Devono averci visti” и “ci devono aver visti” през призмата на теорията на Косериу, интерпретирана и определена от проф. Иван Кънчев като динамичен структурализъм



Дата04.09.2017
Размер76.53 Kb.
#29485
Devono averci visti и ci devono aver visti през призмата на теорията на Косериу, интерпретирана и определена от проф. Иван Кънчев като динамичен структурализъм
Поводът да се посвети на конструкциите, образувани от модален глагол, сложен инфинитив и кратко лично местоимение от типа “devono averci visti” и “ci devono aver visti” (трябва да са ни видели) тази кратка статия е неединомислието сред италианистите за граматическата приемливост или неприемливост на втората. Датската италианистка Г. Скюте фокусира вниманието си върху проблема във втора глава на монографичния си труд La sintassi dellinfinito in italiano moderno(Скюте: 90). Тя прави подробно описание на конструкциите, образувани от модален глагол и инфинитив, или по-точно – опитва се да защити позицията си за синтактичната и семантична еквивалентност на двете конструкции.

Нека обясним за какво става въпрос. Комбинацията модален глагол1 плюс инфинитив, според теорията на авторката, е пример за конструкция, която позволява, при наличие на определени фактори, две различни тълкувания. В някои случаи модалният глагол може да образува глаголна синтагма с инфинитива, а в други – двата глагола представляват две синтагми и два отделни елемента на ниво изречение (Скюте: 38). Семантичната разлика, признава самата авторка, понякога е съвсем теоретична, но в някои случаи е решаваща (Скюте: 79).

Синтактичните фактори, които оказват влияние върху семантиката на конструкцията са пет: позицията на краткото лично местоимение; спомагателният глагол, с който се спряга модалният в сложните времена; essere (съм), avere (имам) или модален глагол на мястото на инфинитива; сложна форма на инфинитива (с темпорална или страдателна стойност); non + инфинитив (Скюте: 80).

Определящият фактор при конструкциите от типа “devono averci visti” и “ci devono aver visti” (трябва да са ни видели), според тази класификация, несъмнено е позицията на краткото лично акузативно местоимение “ci” – именно то създава очевидната формална разлика между двете конструкции.

Трябва да кажем, че функционалният критерий, който ни помага да определим дали групата управляващ глагол + управляван глагол в инфинитив представлява глаголна синтагма, е мястото на краткото лично местоимение. Според Г. Скюте предпоставеността е белег за наличие на сложна съставна глаголна синтагма, докато следпоставеността означава наличие на две синтагми (Скюте: 41).

Логиката на датската авторка ни помага да разгледаме още по-подробно двете конструкции. Ако един от петте синтактични фактора, предопределящи тенденцията конструкцията “моделен глагол + инфинитив” да е една синтагма или да представлява два отделни елемента на ниво изречение, е позицията на краткото лично местоимение, то от своя страна, неговото място като проклитика или енклитика е продуктувано от йерархично подредени тенденции. Сред тези общо дванайсет на брой тенденции, на пето място е поставен сложният инфинитив – именно с него имаме работа в двете изследвани конструкции (Скюте: 87)2.

Пак според теорията на датската авторка, сложният инфинитив е фактор, който създава предпоставки за двойственост на конструкцията «модален глагол + инфинитив» (двата глагола са два отделни елемента на ниво изречение). Следователно, краткото лично местоимение би трябвало да се появи в следпоставена позиция (Скюте: 90).

Ако навлезем в още по-големи подробности, които ще ни помогнат да изясним случая, трябва да кажем, че с управляващи модални глаголи “potere” (мога) и “dovere” (трябва) е типичен епистемичният (т.е. оценъчен или предположителен) смисъл:

“Tutto questo certamente avvenne, perché non potrei essermelo inventato…” (Moravia)

(Всичко това със сигурност се е случило, защото не бих могъл да съм си го измислил..)
“Il bagno doveva averla stancata, perché fatti pochi passi si buttò bocconi;…” (Cassola)

(Банята вероятно я беше изтощила, защото, след като направи няколко крачки, се хвърли по очи;....)

Сред примерите си на модален глагол + сложен инфинитив и кратко лично местоимение, Г. Скюте не разполага с такива с водещ модален глагол “volere” (искам).

В разрез с изведените дотук правила и ограничения за следпоставеност на краткото лично местоимение в разглежданата конструкция, авторката констатира случаи на кратко лично местоимение проклитика с глагола “dovere”.
Mi devessere successo qualcosa. Non mi va più la compagnia.” (Pavese)

(Май ми е станало нещо. Не ми допада вече компанията.)
Тази позиция не е типична за епистемичното значение, но фактът, че сложният инфинитив осигурява правилното семантично тълкуване, т.е. епистемично, (а не деонтично, както в случая на “dovere” + прост инфинитив), обяснява тази на пръв поглед аномалия. Явлението е било коментирано още през 1965 г. от Агард и Ди Пиетро в The Grammatical Structures of English and Italian”, (Агард, Ди Пиетро: 35). Г. Скюте цитира интересните наблюдения на Ло Кашо по повод на казаното от двамата автори: „те твърдят, че изречението “devono averci visti” (трябва да са ни видели) не може да се трансформира в “ci devono aver visti”, което е аграматично”. Коментарът на Ло Кашо е, че „понякога дори и човекът, на когото даден език е роден, се затруднява да установи в него границите на граматичност и аграматичност (приемливост и неприемливост), поради което дори и той не е най-достоверен източник, особено когато е принуден да направи съзнателен избор между структури, които са на границата на системата. Това, например, е типичен случай, в който компетенцията на носителя на езика не е достатъчна”. Въпреки че не успява да приведе пример, който да опровергае твърдението на Агард и Ди Пиетро, то се струва на Ло Кашо твърде драстично. Той по-скоро привежда пример в подкрепа на позицията си за уместността, от всяка гледна точка, на промяната на позицията на краткото лично местоимение в подобни случаи –ученият не смята за аграматично или неприемливо изречение като “Questo lavoro lo devi aver finito prima del tramonto” (Тази работа трябва да/сигурно си я свършил преди залез.), пред което може би, признава, бихме предпочели от стилистична гледна точка “Questo lavoro devi averlo finito prima del tramonto” (Скюте: 90-91).

В подкрепа на тези разсъждения се явява теорията за динамичния структурализъм, наречена така от проф. Иван Кънчев и изградена на основата на разработките на Косериу. Според Косериу „говорещите имат пълно съзнание за системата и за така наречните „закони на езика”. Не само знаят какво казват, но и как се казва (и как не се казва). По друг начин не биха могли дори да говорят. Не става дума за „разбиране” на езиковия механизъм (с който се занимава лингвистът), а за „умение да го употребяват”, за умение да поддържат (да пресъздават) нормата и да създават съобразно системата” (Кънчев: 42). В тази връзка, след като конструкции от типа “ci devono aver visti” не само, че не биват възприемани като аграматични от носителите на езика, а се употребяват в литературни произведения, нима това не означава употреба „съобразно системата”? Доказателство за уместността на изследваната конструкция представлява следната постановка от теорията за динамичния структурализъм: „Откритостта или отвореността на системата за нови попълнения от функционални структури означава, че тя е винаги в състояние на динамична готовност да „откликне” на човешките потребности... езиковата система се развива към по-съвършено състояние, превъзмогва традицията, обогатява я, но никога не постига предела на своите функционални възможности. Степента на реална комуникативна и познавателна функция на даден език се измерва с реализираните възможности, докато откритостта на системата е свързана с всичко, което е възможно в нея, но все още не е превърнато в конкретен израз с конкретно съдържание. Веднъж реализирана, дадена възможност престава да бъде потенциална, появява се под формата на създадена или пресъздадена структура в речта, функционира в нея – първоначално като иновация, а по-късно... се включва в общоприетата традиция.” (Кънчев: 54).

Ако приемем, че конструкциите от типа “ci devono aver visti” са съществували само като потенциална възможност на системата, то пак според приложената теория, се оказва, че в даден момент от иновация се е преминало към утвърждаване, след като за носителите на езика конструкцията звучи толкова естествено и в никакъв случай в разрез с езиковата норма. „Иновационната типология има определено място в лингвистиката за изследване на начините и пътищата за обновяване на езика, но не изчерпва въпроса за езиковата промяна. Иновацията се оформя като промяна едва когато се превърне в общоприета структура в комуникативния процес и по този начин изкристализира в езиковата традиция. В един начален момент, преди утвърждаването й, иновацията е факт на речта, по-точно на индивидуалното равнище на речта, сведено до речев акт. Утвърждаването на новообразуваните структури е по същество преход на иновацията от индивидуалното към историческото равнище на речта, където „езикът функционира и съществува конкретно”. (Кънчев: 75)

Още един факт в подкрепа на несъстоятелността на твърдението за аграматичността на конструкциите от типа “ci devono aver visti” ще имаме, ако разгледаме дефиницията за „абстрактен език”: „На историческо равнище „абстрактният език” на Косериу включва общоприетите нормални и функционални структури на „конкретния език”, от който са изведени теоретически и превърнати в обект на изследване или в дидактически материал за преподаване в процеса на обучението по роден или чужд език... Абстрактният език не е друга реалност по отношение на конкретния език, а негово логическо построение, освободено от временните и случайни елементи в речта на говорещите... на практика абстрактният език е обобщение на речта.” (Кънчев: 51)



Щом абстрактният език е езикът, превърнат в дидактически материал, това би означавало, че ако имаше нещо нередно в конструкциите от типа “ci devono aver visti”, то най-малкото, нормативните граматики щяха да отбележат този факт или поне щяха да дават предписание в полза на другата конструкция. При положение, че те, на ниво абстрактен език, не се занимават с такава подробност, означава, че тя не съществува като проблем, водещ до аграматичност, а е плод на прекалено теоретизиране.

Използвана литература:
Скюте 1983 – G. Skytte. La sintassi dell’infinito in italiano moderno, Vol. 1, København, Munksgaards Forlag (suppl. № 27 di “Revue Romane”).

Агард, Ди Пиетро 1965F. B. Agard, R. J. Di Pietro. The grammatical structures of English and Italian. Chicago: University of Chicago Press.

Кънчев 1995 – Ив. Кънчев. Динамичният структурализъм в съвременното езикознание”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София.


1 За модални глаголи в съвременния италиански език и обект на настоящата статия, са приети “dovere” (трябва), “potere” (мога) и “volere” (искам) според дефиницията на Г. Скюте (Скюте: 77).

2 Става въпрос за следните 12 фактора: безличното “si”; употребен епистемично прост инфинитив; спомагателния глагол на модалния; инфинитив = essere (съм), avere (имам), модален глагол; сложен инфинитив; non + инфинитив; модален глагол в неспрегната форма; времето на модалния глагол; два координирани инфинитива; предпоставен инфинитив; позицията на кратките лични местоимения – според отделните модални глаголи; регионални фактори.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница