Дивият запад” на балкана

Не смятам нито да умножавам въпросите, нито ще се опитвам да им дам някакъв отговор. С тях желая само да повдигна завесата върху сблъсъка между култури, но не в полето на хипотетичните възможности, а на реалните и всекидневни контакти, които постоянно се осъществяват, но за които не си даваме сметка, тъй като ни пречат стандартизираните и установили се като норма официални прочити на историята.

Също така веднага се вижда, че изходният въпрос за алтернативното откриване на Америка не е достатъчно радикален. Той вече предполага, че гърците (без да са християни) са културни и цивилизовани в сравнение с месното население. Радикален би бил въпросът за контакта между равни.

И щом съм почнал със засилването на предизвикателството, сега е моментът да се запита: Какво би се получило, когато се срещнат две дерайлирали култури? В “Прах” на Манчевски това се случва на два пъти в разстояние на 90 години. Веднъж хора със съмнителен статус в американското общество се сблъскват с народи, живеещи в задния двор на Европа; втори път в сърцето на американската цивилизация се докосват двама души, за които в света наоколо, приютил такова впечатляващо многообразие, сякаш няма място, където те да се чувстват уютно и у дома си.

Средството, с което се осъществява културният пренос е уестърнът¹. Изборът изглежда основателен по много причини. Като жанр уестърнът е твърде устойчив и позволява все нови и нови интерпретации. Той може да преразкаже истории, случили се другаде, например в Япония, но може и да разшири кръга на основните фигури, с чиято помощ се разгръщат фабулите му, например да включи и японец. Позволява да се разгърнат тенденции на банализиране на формата му, но и на възвисяване на съдържанието му в синхрон с политически, феминистки, мултикултурни, екологически и тем подобни теми. Но уестърнът не само импортира, а и експортира. Той е матрица, от която се заимства, с която се дават обяснения в други епохи и на истории в други култури. Дори Желязната завеса се оказа слаба за влиянието на джинсите и на уестърна. И то не заради всесилието на логиката, свойствена на масовата култура или на модата, а понеже чрез него намира израз копнежът по индивидуална свобода, непрекършен дори в една тотална система на действие по правила.
На пръв поглед и “Прах” предлага поредната нова интерпретация на жанра. Но не е само това. Онова, което намирам във филма на Манчевски за особено ценно, е директното равнопоставяне на Дивия запад и на Дивия изток. Тук не става дума за просто пренасяне на едно действие и на едни стандарти на друго място. Манчевски сътворява история, в която безпрепятствено и безпроблемно (т. е. континуитетно) стандартни герои на жанра “уестърн” се чувстват другаде съвсем намясто. Други региони и тяхната история са напълно съизмерими с тези в САЩ. Континуитетът на действието и съизмеримостта на топосите би трябвало да са по силите на уестърна и той, така да се каже, да ги погълне, но сякаш в дадения случай те се оказват доста сериозно предизвикателство. Защо? Защото подобна обща рамка е не просто фантазия; разказаната във филма история сякаш се е случила. На всичко отгоре историографията, позната от учебниците, предлага достатъчно опорни точки за това, тя да въздейства не като измислена, а като истинска.
Историческите събития на Балканите, които в крайна сметка кулминират в заседанията и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., стартират през 1876 г. и намират израз под формата на въстания в Босна и България, както и срещат продължение в държавната разправа с тях.² Европейската общественост реагира не със симпатия към борбата за свобода, но със съчувствие към жертвите и срещу жестокостта на реакцията.

По същото време (юни 1876 г.) отряди от кавалерията на САЩ, командвани от генерал Кастър са напълно унищожени край Литъл Биг Хорн. Малко по-късно (септ. 1876 г.) бандата на Джеси Джеймс напада Националната банка в Нортфийлд; оцеляват само Джеси и брат му Франк. Европейската общественост показва трудно забележим интерес. Да не забравя и джинсите. През същата година в Рино, Невада, шивачът Джейкъб Дейвис слага капси (copper rivets) върху джинсите и те придобиват окончателния си вид.

Лесно може да се види, че в рамките на една имагинерна география САЩ или казано по-добре “Америка” изпълняват определено амбивалентна функция. От една страна, националната история се реконструира по мярата на свещената. През 1992 г. Бил Клинтън обяви програмата си под името “новият съюз” (завет, New Covenant), за да извика в съзнанието на съгражданите си формулата на прастария свещен съюз, а не тази на профанния обществен договор. И този пример съвсем не е най-характерният. Много по-рано Роберт Бела установи, че при смяната на столетията (около 1800 г.) за много американци (и не само за Томас Джеферсон) аналогията с израилтяните – бягството от Египет и бягството от Европа – придобива все по-безспорно значение.³ Не рядко Джордж Вашингтон е наричан “американският Мойсей”. Америка, на която световният дух на Хегел почти не обръща внимание, за самите заселници е “обетованата земя”. Днес почти официално САЩ минават за „God’s own country“.

Особено еднозначен е този образ на Америка в речите на сегашния президент на САЩ:

George W. Bush: In time, we will find healing and recovery; and, in the face of all this evil, we remain strong and united, „one Nation under God. (13.09.01.)

Through much of the last century, America's faith in freedom and democracy was a rock in a raging sea. Now it is a seed upon the wind, taking root in many nations. (20.01.01. Inaugural Address)

America, by nature, stands for freedom (04.03.01.) & Our ideals are the mighty rock on which we have built our nation (04.07.01.)

We did not ask for this mission, but we will fulfill it. ( 07.10.01.)

От друга страна, познаваме и образа на Дивия запад, който засега не се нуждае от по-подробно описание. В случая искам да подчертая, че тематизирането на Дивия запад е по-скоро само като епизод от историята на Америка, но не и минало, което омагьосва и оставя бъдещето затворено в своя плен. В крайна сметка Дивият запад се оказва инструмент от арсенала на хитростите, с които световният дух си служи за да се утвърди самият той. Дивият запад лежи западно от Европа и западно от източното крайбрежие на САЩ, но той е все пак част от Запада, а не от Изтока. Географското стилизиране на Дивия запад е подвластно на по-общия принцип „the west and the rest“, според който разликата не е следствие на някакво многообразие, а на радикална категориална другост. Колко стабилна е тази формула, се вижда от опитите, тя да се постави под съмнение. Филмът Бандите на Ню йорк на Мартин Скорсезе не само изтегля действието твърде на изток, но и пресича много от границите на стабилната митология. Това, струва ми се, обуславя реакциите срещу филма и показва наяве, колко много идеология има в митовете за Америка. Митовете са подвласни на режими на тяхното „стопанисване“. Затова ако нарушаването на идеологията се санкционира най-малкото от вътрешната цензура, то верността към идеологията позволява разюзденост на реториката дори при публични изяви. В интервю пред „Капитал” (Nr. 4, 2003) д-р Джон Хълсман, старши изследовател във фондация „Херитидж фаундейшън“⁴ споделя: „В момента Великобритания е втората по важност страна в света. За разлика от Германия, която няма никакво значение... Ако искаш да имаш значение, трябва да се съобразяваш със световните сили. И Тони Блеър направи точно това. Той беше като Сандънс Кид... Сандънс следваше Буч до края.” Можем ли да си представим, че в Германия някоя публична личност прави подобно сравнение с помощта на Улрихе Майнхоф и Андреас Бадер?

Не познавам човек, който да не се изненадва от факта, че българският вестник с най-голям тираж от епохата на Възраждането носи името Македония. Какво може да е обяснението за тази особеност? Струва ми се, това зависи от имагинерния образ на Македония, в който се преплитат две мисловни проекции – на идеализцията и на травмата.

(a) В Македония, в Охрид лежи онзи духовен център на православието, който остава пощаден от османското господство, но и запазва независимостта си от патриарха в Истанбул чак до 1767 г. Освен това няма и чужда подкрепа, какъвто е случаят със сръбската патриаршия в Печ, която – особено чрез митрополията в Карловац – е пазена от Хабсбургите. (б) Съгласно легендата Македония е родното място на „славянския“ император Юстиниан, чието име носи гражданският кодекс и чието дело е строежът на „Св. София“ (впрочем и закриването на Платоновата академия в Атина).

Но именно в Македония се разпалват страстите между възродените и възраждащи се държави Гърция, Сърбия, България и Албания, които разтърсват из основи и застрашават идентичността на Македония.

Така Македония се оказва въплъщение едновременно на висша ценност и на изключителна крехкост.

Предложената от мен преценка на Македония не се опира нито (от някаква вътрешна гледна точка) върху желанието за възстановяване на прекъсната държавна традиция, нито (от някаква външна гледна точка) върху стремежа за повторно завладяване на област, която по различно време е била гръцка, византийска, българска или сръбска.

Казано накратко: схващането на Македония само като някаква ябълка на раздора е твърде опростяващо, грубо и погрешно.

До 1912 г. Македония остава под османска власт; най-малкото затова, защото осигурява директен достъп на Портата до земята на албанците, на които (все още) не им се признава правото да са нация. Но наследството, което носи, и мечтите, които подхранва, я превръщат в бойно поле, където във война се оказват не само хората, но и легендите⁵.

С времето темата Македония придобива статуса на лакмус относно способността на заинтересованите от войната народи да се владеят и да крачат в синхрон с процеса на цивилизация. Балканските войни (1912-13) представляват решителният опит за самостоятелно действие и за пълнолетно решение от страна на младите държави, който обаче се проваля и с това потвърждава нагласата на великите сили, че тамошните народи винаги ще се нуждаят от опекунство за да няма помежду им братоубийства.
***

Казаното вече позволява да потърсим и разлики при възприемането на двата мита – Америка и Македония. Истинският Див запад е само епоха, дивотията на Изтока – негова неизличима стигма. Дали това се дължи на факта, че в единия случай митът сякаш чертае проект на бъдещето, разкриващ нови хоризонти, а в другия случай като че ли е определяща носталгията и болката от нещо отдавна загубено? Тъй като не мога да дам концептуален отговор, ще предложа примери за ориентация. Надявам се, с тях да се потвърди идеята ми за перпетуирането на мита за Дивия Запад, както и да се покаже, как той самият се преобръща по един неочакван начин.

През 1800-1801 г., т. е. 13 години пред “паметната битка на народите” край Лайпциг (която споменава в писмата си като „Ungeheuer“), Гьоте пише (във Фауст I): „Nichts Bessers weiß ich mir an Sonn- und Feiertagen/ Als ein Gespräch von Krieg und Kriegsgeschrei,/ Wenn hinten, weit, in der Türkei,/ Die Völker auf einander schlagen.“ Липсата на визионерство, на голям проект за промяна дават повод на Гьоте за такава преценка. В противоположност на тази нагласа делото и личността на Наполеон ще останат за него образцови и никога няма да помръкнат. (Поетичният образ винаги ми е изглеждал прекален, като се има предвид, че авторът на Източно-Западен диван е твърде внимателен с културно-географските обобщения).

В стандартната версия на теорията си Самюел Хантингтън говори за “ислямска цивилизация”, но в интервю пред „Die Zeit“ (Nr. 37/2002) можем да открием следния пасаж:

А
S.H.: Ich glaube nicht, dass der Islam als solcher undemokratisch ist.

ZEIT: Also nur der arabische Islam?

S. H.: Richtig ist, dass es dort keine Demokratie gibt, mit Ausnahme des Libanons.
ко сега погледнем под лупа общия знаменател, лесно можем да открием, че отровната смес в субстанцията на Балкана съдържа покрай византийско-ортодоксалната и османо-ислямската съставки и славянски компонент. Ето как Гърция (т. е. южната ос на координацията) отпада; и то не само в името на античността, която принадлежи към качественото наследство на Европа, но и защото днес, в контекста на ЕС, това е политически коректно. Съгласно друга публикация, този път в NZZ (19.06.2003) бюрокрацията на ЕС вече е вкарала в оборот израза “Западен Балкан” с цел: “zur begrifflichen Abgrenzung von Rumänien und Bulgarien” (понятийно разграничаване от България и Румъния)..

Забележителното е, че Западните Балкани (особено Югославия), които в един много дълъг период на реален социализъм са били в очите на балканските народи част от Запада, могат да се окажат Див Запад. През 1999 г., когато се налагаше публично да се изрази становище към политиката на Белград, в България някои историци предложиха следното оправдание за подкрепа на коалицията срещу екс-или-остатъчна-Югославия. То се опря отново на съдбовна специфика. Единствено в Сърбия и Черна гора и за разлика от Румъния, Гърция и България управляващите династии са месни, т. е. нямат кръвна връзка с европейските. Фактът, че носителите на най-висшата чест не са били импортирани, а са избрани сред кръга на своите и равните, може да се интерпретира като успех на самоопределянето, но и като самозаблуда. Именно убийството на кралската двойка Александър и Драга през 1903 г. се оказа през 1999 г. нокаутиращият аргумент в подкрепа на тезата, че в Сърбия винаги нещата не са били наред, че държавните дела нямат общо с европейските. Разбира се, аргументът функционира само тогава, когато в понятието „Fenstersturz“ (фенестрация?!)се включва единствено примитивното деяние в Белград, но не и онова в Прага (1618 г.); първото принадлежи към контекста на балканската история, второто – към контекста на световната история. Не само в ученическите си години, но и днес постоянно се натъквам на въпроса, който си задава обикновеното (българско) съзнание: Толкова ли е нямало достоен сънародник за държавен глава тогава? И този въпрос се е съпътствал от тайната завист, че на съседите на запад не им се е наложило да свеждат поглед заради вменения инфантилизъм, че са намерили сили и смелост да отхвърлят натрапената опека. Днес се чуват други гласове: Добре, че не се е случило.

След като от мита за Балканите и за Македония е отнето или е отпаднала част от съдържанието, стеснили са се измеренията му, и така се е стигнало до стигматизация;

- след като великодушно на някои народи и култури в този регион се позволява да не са съвсем балкански;

- след като локализирането на (сърцевината) на балканската форма на живот е оставено без компас на произвола на политическите ветрове и накрая се изобличава като истински див запад, осъден да не стане... запад, тогава парадоксалността надскача всякакви разумни граници.

Защитата от това може да е само под формата на автостигматизиране. Определянето отстрани, вместо да се отхвърля, се приема от самоопределящия се и се подлага на рисковани манипулации, в резултат на които може да се втвърди, но може и да се... взриви. Може да се покаже, дали не е абсурдно и дали не е присъщо и на другата страна. Тази форма на реакция не е само предусловие за изграждането на филма, но е тематизирана, демонстрирана дори в самия филм. Преди да напусне “дома на онзи, когото се е опитал да убие” Люк отклонява парите, предложени му от бащата на Даскала, но след като Неда му казва: “you die alone“, той й отвръща именно с потвърждение на нейната присъда и взема парите. И в края на краищата това действие се оказва брънка от веригата подобни действия, които постепенно се кондензират и в даден момент настъпва обратът. Фрази като: “ти си женена жена“ или “курвата си остава курва“, с които Люк – един завършен циник – се оправя в света и намира алиби за оправдание на отношението към брат си, се опровергават; тогава за Люк светът рухва. Но пред него се отваря и възможността за радикален избор, за финална равносметка.

Поне за мен такава ми изглежда да е стратегията на М. Манчевски. Вместо да направи историята по-ясна и смилаема, той я заплита още повече. Той оставя културата на Балкана да говори сама така, както изглежда тя в стандартизираните представи за нея. Надеждата е, че и в този представен и представящ се изцяло чрез клишета свят е възможен изход, възможно е самоотричането му. Или както е казал Hölderlin: Wo aber Gefahr ist, wächst/ Das Rettende auch⁷ (в най-великата беда зрее и онова, което ще донесе спасение). Пречистването на героя е същевременно пречистване и на набедения и стигматизиран културен регион.

В това начинание изглежда, че хитростта на Одисей не е чужда на Манчевски. За да победи, Одисей – подобно на ловец – се придържа плътно към стила на поведение на противника. Манчевски говори за дивия запад на Балканите с езика, чрез който дивият запад на Америка говори за себе си. Така в крайна сметка се оказва, че... разликите не са много големи. Безпроблемната преводимост не позволява на митовете Америка и Македония да тръгнат по диаметрално противоположни посоки. То обаче лишава мита за дивия запад от неговата изключителност. Той се оказва не само американски. (Все пак има разлика дали се множат копията и става дума за епигонство или се открива родствена близост.)
Решението на Манчевски ще интерпретирам в контекста на “иконичния обрат”, от който също са засегнати напоследък науките за културата. Последователно ще обърна внимание на типовете действащи лица и на взаимодействието помежду им.
„Иконичният обрат“ и уместността на характерите

Пет години след Берлинския конгрес (1881-2) САЩ – за разлика от Балканите – не са това, което са били. Не само Джеси Джеймс, но и Били the Kid са застреляни.⁸ В качеството им на шерифи Уайът Ърп и братята му прочистват Тумбстоун от бандата на Клинтън.⁹ През 1901 г. за Буч Касиди и Сандънс Кид няма място в САЩ и двамата потърсват друг див свят на юг. Но тогава, когато нямат място в реалността, героите на Дивия Запад заживяват самостоятелен живот. Как да си обясним логиката на този реабилитиращ ретроспективен поглед?

Онзи реални личности, които са се превърнали в митове, са били самите част от актуалната за тяхното време история на САЩ. Съдбата им е била засегната и много често повредена от тази история. Но почти всичките са били употребени в хода на гражданската война и после са били оставени като ненужни и без опорна точка; без значение дали са се оказали на правилната или на грешната страна във войната. При Клинт Истууд тексасецът Джоси Уолъс (в едноименния филм) е засмукан от войната и изплют като непотребен и затова – осъден да умре. Но самият той участва във войната, защото тя му отнема най-скъпото – жената и детето – и неговата война свършва тогава, когато бива признат и приет от нов кръг приятели, т. е. намира си нов дом. Струва ми се, че (зло)употребата от страна на голямата история е главната линия, по която се оформят типовете на героите на Дивия запад.

Усетът, че си употребен, се засилва още повече, когато не можеш дори да бъдеш употребен, когато изобщо не ставаш за нищо. Злоупотребата се преплита с несвоевременност. През ХХ в. за братята Люк и Елиас героите на револвера са останали само като легенди. Дивият Запад в голяма степен е останал в миналото. Ето защо те са застрашени в идентичността си. Не могат безпроблемно да са нито бандити, нито пионери. Почти са изпаднали от ролята си. Заприличали са на доведени деца на своето време. Защо?

В подобна ситуация Люк и Елиас изобщо нямат жизнена история, не принадлежат никъде, светът, който обитават е пуст. Липсват роли и репертоар, които да поемат. Чувстват се не на място и не навреме. Свързва ги единствено братското отношение помежду им. Когато и братството се разрушава, намират на Балканите онова, което подсъзнателно са търсили и от което са се нуждаели. Следователно не става дума само за алчност или за отмъщение. Двамата намират възможност да водят живот, за който сякаш чувстват, че са предопределени, а в Македония само са намерили подходящите условия, това да се осъществи.

Във филма тази участ е повторена и в образа на Едж, чернокожия, комуто не е ясно, къде принадлежи. Околните му (рапиращите девойчета) са единствено зрители, които аплодират ставащото, но им е чужда всякаква солидарност сред свои и себеподобни. За Едж околният свят е също толкова пуст, колкото за Люк и Елиас.
1. Филмът едновременно приютява героите на дивия Запад и насред дивия Балкан отново им показва, че времето им е отминало.

Във филма “Прах” ненавременността на героите, опитващи се да останат верни на стереотипа, който ги е породил, е изтъкната с темата за самолета. Новата техника прави невъзможни типажите на Дивия запад. В сцената с велосипеда Буч Касиди и Сандънс Кид (в едноименния филм) не само се сблъскват с предмет и забавление, които не познават, и навярно регресивно се връщат в детството, което никога не са изживели докрай. (Впрочем и в “Прах” се мярка велосипед.) Но велосипедът е символ и на новата епоха, която ги измита от историческата сцена. През 1903 г. е поставено началото на “Тур дьо Франс”, чието значение далеч надскача спорта и съпътстващата го икономика и търговия; то е също и национално (онагледяване на картата на Франция), социално (демократичният достъп до индивидуално средство за придвижване), а навярно и не само такова. Автомобилът (през 1903 г. излиза Форд Т) и самолетът също трябва да посочат обречеността на една епоха и да дадат живот на друга.¹⁰

Дори на Балканите Люк изглежда елементарен на фона на турския офицер, който говори няколко чужди езика, и пред селянката Неда, която знае английски. Докато пребивава в селото, Люк най-вече мълчи. Във филма той и Неда разменят три пъти реплики на английски, които са изключително бедни, но ясни и подчертават невъзможността за разбирателство между техните светове. Именно защото са стилизирани, те не могат да говорят по друг начин. Тези разговори наподобяват контакта между мексиканските селяни и техните наемни защитници във Великолепната седморка; само че там става дума за земя, а не за: добро, хора, свобода, утре, утрешните деца.¹¹

Някакъв дисбаланс е присъщ и на самите образи. Струва ми се, че не случайно във филма на Манчевски липсва сцена на двубой, на дуел, в който някой стреля по-бързо от хълбок. За такова емблематично действие на балканите няма (а и не е имало) място. Но и в образа на Елиас не всичко е наред; оръжието му съвсем не прилича на онези, с които си служат истинските герои на Дивия Запад. (Това се вижда ясно в сцената, когато Люк разбира, че е станал причина за смъртта и на детето на Лилит, което би могло да е и негово.) В тази сцена Люк, който не знае що е състрадание, изпитва най-частното от всички усещания – болката, която го раздира, която се изплъзва на всяко обяснение, но въпреки това винаги има право; затова и нейният адекватен “езиков” израз е животинският вик.

От тук – заради постоянната несвоевременност – и смехът на околните. Разбира се, смехът е прекален, но това е така, защото се отнася и за смеещите се (за което ще стане дума след малко). Но веднага трябва да се каже, че в първата сцена на неконтролиран смях смеещият се е член от групата на Елиас, т. е. македонец (или грък), а не турчин. Смехът е реакцията срещу ненавременността и абсурдността на действието. След като предстои и двамата (братя) да бъдат “отстреляни”, какво има да се изглаждат отношения помежду им! Това не може да схване нито другият пленник, нито онези, които ги държат в плен. Смехът, който в тази сцена преминава в рап (представянето й дело и на Ед, който за първи път се включва в разказа на Анжела), е символ на реакция, с която неразбиращият “отвръща на удара”. При теоретичните опити за разграничаване на смешното от комичното понякога се изтъква, че комизмът не разрушава комуникацията, докато при смешното (заради неговата неподатливост, Unbotmäßigkeit) имаме само отвръщане (quittieren), но не и възможност за интерпретация, смешното не играе с реципиента като с партньор, а връхлита върху му (überfällt).¹² И ако репликата след изстрела на Люк е израз все пак на някакво възхищение и му донася свободата: “you are... you are really something“, то завръщането му в селото е посрещнато с отегчение и пренебрежителност: „take water, you are a soldier too, or maybe you have been once“, от което следва отново смях. Смехът накрая идва и след като по неволя убива Неда. Каквото и да почне Люк, все нищо не се получава. Писъкът на болката и на смеха са белези за радикално пресичане на всяка граница на разбирането.
2. Уместността на другите (исторически) герои – бунтовниците и турците

2.1. Бунтовниците

Запознатите с историята не може да не знаят, че събитията в “Прах” се разиграват в навечерието на Балканските войни (1912-13 г.), през които и след които съдбата на Македония се решава не чрез въстания, а посредством държавни политики. В светлината на това бъдеще и бунтовниците изглеждат като спомен от миналото. А с действията си те постоянно отричат каузата, за която се борят.

Тук искам да кажа нещо за логиката на съпротивата на слабия. Проявявайки жестокост можеш да предизвикаш същата и то многократно по-силна реакция у отсрещната страна. Тогава не само ти си жесток, но и другият; а заради неравностойността на силите изпъкваш и като жертва, на която някой може да се реши да помогне. Така твоята не-моралност (вменявана отстрани) се оказва присъща и на врага ти, а посланието на действието ти към него (възнамерявано от теб) предизивиква отглас в една по-широк контекст на интеракцията, в околната среда. С тази тактика се вдигат обречени въстания (такова е в България 1876 и в Македония 1903), но с тях се заявява стремежът към свобода и се демаскира не-цивилизоваността на властта. (Понякога в оправданието на палестинците долавям тази позната логика.) Проблемът е, че това предизвикване на жестокостта много бързо заличава границите на между средство и цел и средството остава без цел или се превръща в самоцел.

Не случайно именно сцените, в които Даскалът плува в кръв, се наблюдават от Люк от балкон – един забележителен поглед от балкона към балкана! Той е зрител в един спектакъл, в който сцените се редуват като игра на пинг-понг, а кръвта и театралните убийства са централно изразно средство. Тук няма спомен от онзи Даскал, който е помилвал Люк и е посещава нощем бременната си жена. Вярно, Люк не се смее, но гласът на Анжела пояснява, че кръвта не го смущава, но не му е ясно, защо се разиграва всичко това. Люк е отегчен. Ако той е смешен в очите на околните, те пък му изглеждат банални.¹³

Уместни ли са враговете и най-вече турците? Далеч съм от мисълта да правя обобщения за образа на врага във уестърна изобщо. Но един от упреците, с които се сблъсках при рецепцията на “Прах”, е представянето на турците, а именно, че са жестоки и жалки.¹⁴ Що се отнася до жестокостта, тя е присъща на всички участващи и дори засяга турците в много по-малка степен. Дори Даскалът се покрива с кръв. А по отношение на непълноценността на турците са налице доста белези, подчертаващи превъзходство, например това на турския военноначалник. Отговорът на въпроса, дали са жалки обикновените турски войници, които не могат да се контролират в смеха и алчността си, ще потърся, първо, в официалната история и, второ, в заимстването на жанра.

Османската империя е управлявана от 1876 до 1909 г. от един единствен султан. В продължение на 32 години и 8 месеца това е Абдулхамид II, след който поста се заема от двамата последни султани. Периодът на управление е 4 пъти по-дълъг от максумума, за който могат да мечтаят (стандартно) президентите и надскача това на диктатори като Сталин (29 години) и Садам (24 години); сравнимо е с това на Тито (35 години). Ето как официално турско издание¹⁵ описва Абдулхамид II: “На 13.02.1878 г. разпуска парламента за неопределен срок... парламентарната ваканция се проточва чак до 1908 г... След разпускането на парламента и разгрома на конституционното движение Абдулхамид II установява абсолютистки режим в империята, известен в историята като “Епоха на зулума”, сиреч на тиранията...Създадена е огромна мрежа от тайни агенти. Тъй като чест от офицерството е компрометирано в неговите очи като поддържащо конституционализма, владетелят организира нови верни нему войски, наречени “хамидийе”. Полковете “хамидийе” се рекрутират от най-изостаналите области на държавата, съставени са от кюрди, албанци, бедуини и прочее. С мрачна слава заради жестокостта си се ползват кюрдските полкове. Кюрди, черкези, албанци и бедуини съставляват личната гвардия на султана... Започват преобразования в учебното дело с цел да се ликвидира възможността за проникване на модерни идеи... От учебниците са изхвърлени опасни думи като “свобода”, “конституция”, “родина” и други... Официална идеология на режима става панислямизмът...”¹⁶

Режимът впрочем е съборен от въстание на младотурците, подпомогнати от македонски въстаници. Докато траят сраженията с централната власт Австро-Унгария присъединява Босна и Херцеговина.¹⁷

Като чета подобно самопризнание си задавам въпроса: Как ли трябва да се представи една войска, която само по формата си е регулярна и дисциплинирана, войската в една държава, за каквато днес е казва „failed State“?

Ед черпи от културата, в която е отраснал – уестърните, и от сблъсъка си с действителността – полицаите рекетьори, които символизират властта и порядъка. Това обяснява и неговия измислен разказ, с който дава край на някогашната история в Македония. Следователно краят, който виждат зрителите, е краят, който Едж – социализиран в своята (масова) култура – може да даде. Ако беше друг, навярно и краят би изглеждал по различен начин. Склонен съм да си представя, ако това беше германец, израснал във ФРГ, че щяхме да видим фрагменти от филм с Кара Бен Немзи (напр. В царството на сребърния лъв) или ако беше германец, израснал във ГДР, че щяхме да видим фрагменти от филм с Гойко Митич (напр. Бели вълци).

Филмът, от който заимства развръзката е The Wild Bunch на Сам Пекинпа. И там героите са доведени деца на своето време. В сцените присъства автомобил и действието навярно се развива през 1913 г.¹⁸ (в навечерието на първата от световните войни). Сцената е една чужда страна – Мексико, където Дивият Запад е все още възможен. Отново имаме преследване на двама близки приятели, опитващи се да компенсират травмите на миналото си.

Финалната битка в “Прах” е изградена изцяло с цитати от The Wild Bunch

(а) завръщането обратно;¹⁹

И тук се изкушавам да кажа, че стилистиката на такова решение, е добре позната на Балканите. Един от най-големите идеолози на освободителното движение на Македония е автор на фраза, която се превръща в лозунг: “По-добре ужасен край от ужас без край”.

(б) редът, по който се застрелват противниците: водача, чуждия представител;

(в) изстрелите, дадени от жената и детето;