Дискусията за трансформациите и перспективите на европейския проект Андрей Георгиев унсс, Катедра „Международни отношения”



Дата24.03.2017
Размер276.95 Kb.
#17639


Дискусията за трансформациите и перспективите на европейския проект
Андрей Георгиев
УНСС, Катедра „Международни отношения”

Резюме:

Разгледани са ключови зони на кризисната трансформация на ЕС: държавното и наднационалното начало; икономическите и структурните напрежения, потенциалът за възстановяване икономическия реформизъм, гъвкавите стратегии и конфигурации, разширенията и границите на Евросъюза. Отделено е внимание на привлекателността на европейския интеграционен модел в новите условия и неговото съотношение с глобалните процеси и другите регионални формации. Поставени са дискусионните проблеми за общата перспектива на ЕС.

Ключови думи: интеграционен модел, структурни и пазарни напрежения, реформистки потенциал, гъвкави стратегии и конфигурации, мека и твърда сила; смяна на парадигмата.

JEL: F02, F15, O52, P16.

Към средата на текущото десетилетие Европейският съюз започна да се сблъсква с редица проблеми, някои от които трудно придвижва, други подлага на преоценка, а трети пряко или полугласно признава за нерешими на този етап. Ще ги припомним в синтезиран вид:



  • Преходната политическа и организационна адаптация чрез междуинституционни и други споразумения след блокирането през 2005 г. на Договора за учредяване на Конституция на ЕС.

  • Приемането на бюджетна рамка за 2007-2013 г., осъществено със сложен компромис и подложено на по-нататъшни критики и обструкции от различни посоки.

  • Модифицирането на неуспешната засега Лисабонска стратегия за изграждане на европейска неоикономика със свръхконкурентни качества.

  • По-нататъшните довършителни работи по единния вътрешнообщностен пазар - предимно в сферата на услугите, мобилността на труда и комуникациите.

  • Преоценката на Пакта за стабилност и растеж, който с една съгласувана финансова рамка стои в основата на общата парична единица на съюза и същевременно е тясно свързан със стратегическите вече въпроси за съотношението евро - долар и асинхронността на икономическия цикъл в държавите членки.

  • Проблемът за приключване на източното разширение ЕС-15+10+2, както и за политическо и времево разполагане на следващите разширения - Хърватска, Турция (засега до 2015 г.), в контекста на изострения въпрос за „границите на Европа".

  • Преосмислянето на външно- и военнополитическото взаимодействие в съюза след трансатлантическия и вътрешноевропейския разкол за Ирак.

Неизбежно е на този фон дълбокото преосмисляне, на което са подложени състоянието и перспективите на ЕС. В равна степен това важи за убедителността и привлекателността на образците, които обединена Европа излъчва в регионален, трансатлантически и глобален контекст.

Нашата хипотеза е, че посочените проблеми са предмет на дискутиране и у нас – като форма на причастност и интегриране на обществеността и научните кръгове към дискусиите; че публичният дискурс е в по-висока степен критичен от собствено научните публикации.



Разнопосочни оценки

Както е обичайно в периоди на сътресения и объркване, мненията се разпиляват в различни посоки. Това показа и активната напоследък българска дискусия по проблемите на ЕС. В нея се съчетават в различна степен поне три позиции:1

На първо място - европесимизъм и негативизъм. Според тази гледна точка ЕС се намира в системна криза. Дефицитът на демократичност, откъснатостта на наднационалната еврокрация и разминаването на нейните замисли с дневния ред на гражданите се допълват от стопанска неадекватност пред глобализационния

натиск и абдикация на социалната държава от нейната двойна функция по линия на солидарността и на гражданския контрол при решаване на общите въпроси. Политическото източно разширение - ЕС-10+2, претоварва носещата конструкция на Общността и прехвърля нормата на управляемост. Всичко това - заедно с разпадането както на мултикултурния европейски проект, така и на консенсуса между социалната и либералната перспектива, се превръща в загуба на основни ориентири и обща криза на самите цели на ЕС.

На второ място - еврооптимизъм и утопизъм. Независимо от посочените и нововъзникващите проблеми, според тази позиция ЕС остава алтернатива в трансатлантическия и световния ред - в прилагането на класическата дипломация, в търговията и валутната сфера, в поддържането на регионалната сигурност. Общността продължава да работи за мултикултурен и мултилатерален (в отделни твърдения и за многополюсен) световен ред. ЕС запазва главната стратегическа цел да обедини всички европейски народи в цялостна общностна система. Неотклонно се правят стъпки в тези и други направления: гради се обща външна и отбранителна политика без ничие посредничество и покровителство; завършва се единно икономическо и социално пространство; гарантира се просперитет и благоденствие за всички граждани на съюза; проявява се ново качество на европейското лидерство в изграждане на по-сигурен и по-хуманен свят.

На трето място - реализъм и еклектизъм. Тези оценки подчертават, че за 50 и повече години ЕС е отишъл много напред в изграждането на качествено нова формация в световните и регионалните отношения. Тази конструкция не може да бъде съборена от кризите в първата половина и средата на настоящото десетилетие. Наред с това обаче, под влияние на глобалната среда, на източното разширение и смяната в приоритетите на интеграционния процес, ЕС се оказва в ново положение и самият той започва да преминава в различно от традиционното състояние. За разлика от класическия, трансформиращият се ЕС се характеризира с по-малко модернистично доктринерство, с по-висока вътрешна разнородност и разслоение. Общността става по-двусмислена и неопределена, наподобяваща повече външния свят, от който десетилетия се отличаваше със своята хомогенност, регулативно единство и ограничена по замисъл, но постъпателна наднационалност.

По-нататък ще се спрем на някои от общите и по-конкретните гледни точки, с които се аргументира тази трета по-реалистична позиция.

Интеграционният модел

Характеризирайки ЕС като политико-икономическа система, доц. Г. Генов откроява утвърждаването на единния пазар, общата валута, институционалното приспособяване и оформянето на политическия съюз като характеристики, които правят ЕС единен субект с общи интереси и цели. Това е работеща качествено нова формация в интернационалната сфера2. Този несъмнен факт запазва своята валидност. Същевременно от средата на 90-те години добре работещият модел на интеграцията започна постепенно да се претоварва. Причините се задействаха от два фундаментални източника - глобализационен и вътрешноинтеграционен.

Глобалните процеси и проблеми (в тяхното съотношение с регионализацията) активизират и допълват по нов начин три основни логики в развитието на европейския модел и неговото въздействие върху динамиката на световния ред. Те поддържат определена градация помежду си, донякъде се допълват, понякога се отричат и си противодействат, а в перспектива компромисът между тях изглежда все по-труден. Първата е логиката на държавния интерес. Другите З. Бауман определя като държавноподобно регионално разгръщане на териториалната и ресурсната база и като глобална отговорност, която търси на глобално равнище отговори на глобално породените проблеми3.

В този триъгълник на напрегнати съотношения търси своята нова определеност перспективата на обединена Европа. Тя е притегляна ту от преобладаващата логика на „държавния интерес", ту от тази на „регионалния интерес" („регионалното правителство"), ту се впуска в проектиране на умалени прототипи за транснационална социалност и политика, за нов тип глобално икономическо регулиране и многостранно направляване на световните процеси.

Сред вътрешните импулси за трансформацията на ЕС значително място заемат оформилите се през 90-те години ограничители на едностранчивия европейски федерализъм (квазифедералност или конфедералност от особен род). Тези ограничители не водят толкова - ако изобщо става дума за това, до абсолютен регрес на наднационалното начало, колкото до неговото относително стагниране.

Това положение се предопределя от фактори извън текущите противоречия в общността и блокажа на конституционния договор4. Работата е там, че самите предметни полета на днешната интеграция определят тенденция, според която в следващия период фактическата степен на федерализация в ЕС ще остане на сегашното равнище, а може и относително да се снижи на фона на общите промени в общността. Сред стратегическите задачи изпъкват повишаването на глобалната роля и на конкурентоспособността на съюза, усъвършенстването на външнополитическите и отбранителните функции, на технологичния потенциал и образованието, избистрянето на европейската идентичност. В тези области наднационалните органи нямат и вероятно скоро няма да получат достатъчно правомощия и ресурси5.

Още след трудностите с ратифицирането на Договора от Маастрихт мощно предяви своите права темата за демократичността на Общността, която десетилетия беше в сянка. Положени бяха значителни усилия в това направление - Института на европейското гражданство, Хартата на основните права, повишените правомощия на Европарламента. Въпреки това двата бряга на легитимационната пукнатина продължиха да се раздалечават: от едната страна - европейското гражданство и обществата на страните членки, от другата страна - брюкселската еврокрация. По средата все повече се раздвояваха правителствата, които се договаряха на един отстранен от националния контрол терен и същевременно все повече трябваше да държат сметка за негативните настроения в своите страни. Или както обичат да се изразяват в Брюксел националните представители: те все по-добре знаели какво трябва да стори общността, но все по-малко си представяли как ще го обяснят на своите избиратели.

Структурни и пазарни напрежения

При всички условности на схващането за съюза като единен икономически организъм до края на 80-те години интеграционният темп на страните-членки беше до голяма степен синхронизиран. Сред тях, отбелязва В. Маринов, могат да се причислят: сходство в размера на националните стопанства и в пропорциите на относителната факторна осигуреност на партньорите; близко и сравнително високо равнище на доходите; географска компактност; сходство в структурите на търсенето и последователно премахване на търговските ограничения6. В тези условия изравнителните процеси вървяха сравнително гладко. За първи път значима неравномерност в интегрирането беше допусната през 90-те години във връзка с валутния съюз и Шенгенското пространство.

Днешният ЕС става във всяко отношение по-разнороден. С източното разширение предизвикателствата в това отношение са несравними с предишните. Средният брутен продукт (покупателна сила) на ЕС-10 е под 50 % от този на ЕС-15. При България и Румъния летвата е към 35 %. Новите страни понижиха общото равнище в ЕС-25 и въпреки това 67 % от населението на ЕС-10 живее в региони, където продуктът на глава от населението е под 50 % от общото равнище на Общността. От евроадминистративна и статистическа гледна точка по-важно е, че 92 % от населението на ЕС-10 живее в региони с брутен продукт на глава под 75 % от средното общностно ниво. А това е прагът, който задейства основната част на структурната и изравнителната (кохезионна) политика. От друга страна, с встъпването на ЕС-10 и спадането на прага на изостаналостта поне 18 региона в ЕС-15 автоматично изпадат от списъка за най-значителното регионално подпомагане. Те прескачат статистически 75 % от средните доходи за общността и така влизат в режим на плавно изключване от структурните и кохезионните усилия7.

Обратната страна на тази разделителна картина е ясното разбиране за стимулите, които привнасят страните от източното попълнение. Разширението, пише Р. Швайкерт, може да допринесе за динамизиране на общоевропейската икономика само при поддържането на висок и устойчив растеж в новите страни членки. Така те ще повишават своята привлекателност като инвестиционни полета, с което ще повдигат и конкурентността на фирмите от ЕС-15. Паралелно старите участници в общността попадат под допълнителен натиск за приспособяване и реформиране8.

Като цяло характерът и мащабът на напреженията, произтичащи от неравенството, са такива, че те ще отслабват бавно, в течение на десетилетия. Независимо че беше предвиждана отдавна, новата хетерогенност на ЕС не беше адекватно пресрещната с достатъчно дълбока ревизия в структурните и изравнителните действия. Приспособяването на тези политики също ще отнеме много време. Трудните дебати за бюджетната рамка 2007-2013 г. показаха, че дори едно начало на реформите в това отношение съвсем не е лесна задача.

В тази обстановка, подчертава О. Буторина, хомогенността на общността и единният вътрешен пазар престават да бъдат сходство и единство в предишните измерения. Това състояние няма да се промени и в случай че се осъществи напълно свободно движение на капитали, стоки, услуги и хора. Ако в предишните периоди проблемите бяха в митническите правила и съгласуването на икономическата политика, то сега акцентите се изместват. В „новия" ЕС напред излизат неравенството, структурните и организационните неравновесия на стоковите и финансовите пазари, на регионите и икономиките като цяло. Така само по себе си източното разширение предопределя интеграция с различни темпове и в различни формации като същностна характеристика на ЕС. Нееднородността на Общността вече не е аномалия, а правило9.

Съществена роля за по-нататъшната компактност на относително единната европейска икономика имат глобалните търговските потоци, които изправят пред нарастващи изпитания аграрния и общия протекционизъм на ЕС. По оценки на ОИСР, без протекционизма и подпомагането в аграрния сектор, селскостопанските цени в ЕС би трябвало да са средно с 29 % по-ниски. Наистина ЕС не е пионер в аграрните субсидии и протекционизми, нито е абсолютен шампион. В САЩ субсидиите участват с около 20 % в доходите на аграрния отрасъл, в ЕС този дял е към 34 %, докато в Япония - близо 60 % 10. Проблемът обаче не е само в аграрния сектор. ЕС в цялост спада към най-сериозните протекционисти сред глобалните икономически сили.

Поредният кръг от преговори (кръгът Доха) в рамките на Световната търговска организация (СТО) продължава да тъпче на едно място и след министерската среща в Хонгконг в края на 2005 г. Но общото и дългосрочно позитивно въздействие на променящите се правила на СТО върху световната търговия е извън всякакво съмнение. Тези процеси имат фундаментално значение и за европейския пазар.

Ако през 50-те години средното митническо облагане на вноса във водещите западноевропейски държави се е движело от 17 до 25 %, то в наши дни равнището се колебае между 3-6 %. През следващите 10-15 години може да се очаква разликите между търговските правила на единния европейски пазар и извън него да станат незначителни. Така част от загражденията, зад които се е „окопал" ЕС, постепенно ще отпаднат11. Европейските производители от аграрния сектор и от немалко индустриални сектори ще се изправят още по-непосредствено пред конкуренти със значителни сравнителни преимущества. Търговските спорове с Китай и като цяло с развиващи се и развити страни са само предверие към онова предстоящо положение.

В тези условия динамиката на общоевропейската икономика ще зависи не само от непрекъснатата преоценка на протекционизма и субсидиите. Първостепенни стават още две групи решения: за незавършената програма на единния пазар и за надеждността на валутния съюз. Това означава, от една страна, да се даде отново тласък за разширяване на свободният пазар на услуги. На този сектор се падат около 70 % от общоевропейския продукт, но той е силно раздробен от вътрешни бариери. А опитите те да бъдат свалени, както показва съдбата на т.нар. директива Болкенщайн, се възпират от противодействието на секторен, национален и европейски лобизъм. Без преодоляването на този вътрешен протекционизъм, единният вътрешен пазар няма да стане завършен и устойчив.

Поддържането на обща фискална дисциплина, от друга страна, е основното в Пакта за стабилност и растеж, който съгласува минимума от съвместни правила за здравината на единното парично стопанство на ЕС. Независимо от известно размекване на критериите, все още държави членки, сред тях и най-големите, продължават да прекрачват ограниченията на пакта, а с това и принципите, към които строго трябва да се придържат новопостъпващите страни. Преодоляването на този двоен стандарт е належащо, защото не само подрива общите правила, доколкото излиза, че те не са общовалидни, но внася несигурност във времевия и адаптационния хоризонт за встъпването на страните от ЕС-10+2 във валутния съюз.

Реформи и гъвкавост

Задачите в областта на единния пазар и валутния съюз са все пак „довършителни" работи по класическата интеграционна парадигма. Същинските движещи сили на сегашната трансформация в европейския модел са другаде.

Рано или късно на ЕС предстои да поеме твърдо по пътя на дълбока промяна в икономическата структура. Посоката на това обновяване обикновено се обозначава като неоикономика на знанието. На този етап, и това продължава доста време, европейските елити и институции като че ли още пребивават в раздвоение. От една страна, продължават обсъжданията и излъчването на вече рутинните тревожни сигнали за изоставането на Европа. От друга страна, се забавят или тъпчат на едно място практическите стъпки за решаване на иновативните и конкурентните проблеми на ЕС, особено в сравнение със САЩ и други утвърдили се или подрастващи глобални икономически сили.

Основно усилие за активизиране на страните-членки в това отношение стана Лисабонската стратегия 2000-2010. Нейният междинен преглед в края на 2004 г. (докладът Кок) се превърна в тежка критика за минималния напредък, който всъщност е бил предопределен от претоварения дневен ред, слабата координация и конфликта на цели в този проект. Възприет беше по-нисък профил. Основната цел на стратегията беше преформулирана и от превръщане в „най-конкурентоспособна икономика в света“ ЕС получи задачата да стане „единна, конкурентна, динамична икономика, базирана на знанието, която е сред най-добрите в света“12.

Логично беше с това признаване на неуспеха да се оживят още повече обсъжданията, в чийто фокус е как след половинвековно успешно развитие ЕС трябва и може да ревизира свои фундаментални принципи и основни политики. И академични, и политически авторитети заеха позиции по разединителните линии: Европа - либерална или социална; Европа - зона на свободна търговия или икономически и политически съюз. На значителни части от Западна Европа беше препоръчано на свой ред да преминат през „своя" Вашингтонски консенсус.

Оспорими или не, пише Л. Балцерович, повечето от тези положения са точни поне в едно: реформите са проблем не само на общността като цяло, но и на страните членки, не само на страните от източното разширение, но и на развитите икономики, които към този момент са изправени пред не по-малки предизвикателства13. Тези невралгични въпроси бяха повдигнати по необичайно остър начин по време на дискусиите за бюджетната рамка 2007-2013 г. За част от наблюдателите в персонализирания бюджетен спор на Т. Блеър и Ж. Ширак през 2005 г. преобладаваха за пореден път националните прагматизми. В крайна сметка, наред с другото, се търгуваха и британската бюджетна отстъпка срещу френските аграрни субсидии. А и приетата финансова рамка представлява ограничен компромис, свързан само с обещания за по-нататъшна преоценка (евентуално в 2008 г.). Повечето анализатори обаче не спряха дотук. Те съзряха в бюджетната схватка и сблъсък на стратегически представи за централната ос в по-нататъшното развитие на ЕС14.

Очевидно е, че решенията в полза на неоикономиката няма да са лесни. Всяко придвижване в тази посока означава да се изключват още региони на ЕС-15 от структурните и изравнителните начинания, да се ренационализират елементи на аграрната и регионалната политика, да се ограничават преразпределителни трансфери за изостаналите страни от ЕС-10+2 до равнища, имащи доста малко общо с досегашните мащаби и традиция на евросъюзна солидарност15.

Както нееднородността вече не е изключение, а правило, по същия начин и многообразието във функционирането и конфигурациите на ЕС се превръща в нещо обичайно. Наложителността на гъвкавите подходи се подкрепя от съхранената ценност на националния интерес, в съчетание с проблематичността да се управлява общност от 25-27 (и повече) държави. Въпрос на време е устройството на Общността, управлението и темповете на интеграцията, както и самите участващи държави да се впишат под една или друга форма в повече пластове, концентрични кръгове и скорости на движение, в променливи ядра и доста по-твърди периферии. Донякъде ще се възпроизвежда нещо наблюдавано досега, но много по-открито и в по-радикални форми16.

Гъвкавите стратегии в ЕС не са принципна новост. Още Ж. Делор и други авторитети от неговата „ера" определено говорят за различни скорости и концентрични кръгове на интеграцията. На свой ред „меките форми" на съгласуване и управление навлизат в практическия оборот около средата на 90-те години в сферата на трудовите пазари, социалната политика, частично във формиращата фаза на единното парично стопанство, а по-нататък и при координирането на Лисабонския проект. Приблизително по същото време гъвкавостта се утвърждава и от навлизането на евросъюзните политики във вътрешната сигурност, външните отношения и отбраната. С договорите от Амстердам, Ница и с междуинституционни споразумения се формализираха общностните техники на „засилено сътрудничество" и „открита координация". В конституционния договор за гъвкавите подходи бяха предвидени разширени възможности и по-строга диференциация. „Засиленото сътрудничество" се допълваше от „структурирано" и „по-тясно сътрудничество"17.

Неуспехът на евроконституцията постави гъвкавите подходи в двусмисленост - недостатъчна регламентация при разширяващо се приложение. Вероятно е все пак регламентацията да продължи на по-ниско правно равнище. Що се отнася до разширеното приложение, следва да се отбележи поначало внимателното отношение на националните и евроелитите при задействане на гъвкавите техники. Отчита се, отбелязват У. Дидрихс и В. Веселс, че ако бъдат предозирани, те са в състояние да блокират реформирането на съответните общностни политики. Ранното фаворизиране на ситуации, при които само група държави членки договарят по-нататъшно сътрудничество, може да доведе до изолиране и дезангажиране на другите участници или да изтласка в периферията дискусиите за цялостно реформиране на ЕС. Гъвкавите стратегии не се разглеждат като преднамерено отхвърляне на генералните общностни подходи. Гъвкавостта винаги се съчетава с форми, които до определена граница максимално поддържат общото участие във вземането на решения18.

Другата страна на разбирането за гъвкавост и гъвкави стратегии третира въпросите около потребността от европейско ядро (директорат, авангардна група) и съответно неизбежността на една или повече периферии от страни, които не участват или се представят слабо в едни общностни проекти, но компенсират с добро представяне в областите на други съвместни политики19.

Ако формирането на интеграционно ядро или ядра се разглежда като неизбежно, то предположенията за тези авангардни конфигурации далеч не са еднозначни. Те варират от по-обхватни - като еврогрупата на 12-те страни от валутния съюз, до по-ограничени. Доскоро оста „Париж-Берлин” се смяташе за неоспорима в това отношение. По доста въпроси (външна политика, отбрана) участието на Лондон беше също незаобиколимо. Епизодично към тази формация биваха приобщавани Рим, Мадрид, Варшава. Новото е, че линията на избирателни съюзи започва да се настанява и в най-ограничения състав на лидерите.

Разцеплението по иракския въпрос отдели Франция и Германия от другите кандидати за ядрото на ЕС. Получи се много повече паритет или взаимно блокиране, отколкото - лидерство. Подобни симптоми се проявиха при конституционната криза и борбата за общностния бюджет 2007-2013. Сблъскаха се Париж и Лондон, докато Берлин (не само по текущи вътрешни причини) стоеше встрани. Интерес будят и последиците от нееднаквия статус на Париж и Берлин при едно възобновяване на конституционните обсъжданията - дори не толкова по спрения договор, колкото по неговата проблематика. Все пак документът беше отхвърлен във Франция и приет в Германия.

Гъвкавите конфигурации са както отношения между големи и малки участници в ЕС, така и само между големите, а също и само между малките страни. Има основания обаче да се предполага, че интеграцията с променлива геометрия ще постави малките и най-вече изостаналите страни от ЕС в по-несигурно и неблагоприятно положение в сравнение с предишната общностна структура. Не може да се изключва оформяне на групи страни, особено от източното разширение, които трайно да бъдат критикувани, подлагани на натиск и недостатъчно подпомагани. Друга възможност е към този тип страни да се проявява по-голямо безразличие за обхвата и темповете на тяхното интегриране20.



Граници и привлекателност

Десетилетия наред разширенията на ЕС бяха действен инструмент за промяна на режимите в съседни преди това страни. Те стабилизираха новоприетите, внасяха в тях нова динамика - в икономиките, обществата, държавите като цяло. Разширенията израстнаха до своеобразна доктрина за „преходите" и „трансформациите" в околния свят. Превърнаха се в част от успеха, популярността и идентичността на ЕС. До източното разширение обаче ЕС не се беше изправял пред подобно цялостно напрягане на единството, управляемостта и изравнителните стратегии.

Независимо че е амортизирано от непрекъсната употреба, схващането за специалното съотношение „разширяване-задълбочаване" продължава да запазва и днес от своята интерпретативна и политическа стойност. В ЕС винаги е бил водещ стремежът разширенията да бъдат съпътствани с едновременно задълбочаване на интеграционните процеси. Още през първата половина на 90-те години в Общността е предвидено и задействано съответното интеграционно задълбочаване, съразмерно на източното разширяване. В годините след това обаче европейските елити или трябваше да държат постоянно сметка за национални и вътрешнополитически притеснения, или просто отказваха да схванат в пълна мяра мащаба на задачата21. В резултатът ЕС-15 се оказа с недостатъчна програма, за да посрещне огромното предизвикателство на ЕС-10+2.

Замислени и осъществявани като износ на стабилност в присъединяваните страни, разширенията започнаха да се превръщат във внос на нестабилност за общността22. Иначе казано: проблемът се оказа не само в недоразвитостта на страните от източното разширение, но и в недозрялостта на ЕС за източното и още повече за евентуални следващи разширения. А междувременно пред вратите на ЕС застават нови кандидати: Хърватска, Турция - с разтеглена поне в десетилетие възможност, Западните Балкани - с неизяснена перспектива.

Следвайки логиката „разширяване-задълбочаване", натрупваната умора от уголемяването на Общността естествено се свърза с проблематичността на конституционния договор и към средата на настоящото десетилетие произведе сериозна „разширително-конституционна" криза. В тази обстановка се изостри въпросът за границите на обединена Европа. Той се превърна в приоритет за успокояването и стабилизирането на самата обединена Европа.

Темата за границите привлече големи аналитични и политически капацитети. Нов тласък получи дискусията за наследената и конструираната европейската идентичност. Поставен беше и получи интересни отговори въпросът как една обединена Европа, самоопределяща се в различни контексти, следва да формулира своето икономическо, стратегическо или цивилизационно отношение към кандидатурата на Турция23. В един момент анализите бяха допълнени и донякъде изместени от съвсем предметните калкулации за управляемостта на общност от 25+2 държави24, за допира до райони на повишена несигурност, за конкретната икономическа поносимост на разширенията. Така по различни пътища „разширително-конституционното" сътресение започна да внася известна яснота за „възможните" граници на обединена Европа. Кризата прояви своята консолидираща логика. Започна бързо да се обезсилва схващането за по-нататъшните разширения като основно лекарство срещу разпад на вече уголемената свръхнормата общност.

Обективността изисква да се отбележи, че още през 2003 и 2004 г. ЕС предприе „превантивни" ходове срещу разширителната инерция. В няколко проучвания и в специален документ беше формулирана „Европейска политика за съседство". Подходът в случая е двойнствен. От една страна, с изключение на Западните Балкани и Турция, в дневния ред на ЕС не присъства евентуално членство за новите съседи. От друга страна, на тези страни - на изток и на юг - се предлага по-благосклонно отношение и по-тясно сътрудничество.25 Затваря се пътят към членство и се отваря алтернативна европейска перспектива. Допълнителен стимул за този подход дава нестабилността на новата европейска периферия след разширението ЕС-10+2.

Макар в начален стадий и с ограничени ресурси, политиката към новите съседи ще има позитивни ефекти, ако бъде строго съгласувана с един по-тесен европейски интерес. Реакцията може да е закъсняла, но тя е и първата от предполагаемата поредица стъпки. Както показва примерът с България и Румъния, наред със „съседството" е мислимо да се стигне до диференциация на самото членство в Общността - като пълноценно или ограничено, т.е до създаване на няколко периферии: вътрешна, полувътрешна - от страни с обещано далечно членство, и външна - от приближени страни без членство. Така на някакъв етап в този процес ЕС би трябвало определено да се освободи от двусмислеността за това къде все пак ще минава външният периметър на нарастващата Общност.

Очертава се известен изход от дилемата, в която често изпада европейската амбиция за надрегионална роля. Въпросът е дали привлекателността и авторитетът на ЕС се дължат главно на обещанията за членство и постепенното включване на все по-непосилен брой страни26, или пък произтичат от излъчването на една подредена Общност, която без двусмислици предлага свои правила и образци за поведение в световните отношения.

Безспорната притегателност на европейската интеграция е подложена от началото на настоящото десетилетие на определена преоценка. По отношение на този момент обикновено се задават два въпроса: първо - дали и доколко ЕС продължава и ще продължава да бъде най-убедителният и привлекателен модел на интеграция, и второ - дали и доколко, променяйки се сериозно, европейският модел започва да взаимства повече от характеристиките на транснационалната регионализация в Източна и Югоизточна Азия, в Северна и Южна Америка.

При всички условности на механичния пренос на опит не може да не се отчита значението на европейския опит поне в две отношения. В придвижването на капиталния преобразувателен процес, в който международните отношения придобиват и качество на вътрешни отношения. А също и в създаването на постнационални икономически и политически формации независимо дали европейските процеси се разглеждат като адекватна форма на глобализация, или като нейна алтернатива. Може би на тази основа в публицистиката доста често развитието и постиженията на ЕС се представят като „единствената правилна" интеграционна формула.

Колкото до академичните дебати, в тях винаги е имало предпазливост към универсализацията на европейския пример. Отбелязвайки, че европейската интеграция е най-напредналата и действена регионална структура, и Д. Динков подчертава преди всичко европейската значимост на ЕС като опора на новата политическа архитектура и на възстановяващата своето единство икономика в региона27.

Общо взето търсенето на мярата за всеобщата значимост на европейската интеграция се разгръща в няколко посоки.

Първо, европейският опит не се приема в цялост и еднозначно. Според М. Ортега в Източна Азия например се налага разбирането, че ключова предпоставка за реален напредък на регионалното сътрудничество е едно разбирателство между Китай и Япония от типа на следвоенното франко-германско помирение28. От друга страна, в областта на търговските отношения ЕС се разглежда по света преди всичко в смисъла на затворената интеграция като протекционистичен блок, особено в аграрната сфера29. Що се отнася до интензивността на интеграцията, извъневропейската тенденция, според П. Боуринг, е по-скоро към облекчаване на регионалната търговия, но не и към политически съюз и обща външна политика, към определена валутна съгласуваност, но не и към единно парично стопанство, поне в близките десетилетия30.

Второ, европейската интеграционна конструкция се създава в уникални условия, което в цялост я прави трудно приложима другаде. Тук обикновено се напомня за привилегирования характер на трансатлантическите отношения за запазилия се много десетилетия относително еднороден състав на участниците в ЕС. Ето защо най-ценните постижения на обединена Европа в сферата на икономическите, социалните и демократичните стандарти може да изглеждат привлекателни, но на практика са само ограничено приложими в други региони31. Там традициите и днешните условия са съществено различни.

Трето, на настоящия етап европейският интеграционен проект не се свързва с достатъчно ясна линия на преустройство. Сериозно се разглежда възможността устойчивото национално начало в съчетание с известно придвижване към обща либерализация да направят досегашния „строго подреден" европейски модел по-малко приложим за самата нова обединена Европа - по-голяма и нееднородна32. Същевременно не се оборва достатъчно аргументирано допускането, че „дозирано откритата" европейска интеграция може в резултат на трудностите и външния натиск да стане по-закрита, съсредоточена върху собствените проблеми и тези на най-близката околност33.

Надделяват, с други думи, вижданията и практиката на самостоятелните интеграционни образци в различните региони. Ако изключителността на ЕС е някаква форма на европейски монизъм, образците на европейския модел се натъкват по света на интеграционен плурализъм.

Мирната сила

Привлекателността и глобалното влияние на ЕС зависят в голяма степен от общностните процеси в областта на външната политика, сигурността и изграждането на военния потенциал. Втората иракска война разцепи обединяваща се Европа не по-малко и с последици, сравними с тези на общата европейско-американска „схизма" по същия повод. С времето, а по израза на П. Аснер и с превръщането на иракския проблем в проблем на сигурността на всички, различията започнаха постепенно да избледняват34. Все пак, отбелязва К. Бертрам, техните по-дълбоки корени остават и по свой начин формират три „очевидности" за днешния ЕС. Едната е, че при всички преодолени и предстоящи трудности интеграцията по огромен кръг въпроси запазва своята ценност. Втората предупреждава, че който и да опита стратегическо европейско консолидиране на антиамериканска основа, трудно ще получи друго освен ново европейско разцепление. Третата потвърждава, че ЕС не може да постигне и ограничена многостранност в отношенията със САЩ по стратегическите въпроси, без напредък в общностните политики по външните отношения и сигурността и без по-активно изграждане на своите военни капацитети35. Според А. Моравчик още в навечерието на втората иракска война и доста решително след нея в Европа започна да се формира авторитетно мнение, че следва да се предприемат нови решителни стъпки в създаването на собствени военни капацитети. Въпрос на стратегическа традиция, на преосмисляне на глобалните и трансатлантическите реалности беше дали и доколко европейската военна сила ще се гради като напълно автономна, или в определено взаимодействие с НАТО и САЩ36.

Около активизираното европейско военно строителство няма илюзии, че то би могло да мобилизира нужните ресурси, за да се доближи до американските потенциали. Отсъстват свръхмащабни оръжейни проекти или амбиции за пълна военна автономност. Въпреки това бяха изразени сериозни резерви и опасения. По принцип, смята К. Велер, европейските общества запазват своите задръжки към стратегиите с военна насоченост. Такива качества те продължават да приписват на американската политика. Затова са устойчиви нагласите, че засиленото въоръжаване ще отклонява обединена Европа от основното поле на нейните регионални и глобални цели и възможности. Ще отнема от качеството й на „граждански фактор", чието основно влияние се свързва с инструментите на „меката сила": активна дипломация, търговска политика, външна помощ, мироподдържане, международни инспекции, многостранна легитимност37.

От тази позиция се подлага на критика уклонът на европейски академични и политически елити към военнополитическо мислене. Сред неговите прояви е причислена и „Европейската стратегия за сигурност" от 2003 г. (докладът Солана). В него самата сигурност се смята за дефинирана от ЕС в по-тесен военноориентиран смисъл. Забелязват се и симптоми чрез пълзящо засилване на военните компоненти в глобалния профил на Европа да се неутрализират част от неразбирателствата в общата външна политика и стратегия38. Но най-същественото според този критичен прочит е, че даже умерената милитаризация ще засегне коренно идеите и концепциите, вградени в европейския проект. Ще подкопае притегателна сила на неговите образци за предимно мирно преформулиране на световния ред. Р. Кейгън трябва да е щастлив, отбелязва по този повод А. Моравчик, в един момент той започна да преобръща нагласите на цял континент.

Тези становища са повече или по-малко пресилени. Те наблягат само на част от аспектите на проблема. Налице е по-скоро преходна ситуация, в която се очертава още една характеристика в трансформацията на европейския проект. ЕС не отстъпва от облика на „мирната сила" и не се превръща радикално в самостоятелна и извънрегионална военна сила. Във външните подходи на ЕС обаче постепенно се повишава ценноста на военния инструментариум. Пренарежда се апаратът на „меката" и „твърдата сила".

Общността се приспособява към глобалните дадености, където проблемите от военнополитическо естество продължават да са сред първостепенните.


Още преди първия етап на източното разширение - ЕС-10, в Общността започна да се налага гледище за нужда от „консолидационна пауза". Очакваше се в такава фаза вниманието да се съсредоточи върху завършване на проекта за единния пазар и укрепване на общата валутна система. В случай че си пробиеше път, самата координация на политиките на растеж, иновации и дългосрочно сближаване трябваше да предложи посоката на по-нататъшните реформи и да произведе нови стимули за политическия съюз. За страните от ЕС-10+2 също се предвиждаше преходно време - за да преодолеят шока на единния пазар, да се подготвят за встъпване във валутния съюз и да усвоят стандартите на поведение в евроинституциите. В този план самата проектоконституция се разглеждаше като своеобразен инструмент на консолидационното време. Със своя компромисен характер тя не лошо прилягаше на етапа на изчакване, пренаместване на структурните пластове и бавно „смилане" на последиците от източното разширение39.

След блокирането на конституционния договор предлаганата в академичния дебат „консолидационна пауза" прерасна в политическа формула на редица европейски лидери, които обявиха нуждата от „време за размисъл". Но размисъл за какво? Дали за ново форсиране на интеграционния процес до точката на опаковането му в преработена или съвсем нова конституционна форма. Или размисъл върху „процесуалната действителност" на интеграцията, върху това, което вече е постигнала40, а от тук нататък и върху формата на преобразуване, към която с напипване и частични решения ЕС вече е поел.

На възгледа за интеграционната тоталност и новоконструиран европейски проект започва да опонира една друга представа. Тя не приема силовото конституционно-учредителско прекрояване на ЕС и отдава предпочитание на постепенността, прагматизма и премислената многовариантност. При това е почти сигурно, че и в хода на консолидационното време обединена Европа ще продължи да става различна. Както стана различна между 2002 г. - решението за първата вълна на източното разширение, и 2005 г. - „разширително-конституционната" криза и бюджетния диспут.

„Утопията за Европа" ще се сблъска с действителността. Различни идейни и политически течения няма да могат повече да вместват в нея своя измислен свят или да търсят в силата на европейските правила оправдания за отказа от собствен активен реформизъм. ЕС ще стане по-малко социален, ще има все по-малко общо с илюзията за царство на равенството, справедливостта и споделеното богатство. Променящият се европейски модел ще бъде по-гъвкав и пестелив, ще включва повече неравенство и конкуренция. С една дума: Европа няма да е монолитна, няма да излъчва само стабилност и еднопосочност, ще се раздели с красивите илюзии за своя облик41.



Как да се определи тази обновяваща се европейска действителност? В такива случаи нерядко се прибягва до „постпонятията" или с повече условности, до „неоопределенията". Те обикновено се отнасят до трансформиращи се исторически реалности, които не са придобили достатъчна самостойност и по тази причина се характеризират отчасти чрез миналото, защото за тях все още не са се родили позитивни определения42. Ако това е валидно за ЕС, Общността вероятно преминава към „посттрадиционна" или „неокласическа" интеграционна фаза.


1 Минчев, О., Двойно разминаване, в. „Труд”, 01.06.2005; Дичев, И., Политическа Европа: предварителна епитафия, в. „Сега”, 03.06.2005; Станчев, К., Обикновена демокрация в рамките на една историческа седмица, 06.05.2005, www.mediapool.bg.; Попов, С., Европа: Време е за размисъл, в. „Дневник”, 08.06.2005; Шопов, В., Евроневроза за 2007-а, в. „Монитор”, 09.01.2005; Ганчев, П., Д. Димитров, Тенденции и перспективи на общоевропейската интеграция в глобалната епоха, Международни отношения, № 5-6, 2005, с.13-17.

2 Генов, Г., Е. Панушев, За по-голям и по-силен Европейски съюз, С., 2001, с. 11-20.

3 Бауман, З., Европейский путь к мировому порядку, Свободная мысль-ХХІ, № 9, 2004, www.postindustrial.net.

4 Независимо от цялата си парадоксалност това назоваване на Договора за учредяване на Конституция на ЕС е почти повсеместно. Попов, С., цит. съч.

5 Буторина, О., Европейский союз: модель для сборки, Россия в глобальной политике, № 6, 2004, www.globalaffairs.ru.

6 Маринов, В., Международно разделение на труда, С., 2004, с.132.

7 Quaisser, W., M. Wegner, Welche Zukunft hat die EU?, Internationale Poltik und Gesellschaft, № 3, 2004, www.fes.de/ipg.

8 Schweickert, R., Vor der nächsten Erweiterung - Herausforderungen und Reformbedarf der EU, Die Weltwirtschaft, № 5, 2005, www.springer.com.

9 Буторина, О., цит. съч.; Quaisser, W., M. Wegner, цит.съч.

10 Krugman, P., China unpegs itself, International Herald Tribune, 23.07.2005, www.iht.com.

11 Буторина, О., цит. съч.

12 Гюрова, С., Изгубени в Лисабонската стратегия, в. „Капитал”, № 43, 2004; Schweickert, R., цит.съч.

13 Бальцерович, Л., Реформы нельзя закончить, Россия в глобальной политике, № 2, 2005, www.globalaffairs.ru.

14 Palmer, J., The Budget Deal - a Light at the End of a dark EU Tunnel, EPC Briefings, 17.12. 2005, www.theepc.net.; Dohmen, F., H.J. Schlam, Ein Staatenkern soll die Gemeinschaft voranbringen, Der Spiegel, № 51, 2005, www.spiegel.de.

15 Quaisser, W., M. Wegner, цит. съч.

16 Аврамов, Р., България ще бъде закачена от една кука на друга - от МВФ на ЕС, в. „Капитал”, № 51, 2005.

17 Paster T., The New Modes of EU Governance, ÖZP, № 2, 2005, www.oezp.at.

18 Diedrichs, U., W. Wessels, Für eine gemeinschaftorientierte Flexibilitätsstrategie, Internationale Politik, № 1, 2003, www.dgap.org.

19 Пак там.

20 Буторина, О., цит. съч.

21 Quaisser, W., M. Wegner, цит. съч.

22 The Economist, Is the European Union losing the will to enlarge itself?, 26.05.2005, www.economist.com.

23 Кръстев, И., Разделения и недвусмислено мислене, в. „Култура”, № 5, 2004.

24 Шопов, В., цит. съч.

25 Константинов, Е., Европейската политика за съседство и предизвикателствата пред България, Международни отношения, № 5-6, 2004, 141-143.

26 Кръстев, И., цит.съч.

27 Динков, Д., България в европейската интеграция, С., 2002, с.53, 119.

28 Ortega, M., Global Views on the European Union, Chaillot Paper, № 72, EU ISS, November 2004, www.iss-eu.org.

29 Sawicki, I., Growing Regionalism in a Shrinking World, EPC Working Papers, May 2002, www.theepc.net.

30 Bowring, P., Toward an "Asian Union"?, International Herald Tribune, 18.06.2005, www.iht.com.

31Афонцев, С., Проблема глобального управления мирохозяйственной системой, МЭМО, № 5, 2001, www.politstudies.ru.

32 Ortega, M., цит. съч.

33 Inozemtsev, V., S. Karaganov, Imperialism of the Fittest, The National Interest, Summer 2005, www.nationalinterest.org.

34 Hassner, P., in: One Year on: Lessons from Iraq, Chaillot Paper, № 68, EU ISS, March 2004, pp. 79-87, www.iss-eu.org.

35 Bertram, C., ibid, pp. 13-21.

36 Moravcsik, A., ibid, pp. 185-195. В случая се имат предвид нашумелите тези на Р. Кейгън за "слабостта на Европа" и "силата на Америка", които предизвикаха бурни обсъждания от двете страни на Атлантика.

37 Weller, C., Vorrang für zivile Konfliktbearbeitung, Zeitschrift für Entwicklungspolitik, № 13, 2004, www.entwicklungspolitik.org.

38 Veit, W., Warum die EU einen harten Kern braucht., Internationale Politik und Gesellschaft, № 2, 2005, www.dgap.org.

39 Quaisser, W., M. Wegner, цит. съч.

40 Попов, С., цит. съч.

41 Недялков, О., Европа - илюзия или оздравителна реалност, в. „Пари”, 20.04.2005.

42 Георгиев, Л., След студената война, С., 1998, с. 25-26.


Каталог: alternativi -> br12
br12 -> Конструиране на неутрални портфейли от ценни книжа акад. Иван Попчев ч
alternativi -> Кръгла маса по проблемите на компютърните престъпления срещу интелектуална собственост
alternativi -> Основни информационни източници за социалната статистика доц д-р Никола Чолаков, унсс, катедра „Труд и социална защита”
alternativi -> Гл ас д-р Мая Ламбовска
alternativi -> Балансираните карти за оценка доц д-р Огнян Симеонов
br12 -> Практико-приложна конференция
br12 -> Ванина Ванева Миланова – Джанони унсс, докторант в катедра „Управление на социално-културната сфера”
br12 -> Науката, технологията и енергията в международните отношения
br12 -> Стратегии за водене на преговори в мултикултурна бизнес среда
br12 -> Социални аспекти на членството в ес за новоприети държави Ради Стоянов унсс, докторант в катедра „Международни отношения”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница