Димчо Дебелянов
Изтегляне 32 Kb.
|
Свързани:
botevata-balada-hadji-dimityr, 2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, bylgarska-literatura, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
Димчо Дебелянов. Припомнянето на завръщанетоЛирическите светове (чрез лирическите текстове в частност) имат множество удивителни способности и една от тях е способността да си "говорят" помежду си. Подобен "разговор" (диалог) бихме могли да си въобразим между две Дебелянови емблематични творби-елегии: "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли тихия двор". В ролята на читатели, на паратекстуално ниво не е изключено да провидим припомнянето на завръщането като невъзможно, неосъществимо и дори нежелано дотолкова, доколкото изтръгването му от въображаемия свят на бленуването ще го снизи, разруши, убие, защото ще го лиши от възможността да бъде из-бленувано докрай. Всяка действителност в контекста на романтико-символистичното е буквална смърт и в този смисъл е грозна, безсмислена и нелепа. Лишеното от красота, е лишено от живот и затова лирическият субект в двете елегии на Дебелянов се страхува да не счупи магическото кълбо на измечтаното и да не се лиши от духовно зрение, т.е. от вечност. ИЗПЛАКВАЙКИ СЕБЕ СИ ПРЕД СЕБЕ СИ, лирическият аз постига "тишината" на смирения покой, очиствайки се от суетната светлина на дългото пребиваване в света на нараняващите конкретности и измамни ясноти. Скитник и "странник" за другия в себе си, той се сънува в безграничността на белотата, "конкретизирана" и символизирана в образите на "тихия двор" и "белоцветните вишни". "Жалби" и "спомени" са неговият "затвор", защото завръщането е нескончаемото пътуване чрез болката от досега с "този" свят към блаженството на "онзи", някакъв друг, инобитиен, в който "хорът от ангели" е "пристан и заслона" - освобождаващ, пречистващ, приютяващ... Лирическият човек си припомня онова, към което не иска да се завръща по друг начин освен чрез въобразеното, домечтаното. Всяко буквално завръщане би разградило един истинен свят - избран от аза. Дори болката и ужасът от досега с действителността не биха били толкова нараняващи, колкото са видени като въобразени. Преднамереното бягство, умишлено поддържаната дистанция от(със) света на чуждата и отчуждаваща реалност са фундамент на поетическата поза на Дебеляновия лирически човек. В този смисъл копнежът по завръщане "у дома" по-скоро е отказ от завръщането, страх от досега с "първообразите" на нещата, защото чрез тях не се достига до висините на бляна, фантазията, мечтата, населени с чудесата на чувствата, с елегантността на мислите и с благостната дълбинност на душата. Нещо не е както трябва в света на спомена, обременен от реалности: домът е бащин, но устата шепне "мамо, мамо.."; "къща", "нощ", "дни", "дом", "двора", "затвор", "хор" - твърде много конкретни понятия, които овеществяват, обвързват, лишават от свобода... и примамлива свобода в несвършващото завръщане чрез красотата на "съчиненото" помнене: "сън", "казън", "черна умора", "мирен заник", "скрити вопли" на "печален странник"... "Хорът от ангели в дните предишни" отвежда във въобразеното бъдеще за сбъдването на "мирен заник", защото "мойто слънце своя път измина". Минало и бъдеще "изместват" настоящето, което не се "случва" пред очите на другите, не се "случва" в словото, в поезията, от което следва, че го няма, че е излишно, защото е действителност, а тя убива, лишава, отнема възможността да се срещнат споменът-бленуване и завръщането-пътуване... Рационално уязвимо, дори абсурдно, но символистично постижимо "ставане". Може би и затова "вопли"-те на лирическия човек-глас са "скрити", укрити, изшептяни, почти несподелени, неуловими, като интимната тишина на "ставането", на откъсването от гравитацията на всичко рационално, подредено, причинно-следствено и ... УМЪРТВЕНО. Стаената в душата белоцветност, укрита сякаш от покварата, се приютява в пазвите не на "дома"-"затвор", а в "съня" на едно безначално и безкрайно пътуване, за което лирическият аз НЕ ЗАБРАВЯ и НЕ ПОМНИ, защото то Е. ...То е и тленно като хората, и вечно като човека! Изтегляне 32 Kb. Сподели с приятели:
|