Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

Днес ние стоим на един праг в човешката история. Все още не сме преодолели шока и ужаса от тероризма, които ни напомнят за отчуждението и омразата, съпътствали тол­кова често историята на човечеството. Същевременно обаче съзираме и отражения на най-добрите черти на човешката природа в продължаващия стремеж на хората към мирен и по-справедлив свят, в способността им да обичат и да проя­вяват героизъм, присъщи на една по-голяма хуманност.

Вярваме, че се намираме пред прага на ново разбиране за това, кои сме ние като човешки същества, разбиране, кое­то си дава сметка за дълбочината на падението, до което можем да стигнем, ако не развиваме нашия по-голям потен­циал. В известен смисъл стремежът ни към самопознание става още по-належащ.

През последните четиристотин години науката разшири нашия кръгозор с открития, които предците ни не биха мог­ли дори да си въобразят. Тя ни разкри естеството на далеч­ни галактики, строежа на частици, по-малки от атома, и процеса на еволюцията, превърнал нашата Вселена от мал­ко зрънце в огромен и продължаващ да се разширява Кос­мос.

Обаче прагът, до който сме стигнали сега, надхвърля рамките на чисто физическото ни съществуване. Ние неу­държимо се стремим да съчетаем изучаването на развива­щата се Вселена със също толкова дръзкото и методично изследване на вътрешния ни мир. Въпреки негативните действия на малко на брой хора рядко сме били свидетели на такъв засилен интерес към загадките на душата и на тол­кова много експерименти с индивидуалната трансформа­ция.

Такива експерименти се правят из целия свят, за което допринасят откритията в областта на психологията, антро­пологията, медицината, както и считаните някога за езотерични познания, идващи от различните религиозни тради­ции. Днес тези експерименти са все по-многобройни и усъ­вършенствани, защото обществото има на разположение повече познания за нашите възможности за трансформация от когато и да било в човешката история.

Вниманието все по-ясно е фокусирано върху характера на духовността и вътрешния живот, което ни дава една представа за човешката трансформация, безпрецедентна по своя обхват и красота.

С написването на „Бог и развиващата се Вселена" съм преследвал две цели. Първата е да помогнем за по-пълното осъзнаване на нашия човешки потенциал, като разгледаме широка гама от възможности и опит, които вече са станали наше достояние. Всички те могат успешно да се поддържат чрез постоянство и практика. И втората е да покажем, че широката актуализация на тези възможности ще бъде пред­вестник на новата стъпка в еволюцията - която ще бъде толкова значима, колкото възникването на живота от неор­ганичната материя и еволюцията на човека от първите мал­ки клетки. Стъпка, която ще ни ощастливи с изключителни нови възможности и нива на познание и опит.

Вярвам, че изучаването на вътрешния свят на човека, ко­ето сега е още в детския си стадий, може да ни разкрие нови предели на съзидателност, противоотрови на алиенацията и омразата, ще ни даде нови възможности за културна транс­формация, надхвърляща сегашните ни представи. Като ри­суваме тази картина на по-нататъшен еволюционен напре­дък, ние заявяваме, че историята не е само циклична, че тя върви в някаква посока и че всъщност винаги е преследвала нови, по-високи цели.

В част първа разглеждам основните етапи на това забе­лежително пътуване. Започвам с един поглед първо към за­гадката как сме се появили на тази планета и към изумителната еволюция на света от Големия взрив до възникването на живота на Земята и появата на човечеството. След това правя кратък преглед на големите повратни моменти от човешката история, подготвили ни за стъпката в еволюцията, която сега предвиждам.

В част втора се спирам на изключителните човешки въз­можности, като разглеждам не само въпроса как те ни въз­действат, но и начините, по които си взаимодействат с дру­ги фактори, и то така, че да допринесат за нашето духовно извисяване.

В част трета предлагам нашето виждане как разработва­нето и упоритото утвърждаване на тези аспекти на човешката природа могат да допринесат за появата на нови прави­ла и на нова култура, до по-широко единение с други нива на съществуване, което евентуално ще доведе до трансфор­мация и на самото тяло.

В част четвърта предлагам конкретни упражнения, които според нас могат да улеснят личната и социалната транс­формация.

Присъединете се към изучаването на еволюцията, довела ни не само до там, където се намираме днес, но която про­дължава по-нататък и ни кани да участваме.

В продължение на много години в сърцата и умовете на хората по света интуитивно се формира нов светоглед. Въп­реки че тази нова представа за мястото ни във Вселената не е напълно дефинирана, тя се основава на принципното схва­щане, че притежаваме потенциал за по-висша форма на жи­вот, отколкото повечето от нас предполагат - живот, който изглежда неразривно свързан с еволюцията на самата Все­лена. Много хора са убедени, че предусещаме тази връзка, защото ние и светът произлизаме от един и същи върховен източник и тайно сме подтиквани да демонстрираме все по­вече и повече нашата латентна божественост.

Пробужданията, чийто вдъхновител е този възглед за света и които имат много проявления сред нас, могат да бъ­дат обогатени чрез четене на трудовете на философи, уче­ни, светци и мъдреци, открили нови перспективи пред чо­вешката природа и Вселената. Както ще се убедим по-нататък, днес има голямо изобилие от възгледите и опита на те­зи будители. Но интуитивното усещане и вътрешното убеж­дение, които най-често ни водят към осъзнаване на нашите неизползвани възможности, идват не от книгите, а от непос­редствения опит. За много хора подобни прозрения настъп­ват по време на молитва или медитация. До някои те дости­гат като съвети или други действия, имащи за цел да ни по­могнат да преодолеем трудността. Но много често те се по­явяват и когато най-малко ги очакваме - по време на игра, на работа или в моменти, когато мечтаем. И независимо да­ли са предизвикани от момента или от нещо, което има по-скрити корени, нашият досегашен начин на възприемане на света изведнъж коренно се променя.

Може да се случи така, че докато се разхождаме в летен ден из гората, а слънчевите лъчи проникват през дърветата, изведнъж да видим всичко по съвършено нов начин. Цвето­вете ни изглеждат по-наситени. Присъствието на дърветата и храстите е по-осезателно. Звуците са по-отчетливи и за­почваме да усещаме аромати, които не сме забелязвали пре­ди. Гората като че ли изведнъж оживява и придобива ново обаяние. В този миг навлизаме в свят, който досега не сме забелязвали. Това халюцинация ли е? Или пък светът вина­ги би изглеждал такъв, ако нашите сетива бяха по-развити?

Има и други видове преживявания, които ни карат да надзърнем отвъд познатия ни свят. Случвало ли ви се е да прочетете мисълта на ваша приятелка, преди тя да я е изка­зала, или предварително да ви е известно кой ще ви се оба­ди след миг по телефона? Дори на пръв поглед подобни съ­бития да изглеждат незначителни, те ни посочват, че разпо­лагаме със способности, които обикновено пренебрегваме. Случвало ли ви се е да си представите някаква значителна промяна в живота си и да се изненадате, когато тя действи­телно настъпи? Когато подобни неща станат, ние сме из­пълнени с някакво чувство за тайнственост - за една по-висша интелигентност, за някаква предопределеност, която намира своя израз в нас.

Има и още по-странни видове пробуждане. Едни намират израз в контакти с обичан човек, който се намира далеч или е починал. Той ни нашепва нещо в нощта, мярка се за кратко пред очите ни, усещаме типична за него миризма или имаме натрапчивото чувство, че той или тя са наблизо. Няколко организирани неотдавна анкети на института „Галъп" показват, че такива преживявания са имали много по­вече хора, отколкото предполагаме. На други се е предоста­вяла възможност да надникнат за малко в сияйни светове, надхвърлящи физическите ни възприятия. А има дори още по-фрапиращи моменти, когато самата ни идентичност се променя и ние придобиваме по-голяма и по-пълна предста­ва за себе си. Много по-добре от когато и да било преди знаем кои сме всъщност и какво се очаква от нас да напра­вим. Ние и светът имаме една обща цел, произлизаме от един и същ скрит източник и участваме в едно голямо пъте­шествие.

За съжаление подобни моменти отминават и пред очите ни отново се спуска завеса. Връщаме се към нормалната си сетивност. Но колкото и кратки да са били тези пробужда­ния, ние не можем да ги забравим напълно. Те ни преслед­ват дори когато споменът за тях започне да избледнява. От­ново и отново ни нашепват, за да ни напомнят, че ни чака нещо повече. Какъв е този по-различен живот, който ще ни разкрият? Дали сегашното ни съществуване отговаря на то­ва, за което сме предопределени? Каква по-висша съдба имаме ние и заобикалящият ни свят?

В следващите глави ще се занимаем с изучаването на та­кива пробуждания и начините, по които можем да се ориен­тираме в тях, защото според нас те започват да ни разкриват една по-висша форма на живот, която напира да се роди в нас. Чрез практика това, което тези моменти са ни показали, може да бъде запазено и евентуално интегрирано в един по-постоянен аспект на нашето съществуване.

Но за да го постигнем, трябва да си дадем сметка за тях­ната фундаментална значимост и за силите в обществото, които работят срещу тях. Нужна ни е философия, която да ги обяснява и да насочва развитието им. Тук суеверието ня­ма да ни помогне, догмата също. Трябва ни светоглед, който ще издържи на изпитанието на времето. За да разберем какво ни показват тези натрапчиви моменти, трябва да се опрем на най-добрите си източници, включително науката, религията, философията, литературата и изкуството. В следващите глави ще се обърнем тъкмо към тях.

За начало няма по-подходящо място от науката и загад­ката на еволюцията. Преживявания като описаните разтърс­ват нашия свят и ни подсказват за някои дълбоко скрити ас­пекти на нашето съществувание, които се губят в ежедневи­ето ни. Те ни карат да се върнем отново към постоянните въпроси: Кои сме ние ? Как сме се появили тук? Накъде би могло да вървим?

Историята на нашата развиваща се Вселена, която се възправя пред нас всеки ден с цялото си великолепие, неп­рекъснато ни убеждава, че трябва да си задаваме тези въп­роси. Вселената отива нанякъде и първоначално нейният устрем е бил предизвикан от Големия взрив.

Руми¹ тринадесети век

Науката едва ли се е радвала на по-велик триумф от отк­риването на еволюцията. Като показва, че Вселената е въз­никнала от едно малко зрънце и е дала началото на живота и на човечеството, тя установява една истина, обединяваща много научни области, включително астрономия, физика, геология, биология, палеонтология, антропология и филосо­фия. С това си откритие науката дава обединяваща обоснов­ка на трансцендентните, т.е. надхвърлящите обикновените представи способности, описани в тази книга. Човешкият стремеж и възможностите за по-висша форма на живот са неотменима част от историята на еволюцията.

Преди петнадесет милиарда години от мистериозно не­що, не по-голямо от един-единствен атом, нашата Вселена се заражда благодарение на една експлозия и само за секун­да се разпростира на милиони километри. Опитайте се да си го представите: енергия, достатъчна за образуването на Космоса, се носи в пространството с все по-голяма скорост, разпръсква светлина и се обединява, за да образува поколе­ния след поколения от звезди, които създават все по-слож­ни елементи. Това е представа на предела на нашите умст­вени възможности. Енергията в това първо зрънце прави възможно възникването на цялата Вселена, която сега се разпростира на трилиони и трилиони километри от безброй звезди и галактики. Стъпка по стъпка в продължение на около десет милиарда години тя полага основите на еволю­цията, за да направи голям скок напред. На Земята се появя­ва нова форма на съществувание.

Във водите на първичното море се зараждат организми, различни от предхождащите ги сложни молекули. Те могат да се движат самостоятелно, да се възпроизвеждат и да вли­зат с една нова сетивност в контакт с околната среда. Ево­люцията е навлязла в нов етап. Започва животът. Морето и сушата са населени от едноклетъчни създания.

И от тези невероятно микроскопични форми на живот за четири милиарда години се развиват бактерии, които изпъл­ват атмосферата с кислород, а той прави възможно възник­ването на най-разнообразни видове многоклетъчни расте­ния и животни. Сред тези сложни организми са рибите, чи­ито хриле се развиват до бели дробове при земноводните, а те пък са в състояние да дишат намиращия се в изобилие на Земята кислород и започват да се прехвърлят на сушата. От тези първи сухоземни същества произлизат влечугите и ди­нозаврите, птиците, млекопитаещите и приматите, които еволюират в хомо сапиенс.

Въпреки че науката все още не е разкрила напълно всич­ки пътища, по които се е извършвала еволюцията, сега ние знаем, че на Земята се появяват все по-усъвършенстващи се форми на живот, с подобрена сетивност към заобикалящия ги свят, със способност да обработват най-различна инфор­мация, с повече възможности за движение и с нова грижа към подрастващото поколение, надхвърляща тази на техни­те предци. Тези способности са се развивали дотогава, до­като еволюцията се окаже готова да направи следващия скок.

В Африка се появява едно животно, което може да стои изправено, умее да си служи със сечива и започва да гово­ри. Появил се е нов вид, с по-голям мозък, отколкото при който и да било предишен вид, и със способност за самоусъвършенстване, което е нещо ново на Земята. Той създава сложни социални групи, открива огъня, разказва истории за произхода си и рисува картини, които и досега ни карат да се замисляме. Той гледа към звездите и към духовния свят. От самото начало на съществуването си той има усет за бо­жественото, което е извън обсега на сетивата му.

Можем да приемем появата на нашия вид като трети етап от еволюцията, аналогичен на възникването на матери­ята и на живота, защото се е зародило нещо ново. Към про­цесите, определящи развитието на по-ранните форми на живот, се прибавят и възможностите за самопреценка и вът­решна промяна. Това все повече самоосъзнаващо се същес­тво често изпитва и други пориви. То започва да копнее за по-висша форма на живот. Благодарение на огъня, който го­ри в него, след време ще стъпи на Луната, ще изпрати към звездите вечна музика, ще освободи енергията на атома и ще построи сложния човешки свят, който ни заобикаля днес.

От раждането си Вселената извършва едно необикнове­но пътуване. Преминала е от тъмнината към светлината. Превърнала се е в Космос с трилион галактики, в които ма­терията е породила живите организми. И тогава, което за космическите мащаби е само преди миг, едно от нейните създания започва да се пита кое е всъщност, откъде е дошло и накъде се е насочило.

Епопеята на нашата развиваща се еволюция, често пре­разказвана от учени, теолози и философи, продължава. И независимо от това как се описва тя и какви теории ни се предлагат за нея, ние знаем, че еволюцията е факт. Вселена­та се е зародила от Големия взрив и в продължение на мно­го милиарди години е довела до появата на материята, на живота и на човечеството. Въпреки че не знаем всички под­робности за това изумително развитие, на нас ни е известно, че то е станало. Фактът, че Вселената се развива, е потвър­ден от най-взискателните изисквания.

Учените откриха вълнуващи вкаменелости от хиляди ви­дове растения и животни с размери, вариращи от микроско­пични организми до тиранозавър рекс. Палеонтолозите по­добриха значително възможностите си за определяне въз­растта на вкаменелостите, използвайки въглеродното датиране и други методи, които им позволяват да казват с все по-голяма точност кога е започнал животът и колко дълго е продължил разцветът на даден вид. Правейки това, те очер­таха развитието на видовете от най-простите до най-слож­ните. Генетиците усъвършенстваха познанията си за гене­тичните мутации, довели до разновидностите в растителния и животинския свят и сложили началото на нови видове, а геолозите успяха да разберат как климатичните и геоложки­те промени се отразяват на еволюцията на живота.

Астрофизиците откриха, че самият Космос се развива и оставя следи в небето за своето чудно минало, а астрономи­те постепенно очертаха неговите контури и за наше все по-засилващо се изумление разкриха как той дава живот на но­ви галактики, звезди и планети, както и на далечни обекти, които продължават да си остават загадка за нас.

Междувременно палеонтолозите и антрополозите науча­ват все повече за произхода на човека от нашите прадеди приматите. Те например откриха, че преди сто хиляди годи­ни нашият вид е произлязъл от роднини със също толкова голям мозък, сръчни ръце и подвижна физика като нашите днес. Подобно на еволюцията на Космоса като цяло и на животинските видове на тази планета, развитието на наши­те човешки прадеди става все по-очевидно, но същевремен­но и много по-загадъчно.

Общо взето, тези открития формират една все по-изуми­телна панорама и удивително подробна представа за разви­тието на живота. Според видния историк на биоложката ми­съл Ернст Майър „еволюцията е потвърдена толкова убеди­телно, че модерните биолози я считат просто за факт".

Въпреки непрекъснато увеличаващите се доказателства, че еволюцията е реалност, някои хора продължават да отри­чат нейното съществуване. Една от причините за това недо­разумение е, че не се прави разлика между еволюцията като факт и теориите за това как и защо тя се извършва. Знаем, че Космосът, животинските видове и човечеството се разви­ват, обаче все още не сме изучили напълно пътищата, по които става това.

Важно е например да помним, че трябва да се прави раз­лика между откритието на Чарлз Дарвин за произхода на живите същества от един общ прародител и теориите му за това как е станало. Дарвин, а и неговият колега натуралист Алфред Ръсел Уолас твърдят, че сред растенията и живот­ните оцеляват много повече онези индивиди, които най-добре се приспособяват към заобикалящата ги среда и те създават по-многобройно поколение в сравнение с другите, които не успяват да се адаптират. Чрез увеличаване на от­носителния брой на по-приспособилите се гени сред члено­вете на техните видове се подобряват възможностите за оцеляване на организмите. Според Дарвин всички видове са се появили в резултат на този процес, който той нарича „ес­тествен подбор".

Обаче колкото повече научават учените за историята на живите организми, толкова повече се налага да разширяват и усъвършенстват теориите си, за да обясняват сложността на еволюцията. Като посочва противоречията в еволюцион­ните теории при всеки от трите стогодишни юбилея на Дар­вин (1909 - стогодишнината от рождението му, 1959 - сто-годишнината от публикуването на неговия епохален труд „Произход на видовете", и 1982 година - стогодишнината от смъртта му), Стивън Джей Гулд пише:

„... 1909 бележи върха на объркването по въпроса как се извършва еволюцията въпреки наличието на абсолютни до­казателства, че тя е факт. Но с настъпването на 1959 година тези противоречия вече са отстъпили място на едно непри­емливо самодоволство. Ортодоксалните дарвинисти триум­фират... Почти всички биолози, изследващи еволюцията, стигат до заключението, че в края на краищата тъкмо естес­твеният подбор създава механизма на еволюционните про­мени. На 150-годишна възраст Дарвин триумфира. И точно когато е на върха на триумфа си, неговите съвременни пос­ледователи излизат с една версия на неговата теория, която е много по-ограничена от всичко, което самият Дарвин би бил склонен да приеме.

Някои експерти дори обявиха, че огромната сложност на еволюцията дава и окончателното решение... Сега (през 1982 година) Дарвиновата теория се намира в изключител­но добро здравословно състояние. Увереността в основния механизъм на естествения подбор дава теоретичната обос­новка на принципното съгласие, което ни отдалечава от пе­симистичната анархия, характерна за теоретичната мисъл през 1909 година. Обаче ограниченията на прекалено орто­доксалната версия на Дарвиновата теория, така популярна през 1959 година, вече не са валидни за всички. Вълнува­щите открития в молекулярната биология и изучаването на ембрионалното развитие подсказаха за начини на промени, различни от кумулативното, постепенно изменение, върху което поставят ударението стриктните дарвинисти."

Гулд сам допринася за това скъсване със стриктния дарвинизъм. Заедно с Нийлс Елдридж той развива едно вижда­не за еволюционното развитие, което нарича модел на пре­къснатото равновесие, което внася някои нови елементи в основния принцип на Дарвиновата теория за постепенното изменение на живите видове. Според Дарвин тези нови ви­дове са се развивали постепенно през един огромен период от време. Този негов възглед обаче влиза в противоречие със събраните от разкритите вкаменелости доказателства, които показват наличието на много празнини между видо­вете. За да обяснят това противоречие, Елдридж и Гулд (а също и други биолози) предлагат подобни празнини да се взимат предвид сред събраните доказателства. Според тях новите видове са се развивали бързо, обикновено на грани­цата на предшествалите ги популации, поради което са ос­тавили сравнително малко следи от преходните форми. Ако не са се развивали по този начин, те щяха да бъдат погълна­ти от видовете, от които са произлезли. „В родословното дърво на видовете през по-голямата част от тяхната история има малко промени, но от време на време в развитието им настъпват бързи промени, които прекъсват това спокойно развитие", пише Гулд.

Сред учените, изучаващи самоорганизацията - установе­ната склонност към създаване на подредени самоподдържащи се системи както сред неорганичните, така и сред орга­ничните форми, - се забелязва нова промяна в еволюцион­ната теория. До неотдавна повечето теоретици на еволюци­ята - последователи на Дарвин, бяха убедени, че естестве­ният подбор използва произволни промени при живите орга­низми, за да създаде видове, най-добре приспособени да оцелеят в дадена околна среда. Обаче като разсъждава вър­ху този нов възглед, теоретикът биолог Стюарт Кауфман пише:

„Всички знаем, че при простите физически системи ре­дът е спонтанен: капката петрол, паднала във водата, обра­зува сфера, а снежинките показват своята шестоъгълна си­метрия. Новото във всичко това е, че обхватът на този спон­танен ред е многократно по-мащабен, отколкото предпола­гаме. В големите, сложни и очевидно произволни системи също се забелязва някакъв дълбоко скрит ред. Вярвам, че този очертаващ се ред е показателен не само за произхода на самия живот, но и за наблюдавания днес ред сред живите организми. На това мнение са и много други мои колеги, които започват да откриват взаимно допълващи се доказа­телства за такъв по-дълбоко скрит ред в различни видове сложни системи.

Повечето биолози, наследници на дарвиновата традиция, предполагат, че редът на онтогенезиса (развитието на орга­низмите от оплоденото яйце до определена възраст) се дъл­жи на действието на една молекулярна машина, наподобя­ваща карикатурите на Руби Голдбърг², която лепва молеку­ла след молекула в процеса на еволюцията. Аз обаче зас­тъпвам противоположната теза: по-голямата част от красивия ред на онтогенезиса е спонтанна. Той е естествен израз на една изумителна самоорганизация, която се извършва в много сложни регулаторни мрежи. Изглежда, че ние дълбо­ко грешим. Всеобхватният и възпроизвеждащ се ред въз­никва по естествен път.

Ако това е вярно, тогава трябва да преразгледаме еволю­ционната теория, защото източниците на реда в биосферата вече ще трябва да включват както естествения подбор, така и самоорганизацията."

Да повторим: учените, изследващи еволюцията, стигат до извода, че в нея има неща, които продължават да са за­гадка за нас. Подчертаваме това, защото нашите възгледи за човешката трансформация не са съобразени с промените в еволюционната теория, които неминуемо ще последват с новите научни открития. Нашето приемане на еволюцията като реалност не бива да се ограничава от факта, че еволю­ционната теория е непълна.

Както ще разберете от следващите страници, познанията за това как еволюцията ни е довела до там, където сме сега, и как тя продължава да въздейства на човешките дела, мо­гат да помогнат за намирането на практически пътища за осъзнаване на нашите по-големи възможности. Ако отречем факта, че тя съществува, и я пренебрегваме, сякаш няма от­ношение към нашето по-нататъшно развитие, ще се лишим от едно чудесно наследство.