Дългата разходка



Pdf просмотр
страница16/20
Дата20.11.2023
Размер3 Mb.
#119350
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20
Stephen-King - Dylgata razhodka - 1256-b
Свързани:
security and future-2022-2-84, financial guidelines en p. 55

Главата му бе отпусната, устните му мърдаха беззвучно.
— Ей, Бейкър — извика Гарати.
Бейкър втренчи невиждащ поглед, после разтърси глава като куче, което се пробужда от сън.
— Гарати — рече той. — Ти ли си?
— Да, аз съм.
— Тъкмо сънувах някакъв ужасен сън — съвсем като истински беше. Колко е часът?
Гарати погледна циферблата.
— Почти седем без двайсет.
— Как мислиш, дали през целия ден ще вали?
— Ами… ох! — Гарати политна напред и с мъка запази равновесие. — Проклетата подметка се откъсна цялата!
— Направо ги хвърли и двете обувки — посъветва го Бейкър. —
Гвоздеите скоро ще се покажат от другата страна. И тогава ще ти е още по-трудно да пазиш равновесие.
Гарати ритна с крак и обувката тупна недалеч от тълпата и остана да лежи там като малка, скъсана кукла. Тълпата протегна алчни ръце към нея. Една от тях задраска по обувката, друга я сграбчи и веднага последва яростна борба за притежание. Другата обувка не искаше да изхвърчи, кракът му се бе подул. Той клекна, получи своето предупреждение, развърза връзката и изу обувката. Замисли се за миг дали да я запрати в тълпата, сетне реши да я остави да се въргаля на пътя. Изведнъж го заля неимоверна, ирационална вълна на отчаяние и той си помисли: „Загубих си обувките. Загубих си обувките“.
Настилката под краката му беше прохладна. Разкъсаните останки от чорапите му не след дълго се намокриха. И двете ходила имаха странен, подпухнал вид. Гарати почувства, че отчаянието преминава в


235
мъка за това, което е станало с краката му. Той побърза да настигне
Бейкър, който също ходеше бос.
— На края съм на силите си — рече простичко Бейкър.
— Всички сме така.
— Мъчих се да си спомня всички хубави неща, които са се случвали някога с мен. Например първият път, когато заведох момиче на танци и някакъв дърт пръч там непрестанно се вреше в нас, докато накрая аз го изведох навън и му насиних задника от бой. Ако не беше толкова пиян едва ли щях да успея. Но после момичето ме гледаше с такива очи, сякаш съм най-великото нещо след откриването на двигателя с вътрешно горене. Първият ми велосипед. Първият път,
когато прочетох „Жената в бяло“, на Уилки Колинз… това е любимата ми книга, Гарати, да знаеш, ако някой някога те попита за това. Обичах да си седя полузадрямал край някоя кална локва с въдица в ръка и да гледам как се нижат на кукичката рибките. Или да си лежа изтегнат в шезлонга захлупен с някое списание. Мисля си за всичките тези неща,
Гарати. От известно време насам. Сякаш съм някой изкуфял старец.
Утринният дъжд се стелеше наоколо като сребърна пелена. Дори тълпата бе попритихнала, потънала в мисли. Вече се виждаха отделни лица, размътени, сякаш зад измокрен от дъжда прозорец. Лицата бяха бледи, със зачервени очи и разсеяни изражения под мокрите шапки,
капещите чадъри и разпънатите вестници. Гарати почувства, че отвътре го раздира дълбока болка, струваше му се, че ще му олекне ако започне да вика, но не можеше, още повече че му предстоеше да успокои Бейкър и да го убеди, че няма нищо страшно в това да се умре. Кой знае, може би беше така, а може би не.
— Надявам се че там няма да е тъмно — рече Бейкър. — Това е всичко, на което се надявам. Че няма да е тъмно. Надявам се да мога да си спомням. Ужасно би било, ако вечно се нося из този мрак без да зная кой съм, или какво правя тук и дали въобще някъде има друг свят.
Гарати понечи да заговори, но го изпревариха карабините.
Бизнесът се оживяваше. Празният период, който Паркър така точно бе предсказал беше към своя край. Устните на Бейкър се разтегнаха в мъчителна гримаса.
— Ето от това най-много ме е страх. От този звук. Защо се съгласихме на тази игра, Гарати? Трябва да сме били побъркани.
— Не мисля, че има някаква логична причина.


236
— Ние сме като мишки, хванати в капан.
Разходката продължаваше. Продължаваше и дъждът. Вървяха покрай познати за Гарати места — изтърбушени бордеи, в които отдавна никой не живееше, някакво изоставено едностайно училище,
отдавна заместено от новата Консолидирана сграда, птицеферми,
изгнили повдигнати на трупчета камиони, прясно разорани ниви.
Гарати трепереше от вълнение. Пътят сякаш летеше. В краката му се появи някаква непозната досега сила. Но ако Стебинс се окажеше прав и нея я нямаше там? Не бива да забравя тази възможност, трябва да е готов да понесе удара.
През изтънелите редици се разнесе слухът, че едно момче от авангарда се опасявало, че има апендисит.
Ден или два по-рано, Гарати вероятно щеше да е потресен при тази новина, но сега не го интересуваше нищо друго освен Джен и
Фрипорт. Стрелките на часовника се носеха в някакъв безумен,
подивял бяг. Оставаха само пет мили. Вече бяха навлезли в крайградската зона на Фрипорт. Някъде далеч напред, Джен и майка му вече го очакваха пред Търговския център, както се бяха уговорили предварително.
Небето малко просветля, но все пак си остана мрачно. Дъждът премина в упорит ръмеж. Пътят беше като тъмно огледало, черен лед,
в който Гарати почти би могъл да разгледа разкривеното отражение на своето лице. Той прекара ръка през челото си. Беше горещо, като при треска. Джен, о Джен. Трябва да знаеш, че аз…
Момчето с болки в корема беше номер 59, Клингерман. Той започна да крещи. Крясъците му не след дълго станаха монотонни.
Гарати си спомни за единствената Дълга разходка, която бе виждал —
също във Фрипорт — и за момчето, което крещеше на всяка крачка по същия монотонен начин — „Не мога. Не мога. Не мога“.
„Клингерман — помисли си той — затваряй си устата“.
Но Клингерман продължаваше да върви и продължаваше да крещи, притиснал корема си с ръце, а стрелките на часовника на
Гарати продължаваха да се носят в безумен бяг. Беше осем и четвърт.
„Нали ще си там, Джен? Добре. Чудесно. Не зная какво си мислиш сега, но знам, че все още съм жив и че имам нужда да си там, да ми дадеш знак, може би. Моля те само, бъди там. Бъди там.“
Осем и половина.


237
— Най-сетне наближаваме този проклет град, нали, Гарати? —
изпъшка Паркър.
— Какво те интересува? — заяде го Макврайс. — Теб там със сигурност не те чака момиче.
— Мене навсякъде ме чакат момичета, тъпако — отвърна
Паркър. — Зърнат ли веднъж лицето ми и веднага си подмокрят гащичките.
Лицето, за което говореше беше изпито и мършаво, нищо повече от сянка на предишното величие.
Осем и четиридесет и пет.
— Забави малко, приятелче — подвикна Макврайс на Гарати,
който тъкмо го бе застигнал и се готвеше да продължи напред. — Пази си силите за довечера.
— Не мога. Стебинс каза, че тя няма да е там. Каза, че нямало да могат да й осигурят място в първия ред. Трябва да разбера. Трябва да…
— Само се успокой, това искам от тебе. Стебинс би накарал и родната си майка да изпие чаша „Лизол“, стига това да му осигури победата. Не го слушай. Тя ще е там. Ако не друго, това ви създава връзки в обществото.
— Но…
— Не ми нокай, Рей. Забави темпото, за да живееш.
— Разкарай се оттук, с твоите тъпотии — изрева му Гарати. Той облиза устни и вдигна разтреперана ръка към лицето си. — Аз… аз съжалявам. Стана без да искам. Освен това, Стебинс каза, че всъщност съм искал да видя само майка си.
— А ти не искаш ли да я видиш?
— Разбира се, че искам да я видя! Какво, по дяволите, си мислиш, че аз… не… да… не знам. Имах приятел. Той и аз… ние…
ние веднъж си свалихме дрехите… и тя… тя…
— Гарати — каза Макврайс и постави ръка на рамото му.
Клингерман крещеше ужасно силно. Някой от водещата група го попита дали иска един „Аспирин“. Останалите избухнаха в смях. —
Губиш контрол върху себе си, Гарати. Успокой се. Не преминавай чертата.
— Разкарай ми се от главата! — кресна му Гарати. Той захапа здраво стиснатия си юмрук. След известно време промърмори: —


238
Просто ме остави на мира.
— Добре. Разбрано.
Макврайс пое встрани. Гарати искаше да го повика обратно, но не можеше.
После, за четвърти пореден път, настъпи девет сутринта. Завиха наляво и тълпата отново остана под тях, докато пресичаха надлеза на шосе 295, преди да влязат във Фрипорт. Далеч напред се мярна барът на Дайъри Джой, където с Джен понякога се отбиваха след кино.
Завиха надясно и излязоха на шосе номер 1, което някой наричаха
Големия аутобан. Голям, или малък, това беше последния аутобан.
Стрелките на часовника сякаш се готвеха да излетят при следващия кръг. Точно пред тях беше центъра. Отдясно магазин „Улман“.
Виждаше го съвсем ясно — масивна, грозна сграда, скрита зад огромната реклама. Отново върху тях валяха гирлянди. Мокри от сипещия се дъжд, те имаха безжизнен, нерадостен вид. Тълпата се увеличаваше. Някой наду градската пожарна сирена и нейният вой се сля с воя на Клингерман. Клингерман и сирената на фрипортската пожарна пееха кошмарен дует.
Гарати почувства, че вените му се изпълват с напрежение, сякаш по тях течеше нагорещена мед. Сърцето му блъскаше лудо и като че ли се местеше — в стомаха, в гърлото, накрая дори между очите. Двеста ярда. Отново тълпата ревеше неговото име (РЕЙ, РЕЙ, РЕЙ, ДОКРАЙ
ЩЕ ЖИВЕЙ!), но все още никъде не се виждаше познатото лице.
Той се приближи до лявата страна на пътя, докато закривените пръсти се оказаха само на сантиметри от него — една дълга, мургава ръка дори успя да откъсне парче от ризата му и той отскочи ужасен,
сякаш се мъчеха да го напъхат в месомелачка, а войниците насочиха пушките си към него, готови да го прострелят при най-малкия опит да се скрие в развълнуваното множество. Оставаха само сто ярда.
Виждаше ясно кафявата табела на „Улман“, но нямаше и следа от майка му, или Джен.
„Божичко, о, Боже, Стебинс сигурно е прав… и дори да са там,
как ще ги забележа в тази обезумяла, меняща лицето си маса?“
От устните му се отрони стон, като че ли се бе откъснало парче месо. Той се спъна и за малко да се строполи, краката му трепереха.
Стебинс сигурно беше прав. Искаше му се да спре и повече да не продължава нито крачка. Разочарованието, чувството за невъзвратима


239
загуба, всичко това бе прекалено за изтерзаната му душа. Какъв смисъл имаше да върви? Какъв смисъл имаше вече?
Пожарната сирена не спираше своя вой, Тълпата ревеше неистово, Клингерман пищеше диво, дъждът продължаваше да се сипе, а вътре в него мислите се блъскаха като обезумели в твърдата черепна стена.
„Не мога да продължа. Не мога, не мога, не мога. — Краката му се препънаха отново. — Къде съм? Джен? Джен?… ДЖЕН!“
И тогава я видя. Махаше му със синия шал, който й бе подарил за рождения ден, а капките дъжд блестяха в косите й като скъпоценни камъни. До нея беше майка му, облечена в неизменното черно палто. И
двете бяха притиснати от тълпата и безпомощно се полюшваха напред- назад. Над рамото на Джен надзърташе идиотското око на телевизионната камера.
Сякаш нещо се скъса някъде дълбоко в него. Като зелен потоп плъзна навън от тялото му натрупаната зараза. Той се хвърли напред в мъчителен, накуцващ бяг. Разкъсаните му чорапи шляпаха по мокрия асфалт.
— Джен! Джен!
Чуваше мислите в главата си, но не и думите. Телевизионната камера се впи алчно в него. Врявата беше оглушителна. Видя как устните й изговарят името му, трябва да стигне до нея, трябва да…
Нечия ръка го спря. Беше Макврайс. Един войник отправяше и към двамата предупреждение през безполовия мегафон.
— Не в тълпата! — Макврайс бе приближил устни до ухото на
Гарати и крещеше с всичка сила. Гарати почувства, че главата му се цепи от болка.
— Пусни ме!
— Няма да ти позволя да се самоубиеш, Рей!
— Пусни ме, проклет да си!
— Искаш да умреш в ръцете й? Нали така?
Времето летеше. Джен плачеше. Виждаше как се стичат сълзите по лицето й. Той се изтръгна от хватката на Макврайс. И отново се хвърли към нея. Чувстваше как в него се надига неудържимата вълна,
вълна от гняв и плач. Искаше да заспи. Искаше да заспи в нейните прегръдки. Защото я обичаше.
Рей, обичам те.


240
Виждаше го, изписано на лицето й.
Макврайс все още бе до него. Телевизионната камера не ги изпускаше. Някъде встрани се мярнаха учениците от неговия клас,
бяха развели над главите си огромно знаме, знаме с неговия лик,
увеличен до размерите на Годзила, неговият собствен лик, който му се усмихваше, докато той самия плачеше и се провираше към нея.
Второ предупреждение — проехтя от мегафона, сякаш беше
Божият глас.
Джен…
Тя протягаше ръце към него. Ръцете им се докоснаха. Нейните бяха студени. Сълзи в очите й…
Той сграбчи ръцете. Едната принадлежеше на Джен, другата —
на майка му. Докосна ги. Свърши се.
Не беше се свършило, защото в този миг Макврайс го дръпна отзад, жестокият Макврайс.
— Пусни ме! Пусни ме!
— Човече, ти наистина я мразиш! — извика в ухото му
Макврайс. — Какво искаш? Да умреш, опръсквайки ги в собствената си кръв ли? Това ли искаш? За Бога, тръгвай!
Той се дърпаше, но Макврайс беше по-силният. Може би правото беше на негова страна. Гарати погледна към Джен — очите й бяха разширени от уплаха. Майка му го побутваше с ръце. На устните на
Джен този път се четеше: „Тръгвай! Тръгвай! Тръгвай!“
„Разбира се, че ще тръгна — помисли си той. — Нали съм
«Гордостта на Мейн.» И в този момент почувства омраза към нея,
макар че всичко което беше направил, бе да я докосне, нея и майка му
— само това си бе позволил.“
Третото предупреждение за него и Макврайс се стовари като гръмотевица, тълпата се отдръпна встрани и зачака с нетърпение продължението. По лицата на Джен и майка му се четеше паника.
Майка му вдигна треперещите си ръце и той си спомни за Баркович,
чийто ръце със същия уплашен жест се бяха вдигнали към шията, миг преди да си разкъса гръкляна.
— Ако ще го правиш, направи го зад следващия ъгъл, лайно смачкано! — извика Макврайс.
Гарати започна да трепери неудържимо. Макврайс отново го бе победил. Макврайс беше много силен.


241
— Добре — съгласи се той, без да знае дали Макврайс го чува.
След това пое напред. — Добре, добре, пусни ме, че ще ми счупиш ключицата — той изхлипа, закашля се и си избърса носа.
Макврайс отпусна изнурените си ръце, но остана наблизо, готов да го сграбчи при първата необходимост. Едва сега Гарати се обърна и ги затърси, но познатите лица се бяха изгубили в тълпата. Помисли си,
че никога не ще забрави зараждащата се в очите им предсмъртна паника, чувството за увереност, за спокойствие, което изведнъж бе потъпкано от неумолимата и страшна действителност. Всичко, което му остана от тази среща бе мъничко парче син, копринен плат.
Обърна се и закрачи напред без да поглежда вървящия до него
Макврайс, а предателски треперещите му крака го отнасяха все по- далеч от града.


242


Сподели с приятели:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница