Димитър димов „тютюн” между класическата епичност и модерното повествование „Тютюн”



Дата25.10.2018
Размер79.5 Kb.
ДИМИТЪР ДИМОВ - „ТЮТЮН”

МЕЖДУ КЛАСИЧЕСКАТА ЕПИЧНОСТ И МОДЕРНОТО ПОВЕСТВОВАНИЕ

Тютюн” е мащабна многопланова па­норама, забележителен художествен анализ на българската действител­ност от 30-те и началото на 40-те го­дини на XX век. Тук Димов едновременно е традиционен и модерен, епик и психо­лог, рационален изследовател на наци­оналното битие и на поредица строго индивидуални драми. Той разкрива соци­ално духовната структура на общест­вото, сложните идейно-емоционални наслоения, онаследени и нови; навлиза във философската същност на идеологическите борби; художествено обгръ­ща епохата като грандиозна цялост, но въвежда на преден план в произведени­ето ярки портрети на оригинални лич­ности, в чиито интимни съдби рефлектират трусовете, сътресенията, идейните повеи на времето.

Композиционно „Тютюн” продължава класическата романна епика. Многолинейно и плавно разгърнатият сюжет хронологично следва богатата събитийност. Действието придобива мащабни измерения, пренася се от малкия градец в столицата и на село, от България в Беломорието; обхваща всички общест­вени прослойки и като исторически сформирани групи, и в сложните взаимо­отношения на отделните персонажи - интимни, професионални, политически. Димитър Димов е привлечен от трагичните щрихи в общонационалната и ндивидуалната човешка участ. Интригува го екстремната драматичност, от епохалните сблъсъци - „Никотиана” - ра­ботниците, до психологическо-житейските стълкновения между отделните герои и на героите сами със себе си. Обикновеният редови човек не предс­тавлява особен художествен интерес за писателя. Той предпочита отличава­щи се, изключителни личности, впечат­ляващо надарени в една или друга сфера, способни на съдбовни пристрастия, ко­ито от увлечение се превръщат във фа­тална участ. За Ирина това е любовта към Борис. За Борис - тютюнът (про­чел е всичко, публикувано за тютюна). Категорията изключителност играе важна естетическа функция в творчес­твото на Димитър Димов; присъства в стечението на обстоятелствата, в подбора на човешките характери и съд­би. Това привнася специфичен романти­чен отблясък дори в критицизма.

Проследявайки житейско духовния път на персонажите си „мономани”, както ги определят някои литературове­ди, белетристът следва една постоянна, повтаряща се траектория - героите постигат целта си, стъпка след стъпка по пътя, осеян с нравствени компро­миси, но загубват себе си.

Светът на „Никотиана” е изобразен през твърде специфичен обектив - в со­циалния критицизъм се стаява особено съзерцателно любуване. Димитър Димов, както никой друг в нашата белетристика, умее да стилизира изящест­вото на лукса, магнетизма на парите, а неговите детайлни интериорни кар­тини наподобяват прецизен филмов декор. От кръга на „Никотиана” са под­брани умни, фини, изтънчени личности, които подсилват излъчването му. Няма и следа от грубата опростеност, битувала в редица произведения, свърза­ни със същия исторически период. Худо­жествената представа за „Никотиана” придобива и особено асоциативно вну­шение - някакъв огромен жив организъм със свой самостоятелен живот, стремежи, безскрупулност, активност. Оп­ределенията могат да се подредят твърде многобройни и в двете посоки -плюс и минус. Дори акордите на пиано­то под пръстите на обречената Мария носят противоречивото излъчване на този свят. Гледан отвън, той е неот­разимо привлекателен, в действител­ност е поле на лични крушения. Повествова-нието навлиза в сложната двуплановост на живота, в контраста между видимо и невидимо, в скритата сърце­вина на явленията и човешката душа. Това поражда дълбоко психологическия и философски нерв на творбата. Всеки един от представителите на „Нико­тиана” носи своята драма, индивидуал­но неповторима или фатално предопре­делена от извънперсонални исторически причини.

Широкото платно на българската дей­ствителност доказва изострен авторов усет за специфично националното. И въпреки това, у Димитър Димов пулси­ра интелектуален космополитизъм, про­явен и в „Поручик Бенц”, и в „Осъдени ду­ши”. Любопитна екзотичност оцветява романа. Писателят е заинтригуван от чуждото като философия, манталитет, етика, пейзаж (забележителните, зримо живописни природни картини от Бело­морието). В изображението на чуждото откриваме същото прозрение, както в трактовката на чисто българската етично политическа проблемност. На­пример в групата на немците - фон Гайер, Прайбиш, диференцирано са маркирани онези черти, които оформят доминиращата представа за немския дух; не на последно място традиционно онаследеното съзнание за особената мисия на Германия, ако може да го определим ка­то благородно нибелунговско начало. Скептичното разочарование на фон Гайер идва точно от тогавашната политика, разрушаваща висшата фило­софия на германската нация.

Литературната съдба на романа, включително статията „Романът „Тю­тюн” и неговите злополучни критици”, е показателна за обществената ат­мосфера у нас през 50-те години. Дими­тър Димов приема изискването на офи­циалната критика да доразгърне лини­ята на пролетарско-революционните борби. Но колкото силни и оригинални да са образите на Динко, Шишко, Макс Ешкенази, Барбара, те отстъпват пред магията на „Никотиана”. Художествената сила на тази сюжетна линия осо­бено се налага при съпоставката на две­те централни двойки: Борис и Ирина, Павел и Лила. Ярко, интересно е присъс­твието на Лила; от нейния фанатизъм и фина студенина лъха странен роман­тичен повей. Но драмата на Ирина и ка­то замисъл, и като естетическа инте­рпретация, остава в друга, по-дълбока белетристична сфера. Ирина и Борис -това са най-Вече фигурите, Които за­паметява съзнанието години след про­читане на романа.

В галерията социалнопсихологически типове е търсено единството на строго индивидуалното и едни по-общо­валидни насоки на духовно развитие. На преден план, художествено най-внуши­телно като централни герои в произ­ведението, са изведени не потомстве­ните членове от кръга на „Никотиана”, тази емблема на бляскаво преуспялата върхушка, а проникналите в нея чужди елементи - Борис и Ирина. Другите ли­тературни персонажи са завършени ка­то психологически портрет от сама­та си поява до края на романа. В тече­ние на фабулното действие те само се доразгръщат, но не се променят като душевност и житейско философска по­зиция, докато „чуждите елементи” извървяват мъчителен, дълъг процес на развитие. Има съществена разлика между същността на личната драма при Борис и Ирина и при герои като татко Пиер, Мария, Костов, Торосян, фон Гайер, които се изявяват в съби­тията, понасяйки предвидените или неочаквани удари на съдбата. Борис и Ирина, в течение на обсто­ятелствата, еволюират психически; ед­ни техни черти се подсилват, други -избледняват. Тези герои губят по нещо от себе си. При тях в по-голяма или в по-малка степен се променя личното „аз”, цялостното им отношение към света, ценностната им система. В проникновения анализ на духовния развой при Ирина и Борис проличават особено впечатляващо модерните черти в повествователния маниер на Димитър Димов: засилената психологичност, интелектуално художественото пътува­не из сложните лабиринти на”аз”-а, он­зи вътрешен ход на душата, невидим за странични очи, който фактически е истинският живот на личността. Това са характеристики на литературния почерк, които приобщават мащабната епичност на „Тютюн” към модерното психологическо направление в европейс­ката литература от началото на XX век.

Ако съпоставим и чисто белетрис­тичния подход при обрисовката на Ирина и Борис, ще открием твърде съ­ществени различия. Борис е разкрит, както и останалите герои, от дистан­цията на авторското наблюдение. Изборът на характера му - студен, затворен в една цел, приела заплашително маниакални размери, предразполага към подобен ракурс. И от друга страна, Ирина фокусира цялата любов на авто­ра и той стои възможно най-близо до нея. Следва я не само на всяка крачка, но и в най-интимните струни на съвест­та, в бездните на горчивината и разо­чарованието, в ясното й съзнание за из­брания от нея път и невъзможността да се върне назад. Много примамлив е този скъп свят, за да се откаже тя доб­роволно от него дори когато от лю­бовта към Борис не е останало нищо. Но има и друг проблем - Ирина е доста­тъчно умна, за да знае, че никой не би я приел отново. Скъсала е с всичко, с ко­рените си, със самата себе си. Това е най-дълбоката и същевременно най-сил­но разгърната индивидуална драма в ро­мана и в цялото творчество на Дими­тър Димов - трагедията на личността, която ясно разбира гибелта си, но ко­ято няма воля и сила да се върне назад.

Писателят прониква в най-зашифрованите дебри на съзнанието, долавя най-болните стонове на душата й, запазвайки външно безпристрастна обективност, внушава по неуловим начин своята безкрайна симпатия, подчерта­ва онова ценно зърно, което въпреки всичко героинята е съхранила в себе си болка от трезвата равносметка.

Един психологически мотив следва об­раза на Ирина - мотивът „късно”. За Ирина винаги е било късно да направи ре­шаващата крачка назад: отначало задръжката е една голяма любов; след то­ва вече съзнанието за проиграното соб­ствено „аз”. И психологът Димов следи как течението на времето се отразява в представата за късно - усещането за изпуснатото набъбва все по-фатално и води към трагичния финал: „Обзе я жела­ние да се върне към спокойствието на тия дни, да се измие от калта, която я потри­ваше сега. Ала тя съзна, че не може да нап­рави вече това. Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превър­нали в навик. Единственото, което й оставаше, бе да не стига до най-големи­те подлости...”

В начина, по който се изследват нрав­ствените колизии, в максималното приближаване до своята героиня, в чес­тото преливане на вътрешните гласове (автор - герой), се открояват същес­твени особености на модерното по­вествование от началото на XX век. При Димитър Димов те са в съчетание с традициите на романната епика от XIX век (у нас Вазовата утвърдена линия).

В драмата на Ирина не събитийно-сюжетната страна е изключителната, на­против, тя дори в основната си схема е твърде банална - красивото момиче, тласкано от любов, проиграва живота си. Решително доминира другата сфера - вътрешно-психологическата, строго индивидуалното изживяване на този развой, водещ до безизходица, от която няма пролука, или просто няма духовни сили да се понесе рискът и неизвест­ността. Въпросът е - психологически способна ли е Ирина да го предприеме. Тя не е готова и никога не е била. Луксът и липсата на етични задръжки са се просмукали в душата й; всеки друг на­чин на живот изглежда невъзможен. Ирина е слаб характер, тласкан от чув­ствата си. Рядко е съумявала да се про­тивопостави на събитията, оставя се да бъде влачена от обстоятелствата, способна единствено да анализира ре­зултата от постъпките си. Това е кру­шението на една красива, природно ум­на личност, която, постигнала целта си (любовта на Борис), постепенно разбира, че победата й всъщност е поражение, все по-страшно и по-страшно, духовна самота и безцелно разпилян живот.

Докато при силния праволинеен Борис целият жизнен път е целеустремен нап­ред, без вътрешна задръжка, без съпро­тива и психологически травми - път на самоунищожение без колебание. При Ирина самоунищожението е драма на съвестта, на съзнанието, че всичко е проиграно и премазано някъде вътре в самата нея, непоправимо и завинаги. Историята на Ирина е една от най-сложните и най-оригинално анализираните интимни драми в нашата белетристика. Големият писател, психолог-изследовател на блъсканата от слу­чайности човешка душа налага доста печална истина - силата или слабост­та на характера съвсем не са решаващи за крушението на личността, а це­лият сложен комплекс от обстоятел­ства, които човек никога не може да прецени като бъдеще. А само като мина­ло.

На фона на обществената панорама, на политическите борби и финансова надпревара се разгръща многопосочно психологическата линия - непредвидими подеми и сривове на човешката душа. И при Борис, и при Ирина, при твърде раз­личните им житейски изяви, крушени­ето е строго лично, съвършено различно по същност от драмата на героя (например в „Нощ”). В малката поема на Яворов, независимо от победилата депресия, драмата има дълбоко патри­отични корени - болезненото отреагиране на неизпълнения синовен дълг към родината.



Човешкият живот, докато има жи­вот, винаги би могъл да продължи по-добре или по-зле. Ситуациите - политически, социални, лични, се менят, а житейско духовният жребий на индиви­да остава непредсказуем, само като предположение и пожелание. Така рома­нът навлиза в необгледните нравстве­ни пространства, в паралела лукс - самота, в проблемите за волята, сила­та и слабостта, за проиграното същес­твуване, самоотговорността и безза­щитността на човека пред самия себе си - неизброими етични въпроси, чийто философско-психологически акцент приближава сюжетната епичност на твор­бата до модерното повествование.


group1


Каталог: PomagaloDZI -> Dokuments -> Dimov
Dokuments -> Закон за защита на държавата и чрез неговите постановки беше унищожен в разцвета на младостта си и на творческите си дарования самият Гео Милев
Dokuments -> Бай ганьо се върна от европа
Dokuments -> Анализ Стихотворението „Маска Яворов пише през 1907 год
Dokuments -> Живея и стихове пиша (тъй както умея)
Dokuments -> Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакъджиците надолу в полето
Dokuments -> Нравственото израстване на българина в романа „под игото” Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е „жива история”


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница