Джак канфийлд марк виктор


Суки... най-добра приятелка във всичко



страница24/49
Дата25.10.2017
Размер2.68 Mb.
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   49

Суки... най-добра приятелка във всичко



Kато дете, не разбирах защо трябва да се моля само за хората. Когато майка ми ме целунеше за лека нощ аз мълчаливо продължавах и се молех за всички живи създания.

АЛБЕРТ ШВАЙЦЕР


Когато я видях за пръв път, тя седеше в средата на цяла група подрипващи, квичащи кутрета, които се опитваха да привлекат вниманието ми. С мълчаливо достойнство тя ме гледаше с огромните си кафяви очи, нежни и влажни, изпълнени с познание, което изпращаше и двама ни във висини, далеч надвишаващи обстановката в приюта за животни. Очите бяха най-за-бележителното у нея. Останалото сякаш беше събрано от някой шегаджия, явно разполагащ с всевъзможни части от най-различни породи. Глава на дакел, петна на териер, крака, които биха отивали много повече на уелска овчарка, и опашка на, може би,... доберман пинчер. Въобще представляваше удивителна гледка... най-грозното създание в света на кучетата.

Кръстих я Суки Сю Шоу.Когато се запознахме, трябва да е била на три-четири месеца, но изглеждаше на 14 или 15 години. Когато беше на шест месеца, хората възкликваха:

- На колко ли години е това куче? Май отдавна се подвизава на този свят!

Когато им казвах, че е на шест месеца, следваше дълго мълчание и често с това разговорът приключваше. Определено не беше от кучетата, покрай които можеш на плажа да завържеш разговор с онези момчета, с които бих искала да се запозная. Най-много с някоя старица, която смяташе, че е открила у мен сродна душа.

Но въпреки всичко тя беше мила, обичлива и много умна; точно онова, от което имах нужда, за да излекувам горчивите рани от една нещастна любов. Обичаше да спи върху краката ми... не, не в края на леглото, а точно върху краката ми. Всеки път, когато се опитвах да се обърна нощем, усещах тежестта на трътлестото и телце. Все едно, че спях с наковалня върху ходилата. В крайна сметка, успяхме да постигнем примирие: тя спеше върху краката ми, а аз се научих да не се обръщам прекалено често.

Когато се запознах с първия си съпруг, Суки вече живееше при мен. Той беше много доволен, че имам куче, защото и той имаше. Неговите съквартиранти не го искаха при тях, понеже в жилището не бяха останали мебели в прилично състояние. Кучето ги беше изръфало. Приятелят ми беше извънредно радостен, защото смяташе, че ако остави кучето си при моето, неговото куче ще си има и друго занимание, освен гризането на мебели. И се оказа прав. Кучката ми забременя.

Тъкмо се бях върнала след разходка със Суки по брега и макар в моите очи тя да не се беше разхубавила особено, за мъжките кучета в радиус от три мили тя беше най-прелестното и съблазнително създание. Вдигаше опашка и виреше глава, сякаш беше спечелила титлата първа красавица на кучешка изложба. Отвсякъде изскачаха мъжки псета и ни следваха по улиците, като не спираха да вият и извиват все едно ги колят. Скоро се досетих каква е работата... беше се разгонила. Кучето на приятеля ми беше невръстно кутре на осем месеца и аз, с пълното си невежество, вярвах, че е напълно безопасно да ги оставям заедно достатъчно дълго, за да се обадя във ветеринарната лечебница и да запиша на Суки час „да я оправят".

Когато се обърнах, Суки и кучето на приятеля ми се съвъкупяваха насред хола ми! Господи, какъв ужас! Какво можех да направя, освен да седя със зяпнала уста и да чакам нещо да стане? Чакахме и тримата. Те двамата се запъхтяха. Суки видимо се отегчаваше. Другото куче видимо се уморяваше. Обадих се на приятеля си по телефона и му казах да дойде да си прибере сексуалния маниак. Почакахме още малко. Не издържах повече и излязох в градината да поработя. Когато приятелят ми дойде след работа, за да си вземе кучето, двете псета кротко подремваха на килима в хола. Имаха толкова невинен вид, че за малко да реша, че нищо не се е случило, а аз само съм си го въобразила.

Бременната Суки беше невероятна гледка. И без това закръгленото и тяло заприличваше все повече на дирижабъл, докато тя внимателно се измъкваше навън и навътре през вратата на кучешката си колиба. Не можеше нито да върви, нито да тича, а беше придобила особена търкаляща и клатушкаща се походка, за да придвижва някак раздутата си форма от стая в стая. Слава Богу, през този период престана да спи върху краката ми. Не можеше да се качи на кревата, затова й постелих под леглото. Реших, че за да поддържа добра форма, й е необходимо ежедневно раздвижване, затова продължих всеки ден следобед да я разхождам по брега. Щом стъпехме на пясък, тя моментално си възвръщаше предишната напета стойка и походка - с вирната опашка и глава тя гордо дефилираше по стъргалото. По време на обиколката кутретата в корема и се лашкаха от една страна на друга и вероятно ги измъчваше страшна морска болест.

Преди да ми се наложи да помагам на Суки, никога не бях виждала раждане. Тя ме събуди в малките часове на нощта, като ми издърпа завивките и се опита да ги навре с муцуна в собственото си леговище. Предупредена и готова да откликна на нуждите й, аз седнах до нея, докато тя успя да изтласка навън първото бебе. Стори ми се, че е увито в някаква херметично затворена торба, Суки се захвана да гризе торбата. Надявах се, че знае какво прави, понеже аз си нямах представа. И какво да видиш... наистина се оказа кученце, мокро и лигаво. Суки старателно облиза кученцето и отново легна да спи. Аз се върнах в леглото.

След двайсетина минути се събудих отново без завивки. Излезе второто кученце. Този път останах да чакам заедно с нея и и говорех, докато дойде време за поредното кученце. Поговорихме си за неща, които никога не бях обсъждала по-рано с куче. Изплаках пред нея сърцето и душата си, говорих за изгубената любов и за празнотата, която изпитвах, докато не се появи тя. Суки не се оплака нито веднъж... нито от разговора, нито от родилните болки, които явно изпитваше. Цяла нощ двете със Суки изкарахме будни... залисани в разговори, раждания и близане на кученца... Аз участвах главно в първото, с останалото се занимаваше тя. Нито веднъж не изохка и не се оплака, само обгръщаше с обич малките същества от мига на тяхното появяване. Това беше едно от най-пълноценните преживявания в живота ми.

Нито едно от кученцата не приличаше на нея, нито пък на кучето на моя приятел. От общо шестте кутрета, три приличаха на малки черни лабрадорчета, а другите три - на дакели с тъмна черта на гърба. Всичките бяха много сладки. Приятелите ни се наредиха на опашка за рожбите на Суки, така че не ми се наложи да стърча с пълен кашон кутрета пред супера.

Двамата с приятеля ми се оженихме и се преместихме да живеем другаде. Взехме с нас Суки и подарихме неговото куче. Струва ми се, че той никога не ми го прости. Преместихме се да живеем на място с просторни земи и поля наоколо, така че Суки можеше да тича на воля и тя пълноценно се възползваше от тази възможност. Втурваше се с пълна сила из полята и изчезваше напълно, само от време на време се мяркаха ушите й, развени от вятъра. Връщаше се запъхтяна и много доволна. Не вярвам някога да е успяла да хване заек, но поне много се стараеше.

Суки ядеше всичко и го изяждаше докрай. Един ден направих 250 шоколадови курабийки за църковната сбирка, където щях да ходя вечерта. Суки някак си се беше добрала до торбите с курабийки и изяла не няколко, не повечето, а всичките до една - всичките 250 курабийки. Когато се прибрах вкъщи, се зачудих дали не е успяла да забременее за един час. Само че този път тя пъшкаше и стенеше, дишаше учестено и явно не се чувстваше добре. Без да заподозра какво е направила, аз моментално я откарах във ветеринарната лечебница. Ветеринарният лекар се поинтересува какво е яла и аз казах, че още не съм я хранила. Веждите му се вирнаха на горния край на челото. Той заяви, че явно е яла и то доста.

Оставих я да пренощува там и се върнах у дома, за да взема приготвените за църковната сбирка сладки. Само че моите 250 курабийки ги нямаше. Къде ли не ги търсих. Сигурна бях, че преди да изляза, ги прибрах в шкафа. Изведнъж ми щукна нещо, отидох в задния двор, където заварих да лежат старателно подредени деветте найлонови торбички, пълни до преди време с курабийки. Торбичките не бяха нито разкъсани, нито разръфани, само дето бяха празни. Обадих се на ветеринаря и обясних, че ми липсват 250 шоколадови курабийки и овесени бисквитки. Той каза, че било невъзможно. Нямало животно, което да може да изяде 250 курабийки и да оживее. Щял внимателно да я наблюдава през нощта. Курабийките не се появиха, а Суки си дойде у дома още на следващия ден. От този момент нататък, тя не налиташе много на курабийки, само ако специално я поканиш, хапваше малко.

В един момент външният вид на Суки и възрастта й съвпаднаха. Беше на 16 години и се справяше трудно дори с най-обикновени неща. Трудно и беше да се качва по стълбите и бъбреците и създаваха доста проблеми. През цялото време ми беше верен, а понякога и единствен приятел. Връзките ми с хората се меняха и избледняваха, но Суки през цялото време си оставаше постоянен и верен другар. Разведох се, омъжих се повторно и за пръв път имах чувството, че животът ми потръгва. Мъчно ми беше да я гледам как се мъчи, затова реших да постъпя хуманно и да дам да я приспят.

Записах час и я занесох на ръце до колата. Тя се сгуши в мен колкото и позволяваха болките - знаех колко се мъчи. Никога не ме занимаваше със собствените си проблеми; от мен искаше само да я обичам. Никога не хленчеше и не се оплакваше. Направих каквото можах за нас двете. По време на последното ни пътуване и казах колко много я обичам и колко се гордея с нея такава, каквато е. Нейната истинска красота винаги намираше начин да се прояви, отдавна бях забравила как навремето я смятах за грозна. Казах й колко уважавам това, че никога не е просила от мен внимание и обич, но винаги ги е приемала с достойнство, което показва, че наистина ги заслужава. Ако на света някога е живяло царствено животно, това е тя, защото умее да се наслаждава на живота с достойнство, подобаващо на кралица.

Занесох я в кабинета на ветеринаря и той попита дали искам да остана с нея до последния миг. Аз казах, че искам. Обгърнах я с ръце, както беше легнала върху студената стерилна маса, и се опитах да я стопля, докато ветеринарят отиде за инжекцията, която щеше да сложи край на живота й. Тя се опита да стане, но краката вече не я слушаха. Останахме да се гледаме в очите дълго-дълго... влажни кафяви очи, нежни и доверчиви, загледани в преливащи от сълзи сини очи, каквито са те и сега.

- Готова ли сте? - попита лекарят.

- Готова съм - отвърнах.

Излъгах. Никога, през целия си живот няма да съм готова да се разделя с обичта си към Суки, не исках да се разделям с нея. Но знаех, че така трябва. Не исках да прекъсна връзката си със Суки, а знаех, че и тя не иска. До последната секунда тя ме гледаше в очите, после видях смъртта да се прокрадва в погледа и и разбрах, че най-добрата ми приятелка я няма вече.

Често съм си мислила, че ако ние, хората, можем да усвоим качествата, които животните ни демонстрират, бихме живели в един много по-добър свят. Суки ми засвидетелства такава преданост, обич, разбиране и състрадание, показани по такъв лек и непринуден начин, изпълнен с достойнство и прошка. Ако мога да покажа на децата си същата безусловна обич, с каквато Суки винаги ме беше дарявала, сигурна съм, че децата ми ще станат най-щастливите и уверени личности на земята. Тя ми даде прекрасен пример и ще се опитам да не я разочаровам.

Казват, че когато умрем, от другата страна ни посреща някой, когото обичаме... едно малко, закръглено, черно-бяло куче с много стара физиономия и къса опашчица, която не престава да се размахва при вида на най-добрата й приятелка.

ПАТИ ХАНСЕН






Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   49




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница