Дългата разходка



Pdf просмотр
страница10/20
Дата20.11.2023
Размер3 Mb.
#119350
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   20
Stephen-King - Dylgata razhodka - 1256-b
Свързани:
security and future-2022-2-84, financial guidelines en p. 55
ДЕСЕТА ГЛАВА
„Знаете ли защо ме наричат Графа?
Защото съм графоман! Ха-ха-ха!
Графът,
Улица
Сезам“
Нямаше залез, докато навлизаха в своята втора нощ на пътя. Към четири и половина проливният дъжд намаля до лек, хладен ръмеж.
Ръмежът продължи до осем часа. После облаците започнаха да се вдигат и над тях се показаха ярки, студени, трепкащи звезди.
Гарати се загърна по-плътно в подгизналите си дрехи и си помисли, че не се нуждае от ветропоказател за да определи посоката на вятъра. Капризната пролет им бе отнела натрупаната през деня топлина, сякаш бе издърпала някой стар килим изпод краката им.
Може би тълпата също отдаваше топлина. Излъчена топлина или нещо подобно. Все повече хора се виждаха от двете страни на пътя.
Присвити в дрехите си за да се посгреят, те бяха доста по- необщителни. Проследяваха мълчаливо минаващите покрай тях
Участници и после бързаха към следващия наблюдателен пункт. Ако жадуваха да видят кръв, очакванията им останаха излъгани. След
Дженсън отпаднаха само две момчета, като и двете направо се строполиха в несвяст. С това броя им се намали наполовина. Не…
всъщност, малко повече от половина. Петдесет отпаднали, оставаха още четиридесет и девет.
Гарати вървеше сам. Прекалено студено му беше, за да му се доспи. Стиснал бе здраво устни, за да не губи топлина през устата си.
Олсон също беше някъде отзад, тук-там имаше залагания, че Олсон ще е петдесетата жертва получила картон. Не познаха. Честта да стане юбилейна жертва получи номер 13, Роджър Фенъм. Нещастният номер
13. Гарати вече смяташе, че Олсон ще върви безкрайно. Беше се скрил на безопасно място, далеч от всякаква болка. Имаше някаква поетична


167
правда в идеята да победи Олсон. Дори вече си представяше заглавията във вестниците:
ДЪЛГАТА РАЗХОДКА СПЕЧЕЛЕНА ОТ МЪРТВЕЦ!
Пръстите на краката му бяха изтръпнали. Той ги раздвижи в тясното пространство на обувките, но не почувства нищо. Истинската болка вече не беше в пръстите. Болката се бе преместила в дъгите на ходилата. При всяка стъпка сякаш в глезените му се забиваха нагорещени клинове. Спомни си за един разказ, който обичаше да му чете майка му като беше малък. Там се разказваше за една морска сирена, която искала да стане жена. Обаче имала опашка и една добра фея, или някой друг й казал, че ако наистина поиска, ама страшно много, ще й порастат крака. Всяка стъпка по твърдата земя ще е като да ходи по наострени ножове, но затова пък ще си има крака. И тя казала: „Да, съгласна съм“ и така започнала Дългата разходка. В една черупка от лешник…
— Предупреждение! Предупреждение 47!
— Чух ви — сопна се раздразнено Гарати и ускори крачка.
Гората тук беше по-рядка. Северните райони на щата вече бяха зад тях. Минаха през две притихнали градчета, пътят ги прорязваше от край до край, хората ги гледаха мълчаливо от тротоарите, под разсеяната от слабия дъжд светлина на уличните лампи. Никой не викаше. Гарати реши, че е от студа. Твърде студено и твърде влажно е,
да не забравя че, Исусе Христе, над главата му отново виси предупреждение и ако това не е шибана работа, то какво е.
Краката му отново започнаха да забавят своя ход и той с мъка си наложи да ускори крачка. Някъде далеч пред него Баркович каза нещо и после се разсмя със своя дрезгав, неприятен смях. Почти веднага се чу отговора на Макврайс: „Млъквай, убиецо“. Баркович каза на
Макврайс да върви по дяволите и после потъна в подтиснато мълчание. Гарати се усмихна отпаднало в мрака.
Беше изостанал почти на опашката на колоната и с неохота осъзна, че отново върви близо до Стебинс. Имаше нещо в Стебинс,
което силно го заинтригуваше. Но Гарати реши, че не му пука чак толкова за това нещо. Време беше да престане да се чуди за разни


168
неща. В това нямаше никакъв смисъл. Шибана работа, като всичко останало.
В мрака пред тях грееше огромна, луминесцентна стрела. Сияние като от зъл дух. Изведнъж някакъв духов оркестър засвири марш.
Съдейки по звука, оркестърът беше доста голям. Последваха шумни овации. Въздухът се изпълни с летящи предмети и за миг на Гарати му мина налудничавата мисъл, че е завалял сняг. Но не беше сняг. Летяха конфети. Тук сменяха шосетата. Старият и новият път се пресичаха под прав ъгъл и огромен пътен знак съобщаваше, че до Олдтаун остават само шестнадесет мили. Гарати почувства как в него се надига вълнение, дори гордост. Познаваше добре пътя след Олдтаун. Като дланите на ръцете си.
— Изглежда че това е твоят край. Не съм сигурен, но май е така.
Гарати подскочи. Беше Стебинс, сякаш бе повдигнал покривалото на мислите му и бе надникнал вътре.
— Какво?
— Ти не си ли от този край?
— Не съвсем. Никога преди не съм стъпвал на север от
Грийнбъш, тук съм за пръв път. Рядко идваме насам.
Духовия оркестър остана назад, фанфарите и кларинетите продължаваха да хвърлят меки отблясъци в мократа нощ.
— Но все пак ще минем през твоя роден град, нали?
— Не. Но ще минем наблизо.
Стебинс изсумтя. Гарати погледна към краката му и с изненада установи, че Стебинс е свалил своите тенис маратонки и сега носи чифт мокасини от мека кожа. Беше затъкнал маратонките в пояса си.
— Нося ги за всеки случай — рече Стебинс. — Но мисля, че мокасините ще ми свършат работа до края.
— Аха.
Минаха покрай една радиотранслационна кула, която стърчеше самотно насред полето. На върха пулсираше като сърце мъничка червена светлинка.
— Очакваш скоро да видиш любимата, а?
— Да, така е — отвърна Гарати.
— И после какво?
— Какво ли? — Гарати сви рамене. — Предполагам, ще продължа нататък. Освен ако всички останали не сте така любезни да


169
си получите картоните, до този момент.
— О, не мисля — отвърна със замечтана усмивка Стебинс. —
Откъде си толкова сигурен, че няма да отпаднеш? След като ги видиш?
— Човече, вече в нищо не съм сигурен — рече Гарати. — Не знаех много като почнахме, но сега знам още по-малко.
— Мислиш ли, че все още имаш шанс?
— И това не знам. Не знам дори защо си губя времето да приказвам с теб. Все едно да говориш с облак дим.
Далеч напред полицейски сирени завиха в нощта.
— Някой е успял да премине през полицейския кордон, който нататък става по-рехав — обясни Стебинс. — Тукашните зяпачи започват да стават неспокойни, Гарати. Помисли си само колко хора там напред чакат да те зърнат.
— И тебе също.
— И мене също — съгласи се Стебинс и потъна в продължително мълчание. Яката на ризата му бе увиснала и се полюшваше. — Удивителен е начина по който ума управлява тялото —
най-сетне проговори той. — Удивително е как взима всичко в свои ръце, как поема командването. Да вземем за пример една домакиня —
на ден тя изминава средно шестнадесет мили, като почне от хладилните витрини в супермаркета и свърши с щандовете за дрехи,
дрънкулки и прочее. С удоволствие си вдига краката на масата в края на работния ден, но в никакъв случай не е изтощена. Предприемачите,
дето звънят по вратите на хората със сигурност достигат до двадесет мили на ден. Учениците от гимназията по време на тренировки за футболното първенство могат да изминат двадесет — двадесет и пет мили… и то само за един ден — от закуска до вечеря. Всички те се уморяват, но никой не е изтощен.
— Аха.
— Но представи си, че кажем на същата тази домакиня — „Днес трябва да изминеш шестнадесет мили и тогава ще получиш обяд“.
Гарати кимна разбиращо.
— И вместо да е уморена, тя ще е изтощена.
Стебинс не отговори. Гарати бе завладян от перверзното чувство,
че Стебинс е останал разочарован от отговора му.
— Е… няма ли да е?


170
— Аз мисля, че тя ще се втурне да ги навърти час по-скоро, само да не изпусне следобедната развлекателна програма по телевизията.
Уморен ли си, Гарати?
— Да — кимна Гарати. — Уморен съм.
— Изтощен?
— Е, натам отивам.
— Не, все още не си тръгнал натам, Гарати — той посочи с пръст към Олсон. — Това значи да си изтощен. Той вече е съвсем близо до края.
Гарати хвърли заинтригуван поглед към Олсон, сякаш очакваше да тупне на земята след думите на Стебинс.
— Какво искаш да кажеш?
— Попитай твоя шантав приятел Арт Бейкър. Магарето не обича да тегли каруцата. Но то обича моркови. Окачваме един морков пред носа му. Магарето без морков се изтощава бързо. Магарето с морков остава дълго време изморено. Схващаш ли?
— Не.
Стебинс се усмихна отново.
— Има време. Наблюдавай Олсон. Той вече загуби апетита си към моркова. Още не го е осъзнал, но е така. Наблюдавай Олсон,
Гарати. Можеш да научиш много от него.
Гарати втренчи поглед в Стебинс, без да е сигурен доколко сериозно да възприема думите му. Стебинс се разсмя гръмко. Смехът му бе плътен и звучен — изненадващ звук, който накара другите
Участници да се огледат учудени.
— Хайде. Иди и си поговори с него, Гарати. И ако той не ти отговори, приближи се до него и го разгледай внимателно. Никога не е късно човек да научи нещо.
Гарати преглътна мъчително.
— И ти казваш, че това е един важен урок, така ли?
Стебинс престана да се смее. Той сграбчи Гарати за китката и стисна здраво.
— Може би най-важният урок, който някога си получавал.
Тайната за живота и смъртта. Научиш ли това, вече можеш да умреш спокойно, Гарати. Или да прекараш остатъка от живота си в безгрижно пиянство.


171
Стебинс най-сетне го пусна. Гарати започна да масажира бавно китката си. Стебинс изглежда напълно бе забравил за него. Гарати се отдалечи с нервна стъпка и пое към Олсон.
Струваше му се, че някаква невидима нишка го тегли към Олсон.
Приближи се отляво и се опита да надникне в лицето му.
Веднъж като малък Гарати не можа да заспи цяла нощ от един страшен филм. В главната роля играеше — кой? Трябва да е бил
Робърт Митчъм. Играеше ролята на свещеник от някаква южняшка секта, който същевременно бе и психопат-убиец. Нещо в силуета на
Олсон напомняше за него. Фигурата му се бе изтънила и същевременно издължила. От масивната дехидратация кожата му се бе напукала. Очите му бяха хлътнали навътре в орбитите. Косата му се развяваше, като подухвана от вятъра царевица.
„Той не е нищо повече от един робот, от един автомат. Възможно ли е все още някъде вътре да се е скрил истинския Олсон? Не. Няма го.
Сигурен съм, че оня Олсон, който седеше с нас на тревата, шегуваше се и ни разказваше за момчета, дето се вцепенило на старта и още там получило картон, този Олсон вече го няма. Това тук е само една безжизнена материя.“
— Олсон? — прошепна той.
Олсон продължаваше да върви. Приличаше на призрачна къща на два крака. Олсон се беше замърсил. От него миришеше лошо.
— Олсон, можеш ли да говориш?
Олсон продължаваше да върви. Лицето му бе потънало в мрак,
но той се движеше, да, той се движеше. Имаше нещо вътре, нещо продължаваше да тиктака, отново и отново, но…
Нещо, да, там имаше нещо, но какво?
Започнаха да изкачват поредния хълм. Гарати дишаше все по- учестено и измъчено, като запъхтяно куче. От мокрите му дрехи се надигаха тънки струйки па̀ра. Долу под тях се виждаше река, която се извиваше в мрака като сребриста змия. Той си помисли, че може би това е Стилуотър. Стилуотър минаваше наблизо край Олдтаун. Край пътя се разнесоха няколко лишени от ентусиазъм подвиквания.
Оттатък, на отвъдната страна на речната долина (а може би това бе река Пенъбскот?) се гушеха мънички светлинки. Олдтаун. Още по- нататък други светлинки вероятно обозначаваха Милфорд и Бредли.
Олдтаун. Значи все пак стигнаха до Олдтаун.


172
— Олсон — рече той. — Това е Олдтаун. Тези светлини са на
Олдтаун. Вече сме близо, приятелю.
Олсон не отговори. И изведнъж Гарати се сети, какво бе онова подсъзнателно нещо, което през цялото време му се изплъзваше. Не беше кой знае колко важно. Само дето Олсон му приличаше на
Летящия холандец, който продължава да се носи по вълните дълго след като останалия екипаж е изчезнал.
Спуснаха се с бърза крачка надолу по дългия склон, последва низ от остри завои и след това пресякоха някакъв мост, под който ако се съди по табелата минаваше река „Мийдоу“. На отвъдната страна на моста зърнаха поредния надпис:
СТРЪМЕН СКЛОН! КАМИОНИТЕ ДА ПРЕМИНАТ
НА ПО-НИСКА ПРЕДАВКА!
Наоколо се разнесоха измъчени стенания.
Хълмът наистина беше стръмен. Издигаше се високо над тях като писта за бобслей. Върхът не беше далеч — дори в мрака се виждаше ясно. Но склоновете на хълма бяха ужасно стръмни.
Поеха нагоре.
Гарати наведе тяло напред и почувства, че все по-трудно контролира ритъма на дишането си. „Горе на върха ще дишам като побесняло куче — помисли си той — … ако стигна до върха.“
Чувстваше, че в краката му се надига шумен протест. Започваше някъде от бедрата му и се спускаше надолу. Краката му направо крещяха, че повече няма да вършат тази лайнарска работа.
„Ще я вършите — рече им Гарати. — Или ще я вършите, или ще умрете“.
„Не ни пука — отвърнаха краката. — Не ни пука ако умрем,
умрем, умрем“.
Мускулите му постепенно се размекваха и отпускаха, като изхвърлена на пясъка медуза. Трепереха от безпомощност. Гърчеха се,
като изгубили контрол кукли на конци.
Отляво и отдясно заваляха предупреждения и Гарати осъзна, че не след дълго и той ще получи. Не откъсваше втренчен поглед от
Олсон, мъчейки се да нагоди ритъма си към неговия. Двамата заедно


173
ще се изкачат на върха и тогава ще накара Олсон да му издаде тайната си. После всичко ще е като на шега и няма да се налага да се притеснява за Стебинс, Макврайс, за Джен и баща й, не, дори няма да се тревожи за Фрики Д’Алесио, дето си размаза черепа като шоколадова паста на шосе номер 1.
Колко ли оставаха? Сто крачки? Петдесет?
Дишаше все по-задъхано.
Разнесоха се първите изстрели. Последва дълъг, болезнен писък,
който бе заглушен от нови изстрели. В подножието на върха падна още една жертва. Гарати не можеше да види нищо в тъмното. Усещаше как пулсът блъска лудо в слепоочията му. Пет пари не даваше вече кой е поредната жертва. Това нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение беше болката, раздиращата болка в краката и гърдите.
Склонът стана по-полегат, после равен и накрая започна да се спуска под краката му. Пътят надолу съвсем не бе така стръмен.
Наклонът бе подходящ за възстановяване на дишането. Но не го напускаше неприятната мековатост в мускулите. „Краката ми всеки миг ще колабират — помисли си равнодушно Гарати. — Никога не ще успеят да ме отведат до Фрипорт. Мисля, че дори няма да стигна до
Олдтаун. Май вече е време да умра“.
В този миг някакъв звук започна да пулсира в нощта, дивашки и необуздан. Това беше глас, много гласове, които повтаряха отново и отново:
Гарати! Гарати! Гарати! Гарати! Гарати!
Гласът принадлежеше на Господ Бог, или на баща му, дошъл да го погуби, преди да научи тайната, тайната, тайната на…
Като гръмотевица: ГАРАТИ! ГАРАТИ! ГАРАТИ!
Не беше баща му, нито Господ Бог. Това, което викаше името му в пълен синхрон бе целият личен състав на олдтаунската гимназия. В
мига, в който зърнаха бледото му, изтощено лице, учениците спряха да скандират и избухнаха във възторжени възгласи. Вееха се знамена и надписи. Момчетата свиреха оглушително и целуваха възхитени своите момичета. Гарати вдигна ръце, махаше, кимаше усмихнат и незабелязано се прокрадваше все по-близо до Олсон.
— Олсон — прошепна той. — Олсон.
В очите на Олсон сякаш проблесна нещо. Някакъв далечен и слаб признак на живот, като последна искра в отдавна изтощен


174
акумулатор.
— Кажи ми как, Олсон — прошепна той. — Кажи ми, какво да направя.
Момичетата и момчетата от гимназията (Божичко, нима някога и аз съм ходил на училище, не беше ли това сън?) бяха останали зад тях,
но продължаваха да крещят екзалтирано.
Очите на Олсон се завъртяха бавно в орбитите, сякаш бяха ръждясали и се нуждаеха от смазване. Устата му се разтвори с пукот.
— Това е — прошепна ентусиазирано Гарати. — Говори. Говори с мен, Олсон. Кажи ми. Кажи ми.
— Ах — произнесе Олсон. — Ах. Ах.
Гарати се приближи по-близко. Той постави ръка на раменете му и се потопи в аромата на пот, урина и фецес.
— Моля те — настоя той. — Помъчи се.
— Гра. Бо. Бог. Градината на Бога…
— Градината на Бога — повтори объркан Гарати. — Какво искаш да кажеш за Божествената градина, Олсон?
— Пълна е. С бурени — довърши с печален грас Олсон. Главата му клюмна на гърдите. — Аз.
Гарати мълчеше. Не можеше да говори. Изкачваха поредния хълм и дишането му отново се затрудни. Олсон сякаш въобще не дишаше.
— Аз. Не. Искам. Да. Умра — завърши Олсон.
Гарати не отделяше поглед от изтерзаното лице на Олсон. С
неимоверна мъка Олсон завъртя очи към него.
— А? — той бавно вдигна глава. — Га. Га. Гарати?
— Да, аз съм.
— Колко е часът?
Гарати бе навил и сверил часовника си по-рано. Един Господ знае защо.
— Девет без четвърт.
— То. Тол. Толкова рано? — на опустошеното лице на Олсон се изписа бледа изненада.
— Олсон… — той го разтърси за рамото и цялото тяло на Олсон се разлюля като пране на вятър. — За какво е всичко това? — Гарати се задави от ненадейно завладялото го безумие. — За какво е всичко това,
Алфи?


175
Олсон хвърли на Гарати замислен поглед.
— Гарати — прошепна той. Дъхът му бе като полъх от клоака.
— Какво?
— Колко е часът?
— По дяволите! — изкрещя му Гарати. Той бързо се огледа, но
Стебинс не вдигаше поглед от земята. Дори и да се присмиваше на
Гарати, беше прекалено тъмно за да види.
— Гарати?
— Какво? — отвърна с тих глас Гарати.
— Го. Господ да ни е на помощ.
Олсон вдигна високо глава. Той пое встрани от пътя. Вече вървеше по допълнителното платно.
— Предупреждение! Предупреждение 70!
Олсон дори не забави. В походката му имаше някакво отчаяно достойнство. Тълпата притихна. Гледаха го с широко отворени очи.
Олсон продължи все така уверено. Той стигна на отвъдния край на платното и впи ръце в каросерията на камионетката. След това започна да се набира мъчително нагоре.
— Олсон! — извика Ейбръхам, изумен. — Хей, това е Хенк
Олсон!
Войниците вдигнаха пушки в перфектна квартетна хармония.
Олсон сграбчи дулото на най-близката карабина и го дръпна сякаш е клечка на сладолед. Пушката изтрака на пътя. Момчетата отскочиха ужасени, като че ли бяха видели гърмяща змия.
В следния миг една от останалите три карабини изгърмя. Гарати съвсем ясно видя пламъка, който излезе от дулото. Ризата на гърба на
Олсон подскочи за миг — куршумът бе пробил гърдите и бе излязъл на другата страна.
Олсон не спря. Той се покатери на платформата и сграбчи пушката, от която току-що го бяха простреляли. Насочи я в небето миг преди да гръмне повторно.
— Дръж ги, Олсон! — изкрещя с подивял глас Макврайс. —
Дръж ги, Олсон! Убий ги! Убий ги!
Едновременно гръмнаха две карабини и от страшния удар на едрокалибрените куршуми Олсон отхвърча назад. Той се просна по гръб с разперени ръце, като разпънат на кръст. Огромно черно петно зееше на корема му. Още три куршума се забиха в него. Войникът,


176
който Олсон бе разоръжил (напразно), извади нова карабина някъде отвътре.
Олсон се надигна. Той притисна корема си с ръце и впери спокоен поглед в застиналите срещу него войници. Войниците също не откъсваха очи от него.
— Копелета такива! — изхлипа Макврайс. — Мръсни копелета!
Олсон направи опит да стане. Още един залп от куршуми го прикова на пътя.
Зад гърба на Гарати се разнесе странен звук. Не се налагаше да поглежда, за да разбере че това е Стебинс. Стебинс се смееше тихо.
Олсон отново се надигна. Карабините бяха насочени към него,
но войниците не стреляха. Силуетите им върху платформата бяха почти като огромни питанки.
Бавно, мъчително Олсон се изправи на крака, притиснал корема си с ръце. Спря се за миг, сякаш душеше с нос за да определи посоката и после се залюля накъдето вървяха останалите.
— Махнете го! — дрезгаво изкрещя нечий ужасен глас. — За
Бога, махнете го оттук!
Подобно на лигави зеленикави влечуги се точеха червата на
Олсон между здраво стиснатите му пръсти. Те се полюшваха надолу между краката му като кренвирши и звучно пошляпваха на всяка крачка. Той се спря, наведе се, сякаш да ги прибере (да ги прибере,
Божичко — мислеше си Гарати обхванат от ужас и почуда) и после повърна водопад от жлъчка и кръв. След това закрачи отново, превит одве. Лицето му изглеждаше призрачно спокойно.
— О, мили Боже! — възкликна Ейбръхъм и се извърна към
Гарати, притиснал устата си с ръка. Лицето му беше мъртвешки бледо,
очите му изцъклени и пълни с ужас и страх. — О, Божичко, Рей, колко е ужасно всичко! — Ейбръхъм повърна. От устата му му сякаш бликна помия.
„Добрият стар Ейб се раздели с хранителните си запаси —
помисли си Гарати. — Не спазваш препоръка 13, Ейб“.
— Простреляха го в корема — обади се отзад Стебинс. —
Нарочно го направиха. Искат да обезкуражат всякакви по-нататъшни опити за фронтална кавалерийска атака.
— Разкарай се оттук — изсъска Гарати. — Иначе ще ти избия зъбите!


177
Стебинс побърза да се отдръпне назад.
— Предупреждение! Предупреждение 88!
Смехът на Стебинс го заля като леден душ.
Олсон падна на колене. Главата му се залюля между опрените в асфалта ръце.
Разнесе се изстрел и куршумът рикошира в настилката, само на няколко сантиметра от лявата ръка на Олсон. Той направи нечовешки опит да се изправи на крака. „Играят си с него — помисли си Гарати.
— Сигурно им е ужасно скучно и сега използват случая да се позабавляват. Забавно ли ви е с Олсон? Смеете ли се момчета?“
Гарати внезапно се разплака. Той изтича при Олсон, падна на колене до него и притегли пламналото му в треска лице към гърдите си. После зарида в неговата сплъстена и вмирисана коса.
— Предупреждение! Предупреждение 47!
— Предупреждение! Предупреждение 61!
Макврайс го дърпаше. Отново Макврайс.
— Ставай, Рей, ставай, не можеш да му помогнеш, за Бога,
ставай!
— Не е честно! — ревеше Гарати. Кръвта на Олсон се бе размазала по бузите му. — Не е честно!
— Знам. Тръгвай. Тръгвай.
Гарати се надигна. Двамата с Макврайс закрачиха бързо заднешком, без да изпускат от очи коленичилия Олсон. Олсон бавно се изправи на крака. Стоеше разкрачен точно над осевата линия. Той вдигна ръце към небето. Сред тълпата се разнесе сподавена въздишка.
— АЗ СГРЕШИХ! — извика с разтреперан глас Олсон и после се просна мъртъв.
Войниците му пуснаха още два куршума и после го извлачиха от пътя.
— Да, така е.
През следващите десет минути вървяха мълчаливо. Гарати се възползваше от спокойствието, което му внушаваше Макврайс.
— Знаеш ли, Пит, май започвам да съзирам нещо във всичко това
— най-сетне проговори той. — Има някакъв сценарий. Не е толкова безсмислено, колкото изглежда на пръв поглед.
— Така ли? Не разчитай на това.


178
— Но той говореше с мен, Пит. Не беше мъртъв, докато не го застреляха. Беше жив — в този момент му се струваше, че това е по- важно от всичко друго, свързано с Олсон. За това повтори: — Жив.
— Мисля, че това няма никакво значение — кимна уморено
Макврайс. — Той е само един номер. Един от многото. Номер петдесет и три. Това не означава нищо друго освен че сме малко по-близо до края.
— Не мислиш така.
— Не ми казвай какво мисля и какво не мисля! — ядоса се
Макврайс. — Що не зарежем тая тема?
— Мисля, че сме на тринадесет мили от Олдтаун — рече Гарати.
— Голяма работа!
— Да знаеш какво става със Скрам?
— Не съм му домашния лекар! Що не се гръмнеш?
— Какво, по дяволите, става с теб?
Макврайс се разсмя неудържимо.
— Виж само докъде сме я докарали, а ти ме питаш какво става с мен! Ами притеснявам се за тазгодишния бюджетен дефицит, ето за какво се притеснявам! Тревожа се за цената на житото в Южна Дакота и тя не ми дава мира. Червата му направо изтекоха навън, Гарати,
накрая вървеше с изтърбушени черва и това ме притеснява, това ме притеснява… — той млъкна и Гарати видя, че с мъка се сдържа да не повърне. После продължи: — Скрам е съвсем зле.
— Така ли?
— Коли Паркър пипна с ръка челото му и каза, че изгаря от треска. Говори несвързано. Разправя разни неща, за жена си, за
Феникс, за обичаите на навахите по ония места, за някакви ритуални кукли… трудно му се разбира.
— И още колко ще издържи?
— Кой би могъл да каже? Шансовете му все още не са по-малки от нашите. Як е като бик и влага всичко от себе си. Божичко, колко съм уморен само!
— А Баркович?
— Прави се на хитрец. Знае, че много от нас жадуват да го видят как получава картон. Решил е на всяка цена да ме надживее, тази малка гадинка. Хич не му харесва начина, по който се държа с него. Ама и него си го бива, лайното му с лайно — Макврайс отново избухна в


179
смях. На Гарати това хич не му се понрави. — Ако знаеш колко го е шубе. Само гледа как да си пести силиците.
— Всички сме така.
— Вярно. Олдтаун е наблизо, значи. Тринадесет мили казваш?
— Точно така.
— Може ли да ти кажа нещо, Гарати?
— Давай. Ще го нося с мен до гроб.
— Мисля, че си прав.
Някой в тълпата изстреля сигнална ракета и двамата подскочиха от неочаквания звук. Чуха се женски писъци. Едър мъжага от първия ред изфъфли с пълна с пуканки уста: „По дяволите!“
— Причината всичко това да е толкова ужасно, — рече Макврайс
— се крие в неговата тривиалност. Разбираш ли? Продадохме телата и заменихме душите си за една тривиалност. Олсон беше тривиален.
Вярно, беше и великолепен, но тези неща не се изключват взаимно.
Той беше едновременно великолепен и тривиален. Но така или иначе,
той загина като микроб под микроскоп.
— Ти си по-лош дори от Стебинс.
— Бих искал Присила да ме беше заколила — рече Макврайс. —
Тогава поне нямаше да се налага да бъда…
— Тривиален — довърши вместо него Гарати.
— Да. Мисля, че…
— Виж какво, искам малко да подремна, ако мога. Имаш ли нещо против?
— Не разбира се. Съжалявам — гласът му прозвуча обидено.
— Аз съжалявам — отвърна Гарати. — Не го взимай навътре. В
края на краищата…
— Всичко е тривиално — довърши Макврайс. Той се разсмя за трети път с безумния си смях и после се отдалечи. Не за първи път от началото на Дългата разходка Гарати съжали, че се е сприятелил с него. Хич нямаше да му е лесно. По-точно — хич не му беше лесно.
Червата му се размърдаха болезнено. Скоро ще се наложи да ги изпразни. При тази мисъл той стисна зъби на ум. Хората ще го сочат с пръст и ще се смеят. Той ще стовари лайното нейде по пътя като някакъв помияр и след това зяпачите ще се изтрепят да го стържат и да го прибират в бутилки за сувенири. В момента това му изглеждаше невероятно, но той знаеше, че такива неща се случват.


180
Олсон, с изтекли навън черва.
Макврайс и Присила и фабриката за пижами.
Скрам, горящ от треска.
Ейбръхъм… последно наддаване, публика?
Гарати склони глава. Той задряма. Но Разходката продължаваше.
През гори, хълмове, през полета и планини. По склонове и под мостове и покрай фонтана на любимата. Гарати се изкикоти мислено на тези странни словосъчетания. Краката му трополяха по паважа,
скъсаната подметка шляпаше на всяка крачка като ръждясала капандура на някоя изоставена къща.
„Мисля, значи съм. Първа година латински. Мъртви звуци от един мъртъв език. Динг-донг-котка-в-кладенеца-гонг. Кой я бутна там?
Малкият Джеки Флам.
Съществувам, следователно съм.“
Още една сигнална ракета. Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Двигателят на камионетката тихичко потракваше,
Гарати се заслуша в гласа, който го предупреждаваше нещо и после задряма.
„Тате, мъчно ми беше като си отиде, но след това не ми липсваше кой знае колко. Съжалявам. Но не това е причината да съм тук.
Извинявай, Стебинс, но не съм завладян от подсъзнателното желание да се самоубия. Съжалявам, но…“
Отново изстрели, той се стресна, събуди се и веднага последва познатото тупване на трупа. Още едно момче на път да се срещне с
Исус. Тълпата изкрещя ужасена и продължи с възторжени възгласи.
— Гарати! — извика някаква жена. — Рей Гарати! — гласът й беше рязък, пронизителен. — Ние сме с теб, момче! Ние сме с теб,
Рей!
Гласът и се понесе над тълпата и след него се извърнаха любопитни зрители, за да видят „Гордостта на Мейн“. Тук-там някои се опитаха да го освиркат, но бяха заглушени от аплодисментите.
Тълпата отново започна да скандира името му. Гарати слушаше,
докато звукът се превърна в какофония от безсмислени шумове, които не значеха нищо за него.
Той помаха вяло с ръка и потъна в дрямка.


181


Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница