Дългата разходка



Pdf просмотр
страница15/20
Дата20.11.2023
Размер3 Mb.
#119350
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20
Stephen-King - Dylgata razhodka - 1256-b
Свързани:
security and future-2022-2-84, financial guidelines en p. 55
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Пет пари не давам дали печелите или
губите,
стига да продължавате да печелите“.
Винс
Ломбарди,
Бивш треньор на „Грийн
Бей Пакърс“
Денят бавно се прокрадваше през белия, размътен свят на мъглата. Гарати отново вървеше сам. Нямаше никаква представа колко от тях са получили картон през тази нощ. Може би пет. Краката му страдаха от главоболие. От страхотна мигрена. Чувстваше как се подуват всеки път, когато пренесеше тежестта си върху тях. Болеше го задника. Гърбът му гореше в леден пламък. Но краката му имаха главоболие и кръвта се съсирваше в тях и те се подуваха, за да заприличат накрая на спагети al dente.
И въпреки всичко, в душата му се събуждаше приятно вълнение
— намираха се само на тринадесет мили от Фрипорт. В момента пресичаха Портвил и тълпата едва се виждаше през гъстата мъгла, но въпреки това още от Луистън, зрителите непрестанно повтаряха името му. Сякаш пулсираше някакво гигантско сърце.
„Фрипорт и Джен“ — повтаряше си той.
— Гарати? — гласът беше познат, но променен от умората. Беше
Макврайс. В лицето приличаше на череп с коса. Очите му гледаха трескаво. — Добро утро — изхриптя Макврайс. — Ето че доживяхме да се преборим и с този ден.
— Да. Колко отпаднаха тази нощ, Макврайс?
— Шест — Макврайс измъкна тубичка концентрат от колана си и започна да си маже на езика пастет. Ръцете му трепереха неудържимо. — Шест, след Баркович — той пъхна тубичката обратно,
с мъчително-несигурните движения на старец. — И Пиърсън също.
— И той ли?


231
— Останахме съвсем малко, Гарати. Само двадесет и шест.
— Да, не сме много — да вървиш през мъглата беше като да се носиш в безтегловност през облаци от пух.
— И ние вече сме малко. Мускетарите. Аз, ти, Бейкър и
Ейбръхам. Коли Паркър. И Стебинс. Ако можем да го броим. А и защо не? Защо не, по дяволите? Хайде да включим и Стебинс, Гарати. Шест мускетари и двадесет копиеносци.
— Все още ли мислиш, че аз ще спечеля?
— През пролетта често ли падат мъгли по тези места?
— Какво значи това?
— Не, не мисля, че ще спечелиш. Победителят ще е Стебинс,
Рей. Нищо не може да го съкруши, твърд е като диамант. Говори се, че след като отпаднал Скрам, във Вегас залагат за него при девет срещу едно. Божичко, почти същия си е както беше на старта!
Гарати кимна, сякаш бе очаквал това. Той извади тубичката с концентрат от бифтек и бавно я засмука. Какво ли не би дал сега за един сандвич от тези на Макврайс.
Макврайс подсмръкна и си избърса носа с опакото на ръката.
— Не ти ли се струва някак странно? Да крачиш на родна земя,
след като си преживял всичко това?
Гарати почувства как в него се пробужда приятно вълнение.
— Не — рече той. — Изглежда ми като най-естественото нещо на света.
Вървяха надолу по хълма и Гарати беше втренчил поглед в снежнобелия киноекран на нищото.
— Мъглата се сгъстява.
— Това не е мъгла — отвърна Гарати — Това е дъжд.
Дъждът се сипеше кротко, сякаш нямаше намерение да спира.
— Къде е Бейкър?
— Някъде отзад.
Без да каже нито дума — думите бяха станали излишни —
Гарати започна да изостава назад. Пътят минаваше покрай едно бетонно островче на безопасността, покрай
Портвилския гимнастически център, след това покрай мрачна на вид сграда, която се оказа правителствено учреждение по търговията, ако можеше да се вярва на надписа отпред.


232
В мъглата Гарати пропусна Бейкър и накрая се озова при
Стебинс. Твърд като диамант, така го бе охарактеризирал Макврайс.
„Но в този диамант започват да прозират мънички цепнатини —
помисли си той.“ В момента вървяха успоредно на буйната, замърсена от промишлени отпадъци река Андроскогин. Подобно на средновековен замък се издигаше на отвъдния бряг в мъглата бетонният масив на текстилната фабрика на Портвилската Плетачна
Компания.
Стебинс не вдигна поглед от краката си, но Гарати знаеше, че е усетил присъствието му. Мълчеше упорито, обхванат от глупавото детинско желание да накара Стебинс пръв да заговори. Пътят отново правеше завой. За няколко минути, докато пресичаха моста над река
Андроскогин, тълпата от двете страни на пътя изчезна. Реката бучеше под тях, водата беше черна и покрито с мръсножълта пяна.
— Е, какво?
— Пази си дъха — рече Гарати. — Скоро ще ти трябва.
Стигнаха края на моста и тълпата отново ги обгърна, а те поеха нагоре по Брикярд хил. Хълмът беше дълъг, стръмен, покрит с насипи.
Реката се изгуби някъде вляво под тях, а отдясно се издигаше почти отвесен скат. Зрителите се бяха покатерили по дърветата, други стояха вкопчени в храстите, или един в друг — и всички крещяха името на
Гарати. Спомни си, че веднъж бе излизал с момиче, което живееше в
Брикярд хил, казваше се Керълайн. Сега вече е омъжена. Има дете. Ако не беше толкова млад и неопитен, може би тогава щеше да му позволи да я има.
Недалеч пред него, Паркър повтаряше на всяка крачка: „по дяволите!“, но гласът му едва се долавяше сред шума на тълпата.
Краката на Гарати трепереха и заплашваха всеки миг да се превърнат в желе, но това беше последният голям хълм преди Фрипорт. А след това нищо нямаше да има значение. Ако иска да отиде в ада, може да отиде в ада. Най-накрая се изкачиха на върха (Керълайн имаше страхотни гърди, носеше тесни кашмирени пуловери) и Стебинс, леко задъхан от изкачването, повтори:
— Е, какво?
Карабините изтрещяха. Едно момче на име Чарли Фийлд отпадна от борбата.


233
— Е нищо — рече Гарати. — Търсех Бейкър, а вместо него намерих теб. Макврайс смята, че ти ще спечелиш.
— Макврайс е идиот — каза небрежно Стебинс. — Наистина ли вярваш, че ще видиш твоето момиче, Гарати? Сред всичките тези хора?
— Тя ще е най-отпред. Има пропуск.
— Ченгетата ще си имат достатъчно проблеми с тълпата, за да им е до твоето момиче.
— Не е вярно — поклати глава Гарати. Беше нервен, защото
Стебинс бе изразил на глас собствените му опасения. — Защо го казваш?
— Всъщност, ти искаш да видиш майка си.
— Какво? — Гарати подскочи изненадан.
— Не смяташ ли да се ожениш за нея като порастеш, Гарати? За това мечтаят почти всички малки момчета.
— Ти си луд!
— Луд ли съм?
— Да!
— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш победата, Гарати? Ти си един второразряден интелект, с второразрядни физически способности и вероятно второразрядно либидо. Гарати, готов съм да заложа кучето си, че никога не си пробвал с твоето момиче.
— Затваряй си мръсната уста!
— Девствен си, нали? А може би си падаш по момчета, а? Или и двете? Не се страхувай. Можеш да се изповядаш на папа Стебинс.
— Ще те надвървя, дори ако трябва да ходя чак до Вирджиния,
копелдак смотан! — Гарати цял се тресеше от ярост. През целия си живот не бе изпитвал такъв унищожителен гняв.
— Всичко е наред — опита се да го успокои Стебинс. — Мога да те разбера.
— Начукай го на майка си. Ти си…
— А, ето едно интересно предложение. Какво те накара да произнесеш тези думи?
За миг Гарати си помисли, че ще се хвърли върху Стебинс, или ще припадне от ярост, но не направи нито едно от двете.
— Дори ако трябва да ходя чак до Вирджиния — повтори той. —
Дори ако се наложи да измина с тези два крака целия шибан път, чак


234
до Вирджиния.
Стебинс се повдигна на пръсти и го погледна със сънлива усмивка.
— Аз пък съм готов да вървя чак до Флорида, Гарати.
Гарати рязко се отдръпна от него и се впусна да търси Бейкър,
усещайки как гневът и омразата се превръщат в подтискащ срам.
Уверен бе, че Стебинс не гледа на него като на сериозна пречка. А
може би беше прав.
Бейкър вървеше до едно момче, което Гарати не познаваше.

Сподели с приятели:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница