Димитър Петров Иванчев (1910 – 1990) Псевдоним „Пелкински”

Работи като секретар в редакцията на списание „Философски преглед”, завежда рубриката ”Философски вести” от 1934 до 1936 г.

След 1945 г. пренасочва интересите си в областта на библиографията. Д. Иванчев е първият назначен сътрудник в Българския библиографски институт (01.04.1945 г.). Д-р Иванчев е от „големите” в българската библиография, от теоретиците и основоположниците на българското краезнание, той е едновременно учен, теоретик и практик. Написаните от него трудове и статии, колкото повече се отдалечават от времето на създаването си, толкова по-значими стават.

Повече от 35 години името на Д. Иванчев остава свързано с българската библиография. Той е сред малцината българи, университетски подготвени по библиотечно дело и разглежда библиографията като постоянен спътник на книгата. Известен е като високо информиран специалист по национална ретроспективна библиография. Още през 1956 г. той определя основните въпроси на краезнанието – що е краеведска литература, местен периодичен печат, персоналии, методите на краеведската работа и начина на описание на краеведските материали.

След закриването на Българския библиографски институт през 1964 г. преминава на работа в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, която по това време се казва Държавна библиотека „Васил Коларов”, където продължава да работи с младежка несекваща енергия, упоритост и всеотдайност.

Автор е на:

* 6 отделно издадени книги;

* 21 студии и статии, публикувани в научните известия на Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и Българския библиографски институт;

* 38 статии в списания и вестници;

* 42 статии в ежедневници.

При подготовката на конференцията, имах предварителната нагласа, че делото на д-р Иванчев е малко изследвано, чувала бях за изчезването на негови картотеки и изобщо за мистерията около неговия събирателски труд. Всичко обаче се оказа много по-трудно и почти невъзможно да се съберат данни „за него”. Съпругата Анастасия и дъщеря му са живи, живеят в София, но ми отказаха съдействие и присъствие. По свидетелства на дъщерята г-жа Лидия Тошкова – той е бил малко затворен в личния си живот, човек изцяло погълнат от работата си, там е била силата му, любовта му и целия му живот. Тя употреби думата „всеотдайност”, извън това тя не си спомня да са имали семейни приятели, гости, сбирки... Каза ми още, че малкото приятели, които е имал, вече не са между живите...

Бях решила да завърша с призив към библиотечната колегия – да проучим и популяризираме неговото дело. Но след като не можах да взема сведения от наследниците на д-р Д. Иванчев, си обяснявам защо публикациите за него са толкова малко.