Джери Уайкоф, Барбара Юнел Как без крясъци и шамари да приучим детето на



страница1/14
Дата25.10.2017
Размер2.08 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
Джери Уайкоф, Барбара Юнел

Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина
Използваме термина предучилищни години, за да опишем метафорично онези страхотни дни и нощи, в рамките, на които едногодишното дете сякаш изведнъж се превръща в петгодишен миниатюрен възрастен. Най-общо казано, дете в предучилищна възраст ще рече дете, което не е достигнало възрастта на първолака (посещава ясла или детска градина) и включва прохождащите, но не и пеленачетата. Новородените бебета и децата под една годинка са уникални създания, чиито нужди (храна, сън и човешка близост) се покриват чрез физическо и емоционално подхранване. От друга страна, децата в предучилищна възраст често изискват прилагането на психологически стратегии в подхода към тях. Това е причината настоящата книга да се фокусира върху деца от прохождаща до предучилищна възраст, чието нормално развитие създава поведенчески проблеми, принуждаващи родителите и детегледачите да възприемат цивилизовани стратегии, за да им предоставят средствата да се почувстват щастливи.

Тази книга е посветена нашите пораснали деца Кристофър Уайкоф, Алисън Уайкоф, Джъстин Юнел и Еми Юнел заради безценния им принос към нея.


Благодарности

Бихме искали да благодарим на всички родители и детегледачи, които продължават да усилват нашата убеденост, че възпитаването без шамари и крясъци винаги ще бъде най-милият и най-ефективен начин да научим децата си как да станат независими, състрадателни, отговорни и овладени личности.

Бихме искали да благодарим и на Брус Лански за това, че вече две десетилетия е убеден в правотата на тази книга, както и на всеотдайния ни редактор Джоузеф Гредлър, който бе неотлъчно до нас, докато преработвахме и допълвахме „Възпитание без крясъци и шамари“, която впоследствие се превърна в надеждна и правдива пътна карта за хиляди родители. Признателни сме и на „Meadowbrook Press“ за възможността да сме от полза на едно ново поколение родители, които възпитават децата си чрез нежни и практични методи.

Предговор

„Ако сте родител, проумейте, че пред вас стои най-важното задължаващо и удовлетворяващо предизвикателство. Всичко, което вършите в ежедневието си, което изричате, както и начинът, по който се държите, ще формира бъдещето на Америка повече от всеки друг фактор.“

Марион Райт Еделман

Всички деца, особено тези в предучилищна възраст, създават проблеми с дисциплината, без значение колко „перфектни“ са самите те или техните родители. Както по-приспособимите, така и не дотам приспособимите деца, без оглед на социално-икономическия им произход, имат своите нужди и желания, точно както и техните родители. Проблемите възникват тогава, когато въпросните нужди и желания не си паснат като парченца на пъзел.

Най-често срещаните непреодолими родителски проблеми биха могли да се сведат до минимум, ако родителите се научат как да приспособяват реакциите си спрямо нуждите на своите рожбите. Тази книга предлага практични съвети за разрешаване на поведенческите проблеми на децата в предучилищна възраст — съвети, които родителите или детегледачите могат да прилагат в моменти на конфликт, възникващи в хода на нормалния семеен живот.

Нашето намерение е да покажем на родителите как да реагират на свързаните с дисциплината проблеми по спокоен, последователен и ефективен начин — без да повишават тон или да посягат с ръка. Ние бихме искали да им помогнем да се превърнат в „дисциплинирани родители“, които да са в състояние да се контролират в моменти, когато децата им са изгубили контрол. Поддържайки състояние на самоконтрол, родителите могат да избягват опасни ситуации, при които се стига до всевъзможни форми на насилие — както налагане на наказания, така и отправяне на заплахи. Крясъците и шамаросването са форми на насилие, които учат детето, че внушаването на страх и причиняването на болка у другия е средство за контролиране на собственото поведение.

Подходът, който възприехме в настоящата книга — дисциплина чрез поучаване, а не чрез наказване, — отразява идеите на първоначалното ни издание и съчетава най-доброто от четирийсетгодишния ни професионален и родителски опит. Ние сме изучавали и преподавали психология на развитието и детска психология на университетско ниво, стажували сме като част от медицинския персонал в детски болнични отделения, работили сме като психолози в изобилстващи с училища градски зони, издали сме пет свързани с отглеждането и възпитаването на деца публикации, организирали сме многобройни родителски групи, национални семинари и уъркшопове, провели сме консултации с редица училища и центрове за психично здраве, изписали сме обширни материали, предназначени за радиа, списания и вестници, както и за Интернет и други медии и сме отгледали общо четири деца.

Нашите принципи за разрешаване на проблеми и стратегии за дисциплиниране са базирани върху поведенческата психология, която изучава детското поведение в „реални“ условия — домове, училища и детски площадки. След появата на първото издание на „Възпитание без крясъци и шамари“ през 1984 г. се появиха нови проучвания, свързани с поведението. В настоящото ново издание ние насочваме вниманието си към следните аспекти:

• _Връзката между насилието вкъщи и насилието в училище;_

• _Връзката между играта с въображаеми или истински пистолети и автомати в предучилищна възраст и използването на оръжие в училище или на други обществени места впоследствие;_

• _Диспутът за пляскането: вредно ли е умереното пляскане;_

• _Влиянието на електронните медии (компютри, Интернет, телевизия, електронни игри) върху поведението;_

• _Безпокойството, свързано с диагностицирането на хиперактивността или хиперактивност поради липса на внимание (ХПЛВ);_

• _Дълготрайните причини и следствия от напълняването в детството;_

• _Свързаните с дисциплината предизвикателства пред самотните родители;_

• _Решаващата роля на родителите за изграждането и поддържането на чувство за състрадание и отзивчивост у децата._

Намерението ни е тази книга, подобно на първоначалното й издание, да бъде достъпен и удобен справочник за родители и детегледачи, ръководство за първа помощ при справяне с лошото поведение. Наясно сме със стремежа на родителите да им се поднесе всичко накратко, сбито, непосредствено и практично. Ние предлагаме съвети за това как да се предотврати появата на свързаните с лошото поведение проблеми и как да се разрешат те в случай, че възникнат. Освен това прилагаме описани действителни случаи, илюстриращи как различни фиктивни семейства са прилагали стратегии, за да се справят с реални проблеми.


Кое е детето в предучилищна възраст

Използваме термина _предучилищни години_, за да опишем метафорично онези страхотни дни и нощи, в рамките, на които едногодишното дете сякаш изведнъж се превръща в петгодишен миниатюрен възрастен. Най-общо казано, _дете в предучилищна възраст_ ще рече дете, което не е достигнало възрастта на първолака (посещава ясла или детска градина) и включва прохождащите, но не и пеленачетата. Новородените бебета и децата под една годинка са уникални създания, чиито нужди (храна, сън и човешка близост) се покриват чрез физическо и емоционално подхранване. От друга страна, децата в предучилищна възраст често изискват прилагането на психологически стратегии в подхода към тях. Това е причината настоящата книга да се фокусира върху деца от прохождаща до предучилищна възраст, чието нормално развитие създава поведенчески проблеми, принуждаващи родителите и детегледачите да възприемат цивилизовани стратегии, за да им предоставят средствата да се почувстват щастливи и здрави човешки същества. Основната работа, която е необходимо да се извърши в предучилищните години, е преподаването и цивилизоването — те подготвят децата за официалното обучение. (Виж „Преминаването към начално училище за вас и детето ви“.)


__Забележка__

Моля, преди да пристъпите към нещата, които трябва и не трябва да правите, поместени във всяка от главите, прочете „Етапи на развитието“ и „Различия между момчетата и момичетата“. Това ще ви помогне да проумеете основните поведенчески характеристики на децата от една до пет години, както и влиянието на мозъчната структура, телесната химия и хормоните върху поведенческите несходства при момчетата и момичетата. Разбирането на развитието на детето в предучилищна възраст ще ви предпази да не определяте някои типове поведение като неестествени, или пък погрешно да се самообвинявате за това, че сте предизвикали лошото поведение на детето. Например, за да разберете какво ви е мотивирало да използвате непрестанно думата _не_ в продължение на две години, е добре да знаете, че негативизмът е нормална част от поведението на двегодишните деца. За да разберете защо момченцата като цяло са по-агресивни в гнева и раздразнението си от момиченцата, е добре да сте наясно с биологическите различия между половете.


Въведение
Предучилищните години са първите години в живота на човека, когато той израства физически, емоционално и интелектуално. Най-хубавото в тях е, че в тази възраст децата са любопитни, изобретателни, нетърпеливи и енергични, а най-лошото, че са упорити и опърничави, липсват им задръжки и са дълбоко привързани и зависими. И двете им подобни на хамелеон индивидуалности, както и неспособността им да боравят с логиката на възрастните, ги правят трудни възпитаници на желаещите да им предадат уроци по житейско поведение. Децата в предучилищна възраст живеят в свят, изпълнен с предизвикателства както за самите тях, така и за техните родители, и ученето им — каквото всъщност представлява дисциплината — е нещо подобно на обработване на плодородна почва, но понякога напомня блъскане на глава в стената.

Това едва ли ви изненадва особено. Родителите и децата им в тази възраст имат поне двайсетгодишна разлика и малко по-малка разлика в годините откъм опит, способност за проява на здрав разум и самоконтрол. Освен това те имат голямо разминаване в идеите, чувствата, очакванията, правилата, убежденията и ценностите за самите себе си, едни за други и за света. Например децата се раждат, без да са наясно, че не е редно да се драска по стените. Те научават къде точно могат да изразяват артистичните си умения, когато родителите им с много постоянство започнат да ги приучват къде е най-удачно да рисуват, а после да оценяват усилията им, щом малчуганите следват инструкциите им, или пък да отбелязват последствията, когато правилата не се спазват.

Същевременно децата имат свои собствени нужди, желания и чувства, повечето от които трудно са в състояние да изразят. През първите пет години от живота им те се борят да се превърнат в независими човешки същества и се бунтуват срещу факта, че се налага да бъдат „отглеждани“ от по-възрастни хора.

Крайните цели, които родителите си поставят за децата си в предучилищна възраст, всъщност са непосредствените цели, стоящи пред самите тях — самоконтрол и независимост. Затова е изключително важно майките и татковците да разберат, че се движат в график, съвършено различен от този на малчуганите, и че способността за заучаване, т.е. придобиване на познания, е уникална при всяко дете. Това разбиране позволява на родителите да проявяват съчувствие, доверие и уважение като основа за здраво семейно общуване.

Задача номер едно на родителите на деца в предучилищна възраст е да ги научат на подходящо поведение на ниво, което те могат да разберат. Например, когато се справят с нервните им кризи, родителите не само че са склонни да възстановят спокойствието и реда вкъщи, но и да ги научат как да овладеят разочарованието и гнева си по по-адекватен начин. Много е важно родителите да моделират типа поведение, което искат да внедрят в децата си. Те трябва и да предават ценностите си по начини, които правят ценностите толкова важни за децата им, колкото са и за самите тях.
Изграждане на емоционално силни деца

Деца, които вярват, че са господари на съдбата си, убедени са, че принадлежат на някого и се чувстват компетентни, имат по-големи шансове да се превърнат в по-силни и устойчиви личности с течение на времето. Този житейски факт е безспорна истина и днес, така както беше безспорна истина и през 1984 г., когато излезе първото издание на „Възпитание без крясъци и шамари“. В тази книга ние ви помагаме да разберете, че децата виреят в обстановка, в която родителите:

• _Възприемат факта, че децата им се появяват на бял свят със своя самоличност и темперамент._

• _Помагат им да развият чувство за отговорност за действията си._

• _Създават атмосфера на любов и сигурност, изградена върху взаимно доверие._

• _Научават децата да вземат решения и да разрешават проблеми._

• _Показват им как да приемат грешките като предизвикателство, вместо като бедствие._
Бащинството и майчинството са проблематични по природа

Тъй като детството по природа е изпълнено с проблеми и конфликти, се налага родителите да си зададат редица въпроси, преди да квалифицират, което и да било поведение на децата си като „проблемно“.

Колко често се случват проявите на лошо поведение? И колко наситено е то? Например, ако детето ви често се ядосва, е възможно гневът да е естествена реакция срещу разочарованието. Само че, ако то се ядосва толкова, че рискува да нарани себе си или останалите, трябва да намерите начини поне да намалите интензитета на този гняв.
Аз ли толерирам лошото поведение на детето си?

Вашите пристрастия, нужди или правила могат да ви накарат да толерирате или дори да намерите за изумителни някои видове поведение, които другите родители тълкуват като неприемливи. Веднъж зададете ли си въпроса „Какво ще си помисли съседката?“, пренасяте проблема извън семейството. Родител, който приема за нормални дадени дейности на детето у дома, би могъл да открие, че не всички родители биха ги одобрили. Тогава родителят би решил, че трябва да предприеме мерки срещу лошото поведение.

Така детското поведение се превръща в проблем или предмет на спор от родителска гледна точка или от гледната точка на другите родители. От друга страна, децата не смятат, което и да било свое поведение за проблемно — те просто още не са научили по-подходящи или изискващи повече самоконтрол начини да намират удовлетворение.

За да се справят по-адекватно със свързаните с поведението на децата си проблеми, е добре самите родители да станат малко по-дисциплинирани (тук под дисциплина се разбира процес на преподаване и обучение, който води до спазване на определени норми и самоконтрол). Родителското поведение трябва да се промени преди поведението на децата им и съответно майките и татковците трябва да се превърнат в дисциплинирани родители, преди децата им да се самодисциплинират.


Дисциплина на самотните родители

Да отглеждаш малко дете сам е изключително трудна задача дори за най-умелия родител. Защото майчинството и бащинството не са само работа, заемаща двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, изискваща безпределно търпение, а и защото в основата си те предполагат отборно или екипно усилие. За да създадат независими, удовлетворени, любящи, състрадателни деца, най-добре е родителите да работят заедно в тази насока, да планират стратегии, да споделят ангажиментите и задълженията и да създават правилата. Но това, разбира се, невинаги е възможно.

В случай, че сте самотен родител, вместо да се фокусирате върху това какво трябва и какво не трябва да прави другият родител (който вероятно живее в друг дом, друг град или друга държава), е много по-добре да се опитате да развиете най-ефективния дисциплинарен план, който да научи детето на отговорно поведение, да поощрява позитивната му нагласа към нещата и да го зарежда с емоционална сила. Повече от всички други родители самотният родител трябва да организира система от детегледачи, роднини или помощници в домакинството, за да се чувства пълноценен и в други поприща.
АБВ на дисциплинирания родител

Над четирийсетгодишния опит и проучванията в областта на поведенческата психология, извлечени от теорията и базирани върху работата с хиляди семейства, ни показват, че е изключително важно както от практична, така и от философска гледна точка да се научим да отделяме детето от неговото поведение, когато се налага да се справяме със свързани с поведението му проблеми. Ако му крещим за това, че не е подредило играчките си, няма да накараме играчките да се подредят сами, или пък да го научим на ред и прибраност. Единственото, което можем да постигнем по този начин, е да му внушим нездрава представа за него, както и за нас самите. Най-добрият вариант за изграждането на детското самочувствие е да се концентрираме върху специфични, конструктивни начини за промяна на поведението. Ето и нашите съвети:



__Съсредоточете се върху специфичното поведение, което искате да промените__

Ако се фокусирате върху нещо конкретно, а не върху нещо абстрактно, ще се справите много по-добре. Например не казвайте на детето си, че трябва да е чисто и подредено, а му обяснете, че искате да прибере нещата си, преди да излезе да играе.



__Оценявайте поведението на детето си__

Оценявайте не детето си, а това, което _прави_. Например, вместо да му кажете „Ти си добро момиче, защото седиш мирно“, му кажете „Хубаво е, че седиш мирно“. Насочете одобрението или неодобрението към поведението на детето си, защото именно то е важно, когато става дума за справяне с проблемни ситуации.



__Продължавайте да хвалите детето си, за да задържи то доброто си поведение__

Като оценявате добрите постъпки, напомняте на рожбата си какви са очакванията ви и подсилвате собствения си модел за добро поведение. Похвалите ще мотивират детето да продължи да се държи прилично.

__Опитайте се да избегнете битките за надмощие с децата си__

Като прибягвате до техники от типа на „победи часовника“ (по-нататък в книгата) в моменти, когато желаете детето ви да си легне по-рано например, ще избегнете до голяма степен конфликта родител-дете, защото така прехвърляте властта към неутрална фигура — в случая часовника.

__Бъдете там__

Това не означава, че родителите не трябва да се откъсват от децата си дори за секунда, а означава, че децата се нуждаят от постоянно наблюдение. Ако родителите не отделят достатъчно внимание на децата си, много поведенчески проблеми ще протекат незабелязани и некоригирани.



__Не се превръщайте в историци__

Оставяйте лошите прояви в историята и не ги вадете на бял свят при всеки удобен случай. Ако детето ви направи грешка и вие започнете да му я натяквате постоянно, ще предизвикате единствено отвращение и не е чудно подсъзнателно да му се прище да ви противоречи. Стореното — сторено. По-добре да работите за по-добро бъдеще, отколкото да се ровите в миналото. Като натяквате на децата си какви грешки са направили, им напомняте какво не трябва да правят; това не им казва обаче какво трябва да правят.


Неефективността на крясъците и шамарите

Принципите, изведени в тази книга, отразяват това, което трябва да правим като родители, когато надигаме глас срещу лошото поведение на децата си. Това, което _често_ правим обаче, е да крещим или шамаросваме децата си, особено ако сме уморени или разсеяни, или пък разочаровани от отказа им да ни се подчиняват. Крещенето и шамаросването са доста естествени реакции на лошото поведение — особено на продължителното лошо поведение, но по-важното в случая е, че те са практически неефективни — никога не учат на подобаващо поведение, което всъщност е задача номер едно за родителите. Всъщност те учат детето точно на обратното:

• _как да крещи;_

• _как да удря;_

• _как да се превърне в подлизурко;_

• _как да се страхува;_

• _как да се срамува;_

• _как да предизвиква гняв у другите._

_Всички_ степени на крещене или удряне — леки, умерени, спорадични, редки, чести — подават на детето грешната проява на отношение и се оказват най-лесният начин да се накара то да започне да се държи зле, за да бъде забелязано. Освен това родителите невинаги са наясно дали от боя има смисъл, защото всъщност не изследват сериозно ефекта от него върху детското поведение. Боят като наказание просто вади наяве „подземното“ неприемливо поведение — то спира да се проявява пред родителите, но в никакъв случай не го предотвратява като цяло. Децата по-скоро се превръщат в експерти в областта на това как да не бъдат хващани на местопрестъплението. Родителите могат да кажат само: „Гледай да не те хвана отново в издънка!“

В йерархията на моралното израстване, както е дефинирана от Лорънс Колбърг, най-ниското ниво е „следване на правилата, само за да се избегне наказанието“. Най-високото ниво е „следване на правилата, защото са правилни и редни“. Когато родителите посягат срещу децата си заради лошото им поведение, те ги спират на най-ниското ниво на морално израстване. Отрочетата им имат интерес да избягват наказанието, а не да правят правилното и редното.

Освен това удрянето е първият досег на детето с насилието. Чрез него, черпейки пример от възрастните, то възприема насилнически модели и това е изключително важна причина да се избягва боят, особено откакто децата са подложени на все по-агресивен досег с насилието чрез филмите и средствата за масова информация. (Виж _Фалшивите оръжия._) С други думи, трудно е да поучавате детето с фразата „Не удряй!“, докато му посягате за това, че самото то е ударило.

Децата възприемат света конкретно. Когато виждат, че на възрастните им е позволено да удрят деца, те остават с впечатлението, че и на тях би трябвало да им е позволено да удрят възрастните или други себеподобни. Боят води след себе си бой, точно както и до гняв, отмъщение и провал в общуването между родители и деца.

Основното послание, което родителите изпращат на децата си, докато им крещят или им посягат, е, че възрастните са по-големи, по-силни и притежават по-голяма власт и следователно могат да внушават страх или да причиняват болка, когато не са доволни от нещо. В резултат от всичко изредено тук децата започват да живеят с усещането, че са безпомощна жертва пред лицето на по-големия и по-силния и това предизвиква у тях повишено ниво на тревожност, както и непреодолимо желание да прибягват до насилие, когато са разстроени.

Боят не би довел до каквито и да било позитивни последици. Всъщност връзката между превръщането на детето и жертва и възникналите впоследствие проблеми, свързани със справянето с гнева (както са разгледани в книгата на Джей Бариш и колектив), недвусмислено подчертават доказателството за създаване и налагане на политика на нулева толерантност при насилнически прояви в дома или пък в хода на ежедневните грижи както в предучилищна възраст, така и във всички останали фази на отглеждане на подрастващи. Само че налагането на въпросната политика на нулева толерантност няма да доведе като резултат криминално наказание вследствие на побоя. Вместо това вашата политика трябва да е израз на собствените ви убеждения, че дисциплината е система на обучение, изграждаща подобаващото поведение.


Заученото естество на насилието

Много изследвания са проведени, с цел да се установят причините за насилническото поведение, проявите на насилие при децата и възрастните. Въпреки че резултатите са все още противоречиви, творбата на д-р Лони Атенс излага силни аргументи, свързани с развитието на прибягващите до насилие възрастни.

Д-р Атенс провежда задълбочени интервюта с хора, попаднали зад решетките заради насилническо поведение. Интервютата разкриват, че децата, които често са били жертва на насилие, били са заплашвани с насилие или пък са били свидетели на сцени, в които се е прилагало насилие, много по-лесно решават, че насилието е начин за разрешаване на проблеми, че чрез него могат да постигнат каквото поискат, или че е начин да изградят защитна стена към целия останал свят. Щом насилието постигне тези цели, децата си изграждат репутация от типа „никой не може и няма право да се будалка с мен“. Те търсят слава в моралното си падение и за тях насилието се превръща в начин на живот. Ние сме убедени, че е от изключително значение всеки родител или настойник да е наясно с тези опасни последици от употребата на насилие, под каквато и да е форма — било то заплаха, или директно посегателство над дете или възрастен. Твърдо вярваме, че щом родителите и настойниците осъзнаят този риск, те ще се откажат да прибягват до шамарите като възможност за дисциплиниране.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница