Димчо дебелянов „черна песен”

Именно „Черна песен” е творбата, която като че ли категорично обявява края на хар­моничното съществуване и осъзнаването на вечната съдбовна обреченост на раздвое­ние и колебание. Именно в това произведение се заявяват основните смислови и знако­ви преобръщания, които са заложени и в самото й заглавие.

Спрямо традиционната знаковост обединяването на „черна” и „песен” в един словесен конструкт съдържа скрит антагонизъм. Черното е част от символния ред „смърт - хаос - нощ”, докато песенното начало се асоциира в митопоетичен аспект с химничното, сакрално-ритуално слово, което има силата да надмогва конкретните времеви и пространствени из­мерения и да прониква отвъд. В този смисъл заглавието на творбата носи явната алюзия с „погребална песен”.

Идейното и композиционното организиране на произведението удържа на всички нива заложената още в заглавието антитезност. Нейният концепт е зададен и положен още с първия стих („Аз умирам и светло се раждам”) в мащабите на библейския кръгов­рат „рождение-смърт”. Парадигматично обвързано със символиката на рушенето и съзи­данието, и светлинното противопоставяне „ден-нощ” потвърждава представата за тра­гичната разколебаност на Аза - „разнолика, нестройна душа”.

Несъвършенството на човешката природа се осмисля като изначално предопределе­но от нейната подчиненост на тленното, на временното и преходното. То поражда и ос­новния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията на личността. Превърна­то в „съсъд” на материалната същност, човешкото тяло е същевременно обител на вечно търсещия истината, красотата и хармонията дух. В този смисъл всяко „изпадане” извън пътя на духовното търсене се осмисля като своебразна смърт. И всяка „смърт” води след себе си ново „раждане”.

Раждането в текста е символно обвързано със светлината на божественото, съграждащо, възвръщащо реда и хармонията начало. В този смислов контекст се полага и символиката на деня и нощта. Денят символизира силите на съзиданието, стремежа към духовно прозрение и хармония, докато нощта обозначава времето на деструкцията, на изпадането в хаоса на тлението. Този вътрешен конфликт е осмислен и като обуславящ разрива между Аза и света:

Използваната контрастна образност предопределя оформянето на два антитезни символни реда: „ден - светлина - смирение” и „гръм - буря - тъмнина - море”. Първият от тях като цяло съдържа представата за чистота, хармония на битието и упование в силата и съвър­шенството на абсолюта. Символиката на деня и светлината се разполага в смисловия контекст на божествения, живия огън като една от стихиите на битието, пряко обвързана със знаковата стойност на живота, на действеното и съграждащо начало и следователно - на божественото. Имайки предвид и същността на смирението като християнска категория, Дебелянов определено конструира картината на възжеланото абсолютно битие в лоното на извечната хармония и покой, като същевременно внушава и идеята за изоставеност.

Чрез символиката на тъмното и бурно море, представящо превратностите на битието и Неговите противоречия, вторият опозиционен ред изгражда визията за „божествен” гняв, и неведома наказваща сила, която провокира съмнения, колебания, усещане за дисхармония и болезнена несигурност.

В знаковото поле на деня и светлината се полагат и лъчите на бленуваната „зора огнеструйна” - функционален еквивалент на слънцето (битийна стихия, олицетворяваща божествените сили и тяхното скрито послание, което е непостижимо за лирическия Аз):

Мотивът за слепотата и символният образ на слепеца са пряко обвързани с проблема за невъзможното прозиране, „провиждане” на скритите тайни на битието и за несъвършенството на „вътрешните очи”, на душевните сетива. Така той изразява усещането за дисхармонията на лирическия Аз, антитезно съпоставена с хармоничността на извечния природен (космически) ритъм:

Като символи пролетта и есента са свързани с идеята за раждането, младостта, въ­зобновяването, съзиданието и съответно - със смъртта, края, разрушението. Като таки­ва те са функционални еквиваленти на символните двойки „изгрев - залез”, „изток - запад”, „утро - вечер”. Смисловото им преобръщане указва нарушения ритъм на индивиду­алното битие, което обрича Дебеляновия лирически герой на изолация и страдание, води го до загуба на екзистенциалните опори, до преосмисляне на живота. Безцелното и без-духовно съществуване се отъждествява с живота смърт, живота небитие:

На фона на Вечността, на „безстрастния” хор, на всемира, символизиран от „велика пустиня”, индивидуалното битие се осмисля единствено като страдание („плачът”) непрестанно изпитание на духа (библейската символика на „пустинята”). Надеждите за съществуване в лоното на абсолютната хармония са обречени на гибел, което в контекста на образната система на творбата е интерпретирано отново чрез символния ред на огъня и светлината - този път обаче като „гаснене” (мъртвия огън), като антитеза на „горенето”, означаващо живота на вечно търсещия дух.