворазбра­на теокрация, при която всичко да бъде съсредоточено в ръцете на религиозните водачи, които имат правото да осъждат на смърт онези, които смятат за еретици, нав­сякъде по света.Кой разумен човек би приел такова ма­сово унищожение на хора в името на духовността? Въп­реки това, в наши дни то се разраства. В Китай все още се практикува убийството на новородените деца от жен­ски пол, например. Можете ли да повярвате в това? Казвам ви: законът, редът и уважението към човешкия

живот постепенно изчезват. Светът дегенерира и се прев­ръща в тълпа от хора, ръководена от завистта и озлоблението, която се управлява от страхливи шарлатани, а вече е късно да се спре всичко това. Но знаете ли какво? Никой всъщност не го е грижа. Никой! Политиците ня­ма да си мръднат пръста. Те се грижат само за своите лични интереси. Светът се променя твърде бързо. Никой не може да го догони, а това ни поставя в положение да се стремим да получим всичко, което можем, на мо­мента, преди да е станало твърде късно. Това настроение обхваща цялата цивилизация и всички професии.

Джойл въздъхна дълбоко и погледна към мен. Бях се спрял на билото на един хълм и гледах внушителния залез, когато погледите ни се срещнаха. Той изглежда разбра, че е отишъл твърде далече в своята тирада, и тък­мо в този миг лицето му ми се стори дълбоко познато. Аз му се представих с името си и той в отговор ми каза своето, Джойл Липском. Вгледахме се един в друг, но той не даде знак, че ме познава. Защо ли се бяхме срещнали в тази долина?

Още щом си формулирах въпроса мислено, вече зна­ех отговора. Той даваше израз на позицията на Страх, за която бе споменал Уилямс. Целият потръпнах. Пред­начерталото, изглежда, започваше да се случва.

Аз го погледнах с по-голямо внимание.

- Наистина ли смяташ, че нещата са толкова лоши?

- Да, абсолютно - отвърна той. - Аз съм журналист и тези неща могат да се забележат в моята професия. В миналото поне се опитвахме да си вършим работата ка­то спазваме определени норми. Ала вече не. Всичко е лъ­жа и гонене на сензации. Никой вече не търси истината, нито се опитва да я представи по най-точен начин. Жур­налистите търсят само сензациите, най-ужасяващата перспектива - всяка кал, която могат да изровят. Дори ако някои обвинения могат да получат логическо обяснение, те се представят само с оглед на това, какъв шум ще се вдигне около тях. В един свят, където от хората ис­кат да си затварят очите и да бъдат объркани, един­ственото, което се продава, е това, на което не може да се вярва. А жалкото е, че този вид журналистика се самовъзпроизвежда. Един млад журналист, който виж­да тази ситуация, започва да мисли, че може да оцелее в професията, само ако играе според правилата. Ако не, смята че ще изостане, ще бъде съсипан. Тъй че, така на­речените журналистически разследвания съзнателно се избягват. И това става непрекъснато.

Бяхме стигнали далеч на юг и се спускахме надолу по скалистия терен.

- И другите професии страдат от същото - продъл­жи Джойл. - Погледнете само адвокатите. Може и да е имало време, когато да бъдеш служител в съда е значе­ло нещо, когато участниците в съдебния процес са били обединени от общ респект към истината, към спра­ведливостта. Но вече не е така. Спомнете си напоследък откритите процеси, които бяха представени по теле­визията. Адвокатите правят всичко, за да изопачат исти­ната, и то съзнателно, като се опитват да убедят съдеб­ните заседатели да повярват в хипотези, за които няма доказателства -хипотези, за които адвокатите знаят, че са лъжи, само за да измъкнат някого. А други адвокати коментират делата така, сякаш подобна тактика е оби­чайна практика и е напълно оправдана при нашата за­конова система. Което не е вярно. Нашата система оси­гурява на всеки човек право на защита. Ала адвокатите са длъжни да се придържат към справедливостта и исти­ната, а не да я изопачават, само за да измъкнат клиен­тите си на всяка цена. Телевизията поне показва тази ко­румпирана практика, в която дребните адвокати просто търсят да наложат своята репутация, за да получават по-големи хонорари. А са така безогледни, защото мислят,

че никой не се интересува. И очевидно са прави. Всички останали правят същото. Караме я през просото, иска­ме бързо да получим големи печалби, без да се интере­суваме от бъдещето, защото вътре в себе си, съзнател­но или несъзнателно, не вярваме, че успехът ни може да бъде траен. И вършим това, дори за сметка на довери­ето помежду ни и за сметка на интересите на останалите. Много скоро нестабилните норми, върху които се гради цивилизацията, ще се окажат напълно разбити. Помис­лете само какво ще стане, когато безработицата достиг­не определено ниво в големите градове. Престъпността вече не може да бъде овладяна. Полицаите няма да рис­куват живота си за едно общество, което и без това не им обръща внимание. Защо да рискуваш два пъти сед­мично да даваш показания пред някой следовател, кой­то и без това не се интересува от истината, и още по-зле - да се гърчиш от болка, докато кръвта ти изтича в ня­коя тъмна уличка, когато никой не го е грижа. Много по-добре е да се правиш, че не забелязваш, и да си изслу­жиш двайсетте години, колкото се може по-спокойно, дори и да вземеш някой и друг рушвет. Така е било и ще бъде. Какво би могло да го спре?

Той млъкна и аз обърнах поглед към него без да спирам да вървя.

- Вие сигурно очаквате, че някакво духовно възраж­дане може да промени всичко това? - попита той.

- Наистина се надявам.

Той се опита да се прехвърли през един паднал дънер, за да ме настигне.

- Вижте, занимавал съм се с тези духовни работи из­вестно време - продължи той. - Идеята за съдба, предоп­ределение, Откровения. Забелязах дори някои интерес­ни предзнаменования в моя собствен живот. Но реших, че всичко това е налудничаво. Човешкото съзнание мо­же да си въобрази какво ли не, без дори да съзнава това.

В своята същност всички тези приказки за духовността са само безсмислена риторика.

Готвех се да оборя аргументите му, но се отказах. Интуицията ми подсказваше, че трябва първо да го из­слушам.

- Да, понякога явно изглежда така - казах аз.

- Вземете например слуховете, които се носят за та­зи долина - продължи той. - Чувал съм какви ли не глупости. Това е долина с дървета и храсти като всяка друга - и той погали с длан едно голямо дърво, покрай което минавахме. - Сигурно си мислите, че този наци­онален парк ще оцелее, така ли? Нищо подобно. При начина, по който хората замърсяват океаните и отравят екосистемата с изкуствени канцерогени, при начина, по който използват хартия и други дървесни продукти, то­ва място ще се превърне в сметище, както много други. Никой вече не се интересува от дърветата, правителст­вото строи пътища за сметка на данъкоплатеца, а после продава дървесния материал под пазарната му стойност. Или разменя най-добрите, най-красивите местности сре­щу някои съсипани земи, само за да удовлетвори онези, които искат да ги застрояват. Вие сигурно си мислите, че в тази долина става нещо мистично. И защо не? На всекиму се иска да се случи нещо мистично в живота, особено при жалкия живот, който водим. Но истината е, че нищо такова не става. Ние сме най-обикновени животни, които имат нещастието и интелигентността да разбират, че са живи и че ще умрат, без да виждат ника­къв смисъл в това. Можем да се преструваме, както си искаме, и да желаем, каквото си искаме, но основният екзистенциален факт си остава - не можем да знаем. Аз отново се извърнах към него.

- В нищо духовно ли не вярвате? Той се разсмя.

- Ако съществува Бог, той трябва да е свирепо чудовище. Невъзможно е някаква духовна реалност да се проявява тук! Та как би могло? Вижте света! Що за Бог е този, който е създал такова злощастно място, където деца умират по най-чудовищен начин от земетресения, без-смислени престъпления и глад, докато ресторантите из-хвърлят ежедневно храна с тонове. - Въпреки че - добави той - сигурно така и трябва да бъде. Такъв може да е Божият план. Може би онези, които вещаят „края на света" са прави. Според тях животът и историята са само изпитание на вярата, за да се види кой да получи спасение и кой не, божествен план се унищожи цивилизацията, за да се отделят вярващи-те от лошите - той се опита да се усмихне, но скоро ус-мивката му изчезна и той остана потънал в мислите си. Накрая забърза, за да се изравни с мен. Отново навлизахме в ливадата с пелин и дървото на гарваните се заяждаше оттук на четвърт миля разстояние.

- Знаете ли какво си мислят онези хора, които ве­щаят „края на света"? - попита той. - Преди няколко го­дини специално ги наблюдавах. Те са очарователни.

- Наистина ли? - възкликнах и му кимнах да продължи.

- Занимавах се с пророческите откровения в Биб­лията и по-специално с Алокалипсиса. Според тях ние живеем в края на времената, когато всички пророчест­ва ще се сбъднат. Схващанията им се свеждат до след­ното: дошъл е историческият момент за второто пришес­твие на Христос, когато ще се възцари небесното царс­тво на Земята. Но преди да стане това, Земята ще пре­живее редица войни, природни бедствия и други апока­липтични събития, които са предречени в писанията. И те знаят в пълни подробности всичко, което е пред­речено, тъй че през цялото време наблюдават отблизо какво се случва в света и очакват да се осъществи поред­ното предречено събитие.

- И кое е то? - попитах аз.

- Мирен договор в Близкия изток, който ще позво­ли да се възстанови Иерусалимският Храм. Малко след това, според тях, всички истински вярващи ще получат просветление и ще бъдат въздигнати от лицето на Земята на небето.

Спрях се и го изгледах.

- Тези хора според тях ще започнат да изчезват.

- Да, така е според Библията. Ще последва Страш­ният съд, който ще продължи седем години, когато адът ще се отвори за всички останали на Земята. Явно се очаква, че всичко ще се разпадне: гигантски земетресе­ния ще разбият икономиката; повишаването на морско­то равнище ще унищожи много градове; към това ще се прибавят бунтове, престъпност и всичко останало. И то­гава се появява политик, вероятно в Европа, който пред­лага план за възстановяване на света, ако му се предос­тави, разбира се, върховна власт. Това предполага цент­рализирана, автоматизирана икономика, чрез която се координира търговията в повечето части на света. За да се участва обаче в тази икономика и да се възползва от автоматизацията, човек трябва да признае върховната власт на този вожд и да имплантира в ръката си един чип, чрез който се удостоверяват всички икономически връз­ки.

Този антихрист в началото протектира Израел и съ­действа за подписването на мирен договор, а по-късно напада, поставяйки началото на нова Световна война, ко­ято впоследствие включва ислямските народи, след то­ва Русия и най-сетне Китай. Според пророчествата, точ­но когато Израел е на път да падне, божиите ангели се спускат на Земята и спечелват войната, като установя­ват духовна утопия, която трае хиляда години.

Той се прокашля и ме погледна.

- Влезте някой път в религиозна книжарница и

разгледайте; коментарии и книги свързани с тези про­рочества изобилстват навсякъде и се явяват все повече.

- Ти смяташ ли, че тези вещатели на „края на вре­мената" са прави?

Той поклати глава.

- Мисля, че не. Единственото пророчество, което до­сега се е осъществило на света, е човешката алчност и корупция. Възможно е да се появи диктатор и да завла­дее света, но то ще бъде само защото може да се възпол­зва от хаоса.

- Смятате ли, че това ще стане?

- Не зная, но ще ви кажа едно. Ако разрухата на средната класа продължи и бедните все повече обедняват, а в градовете се разпространява престъпността и, отгоре на всичко, ни сполетят поредица от природни бедствия, цялата икономика ще се разпадне и навсякъ­де ще започнат да скитат банди от гладни престъпници, които да плячкосват, и всичко ще бъде обхванато от страх. Изправени пред такова насилие, ако някой се по­яви и ни предложи спасение и възстановяване на реда, искайки от нас в замяна да се откажем само от гражданските си свободи, няма и съмнение, че ние ще го направим. Спряхме и пийнахме вода от манерката ми. Дървото

гарваните се намираше на петдесет метра от нас. Аз наострих слух; от далечината се долавяше глухо-

бумтене. Джойл ме наблюдаваше, съсредоточено присвил

- Чувате ли нещо?

Канех се да му отвърна, на друг шум прекъсна ду-ми. Ние напрегнато наострихме слух.

- Това е кола - казах аз.

Още два сини джипа приближаваха към нас от за­пад. Ние се скрихме зад едни високи шубраци и те отми-на стотина метра от нас, без да спрат, насочвайки се на югоизток по същия път, по който бе отпътувал пре­дишният джип.

- Това не ми харесва - каза Джойл. - Кой беше?

- Не бяха от горската охрана, а тук не се позволява на никой друг да влиза с кола. Сигурно са от онези, ко­ито провеждат експеримента.

Той изглеждаше уплашен.

- Ако предпочитате - казах аз, - може да тръгнете по-напряко към града. Направо на югозапад към онзи склон в далечината. Ще стигнете до потока след около три-четвърти миля, и оттам може да вървите покрай не­го на запад. Ще пристигнете преди да е мръкнало.

- Вие няма ли да дойдете?

- Сега не. Ще тръгна право на юг към потока и ще почакам там известно време, да видя дали няма да се по­яви приятелката ми.

Той сбърчи чело.

- Онези хора не могат да провеждат експеримент, без горската охрана да е уведомена.

- Зная.

- Сигурно не си въобразявате, че можете да се на­месите, нали? Това е голяма работа.



Аз не отвърнах; обладан бях от мъчителна тревога.

Той се заслуша, и после бързо закрачи през до­лината. Обърна се само веднъж и ми кимна с глава.

Гледах подире му, докато прекоси ливадата и изчез­на в отсрещната гора. Забързах на юг, като отново се за­мислих за Чарлин. Какво ли правеше тук? Накъде ли бе поела? Не можех да си отговоря.

Струваше ми голямо усилие да се добера до потока за трийсетина минути. Слънцето вече се беше скрило зад облаците, скупчени на западния хоризонт, и здрачът об­гръщаше горите в зловеща сивота. Бях уморен и прашен. Приказките на Джойл и джиповете, които бяхме видели, прекършиха настроението ми. Може би сега имах достатъчно доказателства, за да се обърна към властите; мо­же би така щях да успея да помогна на Чарлин най-добре. Обмислях възможностите да се върна в града.

От двете страни на потока, дърветата бяха редки и аз реших да тръгна направо през гората отсреща, макар да знаех, че е частна собственост.

Свърнах нататък, но спрях на мястото си, защото чух бумтенето на още един джип. После хукнах да бягам. На петнайсет метра пред мене теренът рязко се издигаше, покрит с камънаци и шестметрови скали. Изкатерих се по тях и когато стигнах върха, ускорих крачка, след ко­ето скочих върху грамада от скали, с намерението бър­зо да ги прекося и да се озова от другата страна. Щом ско­чих на най-високата скала, огромният камък се търкул­на изпод краката ми и цялата камара камъни започна да се свлича. Паднах по хълбок и се спрях едва в малко дере, а камъните продължаваха да се търкалят над главата ми. Няколко камъка с диаметър по петдесет-шейсет санти­метра се свличаха право към гърдите ми. Имах време, колкото да се превъртя вляво и да закрия глава с ръцете си, но знаех, че няма да успея да се измъкна.

В този момент с ъгълчето на окото си зърнах ми­молетно бяло очертание пред себе си. В същото време не зная как, но бях сигурен, че огромните камъни няма да успеят да ме ударят. Чух ги как се свлякоха от двете ми страни. Бавно отворих очи и надникнах през праха, като избърсах лицето си. Камъните лежаха точно до мен. Как е могло да се случи това, какъв ли беше онзи бял силует?

Огледах се наоколо и тогава зад една от скалите зър­нах нещо мърдащо. Един рис бавно се измъкна оттам и се загледа право в очите ми. Знаех, че е достатъчно голям, за да избяга веднага, но той продължаваше да стои и да ме гледа. Шумът от приближаваща кола най-сетне го накара да хукне към гората. Скочих на крака и се опитах да бягам, но след няколко крачки се опрях на друг камък. По целия ми крак премина пареща болка и не можех да стъпя на лявото си стъпало. Наведох се и пълзях около два метра, докато се скрия сред дърветата. Притаих се зад един огромен дъб, докато колата отмина край пото­ка, забави ход за няколко минути, за да поеме отново с пълна скорост на югоизток.

Сърцето ми лудо биеше, когато седнах и свалих обувката си, за да огледам глезена. Започнал бе да се подува. Защо ли се случва това? - помислих си. Докато се опитвах да изпъна краката си, зърнах на десетина мет­ра от мен една жена, която седи и ме гледа. Изтръпнах от ужас, когато тя тръгна към мене.

- Добре ли сте? - попита загрижено, но предпазливо. Беше висока и мургава, на около четирийсет години, об­лечена в широки удобни спортни дрехи и обувки за тенис. Кичури тъмна коса се бяха измъкнали от опашката й и пърхаха на вятъра над слепоочията. В ръка държеше малка зелена раница.

- Седях ей там, когато паднахте - каза тя. - Днес имате късмет, аз съм лекарка. Искате ли да погледна?

- Много ви благодаря - казах, все още замаян, без да мога да повярвам на това съвпадение.

- Тя коленичи до мен и внимателно премести крака ми, като в същото време огледа околността към потока.

- Сам ли сте?

Разказах й накратко, че търся Чарлин, но премъл­чах за всичко останало. Тя отвърна, че не е виждала никой, който да отговаря на описанието. Докато гово­реше, най-сетне се представи като Мая Кондър, и аз се убедих, че напълно заслужава доверие. Аз също й се пред­ставих с името си и й казах къде живея.

Тя видя крака ми и се обърна към мен:

- Аз съм от Ашвил, но с един мой съдружник има-

ме лечебен център на няколко мили южно оттук. Нов е. Имаме и четирийсет акра място тук в началото на на­ционалния парк - тя посочи мястото, където се нами­рахме. - И още четирийсет оттатък хълма.

Отворих ципа на джоба на раницата си и извадих от­там манерката.

- Искате ли вода? - попитах.

- Не, благодаря, нося си - тя извади от раницата си една манерка и я отвори. Но вместо да пие, натопи мал­ка кърпа и завърза стъпалото ми, при което аз сгърчих лице от болка.

Тя се обърна, погледна ме в очите и каза:

- Изкълчил си глезена.

- Много ли е зле? - попитах. Тя се подвоуми.

- А ти как мислиш?

- Не зная. Ще се опитам да стъпя. Направих опит да стана, но тя ме спря.

- Почакай малко - каза. - Преди да се опиташ да вървиш, анализирай случая. Как мислиш, лошо ли е нараняването?

- Какво имаш предвид?

- Често възстановяването зависи от онова, което смятате вие, а не аз. Обърнах очи към глезена си.

- Може да е доста зле. А това значи, че може да се наложи да се върна в града. - И после какво?

- Не зная. Ако не мога да вървя, може би ще трябва да намеря някой друг, който да потърси Чарлин. - Имаш ли представа, защо се е случило това точно сега? - Не, но какво значение има?
- Много често за възстановяването на човек е важно, разбира причините на инцидента или болестта.

Изгледах я с ясното съзнание, че изпитвам вътреш­на съпротива към думите й. Нещо ми подсказваше, че нямам време за този разговор точно сега. Изглеждаше твърде егоцентричен в тази ситуация. Макар бумтенето да бе спряло, имах основание да мисля, че експеримен­тът продължава. Всичко изглеждаше твърде опасно, а и вече почти се стьмваше... И Чарлин сигурно беше в ужас­на беда.

В същото време изпитвах дълбоко чувство на вина към Мая. Но откъде ли бе това чувство за вина? Опитах се да се отърся от него.

- В какво си специализирала като лекар? - попитах аз, докато отпивах от водата.

Тя се усмихна и аз за първи път забелязах, че енер­гията й се повишава. И тя също бе решила, че може да ми се довери.

- Позволи ми да ти разкажа, с какъв тип медицина се занимавам - започна тя,- Медицината се променя, и то бързо. Ние сме престанали да гледаме на тялото ка­то на машина с части, които се износват и могат да бъ­дат поправяни или подменяни. Започваме все повече да разбираме, че здравето на тялото се определя до голяма степен от нашето духовно състояние: от отношението ни към живота и особено към себе си, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Това е същностна про­мяна. При стария метод, лекарят е вещо лице и лечител, а пациентът пасивно приема неговата помощ, надявай­ки се, че лекарят има отговор на всички проблеми. Но вече започваме да разбираме, че вътрешното отношение на пациента е от особено значение. Ключов фактор са страхът и стресът, и това как се справяме с тях. Понякога страхът е осъзнат, но много често бива напълно под­тиснат. Когато човек се прави на много храбър и самонадеян - отхвърля проблема, изтласква го, заема преус­пяваща поза. При такъв подход, страхът започва да ни

прояжда на подсъзнателно ниво. За нашето здраве е мно­го важно да гледаме положително на нещата, но такова отношение трябва да бъде постигнато с пълно съзнание, с любов, а не с поза, за да може да даде резултати. Убе­дена съм, че нашите подтиснати страхове създават блокажи в протичането на енергията по тялото и тъкмо те­зи блокажи причиняват здравословни проблеми. Стра­ховете се проявяват във все по-голяма степен, докато не се справим с тях. физическите проблеми са последната стъпка. В идеалния случай с тези блокажи трябва да се справим по-рано, превантивно, преди да се прояви бо­лестта.

- И значи смяташ, че всички болести могат в край­на сметка да се предотвратят или излекуват, така ли?

- Да, ние можем да живеем повече или по-малко, то­ва зависи от Твореца, но болестите и инцидентите, ко­ито ни сполетяват, не са нещо неотменно.

- Значи, според теб, това се отнася и до инцидентите, както в случая моето изкълчване?

- В много случаи е така - усмихна се тя. Бях объркан.

- Виж, в момента нямам време да мисля за това. Наистина съм обезпокоен за моята приятелка. Трябва да направя нещо!

- Зная, но ми се струва, че този разговор няма да отнеме много време. Ако се втурнеш без да обърнеш внимание на думите ми, може би ще пропуснеш смисъла на едно важно стечение на обстоятелствата тук - и тя ме погледна, за да види дали съм схванал намека й за Ръкописа.

- Значи, знаете за Откровенията? - попитах. Тя кимна.

| - Какво по-точно ми предлагате? § - Ами, техниката, с която имам голям успех, е следната: първо се опитваме да си припомним какви са били вашите мисли непосредствено преди да се появи здра­вословният проблем - в твоя случай, преди изкълчва­нето. За какво мислеше? С какъв страх е свързан този проблем?

Замислих се за малко, после казах:

- Бях уплашен, раздвоен. Положението в долината се оказа много по-опасно, отколкото бях предполагал. Струваше ми се, че няма да мога да се справя с него. От друга страна знаех, че Чарлин сигурно се нуждае от помощ. Бях объркан и се двоумях какво да правя.

- Тъй че си навехна глезена? Наведох се към нея.

- Искаш да кажеш, че съм саботирал сам себе си, за да не ми се налага да предприемам нищо? Нима е тол­кова просто?

- Това ще кажеш ти, а не аз. Но много често е прос­то. Много е важно да не се губи време да се оправдаваш или защитаваш. Приеми го по-леко. Опитай се да си при­помниш всичко, което може да е свързано с проблема. Изследвай себе си.

- И как да го направя?

- Трябва да се успокоиш, за да възприемеш инфор­мацията.

- Интуитивно ли?

- Чрез интуиция, молитва, по всички възможни начини.

Отново чувствах вътрешна съпротива, не можех да се отпусна и да успокоя съзнанието си. Най-сетне затво­рих очи и за миг мислите ми се преустановиха, но вед­нага след това в съзнанието ми нахлуха споменът за Уил и за случилото се през деня. Оставих ги да преминат и отново изчистих съзнанието си. В този момент пред очи­те ми се появи видение на мене самия на десетгодишна възраст - как излизах с куцукане от важна футболна среща, като ясно си давах сметка, че симулирам нараняване. Точно така! - казах си аз. На времето се правех, че съм си изкълчил глезена, за да не участвам насила във футболните срещи. Съвсем бях забравил за всичко това! Спомних си, че по-късно бях започнал да си изкълчвам глезена често, във всякакви ситуации. Докато размислях над този спомен, в съзнанието ми нахлуха други споме­ни - неясни картини на мен самия в друго време - самомнителен, самоуверен, импулсивен. Видях се как работя в тъмна стая на свещ, когато някой блъсна вратата и ме измъкна навън, целия обхванат от ужас. Отворих очи и погледнах към Мая.

- Изглежда, започвам да разбирам.

Разказах спомена от детството си, но другото виде­ние беше твърде неясно, за да се опише, тъй че не спо­менах за него.

След малко Мая попита:

- Какво мислиш?

- Не зная. Навяхването изглеждаше чиста случай­ност. Трудно ми е да си представя, че инцидентът се е случил, поради моята нужда да избегна ситуацията. Ос­вен това аз съм бил в много по-тежки ситуации от тази, но не съм си изкълчвал глезена. Защо трябваше да се слу­чи сега?

Тя се замисли.

- Кой знае? Може би сега е времето да се погледне отвъд навика. Инцидентите, болестта, лечението - всич­ки те са много по-мистични, отколкото си представяме. Убедена съм, че у нас се крие неподозирана способност да влияем върху онова, което ще ни се случи в бъдеще, включително дали ще бъдем здрави - макар че тази си- ла отново зависи от самия пациент. Съвсем съзнателно не ти казах какво мисля за сериозността на нараняване-то ти. Ние в медицинската професия сме се научили, че медицинските гледища трябва да се споделят предпазливо. С времето обществеността е развила почти страхопочитание пред лекарите, и когато един лекар каже нещо, пациентите вземат мнението му много присърце. Провинциалните лекари преди сто години са знаели то­ва и са представяли най-оптимистична картина на здра­вословното състояние на пациентите си. Когато лекарят каже на един пациент, че ще се оправи, много често па­циентът започва да вярва в тази идея и наистина прави всичко възможно да се възстанови. През последните го­дини обаче, от етически съображения, това е престана­ло да се практикува и хората от професията представят на пациента най-безпристрастно научно описание на не­говата или нейната ситуация. За съжаление в такива случаи пациентът понякога умира пред очите ни, само защото му е казано, че състоянието му е критично. Сега вече знаем, че трябва да бъдем много предпазливи при тези твърдения, поради силата на нашето съзнание. Трябва да насочим тази сила в положителна посока. Тялото е способно да се възстановява по чудотворен начин. Органите на тялото, които в миналото са били разглеждани като чисти материални образувания, всъщ­ност са енергийни системи, които могат да променят със­тоянието си дори за една нощ. Чели ли сте последните изследвания за молитвата? Научно е доказано, че тя има своето въздействие, което подрива нашия стар модел на физическо лечение. Трябва да изработим нов метод.

Тя млъкна и навлажни кърпата, с която бе превър­зала глезена ми, подир което продължи:

- Убедена съм, че първата крачка в този процес, е да се разбере какъв страх е породил здравословния проб­лем. Това отпушва енергийния блокаж в тялото и дава възможност за съзнателно лечение. Следващата стъпка е да се приеме енергия, която да се съсредоточи на мяс­тото на блокажа.

Канех се да попитам как става това, но тя ме прекъсна.

- Хайде, опитай се да повдигнеш нивото на енергията си, колкото можеш.

Послушах съвета й и започнах да наблюдавам красо­тата, която ме заобикаляше и съсредоточих цялото си внимание върху вътрешната си духовна връзка с нея, ка­то изпитах огромна любов. Постепенно цветовете ста­наха по-живи и съзнанието ми започна да възприема всичко наоколо по-ярко. Почувствах, че и тя издига ни­вото на своята енергия заедно с мен.

Когато усетих, че вибрацията ми се е повишила достатъчно, погледнах към нея. Тя ми се усмихна.

- Добре, сега можеш да насочиш цялата енергия към блокажа.

- Как да стане това? - попитах аз.

- Ориентирай се по болката. Тя е за това, за да ти помогне да се концентрираш.

- Какво? Не е ли смисълът да се освободиш от бол­ката?

- Така за жалост се смята обикновено, но болката всъщност е сигнал.

- Сигнал ли?

- Да - каза тя, като натисна стъпалото ми на някол­ко места. - Как те боли в момента?

- С пулсираща, но не много силна болка. Тя отви кърпата.

- Съсредоточи вниманието си върху болката и се опитай да я почувстваш колкото се може повече. Опре­дели точно откъде идва.

- Зная откъде идва, от глезена.

- Да, но глезенът е твърде широко понятие. Откъде по-точно?

Съсредоточих се върху болката. Тя се оказа права. Възприемах я, сякаш бе обхванала целия глезен. Но ко­гато обтегнех крака си с пръстите нагоре, болката се със­редоточаваше в лявата връхна част на ставата и около сантиметър по-навътре.

- Добре, направих го - казах аз.

- А сега съсредоточи цялото си внимание на това място. Концентрирай се там с цялото си същество.

Няколко минути не казах нищо. При пълна концен­трация напълно усетих това място на глезена си. Забе­лязах, че всички останали усещания на тялото ми - ди­шането, чувстването на ръцете и краката, лепкавата пот по гърба ми - останаха на заден план.

- Почувствай болката докрай - напомни ми тя.

- Добре - казах аз. - Това и правя.

- Какво става с болката? - попита тя.

- Още я усещам, но леко се е променила. Чувствам я по-топла, не толкова натрапчива, повече като изтръп­ване. - Докато говорех, започнах отново да усещам бол­ката по стария начин.

- Какво стана? - попитах аз.

- Убедена съм, че болката има и друга функция, ос­вен да ни предупреди, че нещо не е в ред. Тя указва точ­но откъде идва проблемът, като сигнал, който можем да проследим в тялото си и да насочим вниманието и енер­гията си точно на това място. Сякаш болката не може да остане, когато насочим вниманието си към нея. Раз­бира се, в случай на остра болка, когато концентрацията е невъзможна, можем да използваме лекарства, за да я облекчим, макар че, според мен, най-добре е да остане известна болка, за да ни служи като ориентир.

Тя замълча и ме погледна.

- Ами сега? - попитах аз.

- Следващото, което трябва да се направи е - отвър­на тя - съзнателно да се насочи върховната божествена енергия към мястото на болка и любовта ще преобрази клетките там, докато те започнат да функционират нор­мално.

Аз я изгледах озадачен.

- Направи го - каза тя. - Свържи се с Божественото

начало. Аз ще те ръководя.

Кимнах й, когато бях готов.

- Почувствай болката в цялото си същество - започ­на тя - и си представи, че енергията на твоята любов дос­тига до самата сърцевина на болката и повишава вибра­цията на мястото, на атомите му. Представи си, как час­тиците осъществяват качествен скок до онова енергий­но ниво, което е тяхно нормално състояние. Буквално по­чувствай изтръпването в тази точка, когато вибрацията се повиши.

Тя мълча цяла минута, после продължи.

- Сега, без да отместваш вниманието си от точката на болка, започни да се изпълваш с енергия, нека потръпването започне да се движи нагоре по краката ти... към хълбоците... към корема и гърдите...и накрая към шията и главата. Почувствай как цялото ти тяло изтръп­ва от по-висшата вибрация. Виж как всеки орган функ­ционира най-оптимално.

Точно последвах указанията й, и само след няколко мига, почувствах тялото си по-леко и изпълнено с енер­гия. Останах в това състояние около десет минути, след което отворих очи и погледнах към Мая.

Включила фенерче в тъмното, Мая бе започнала да опъва палатката ми на равното между два бора. Пог­ледна към мене и попита:

- По-добре ли се чувстваш? Аз кимнах.

- Разбираш ли процеса дотук?

- Струва ми се, че да. Излъчих енергия към място­то на болка.

- Да, но онова, което направихме преди това, бе също толкова важно. В началото трябва да се разбере смисъла на нараняването или заболяването. Какъв страх в живота ти го е породил, страх, който задържа твоето раз-и се проявява в тялото ти. Това е, което освобождава страховия блокаж, за да се отвориш за вътрешно виждане. След като се премахне блокажа, можеш да из­ползваш болката като указател, за да повишиш вибра­цията на това място, и след това на цялото тяло. От жиз­нено важно значение е да се разбере произхода на страха. Ако произходът на болестта или инцидента е много дълбок, може да се появи нужда от хипноза или задъл­бочени консултации.

Разказах й видението си от Средновековието, кога­то някой дръпна вратата и аз бях извлечен навън.

Тя изглеждаше замислена.

- Коренът на блокажа може да идва от много от­далеч. Но когато се опиташ да го разбереш и да про­умееш, какъв е този страх, който спъва твоето развитие, обикновено осъзнаваш по-добре кой си и какъв е сми­сълът на настоящия ти живот на земята. А това откри­ва възможност за последната и, както твърдо вярвам, най-важна стъпка в лечебния процес. Най-важното от всичко е да се съсредоточиш достатъчно дълбоко, да си спомниш какво искаш да постигнеш в този свой живот. Истинското лечение се осъществява, когато получим вътрешно виждане за един нов живот, който да обичаме. Призванието е онова, което поддържа състоянието ни добро. Хората не биват излекувани, за да гледат повече телевизия.

Обърнах се към нея и казах:

- Спомена, че молитвата помага. Кой е най-добри­ят начин да се молим за човек, който не се чувства добре.

- Все още се опитваме да разберем. Има връзка с Осмото откровение - с начина, по който се изпраща енергия и любов, която идва от Божественото начало към този човек. В същото време трябва да си пред­ставим, как човекът си спомня истинското предназна­чение на живота си. Понякога, разбира се, човек може да си спомни, че е време да се пренесе в другото измерение. В такъв случай трябва да го приемем. Мая прибра палатката и добави:

- Трябва също да се има предвид, че процедурите, които препоръчвам, трябва да се съчетават с най-добро­то от традиционната медицина. Ако бяхме близо до кли­никата ми, щях да ти направя щателен преглед, но сега, ако нямаш нищо против, ти предлагам да останеш тук през нощта. По-добре е да не се движиш много.

Наблюдавах я, докато извади котлона ми, включи го и сложи на огъня да се вари замразена супа.

- Ще се върна в града. Трябва да донеса шина за гле­зена ти и още някои принадлежности, в случаи че ми потрябват. После ще се върна. Ще донеса и радиостан­ция, за да можем да повикаме помощ, ако е необходимо.

Кимнах с глава.

Тя преля водата от своята манерка в моята и ме погледна. Зад нея изчезваха последните отблясъци на слънцето на запад.

- Каза, че клиниката ти била тук, така ли? - попи­тах аз.

- Само на четири мили на юг, оттатък хълма, но от­там няма как да се стигне направо в долината, може да се мине само през главния път южно от града.

- Как се случи да бъдеш тук? Тя се усмихна, леко озадачена.

- Много е странно. Онази нощ сънувах, че се разхож­дам в долината, и на сутринта реших да го направя. Претоварена съм с работа и ми трябваше време да об­мисля онова, което правя в клиниката. Двамата със съд­ружника ми имаме голям опит в алтернативната меди­цина, китайската медицина, билколечението, но в също- то време знаем и най-доброто, което става в традиционната медицина, получавайки пълна компютърна инфор­мация. Мечтала съм си за такава клиника дълги години.

Тя помълча, после продължи:

- Когато те видях, бях седнала ей тук и почувствах енергийно отваряне. Имах усещането, че мога да видя це­лия си живот, всичко, което съм преживяла от ранното си детство до днес, като на длан. Това е най-силната ми опитност в смисъла на Шестото откровение, която съм имала.

- Всички обстоятелства в моя живот са били една подготовка - продължи тя. - Израснала съм в семейство, в което майка ми се бореше с хронична болест през це­лия си живот, но не отказваше да съдейства активно за своето лечение. Лекарите по онова време не разбираха колко е важно личното участие на пациента в лечебния процес, но аз през цялото си детство се дразнех от това, че майка ми отказва да разбере своите страхове. Започ­нах да се интересувам от всякаква информация, свърза­на с диети, витамини, стресове и тяхната роля при лече­нието, опитвайки се да я убедя и тя самата да се включи. Като млада се раздвоявах между желанието си да стана духовно лице или лекар. Не зная. Изглежда всичко ме е тласкало към това да разбера как духовното виждане, вя­рата може да ни помогне да променим своето виждане, да лекуваме.

- Баща ми - продължи тя - беше съвсем различен. Той беше учен биолог, но никога не споделяше научни­те си резултати, освен в академични статии. Казваше, че се занимава с „чисто изследване". Колегите му се отна­сяха към него като към бог. Беше недостъпен, голям авторитет. Едва след като почина от рак, а аз бях вече пораснала, разбрах каква е била сферата на неговите ин­тереси - имунната система, по-специално как призвани­ето и отношението към живота влияе върху имунната система - точно, както се оказа, собствената ми сфера на интереси.

Баща ми пръв бе открил тази зависимост, макар че в наши дни тя бива потвърдена от всички изследвания.

Аз обаче никога не успях да поговоря с него за това. В началото се питах каква е ролята на баща ми в моя живот. Ала най-сетне приех, че родителите ми са точна­та комбинация от характерни черти и интереси, която да предопредели собствената ми еволюция. Затова съм из­брала тъкмо тях. Примерът на майка ми ме е научил, че трябва да поемаме отговорност за своето лечение. Не мо­жем само да очакваме от другите. По своята същност ле­чението означава освобождаване от страховете, свърза­ни с живота - страхове, които не желаем да преодолеем - и откриване на собственото ни предназначение, на оно­ва бъдеще, за идването на което трябва да работим.

От баща си съм разбрала, че медицината трябва да бъде по-отговорна, да се съобразява с интуицията и вът­решното състояние на хората, които се лекуват. Трябва да слезем от своята кула от слонова кост. Комбинацията от двамата ми родители ме е накарала да потърся нова парадигма в медицината - основана на способността на пациента да държи в ръцете си своя живот и да може да следва предопределения му път. Струва ми се, че това е новото, което имам да кажа, идеята, че вътрешно ние знаем как да участваме в собственото си лечение, физи­чески и емоционално. Имаме възможност да разберем как да започнем да градим едно по-висше, по-идеално бъдеще, и тогава стават чудеса.

Тя хвърли поглед към пострадалия ми глезен, пос­ле се обърна към мен.

- Трябва да вървя. Постарай се да не си натоварваш крака. Нужна ти е пълна почивка. Ще се върна утре сутринта.

Сигурно на лицето ми се е изписала тревога, защо­то тя коленичи и сложи двете си ръце на глезена ми.

- Не се безпокой - каза. - С достатъчно енергия всичко може да се излекува - омразата...войната. Трябва само да погледнем на нещата по един правилен начин - и тя нежно потупа крака ми. - Ние можем да го изле­куваме! Можем да го излекуваме!

Усмихна ми се, след което се обърна и се отдалечи.

Внезапно изпитах порив да извикам след нея и да й разкажа всичко, което бях преживял в другото измере­ние и което бях разбрал за Страха и за появата на групата, но останах смълчан, оборен от умората, и само я наблю­давах как се скрива зад дърветата. И утре е ден, помис­лих си... Защото вече знаех точно коя е.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> Книга първа анастасия звънящият кедър


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница