Дъжд на морското дъно



Дата18.09.2017
Размер92.35 Kb.
Откъси от книга
АМЕРИКА -

ДЪЖД НА МОРСКОТО ДЪНО
Встъпление: Това трябваше да бъде една книга, но след дълги размисли решихме да са две. Защото все някой щеще да каже, че Единият е написал книгата на Другия и обратно. А и защото тези, които харесват Кулеков могат да не четат Витанова, а почитателите на Витанова, да прескочат Кулеков.
Пепа Витанова
За хората и дърветата

Американските дървета са щастливи дървета.

Ред ууд мистери е столицата на червената гора от секвои-небостъргачи в Южен Орегон. Средната възраст на обитателите й е около 1000 години. Надписи “Не безпокой дърветата и цветята” припомнят, че човек е смъртен, а природата - вечна.

Като всяко общество, и Ред ууд мистери си има свои правила, опорни точки, водачи, администратори и актьори. Дърветата тук са своенравни, често посоката им на растеж следва сърдечните пориви или моментния каприз. Ако някое си хареса за съпруга девойка през три общини, зарязва пътя към небето и години наред търпеливо се придвижва към любимата. След векове някой от клоните му я достига и от дълго сдържаната страст изниква ново дърво. Един ден пораства, задомява се на свой ред. Има родословни гиганти, има братски общества и приятелски кръгове. Преплитането на клоните е като лабиринт, в който трудно можеш да се ориентираш коя част кому принадлежи. Много от тях са пуснали корени във въздуха. Други са като огромни тераси, от които надничат разцъфнали цветя.

Отнякъде се появява котка и настойчиво ни подканя да я следваме. Дочуваме църковен химн. Едва успяваме да настигнем грациозния гид. Пред очите ни се открива гледка, която спира дъха.

Осем секвои са се прегърнали в основата си. Стволовете им оформят полукръг, който в короните се превръща в ажурен купол. Слънцето прониква дискретно през сплетените листа като през витраж. Полусенки правят пространството нереално.

“Това е техният храм. Поклонете се, защото те ще бъдат тук, когато нас няма да ни има” - е изписано на катедра, върху която е положена Библия.

Един жив небостъргач отсреща е склонил глава в молитва. Наричат го неумиращото дърво. Светкавици са обгаряли тялото му, пожар се е опитвал да го повали, но от раните му винаги се е раждал нов живот. Дънерът му е почти мъртъв. Чудо е как се държи изправено.

“Не се опитвай да гадаеш мистириите. Ако искаш вярвай, ако искаш не”.

Гигантски дънер е превърнат в къщичка, с размерите на гарсониера, от покрива на която израства огромно дърво, с връх играещ си с облаците. Полупритворена врата и закачливо намигащи прозорци приканват странника да влезе. Попада в гостна със стени от опушено дърво, камина, печка с димящ чайник, комин. Стар грамофон плавно превърта историята на горския син Тол Тайлс:

Имало едно време един Тол Тайлс, с плът от червено дърво, който межел всичко, защото му харесвало, че се е родил такъв, какъвто се е родил, харесвало му да яде това, което яде, и да обича момичето, което го обича.” Един ден този Тол Тайлс се разхождал из родната червена гора на мистериите и там неочаквано срещнал двама българи. Ако искате вярвайте, ако искате не, но те не харесвали, че са се родили такива, каквито са се родили, и там, където са се родили, и най-вече не харесвали тези, които ги харесвали.

Пред този огромен проблем Тол Тайлс, който можел всичко, не могъл да направи нищо. Казал им, че най-добре ще е да се върнат там, където са се родили, защото там сигурно е пълно с такива като тях и поне няма да се чувстват най-нещастните дървета на света.


Къщите на богатите

Те не са просто големи. Те понякога дори не са големи. Дори понякога дърветата пред тях са по-големи. Дори понякога няма дървета пред тях. Но винаги има цветя. И почти винаги изглеждат празни.

Тревата пред тях е винаги зелена, а те не са винаги бели. В Сан Франциско те са розови, жълти, червени, понякога сини със зелени врати.

“Къде си виждала зелена врата? Всички ще ти се смеят!” - отряза ме преди години баща ми, когато казах, че искам да имам зелена входна врата.

“В Кармел” - отговорих му чак днес.

В Кармел всички къщи приличат на направени от карамел. Величествени кипариси размахват клони като мажоретки. Палми и кактуси оформят шпалир до брега на океана. Огради няма и за миг можеш дори да повярваш, че си малката стопанка на големия дом. Надникваш през огромния прозорец и обичайната липса на пердета те потапя в уюта на гостната. Почти усещаш как краката ти потъват в дебелия килим и приклякваш да запалиш камината.

“Каня те на кафе” - сещаш се за българския си спътник и му предлагаш следващото лято да ти погостува със сина си за месец-два.

Кафето изкипява и понеже не си падаш по бърсането, сменяш дома. Присядаш на люлеещия се стол в градината, вдигаш крака на масичката. Дълго чакаш някой да те извика от стаята, но сякаш са те забравили. Толкова е тихо, че можеш да чуеш съседите си от панела в София. Толкова е самотно, че дори не ти се пие вече кафе.

Оставяш визитната си картичка в процепа на вратата и продължаваш да търсиш своя дом. Възрастна двойка извежда от замъка си кученце на разходка. Питате се един друг как сте и отминавате, без да дочакате отговор.

Малибу. Никъде не се виждат Ричард Гиър и Джулия Робъртс. Нито Джак Никълсън или Мадона. Няма ги и в Бевърли хилс. “Карта на звездите” сочи вероятните им домове. Зад огромни огради.

Ню Порт и Лагуна бийч. Краят на сезона. Отсечки от пътя с надпис “частна собственост”. Бяла лимузина паркира пред почти изцяло стъклен дом. Светва полиелей. Къщата се превръща в огромна ваза, в която са забравили да натопят цветя.

Необятни игрища за голф.

Жена в инвалидна количка вие като премазано куче.

Изглежда като последната жива душа сред толкова много празни къщи. Дори кучета няма. Има само надписи: “Пази се. Зло куче”.

Два бели стола. Единият празен, на другия ...човек! Не, чучело в червен анцунг и развързани маратонки. Облегнало е глава на ръката си и е заровило невиждащ поглед пред себе си.

Един огромен бухал е опулил очи-прозорци към обратната страна на океана. В бухала живеят хора. Опитвам се да си представя дните им, как се хранят, говорят, мълчат. Има ли ги изобщо? Оставям визитка за довиждане.

Санта фе. Къщи като пещи. Както по форма, така и по цвят. С почти липсващи прозорци. Как ли се чувства човек вътре - като коледна погача или като печен картоф? Като Бог или като жертвоприношение?
Студентските центрове

Гринуидж вилидж в Ню Йорк, Джорджтаун във Вашингтон, Стенфорд и УКЛА в Калифорния, в Харвард, Бостън, Питсбърг, Чикаго или в малкото селце Галъп в Ню Мексико, навсякъде университетите на Америка взривяват носталгията по студентските години.

Стенфорд започва там, където свършва тунел от палми. Той е едновременно студентски замък, манастирски комплекс, ботаническа градина, арт-музей, рай за щурци и влюбени, спортен център и научна лаборатория.

Тук всеки бяга за здраве, кара кънки, велосипеди или е в кола. Адски ти е съвестно да прекъснеш джогинга на някого само за да го попиташ къде е например библиотеката. Отзивчиви както всички американци, те разсейват притесненията. Подробно те обсипват с разяснения, не спирайки в същото време да подтичват на място, често без дори да смъкнат уокмените от ушите си.

В Стенфорд се изучават почти всички специалности - от технически до хуманитарни и изкуствоведски. Недовършени скулптури на хора, животни и видения от дърво или мрамор са се скрили на сянка под вековни екзотични дървета. Крехки девойки са вдигнали крака на маси, пръснати между фигурите. Нещо четат, записват си, мислят. Японско момиче страстно целува леко безразличен негър.

От отсрещната църква излиза минала под венчило поредна млада двойка.

На зелената трева са налягали, седнали или правят гимнастика стотици оскъдно облечени младежи. По-хедонистично настроена компания се залива от смях пред разпната трапеза. Замирисва на българско кебапче.

“Собственост на УКЛА”. Фланелките с този надпис са любими за студентите от Лосанжелиския университет УКЛА. Миниатюрни дрешки с този знак са направени и за най-значимото произведение на семейните студенти - техните деца.

Русо ангелче пада и става в първите си опити да се придвижва на два крака. “Аз съм студент от Джорджтаун” пише на дънковото му яке с размери на дамска ръкавица.

Студентското градче Джорджтаун е истинска провокация към иначе скучноватия живот във Вашингтон. Тук са си дали среща улични музиканти, разказвачи на вицове. Отвсякъде се чува музика и смях.

Най-старият университет след Харвардския /създаден през 1636 г./ е в Питсбърг. Открит е през 1787 г. В мрака на църковен купол студенти са заровили глави в дебели книги, положени в скута. За американските студенти масите и бюрата са запазено място за отмора на краката. Има свободен участък единствено за чашата с кола. Бистър ум в здрави крака е девизът им.

Разходката из църквата-университет е като потъване в лабиринт. Коридори с оскъдна светлина отвеждат към малки стаи, изслушали за повече от два века цялото познание на света. Вратите им са винаги отворени.

Ню Мексико

Ню Мексико е щат, който не прилича на никой друг. Други са хората - с широки лица и здрави набити тела. Друга е земята - розово-червена като кожата на индианските си заселници. Дори и реките тук не са като другите, а червени. Други са къщите - направени от пръст, измазана с кафява вар, подобни на малки бойни кули, с прозорци, скрити дълбоко от слънцето и вятъра. Друг е хлябът - с вкуса на жаравата от пещите, в които се пече. Друг е климатът - суров и ветровит през цялата година.

Друго е изкуството. Няма пласмасови патици и керамични крави. Няма украса от тикви и копия на Рождество Христово.

Бижутата не са жълтеникави дрънкулки, а истински шедьоври от тежко сребро и скъпоценни камъни. Едно от друго по-красиви, плод на неповторима фантазия и майсторлък.

Керамичните съдове и декоративните скулптури са с орнаменти и герои от индианския фолклор. Най-разпространен е образът на Кокопели - флейтист, пътуващ музикант, който възпява любовта. Обичана е и Сторителър - сладкодумната разказвачка на истории, цялата обкичена с деца, заслушани в приказките.

Чергите сякаш са донесени от Пиринския край, дотолкова мотивите и шарките са сходни. Също и мушкатата и сушените червени чушки, обкичили чардаците. И тук мъжете като нашите цепят в дворовете дърва за през зимата.

Таос Пуебло е чисто индианска територия със свои закони и свой вариант на американското знаме с щампован лик на индиански вожд. Къщите са отпреди 1000 години. В тях са останали да живеят десетина потомци на старите индианци, още над 2000 обитават по-нови жилища. Почти всички са католици и се гордеят с църквата си, строена далеч преди хората на Колумб да открият Америка.

Дружелюбни са, но стане ли въпрос за ритуалите им, не можеш дума да изкопчиш. Ако искаш да разгадаеш танците ни, слушай вятъра, казват загадъчно.

А вятърът тук е като никъде другаде. Той идва отгоре, отдолу, завърта се в кръг, преминава през теб и излиза от теб, блъска и гали, вкарва пепел в очите, избърсва сълзите, поваля те и те изправя, повдига те със себе си, носи те донякъде и те зъхвърля, връща се и те поема пак, обладава те, изоставя те, присмива ти се и те зашлевява, кара те да го търсиш, да го молиш да спре, да продължи, да те вземе със себе си, да го вземеш със себе си, искаш го и го мразиш...

Танцуващи с вятъра храсти - във въздуха, по земята, дърветата. Приличат на излезли от разказите на Кастанеда. Прииждат към църквата, блъскат се във вратата, отварят я, нахлуват вътре и успокоени се заслушват в молитвата.


Аалоха!

На Хаваите посрещат и изпращат с “Алоха”. “Алоха” е здравей, обичам те, довиждане, ела, върви си, искам те, недей. Тя казва толкова много, че почти няма нужда от други думи.

На Хаваите има 8 големи и 124 малки острова, 13 вулкана и много красиви жени.

Повечето вулкани са потънали в сън. Най-старият, Кауаи, е на 6 милиона години. Най-младият, Хауаи - на 8000 века. Той е най-големият и все още изригва страст.

От необузданите му емоции извират огнени реки, прорязани от пътеки застинала лава. Когато лавата тече като поток от течен шоколад, проправящ си път към океана, се нарича Пахоехое. Изригва ли като фонтан, който бавно притихва в скални сънища с причудливи форми, носи името Аа.

Легендите разказват, че изригването на вулканите е плод на дивата ярост на страстната богиня Пеле, видяла в прегръдките на любимия си друга жена. Ревността изпепелила сърцето й и заляла островите с черните потоци на горещите й сълзи.

Петдесетият щат на Америка, приобщен към федерацията през 1959 г., носи името на най-големия остров - Хавайския. Освен него най-известни са Мауи, Оаху, Кауаи, Ланаи, Молокаи.

Според археолозите първите заселници, които стигат до Хаваите на двуместни канута, са дошли от Маркизовите острови на Източна Полинезия между V и VIII век на новата ера. Първите европейски заселници нахлуват към 1778 г. Болестите, които пренасят от континента, изтребват близо 250 хиляди туземци и за по-малко от век автентичното население на Хаваите намалява от 300 хиляди на 50 хиляди.

Първи идват испанците, после италианците, германците, англичаните, японците.

Германското влияние на островите през ХIХ век е толкова голямо, че хавайският крал Калакауа ходел в униформа на пруски генерал, химнът на монархията бил точно копие на пруския.

От средата на века най-многобройни са японците - около 40 на сто от населението. Бомбите, които Япония хвърля над Пърл Харбър през 1951 г., всъщност убиват главно японци.

Туризмът е основния бизнес на населението. Голямата гордост на хавайците са къщите, които са построили на най-красивите им крайбрежия нашумели звезди от шоубизнеса. След земетресението в Калифорния земята на Хаваите поскъпва няколко пъти. Хиляди богаташи продават домовете си в Калифорния и купуват имоти на островите.

Родени от бунта на вулканите, островите се състоят от много лава и малко земя. Тук виреят главно бананови и ананасови насаждения, почти всичко останало се внася отвън. Цените са значително по-високи от другите щати, а трудът се заплаща все по-евтино заради подбиването на цената от огромното количество китайски имигранти.

Фирмите са главно в ръцете на японци и германци. Те въртят петролния бизнес. Дол е монополизирал ананасовите плантации и си е купил един от островите. Понеже му излизало по-евтино да прави прочутия си натурален сок на Филипините, е закрил много от хавайските си фабрики.

Омесването на раси и култури е създало една екзотична нация със странна култура и бит.

Тялото на танцуващата хавайка следва изящните движения на плуваща русалка. Грациозните извивки на ръцете сякаш искат да погалят слънцето. Стъпките на босите нозе са ситни, преливащи от нежност, но лишени от еротика. Танц, който укротява, а не подлудява. Танц на единението с въздуха, небето, слънцето, морето, с всичко друго, само не и с мъжа. Понякога на девойките партнират млади момчета, които повтарят с абсолютна точност движенията на жените. Няма и помен от мъжка предизвикателност и страст.



Такива са и песните им. Спокойни и красиви като детски спомен за тананикането на мама в стая, в която и ухае на билков чай.
Каталог: pic -> publications
publications -> Призрен и призраците
publications -> Мексико кръв и шоколад ирина асиова
publications -> Америка отвътре Тексаски щрихи
publications -> В тази земя не е вдигано въстание заради стомаха, а от гордост и нуждата от свобода
publications -> Маракеш. Червеният град връща към живота
publications -> В аржентина можеш да сменяш сезоните за дни
publications -> Дойран. Розмарин в градините, птици в езерото и операция „слава
publications -> В брюксел зората изгрява в чашите
publications -> След Фукушима
publications -> Истанбул "чудо за очите"


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница