Дългата разходка



Pdf просмотр
страница18/20
Дата20.11.2023
Размер3 Mb.
#119350
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20
Stephen-King - Dylgata razhodka - 1256-b
Свързани:
security and future-2022-2-84, financial guidelines en p. 55
ТРЕТА ЧАСТ
ЗАЕКЪТ


257
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Майчице! Майчице! Майчице! Майчице!“
Преподобния Джим
Джоунс в момента на своето ренегатство.
Концентрираните храни бяха раздадени за пети и последен път.
Необходим бе само един войник, за да се извърши тази манипулация.
Само деветима Участници бяха останали. Някой от тях погледнаха с празен поглед коланите с припаси, които им подаваха, сякаш през живота си не бяха виждали нищо подобно и после разтвориха пръсти,
за да ги хвърлят на земята, като че ли са гърчещи се змии. Гарати имаше чувството, че са изминали часове, докато ръцете му успеят да се справят със сложния ритуал по закопчаването на колана около кръста. Мисълта за ядене накара стомаха му да се свие в болезнено отвращение.
Вървяха рамо до рамо двамата със Стебинс. „Моят ангел- хранител“ — така го наричаше в мислите си Гарати. Той наблюдаваше със завист как Стебинс поглъща с доволна усмивка няколко бисквити намазани с фъстъчено масло. Дъвчеше шумно. Гарати почувства, че му се повдига.
— К’во има? — попита го с пълна уста Стебинс. — Не можеш ли да ядеш?
— Тебе какво те интересува?
Стебинс преглътна с видимо затруднение.
— Не ме интересува. Ако припаднеш от недохранване, толкова по-добре за мен.
— Мисля, че ще успеем да стигнем до Масачузетс — обади се с немощен глас Макврайс.
Стебинс кимна.
— Първата Разходка, успяла да го направи от седемнадесет години насам. Направо ще пощуреят.


258
— Откъде знаеш толкова много за Дългата разходка? — попита внезапно Гарати.
Стебинс сви рамене.
— Има го в архивите. Нищо срамно не е станало, че да го крият.
Не съм ли прав?
— Какво ще направиш ако спечелиш, Стебинс? — попита
Макврайс.
Стебинс се изсмя. В дъжда, слабото му, покрито с мъх лице грееше от царственост и сила.
— Какво мислиш, че ще направя? Ще си купя голям жълт
„Кадилак“ с розов покрив, и цветни телевизори със стереоколони за всяка стая на къщата?
— Ами предполагам — рече Макврайс, — че ще спонсорираш с някоя и друга хилядарка Дружеството за Усъвършенстване на
Жестокостта към Животните.
— Ейбръхам гледа като овца — прекъсна ги Гарати. — Като овца, която се е оплела в телена ограда. Ето какво си мисля.
Минаха под поредния увиснал над пътя плакат, който обявяваше,
че до границата с Масачузетс остават петнадесет мили — от тази страна, по протежението на шосе номер 1 участъкът от Ню Хемпшир беше доста къс — като тесен ръкав, който разделяше Мейн от
Масачузетс.
— Гарати, — поде вежливо Стебинс — защо не си правил секс с майка ти?
— Съжалявам, но не натискаш правилния бутон — Гарати внимателно измъкна един шоколад от колана и го напъха целия в устата си. Стомахът му се сви яростно, но той се насили да го погълне.
И след кратка, но напрегната борба със своите вътрешности разбра, че ще успее да го задържи. — Сигурен съм, че ако се наложи мога да вървя поне още един ден — рече той с безгрижен глас, — дори два, ако се стигне до там, разбира се. Набий си го в главата, Стебинс. Зарежи жалките си опити за психологическа война. Няма да ти мине номера.
По-добре си хапни още една бисквитка с фъстъчено масло.
Лицето на Стебинс се напрегна — за един кратък миг, но Гарати успя да го види. Беше ударил право в целта. Почувства, че го завладява въодушевление. Най-сетне бе напипал правилния курс.


259
— Хайде, Стебинс — каза той. — Разкажи ни защо си тук. Така и така дълго няма да сме заедно. Разкажи ни. Ще си остане между нас тримата, и без това те разкрихме, че не си супермен.
Стебинс отвори уста и внезапно отвътре бликнаха бисквитите с фъстъчено масло, които току-що беше погълнал, съвсем запазени,
сякаш недокоснати от стомашните сокове. Той се залюля и за първи път от началото на Разходката получи предупреждение.
Гарати усети, че кръвта му блъска в слепоочията.
— Хайде, Стебинс. Облекчи се вече. Време е да ни разкажеш.
Дължиш ни го.
Лицето на Стебнис беше придобило цвета на старо сирене, но той съумя да запази самообладание.
— Защо съм тук ли? Това ли искате да узнаете?
Макврайс го гледаше с любопитство. Никой нямаше наблизо, на няколко метра от тях Бейкър вървеше по края на пътя вперил безсмислен поглед в тълпата.
— Защо съм тук, или защо вървя? Кое от двете искате да знаете?
— Искам да знам всичко — рече Гарати. И това беше самата истина.
— Аз съм заекът — рече Стебинс. Дъждът продължаваше да вали, едри капки се стичаха от носовете им, или се поклащаха на ушите като бисерни обици. Недалеч пред тях едно босоного момче, с крака осеяни от разцъфнали и подпухнали вени, се свлече на колене,
продължи да пълзи напред, поклащайки като обезумял глава нагоре- надолу, помъчи се да стане, падна и най-сетне успя да се изправи. След това се понесе в нервен тръс. Гарати забеляза с известна изненада, че това е Пастър. Все още сред тях.
— Аз съм заекът — повтори Стебинс. — Виждал си ги, Гарати.
Онези мънички, сиви, металически зайци, които хрътките преследват на кучешките надбягвания. Колкото и бързо да тичат хрътките, никога не успяват да настигнат заека. Защото заекът не е от плът и кръв, а те са. Заекът не е нищо повече от парче метал, закрепено на пръчка, което на свой ред е свързана със сложна система от зъбчати колела и предавки. На времето в Англия са използвали за тази цел истински зайци, но нерядко кучетата са успявали да ги хванат. Новият начин е по-сигурен.
— Той ме надхитри.


260
Светлосините очи на Стебинс се втренчиха в дъжда.
— Би могъл да кажеш… той ме омагьоса. Той ме превърна в заек. Спомняш ли си заека от „Алиса в страната на чудесата“? Но може и да си прав, Гарати. Време е да престанем да бъдем зайци и грухтящи прасета и овце и да се превърнем в хора… дори ако с нищо не се отличаваме от перверзните типове и отпадъците, които си настъпват краката на театралния балкон на 42 улица — очите на Стебинс блестяха диво, той впери поглед в Гарати и Макврайс и двамата се отдръпнаха от този поглед. Стебинс беше полудял. В този миг никой от тях не изпитваше и най-малко съмнение. Стебинс беше напълно побъркан.
Ниският му глас постепенно прерасна в болезнен крясък.
— Откъде знам толкова много за Дългата разходка ли? Знам всичко за Дългата разходка! Трябва да знам! Защото Майора ми е баща, Гарати! Той е мой баща!
Тълпата ги заливаше със своя оглушителен, безумен рев, който тежеше като планина на изнурените им плещи. Може би аплодираха така възторжено думите на Стебинс, но едва ли го бяха чули. Екнаха изстрели. Ето защо беше крещяла тълпата. Карабините изтрещяха и
Пастър се просна мъртъв.
Гарати почувства, че нещо се размърдва в корема и слабините му.
— О, Божичко — възкликна Макврайс. — Истина ли е това? —
той облиза с език напуканите си устни.
— Самата истина — усмихна се топло Стебинс. — Аз съм негово копеле. Виждате ли… мисля че той не знае. Не знае, че съм негов син.
Ето къде сбърках. Майорът е един похотлив мръсник, ето какъв е той.
Доколкото знам, оставил е поне дузина копелета зад себе си. Това,
което исках бе, да му го извикам — и то пред целия свят. Изненада.
Изненада. И когато спечеля Наградата, възнамерявах да поискам да ме заведат в къщата на баща ми.
— Но той знае всичко, така ли? — прошепна Макврайс.
— Той ме превърна в своя заек. Мъничкия сив заек, който кара кучетата да тичат все по-бързо и по-бързо и… по-далече. И доколкото ми се струва успя. Вече съм сигурен, че ще стигнем до Масачузетс.
— А сега? — попита Гарати.
Стебинс сви рамене.


261
— В края на краищата, заекът се оказа от плът и кръв. Аз вървя.
Аз говоря. И предполагам, ако всичко това не свърши скоро, ще започна да пълзя като земноводно.
Минаха под тежките кабели на далекопровод. Няколко мъже с катерачески обувки се бяха покачили на стълбовете и се поклащаха над тълпата като гигантски прилепи.
— Колко е часът? — попита Стебинс. Лицето му сякаш се бе размекнало от дъжда. То се превърна в лицето на Олсон, на Ейбръхам,
на Баркович… после, Божичко, в лицето на Гарати, безнадеждно,
изтерзано, навъсено и озъбено само на себе си, лице на отдавна изгнила в някоя забравена нива врана.
— Десет без двайсет — отвърна Макврайс. Той се ухили —
призрачна имитация на неговата добре позната, цинична усмивка. —
Честит пети ден, на всички вас, глупаци.
Стебинс кимна.
— Ще вали ли през целия ден, Гарати?
— Да, струва ми се. Поне така изглежда.
Стебинс кимна повторно.
— И аз така мисля.
— Ами, тогава да излезем да се поразходим в дъжда — предложи ненадейно Макврайс.
— Добре. Благодаря за поканата.
Продължиха да вървят напред, почти в крачка, макар всеки от тях да бе превит от болката, която го разкъсваше отвътре.
Когато най-сетне стигнаха Масачузетс, бяха останали седем:
Гарати, Бейкър, Макврайс, един олюляващ се скелет на име Джордж
Фийлдър, Бил Хоуг („произнася се Хъф“ — доста по-рано бе казал на
Гарати), едър, мускулест Участник на име Мълиган, който сякаш тепърва загряваше, и Стебинс.
Пищното, шумно празненство по пресичане на границата беше останало далеч зад тях. Дъждът продължаваше да вали все така монотонно. Вятърът ги блъскаше в лицата с неудържимата сила на идващата пролет. Той помиташе шапки в тълпата и ги отнасяше като летящи чинии към размитото в бяло небе.
Съвсем скоро — почти веднага след неочакваното признание на
Стебинс Гарати изпита някакво странно олекване на цялото си същество. Краката му си припомниха за едновремешната си сила.


262
Притъпиха се болките в гърба и врата. Сякаш катереше последните метри от стръмната скала преди да се изкачи на върха — високо над гъстата мъгла и сивите облаци, под ярките, студени лъчи на слънцето и остро щипещият, разреден въздух… където единствения път е надолу и то със скоростта на полет.
Камионетката беше недалеч пред тях. Гарати погледна към русия войник, който бе седнал под широкия, брезентов чадър. Помъчи се да съсредоточи цялата си болка и мъка в омразното лице. Русият го гледаше с безразличие.
Гарати премести поглед към Бейкър и видя, че носът му кърви доста лошо. Лицето му беше омазано с кръв, която се стичаше надолу по брадичката.
— Ще умре, нали? — попита Стебинс.
— Сигурно — отвърна Макврайс. — Много хора умряха, ти не разбра ли?
Вятърът шибаше дъжда право в лицата им и Макврайс се залюля. Веднага получи предупреждение. Тълпата нададе възторжен вик, безчувствена и глуха за техните мъки. Днес поне фойерверките бяха по-малко. Дъждът беше попречил на тези лайнарски веселия.
Пътят правеше широк, стръмен завой и Гарати усети, че сърцето му прескача.
— Мили Боже! — възкликна с отпаднал глас Мълиган.
Пътят се спускаше между два стръмни хълма. Приличаше на клисурата между две женски гърди. Хълмовете бяха почернели от народ. Живи стени от хора се издигаха над и около тях, сякаш вървяха през огромен мравуняк.
Джордж Фийлдър внезапно дойде на себе си. Оголената му като череп глава бавно се завъртя на измършавелия врат.
— Искат да ни изядат — промърмори той. — Ей сегичка ще се нахвърлят върху нас и ще ни изядат.
— Не съм на същото мнение — отвърна Стебинс. — Досега няма описан случай на…
— Ще ни изядат! Ще ни изядат! Щениизядат! Ядат! Ядат!
Щениизядатщениизядат… — Джордж Фийлдър се завъртя в кръг с разперени ръце. В очите му гореше неописуем ужас. Гарати си помисли, че прилича на побъркан персонаж от видеоигра.
— Щениизядатщениизядатщениизядат…


263
Крещеше с цяло гърло, но Гарати едва го чуваше. Оглушителния ропот на тълпата по хълмовете ги блъскаше като чук. Гарати дори не можа да чуе изстрелите, когато най-накрая Фийлдър падна, само дивия рев, който излетя от гърлото на Тълпата. Тялото на Фийлдър изигра няколко стъпки от румба в средата на пътя, краката му подскачаха,
тялото се гърчеше, ръцете се извиваха. След това, очевидно уморен от танца, той седна с широко разтворени крака и така умря, подпрял брада на гърдите си, като някое уморено, малко момче, на което му се е доспало по време на игра.
— Гарати — повика го Бейкър. — Гарати, кръвта ми изтича —
многолюдните хълмове бяха останали зад тях и Гарати го чуваше —
макар не съвсем ясно.
— Да — отвърна той. С мъка се сдържа да говори спокойно.
Нещо вътре в Арт Бейкър се беше скъсало и кървеше. От носа му шуртеше алено мастило. Бузите и шията му бяха тъмночервени от съсирената по тях кръв. С кръв беше пропита и ризата му.
— Не е опасно, нали? — попита го Бейкър. Плачеше от страх.
Разбираше добре, че е опасно.
— Не, не е опасно — рече Гарати.
— Дъждът е така приятно топъл — рече Бейкър. — Зная, че това е само дъжд. Нали е само дъжд, Гарати?
— Да — кимна със свито сърце Гарати.
— Бих искал да е размесен с лед — довърши Бейкър и се отдалечи. Гарати го проследи с поглед.
Бил Хоуг („произнася се Хъф“) получи картон в единадесет без четвърт, а Мълиган в единадесет и половина, минута след като елитния летателен тим на „Крилатите дяволи“ разцепи небето над тях със своите шест електрическосини Ф-111. Гарати очакваше Бейкър да изпревари и двамата. Но Бейкър продължаваше да върви, макар почти цялата горна част на ризата му да бе пропита с кръв.
Гарати имаше чувството, че в главата му свири джаз. Дейв
Брубек, Телониъс Монк, Кенънбол Адерли, — Забранените
Шумотворци, които всеки пазеше скътани на сигурно място и ги пускаше, когато купонът се развихри и се вдигне пиянска врява.
Имаше чувството, че са минали много години откакто е бил обичан, откакто е обичал. Но сега бе останал само джазът и нарастващото думкане в главата, майка му беше само едно сламено


264
чучело напъхано в кожено палто, а Джен — кукла от универсалния магазин. Всичко беше минало. Дори и да спечели, дори и да надживее
Макврайс, Стебинс и Бейкър, миналото си е минало. Никога вече няма да се върне вкъщи.
От очите му потекоха сълзи. Погледът му се замъгли, той загуби ориентация, препъна се и падна. Пътната настилка беше твърда и неприятно студена, но същевременно сякаш създадена за отмора.
Гарати получи две предупреждения, преди да успее да се изправи, с помощта на серия от неуверени, паякоподобни движения. Но все пак успя да накара краката си да заработят отново. От силния напън изпусна газове — дълъг и стерилен повей, който със сигурност нямаше нищо общо с която и да е свястна пръдня.
Бейкър се носеше на зиг-заг напред-назад по пътя като пияница.
Макврайс и Стебинс вървяха подпряли глави. Гарати внезапно бе завладян от увереността, че заговорничат против него с цел да го убият, както много отдавна някой на име Баркович уби друг, без лице,
но с номер и име Ранк.
Той с мъка ускори крачка и се изравни с тях. Без да промълвят нито друма, двамата му направиха място. (Току-що спряхте да говорите за мен, нали? Но говорехте. Да не мислите, че не зная? За глупак ли ме вземате?). Въпреки това се почувства по-спокоен. Искаше да е с тях, да остане с тях, докато умре.
* * *
Минаха покрай един надпис, който като че ли събираше пред изцъклените очи на Гарати цялото крещящо безумие на вселената,
всичкият видиотен смях на космическите сфери, и на него пишеше:
49 МИЛИ ДО БОСТЪН! УЧАСТНИЦИ — ЩЕ
УСПЕЕТЕ!
Ако имаше сили, би изкрещял от смях. Бостън! Самият звук на тази дума беше митичен, невероятен, по своята същност.


265
— Гарати? — до него вървеше Бейкър.
— Да?
— Вътре ли сме?
— Какво?
— Вътре ли сме? Гарати, моля те.
— Да. Вътре сме. Вътре сме, Арт — нямаше и най-малка представа за какво говори Бейкър.
Сега ще умра, Гарати.
— Добре.
— Ако спечелиш, ще направиш ли нещо за мен? Страх ме е да питам другите — Бейкър махна с ръка към опустелия път, сякаш
Разходката все още бе населена от десетки Участници. За един ужасен миг Гарати си помисли, че може би Бейкър е прав и всички останали продължават да крачат редом с тях, духове, които Бейкър вижда ясно в този предсмъртен миг.
— Каквото пожелаеш.
Бейкър постави ръка на рамото на Гарати и той заплака неудържимо. Имаше чувството че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и ще си изтрие сълзите.
— С оловни стени — рече Бейкър.
— Да повървим още малко — отвърна през сълзи Гарати. — Да повървим още малко, Арт.
— Не… не мога.
— Добре.
— Може би пак ще се видим, човече — рече Бейкър и избърса кръвта от носа си.
Гарати наведе глава и продължи да плаче.
— Не гледай към тях, като го правят — рече Бейкър. — Обещай ми това.
Гарати кимна, неспособен да проговори.
— Благодаря. Ти беше добър приятел, Гарати — Бейкър направи опит да се усмихне. Той протегна слепешката десница и Гарати я разтърси с две ръце.
— В друго време и на друго място — рече Бейкър.
Гарати скри лицето си в шепи и продължи напред, превит одве.
Тялото му се разкъсваше от ридания, по-болезнени от всичко, което бе изпитал досега на Дългата разходка.


266
Надяваше се да не чуе изстрелите. Но ги чу.


267


Сподели с приятели:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница