Джоан Роулинг Хари Потър и стаята на тайните



страница5/16
Дата10.02.2018
Размер3.02 Mb.
#56531
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

-ГЛАВА ШЕСТА -
"ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ"
На следващия ден обаче Хари като че ли нямаше други поводи за усмивка. Нещата тръгнаха лошо още от закуската в Голямата зала. Под омагьосания таван, този ден с вид на мрачни сиви облаци, дългите маси на четирите дома бяха покрити със супници с каша, плата с риба, планини от препечени филийки и блюда с яйца и бекон.

Хари и Рон седнаха на масата на „Грифиндор" до Хърмаяни, която бе подпряла своята книга „Екскурзии с вампири" на една каничка с мляко и четеше. Каза им „Добро утро!" някак сдържано, което подсказа на Хари, че тя все още не одобрява начина на пристигането им. Невил Лонгботъм обаче ги поздрави много весело. Невил бе кръглолико момче със склонност към злополуки и с най-слабата памет, която Хари някога бе установявал у когото и да било.

- Пощата ще бъде тук само след няколко минути, надявам се баба да ми изпрати няколко нещица, дето съм си ги забравил.

Хари едва бе започнал да яде кашата си, когато наистина нещо над главите им прошумоля и вътре нахлуха стотина сови, които кръжаха из залата и пускаха писма и пакети сред шумното множество. Голям обемист пакет отскочи от главата на Невил, а върху каничката с мляко на Хърмаяни се стовари нещо едро и сиво, което изпръска всички с мляко и пера.

- Ерол! - възкликна Рон и вдигна птицата за краката.

Ерол се отпусна в безсъзнание на масата, вирнал нагоре крачета, а в човката си още държеше влажен червен плик.

- О, не! - изпъшка Рон.

- Няма нищо, той е жив - каза Хърмаяни, като побутна нежно совата с върха на пръста си.

- Не за него, а за това...

Рон сочеше червения плик. На Хари му се видя съвсем обикновен, но Рон и Невил го гледаха така, като че очакваха да избухне.

- Какво има? - попита Хари.

- Тя... тя ми е изпратила едно конско - каза Рон едва чуто.

- По-добре го отвори, Рон - плахо прошепна Невил. - Иначе ще стане по-лошо. Баба ми изпрати веднъж едно конско, а аз не го отворих и... после... Ужас!

Хари премести очи от уплашените им лица към червения плик.

- Какво е конско? - попита той. Ала вниманието на Рон бе изцяло погълнато от писмото, което бе започнало да дими по ъглите.

- Отвори го - подкани го Невил, - всичко ще свърши за няколко минути...

Рон протегна трепереща ръка, измъкна плика от човката на Ерол и го отвори. Невил запуши ушите си с пръсти. Само след части от секундата Хари разбра защо. За миг си помисли, че писмото наистина е избухнало: същински рев изпълни голямата зала, а от тавана се посипа прах.
... ДА ОТКРАДНЕТЕ КОЛАТА! НЯМА ДА СЕ

ИЗНЕНАДАМ И ДА ТЕ ИЗКЛЮЧАТ, НО ЧАКАЙ САМО ДА

МИ ПАДНЕШ... ЕДВА ЛИ ТИ Е МИНАЛО ПРЕЗ УМА

КАКВО ПРЕЖИВЯХМЕ С БАЩА ТИ, КАТО ВИДЯХМЕ,

ЧЕ Я НЯМА...
От виковете на госпожа Уизли, сто пъти по-силни от обикновено, чиниите и приборите по масата започнаха да тракат, а каменните стени връщаха оглушителното ехо.

Всички по масите се извръщаха да видят кой е получил конско, а Рон така се бе снишил в стола си, че се виждаше само почервенялото му чело.


... СЛЕД ПИСМОТО ОТ ДЪМБЪЛДОР СНОЩИ ПОМИСЛИХ,

ЧЕ БАЩА ТИ ЩЕ УМРЕ ОТ СРАМ... НЕ СМЕ

ТЕ ВЪЗПИТАЛИ ДА СЕ ДЪРЖИШ ТАКА... И ДВАМАТА

С ХАРИ МОЖЕШЕ ДА СТЕ МЪРТВИ СЕГА...
Хари тъкмо бе започнал да се чуди кога ли ще се появи и неговото име. Мъчеше се с всички сили да си придаде вид, че не чува гласа, който всъщност можеше да спука тъпанчетата му.
... АБСОЛЮТНО ВЪЗМУТЕНИ... НА БАЩА ТИ ЩЕ

МУ ПРАВЯТ РАЗСЛЕДВАНЕ В СЛУЖБАТА... ВИНАТА

ЗА ВСИЧКО ТОВА Е САМО ТВОЯ И АКО САМО ПОСМЕЕШ

ДА ПОДАДЕШ ДОРИ НОСА СИ ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА

ПРИЛИЧИЕТО, ЩЕ ТЕ ПРИБЕРЕМ ПРАВО В КЪЩИ!
Последва кънтяща тишина. Червеният плик, който бе изпаднал от ръцете на Рон, избухна в пламъци и се превърна в пепел. Хари и Рон стояха стъписани, сякаш ги бе заляла приливна вълна. Няколко ученици се изсмяха и скоро жуженето на разговорите отново изпълни залата.

Хърмаяни затвори „Екскурзии с вампири" и насочи погледа си надолу към свлеклия се на стола Рон.

- Е, не знам какво си очаквал, Рон, но ти наистина...

- Само не ми казвай, че съм си го заслужил - сопна й се Рон.

Хари бутна настрани кашата си. Господин Уизли щяха да го разследват в службата! След всичко, което той и госпожа Уизли бяха направили за него през това лято...

Но нямаше време за размишления - професор Макгонъгол вече обикаляше масата на „Грифиндор" и раздаваше програмата. Като взе своята, Хари видя, че първо имат два часа билкология с учениците от „Хафълпаф".

Хари, Рон и Хърмаяни излязоха заедно от замъка, прекосиха зеленчуковите лехи и се отправиха към оранжериите, където се отглеждаха магическите растения. От конското имаше поне един положителен резултат - Хърмаяни изглежда реши, че са получили достатъчно наказание, и отново се държеше приятелски с тях.

Като наближиха оранжериите, видяха, че другите от класа са вече там и чакат преподавателката професор Спраут.

Хари, Рон и Хърмаяни едва се бяха присъединили към групата, когато тя се появи, крачейки през ливадата, придружена от Гилдрой Локхарт. Професор Спраут носеше цял куп бинтове и Хари отново изпита вина, като забеляза в далечината, че няколко от клоните на Плашещата върба са бинтовани и привързани към други.

Професор Спраут беше дребна тантуреста магьосница с шапка с кръпки върху рошавата си коса. По дрехите й обикновено имаше големи количества пръст, а при вида на ноктите й леля Петуния би припаднала. Гилдрой Локхарт обаче беше безупречно облечен в силно надиплена тюркоазена мантия, а златисторусата му коса грееше под изрядно нагласената шапка със златна обшивка.

- О, здравейте всички! - провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със сияйната си усмивка. - Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по-добър билколог от нея. Просто имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите странствания...

- Днес - в Трета оранжерия, ученици! - обяви професор Спраут, която обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.

Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в Трета се отглеждаха много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър, които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре, ръката на Локхарт го спря.

- Хари! Исках да поговорим... Не възразявате да закъснее няколко минути, нали, професор Спраут?

Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт каза „Чудесно!" и затвори вратата на оранжерията под носа й.

- Хари - каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато поклати глава. - Хари, Хари, Хари...

Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.

- Щом чух... ами, разбира се, вината е изцяло моя... Щеше ми се да се наплескам.

Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас, когато Локхарт продължи:

- Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до „Хогуортс"! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари, Хари, Хари...

Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби дори когато не говореше.

- Дадох ти да вкусиш от популярността, нали? - каза Локхарт. - Май ти се услади... Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ отново.

- О, не... професоре, вижте...

- Хари, Хари, Хари... - продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през раменете. - Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-спокойно... Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега: „Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!" Но на дванайсет години аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал - още по-неизвестен от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. - Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари. - Е, да, да, знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на „Седмичник на магьосницата" за най-очарователна усмивка, както аз... Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай ми, едно добро начало.

Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата и се мушна през нея.

Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията, върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:

- Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на мандрагората*?

* Многогодишно растение, което е смятано за чудотворно през средните векове, а и сега се използва във фармацевтиката. - Б. пр.

Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.

- Мандрагората има чародейна сила - заговори тя така гладко, сякаш беше погълнала целия учебник. - Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат в предишното си състояние.

- Отлично! Десет точки за „Грифиндор" - обяви професор Спраут. - Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може да бъде и опасна. Кой ще каже защо?

Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.

- Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе - светкавично отговори Хърмаяни.

- Точно така. Получавате още десет точки - каза професор Спраут. - Само че мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.

Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с „вика" на мандрагората.

- Всеки да си вземе чифт наушници - каза професор Спраут.

Настана блъсканица, защото всички се опитваха да се доберат до наушници, които да не са розови и пухкави.

- Като ви кажа да си ги сложите, гледайте ушите ви да са плътно покрити - каза професор Спраут. - Когато е безопасно да ги махнете, ще ви дам знак с палците нагоре. Готови! Поставете наушниците!

Хари притисна наушниците до ушите си. Те заглушиха напълно всякакъв звук. Професор Спраут постави на ушите си един розов пухкав чифт, нави си нагоре ръкавите, прихвана здраво едно от растенията и дръпна силно.

Хари ахна от изненада, но никой не го чу.

Вместо корени, от земята се подаде дребно, кално и много грозно бебе. Листата излизаха направо от главата му. То имаше светлозелена кожа на петна и очевидно врещеше колкото му държат дробовете.

Професор Спраут извади изпод масата една голяма саксия и пъхна в нея мандрагората, като я засипа с черна влажна почва, докато останаха да се виждат само листата й. Тогава Спраут изтупа ръце, даде им знак и си свали наушниците.

- Тъй като нашите мандрагори са едва семеначета, крясъците им още не могат да убиват - обясни тя спокойно, сякаш не е направила нещо по-особено от това да полее една бегония. - Като нищо ще ви зашеметят обаче за няколко часа, а съм сигурна, че никой от вас не иска да си загуби първия ден от новата учебна година. Затова дръжте наушниците си на местата им, докато работите. Ще ви дам знак, като стане време за тръгване. По четирима на сандъче... тук ще намерите достатъчно много саксии... почва има в чувалите там... и се пазете от отровната пипокула, защото й никнат зъби.

И докато говореше, тя цапна силно едно бодливо тъмночервено растение, за да го накара да прибере дългите си пипала, които се прокрадваха откъм гърба й. На сандъчето при Хари, Рон и Хърмаяни дойде и едно къдраво момче от „Хафълпаф", което Хари познаваше по физиономия, но не бяха разговаряли.

- Джъстин Финч-Флечли - представи се засмяно момчето и стисна ръката на Хари. - Знам кой си, естествено - прочутият Хари Потьр... А ти си Хърмаяни Грейнджър, винаги първа по всичко... - Хърмаяни засия, докато разтърсваше нейната ръка. - И Рон Уизли. Летящата кола беше твоя, нали?

Рон не се засмя. Сигурно още не беше забравил конското.

- Този Локхарт е голяма работа! - весело заговори Джъстин, като започнаха да пълнят саксиите си с почва, обогатена със змейска тор. - Страхотен смелчага! Четохте ли му книгите? Щях да умра от страх, ако се окажех заклещен от върколак в телефонна кабина, но той запазил самообладание и - щрап! Направо фантастично. Всъщност аз бях в списъка за „Итън"*, но нямате представа колко съм доволен, че все пак се озовах тук. Мама, естествено, беше малко разочарована, но като й дадох да прочете книгите на Локхарт, май се убеди колко полезно ще бъде да има образован магьосник в обикновено семейство.

* Кандидатите за престижния колеж „Итън" са деца на негови възпитаници и имената им се вписват в списъците на чакащите веднага след раждането им. - Б. пр.

Не можаха повече да разговарят. Трябваше да си сложат пак наушниците и да се съсредоточат върху мандрагорите. Работата не се оказа така лесна, както им се видя, когато им показваше професор Спраут. Мандрагорите не искаха нито да излизат от земята, нито да се връщат в нея. Те се мятаха, ритаха, размахваха остри юмручета и скърцаха със зъби. На Хари му трябваха цели десет минути, за да напъха в саксията едно особено дебело семеначе.

В края на урока и Хари, и всички останали бяха отмалели, изпотени и целите изцапани с пръст. Те се дотътриха до замъка да се поизмият и грифиндорци трябваше да бързат за час по трансфигурация.

В часовете на професор Макгонъгол винаги имаше много работа, но този ден беше особено трудно. Всичко, което Хари бе научил миналата година, сякаш се бе изпарило от главата му през лятото. Трябваше да превърне един бръмбар в копче, но всъщност успяваше само да изтощи насекомото, което непрекъснато бягаше от пръчката му, лазейки по целия чин.

Рон имаше още по-сериозни проблеми. Той бе успял след катастрофата да позалепи пръчката си с малко взет назаем магипласт, но тя изглежда бе непоправимо повредена. Трещеше и святкаше в най-неподходящия момент, а всеки път, когато Рон се опитваше да трансформира своя бръмбар, тя го обвиваше в гъст сив пушек с миризма на развалени яйца. Като работеше наслуки, Рон неволно смачка бръмбара си с лакът и трябваше да помоли за нов. Професор Макгонъгол не остана доволна.

Хари много се зарадва на звънеца за обяд. Чувстваше мозъка си като изцеден. Всички излязоха от стаята и той остана само с Рон, който яростно удряше пръчката си върху чина.

- Глупаво... ненужно... нещо...

- Пиши да ти пратят нова - предложи Хари, когато пръчката изстреля цял залп от ракети.

- Да, да, че да получа ново конско - каза Рон, напъхвайки съскащата вече вълшебна пръчка в ученическата си чанта. - „Сам си си виновен, че пръчката ти се е счупила..."

Слязоха долу на обяд, но настроението на Рон изобщо не се подобри, когато Хърмаяни им показа цяла шепа идеални копчета за палто, които бе изработила в час по трансфигурация.

- Какво имаме днес следобед? - побърза Хари да смени темата.

- Защита срещу Черните изкуства - тутакси отвърна Хърмаяни.

- Защо си оградила всички часове при Локхарт със сърчица? - попита Рон, като дръпна от ръцете й програмата.

Хърмаяни си грабна обратно програмата и силно се изчерви.

Като приключиха с обяда, излязоха навън под облаците, надвиснали над двора. Хърмаяни седна на едно каменно стъпало и заби нос в „Екскурзии с вампири". Хари и Рон стояха и си говореха за куидич, когато Хари усети, че някой го наблюдава настойчиво от няколко минути. Като се обърна, той видя, че дребничкото момче с мишосивата коса, което бе видял снощи да си слага Разпределителната шапка, го гледа като хипнотизирано. То стискаше в ръце нещо подобно на обикновен фотоапарат, какъвто ползват мъгълите, и щом срещна погледа на Хари, силно се изчерви.

- Извинявай, Хари! Аз съм... аз съм Колин Крийви - каза момчето, като едва си поемаше дъх, и плахо пристъпи напред. - И аз съм в „Грифиндор". Може ли... удобно ли е да... да ти направя снимка? - опита той и вдигна апарата си с надежда.

- Снимка ли? - механично повтори Хари.

- Ами за доказателство, че те познавам - обясни Колин Крийви разпалено и се приближи към Хари. - Знам всичко за теб. Всички за това говорят. Как си оцелял, когато Ти-зна-еш-кой се опитал да те убие, и как той изчезнал и как все още имаш белег като мълния върху челото си. - Погледът му бързо се плъзна по челото на Хари. - А едно момче от моята спалня казва, че ако проявя филма в една особена отвара, снимката ще се движи.

Колин си пое дълбоко дъх на пресекулки от възбуда и продължи:

- Ама тук е шеметно, нали? Преди да получа писмото от „Хогуортс", не съм и предполагал, че ония странни неща, които можех да правя, са магии. Баща ми е млекар и съвсем не му се вярваше. Но сега ще му изпратя цял куп снимки. А чудесно би било да има и една твоя - и той умолително погледна Хари. - Може ли твоят приятел да ни снима двамата заедно? А после да се подпишеш на снимката, а?

- О, автографи! Ще раздаваш автографи, така ли, Потър? Висок и режещ, гласът на Драко Малфой отекна из двора. Беше застанал точно зад Колин, охраняван, както навсякъде в „Хогуортс", от двамата грамадни бандити Краб и Гойл.

- Всички да се наредят на опашка! - ревна Малфой към насъбралите се. - Хари Потър ще раздава автографи!

- Не е вярно! - ядоса се Хари и стисна юмруци. - Млъкни, Малфой!

- Ти просто завиждаш - изписка Колин, целият горе-долу колкото шията на Краб.

- Да завиждам ли? - попита Малфой, който нямаше нужда да вика повече, защото половината двор го слушаше. - За какво? Не желая гадни белези по лицето си, благодаря. Лично аз не смятам, че като ти разцепят главата, ставаш нещо особено.

Краб и Гойл се хилеха глупашки.

- Яж охлюви, Малфой - намеси се гневно Рон, а Краб заразтърква застрашително изпъкналите си като кестени кокалчета.

- Внимавай, Уизли! - озъби се Малфой. - Не си търси белята, да не се наложи да идва майка ти да те прибира от училище. - И като престори гласа си, издекламира пронизително: - „Ако си подадеш носа извън линията на приличието..."

Групичка петокурсници от „Слидерин" шумно се изсмяха.

- Един автограф и за Уизли, Потър - кривеше се Малфой. - Може да струва повече от цялата къща на родителите му.

Рон изплющя във въздуха с бинтованата си пръчка, но в този момент Хърмаяни шумно затвори „Екскурзии с вампири" и прошепна:

- Внимавайте!

- Какво става тук, какво става тук? - Гилдрой Локхарт крачеше към тях и полите на тюркоазенозелените му одежди се полюшваха зад него. - Кой раздава автографи?

Хари започна да обяснява, но беше прекъснат, когато Локхарт преметна ръка през раменете му и забоботи весело:

- Нямаше нужда да питам! Ето че пак се срещаме, Хари.

Прикован до Локхарт и изгарящ от срам, Хари видя как Малфой изчезна назад в тълпата със своята подигравателна усмивка.

- Хайде, драги ми Крийви - обърна се сияещият Локхарт към Колин. - Какво по-хубаво от един двоен портрет, върху който и двамата ще сложим автографи?!

Колин извади фотоапарата и направи снимката точно когато звънецът зад тях извести започването на следобедните часове.

- Хайде, вървете, не се бавете - викна Локхарт на насъбралите се и се запъти към замъка, без да пуска Хари, който се ядосваше, че не знае нито една добра магия за изчезване.

- Между нас казано, Хари - бащински се обърна Локхарт към момчето, като влязоха в сградата през една странична врата, - аз те поприкрих малко на снимката. Като сме заедно, твоите съученици няма да си помислят, че искаш да си в центъра на вниманието.

Глух за заекването на Хари, Локхарт го поведе бързо по един коридор с шпалир от любопитни ученици, откъдето се качиха по стълбището.

- Искам само да ти кажа, че не е много разумно да раздаваш автографи на този етап от кариерата си, Хари. Честно казано, изглежда малко самоуверено. Сигурно ще дойде време, когато и ти като мен ще трябва да си носиш винаги по цяла купчинка снимки, но... - и той се покашля многозначително - все още, струва ми се, не е дошъл този момент.

Бяха стигнали до класната стая на Локхарт и той най-сетне пусна момчето. Като си оправи дрехите, Хари се запъти да седне на последния ред и веднага се зае да подрежда пред себе си седемте книги на професора, за да не гледа автора им на живо.

Другите от класа скоро затрополиха из стаята и Рон и Хърмаяни седнаха от двете страни на Хари.

- И яйце ще се опържи на почервенялото ти лице - отбеляза Рон. - Само гледай Крийви да не срещне Джини, че ще открият двамата заедно фенклуб „Хари Потър".

- Престани! - сопна му се Хари.

Сега само това липсваше - Локхарт да чуе за фенклуб на Хари Потър!

Когато целият клас зае местата си, Локхарт шумно се изкашля и след това настана тишина. Той се пресегна, взе от Невил Лонгботъм неговия екземпляр от „Туризъм с тролове" и го вдигна, обърнат към всички, за да им покаже на корицата портрета си, от който намигаше.

- Моя милост - посочи се той и също намигна. - Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин* трета степен, Почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и пет пъти лауреат на Наградата за най-чаровна усмивка, присъждана от „Седмичник на магьосницата". Но не за това ми е думата - да не мислите, че съм се отървал от Бандънския призрак с усмивка?


* Така се казва могъщият и уважаван магьосник и пророк от легендата за крал Артур - Б. пр.
Той ги изчака да се разсмеят, но само неколцина се усмихнаха плахо.

- Виждам, че всички сте си купили пълния комплект мои книги. Браво! Реших да започнем днес с един малък тест. Няма от какво да се притеснявате - само да проверя колко сте прочели и какво сте запомнили...

Като раздаде листовете с въпросите, той се върна пред първия чин и обяви:

- Имате трийсет минути. Започнете... сега!

Хари взе листа с теста и зачете:

1. Кой е любимият цвят на Гилдрой Локхарт?

2. Коя е тайната амбиция на Гилдрой Локхарт?

3. Кое според вас е най-голямото постижение на Гилдрой Локхарт досега?

И така, въпрос след въпрос, цели три страници, докато се стигнеше до:

54. Кога е рожденият ден на Гилдрой Локхарт и какъв би бил идеалният подарък за него?

Половин час по-късно Локхарт събра тестовете и взе да ги прелиства нетърпеливо пред целия клас.

- Та-ра, та-ра! Почти никой не си спомня, че любимият ми цвят е лилавият. Написал съм го в „Излети с Йети". А неколцина от вас трябва по-внимателно да прочетат „Скитосване с върколаци". Ясно съм заявил в дванайсета глава, че идеалният подарък за рождения ми ден е хармонията между магическия и немагическия свят, макар че... не бих отказал и една голяма бутилка от старото огнено уиски „Огдънс".

И той пак им смигна палаво и дръзко. Рон гледаше Локхарт така, сякаш не вярваше на очите си. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които седяха отпред, едва сдържаха смеха си. Хърмаяни обаче така се бе захласнала да слуша Локхарт, че се сепна, когато той спомена името й.

- ... Ала госпожица Хърмаяни Грейнджър знае, че тайната ми амбиция е да освободя света от злото, както и да пласирам собствената си марка отвари за поддържане на косата. Браво на момичето! Наистина... - и той прегледа целия й тест - ... тя получава отличен! Къде е госпожица Хърмаяни Грейнджър?

Хърмаяни вдигна трепереща ръка.

- Отлично! - сияеше Локхарт. - Пълен отличен! Ето десет точки за „Грифиндор"! А сега, да се заемаме с работа...

Той се наведе зад бюрото си и извади оттам голяма покрита клетка.

- Внимавайте! Моята работа е да ви въоръжа срещу най-противните създания в магьосническия свят. В тази стая можете да изпитате някои от най-големите си страхове. Трябва обаче да знаете, че нищо лошо не може да ви се случи, докато съм тук. От вас искам само да запазите спокойствие.

Хари надникна против волята си иззад купчината книги, за да види клетката. Локхарт постави ръка на покривалото й. Дийн и Шеймъс вече бяха престанали да се смеят, а Невил се беше свил на първия чин.

- Трябва да ви предупредя да не издавате писъци - сниши глас Локхарт, - защото може да ги предизвикате.

Когато целият клас бе притаил дъх, Локхарт рязко отметна покривалото.

- Ето - обяви той драматично, - току-що уловени феи от Корнуол.

Шеймъс Финигън не бе в състояние повече да се владее. Той се изсмя с такова пръхтене, което дори и Локхарт не можеше да вземе за писък от ужас.

- Моля? - усмихна се той на Шеймъс.

- Ами те не са... те не са много... опасни, нали? - давеше се вече от смях Шеймъс.

- Не бъди толкова сигурен - каза Локхарт и назидателно завъртя пръст пред Шеймъс. - Дяволски хитри пакостници могат да се окажат понякога.

Феите бяха яркосини на цвят и високи около двайсет сантиметра, с остри лица и с такива пронизителни гласове, сякаш спореха поне няколко от най-устатите австралийски папагали. Щом бе отместено покривалото, те започнаха да се мятат и да подскачат, да разтърсват решетките и да правят гримаси на онези, които бяха най-близо до тях.

- Хайде сега - каза на висок глас Локхарт, - да видим как ще се справите с тях. - И отвори клетката.

Настана истинска суматоха, феите се пръснаха във всички посоки като ракети. Две от тях веднага грабнаха Невил за ушите и го вдигнаха във въздуха. Няколко се стрелнаха право през прозореца и обсипаха задната редица със счупени стъкла. Останалите продължиха да опустошават класната стая по-успешно от вилнеещ носорог. Те грабваха мастилници и пръскаха класа с мастило, късаха книги и листа, дърпаха картините от стените, обръщаха кошчетата за боклук, взимаха чанти и книги и ги мятаха през счупените прозорци.

Само след няколко минути половината клас бе намерил убежище под чиновете, а Невил висеше на полилея, спускащ се от тавана.

- Хайде, давайте! Обградете ги, съберете ги, не се бойте от някакви си феи... - викаше Локхарт.

Той нави ръкави, размахваше пръчката си и от време на време повтаряше: „Пескипикси! Пестерноми!" Нямаше абсолютно никакъв ефект. Една от феите успя да измъкне магическата пръчка на Локхарт и я запрати през прозореца.

Локхарт се задави и сам се мушна под бюрото си, като се размина на косъм да не го смачка полилеят с Невил, стоварил се на земята секунда по-късно.

Щом удари звънецът, всички се втурнаха като луди към изхода. В настъпилото затишие Локхарт се изправи, видя Хари, Рон и Хърмаяни, които бяха почти на вратата, и им рече:

- Върнете се! От вас тримата искам просто да напъхате останалите феи обратно в клетката им. - След това той се изниза покрай тях и бързо затвори вратата на стаята зад гърба си.

- Това не е възможно! - изрева Рон, когато една от останалите на свобода феи го ухапа по ухото.

- Той просто искаше да ни даде практически урок - каза Хърмаяни, като обезвреди две феи едновременно с добре изпълнена смразяваща магия и ги напъха в клетката.

- Практически урок ли? - повтори Рон, докато се мъчеше да докопа една танцуваща фея, която все му се изплъзваше и му се плезеше. - Хърмаяни, та той нямаше и най-малка представа как да постъпи!

- Глупости! - отвърна момичето. - Нали си чел книгите му. Там пише какви изумителни неща е правил...

- Или твърди, че е правил... - измърмори Рон.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница