Дмт – молекулата на духа рик Страсман

Десетки колеги, комисии и учреждения помагаха на различните етапи от това изследване. Някои заслужават да бъдат споменати поименно. Покойният Даниъл Фрийдман, д. м., от Катедрата по психиатрия на Калифорнийския университет, Лос Анджелис, имаше решаващ принос, за да получа субсидии в критичния начален период. Служителите в Управлението по храните и лекарствата на САЩ и Управлението за контрол над наркотичните вещества проявиха учудващо гъвкав подход и отзивчивост към необичайните обстоятелства около изследването. Д-р Клифърд Куолс, специалист по биостатистика от Университета на Ню Мексико (УНМ), отдели седмици наред, за да обработва данни в Изследователския център. Д-р Дейвид Никълс от Университета „Пардю" синтезира ДМТ - без него изследването не би било възможно.

На всяка крачка получавах научна, материална и админист­ративна подкрепа от Медицинския факултет в Университета на Ню Мексико. Уолтър Уинслоу, д. м., ръководител на Катедрата по психиатрия, ми даде голяма свобода на действие. Самюъл Кийт, д. м., продължи да ми съдейства, след като д-р Уинслоу се пенсио­нира. Алън Франк, д. м., председател на Комисията по етика в изследванията на хора в университета, разглеждаше моите иска­ния непредубедено и обективно.

Признателен съм на Центъра за общи клинични изследвания в УНМ за продължилото цяло десетилетие съдействие във всички мои изследвания - с мелатонин, с ДМТ и с псилоцибин. Джо-натан Лисански, д. м., колега от УНМ, ме запозна с покойния Глен Пийк, д. м., научен директор на Центъра. Двамата заедно ме убедиха да се преместя в Албъкърки през 1984 г. Филип Итън, д. м., пое без никакви сътресения ръководството на Центъра след внезапната смърт на д-р Пийк и дори не трепна, когато му съоб­щих, че съм решил да изследвам психеделични вещества. Дейвид Шейд, Джой Маклауд и Албърта Бланд ми помагаха в лаборато­рията. Лори Слоун от компютърния център ме научи да работя с програми, за които дори и не подозирах. Благодаря на медицин­ските сестри, хората от кухнята и администраторите, особено на Кейти Легоза и Айрин Уилямс.

Щедрата субсидия от Фондацията на Шотландския ритуал^* за изследвания на шизофренията ми помогна в началните етапи, за да определя научната ценност на проекта за ДМТ. По-късно получих по-големи субсидии за работата с ДМТ и псилоцибин от Националния институт по варкомании, поделение на Нацио­налните здравни институти на САЩ.¹

За написването на тази книга Джон Барлоу и Фондация „Рекс", както и Андрю Стоун осигуриха жизненоважната начална фи­нансова искра, която подкрепата от Фондация „Барнхарт" по-късно раздуха в буен пламък. Рик Доблин от Междудисципли-нарното дружество за психеделични изследвания добронамере­но и щедро управляваше субсидиите от Стоун и „Барнхарт".

През годините приятели, студенти и преподаватели доприна­сяха с идеите си за този проект: Ралф Ейбръхам, Дебра Ейсис, Алън Бадинър, Кей Блекър, Джил и Люис Карлино, Рам Дас, Дейвид Дойч, Норман Дон, Бети Айзнър, Дороти и Джеймс Фей-димън, Робът Форте, Шефа Голд, Алекс Грей, Чарлз Гроб, Стан Гроф, Джон Халггьрн, Даян Хог, Марк Галантър, Марк Гайър, Крие Гилин, Джордж Гриър, Ейбрам Хофър, Каръл и Родни Хоутън, Даниъл Хойър, Оскар Дженигър, Дейвид Яновски, Карл Дженсън,

Шепърд Дженкс, Робърт Джес, Робърт Келнер, Херберт Клебер, Тад Лепмън, Нанси Летко, Пол Лорд, Дейвид Лоримър, Луис Едуардо Луна, Джон Мак, Денис и Терънс Маккена, Херберт Мелцер, Дейвид Меткалф, Ралф Мецнър, Нанси Морисън, Етън Нейдълман, Кен Нейтънсън, Стивън Никсън, Оз, Бернд Майкъл Полмън, Карл Прибрам, Джил Пърс, Рупърт Шелдрейк, Алиг-зандър и Ан Шулган, Даниел Зиберт, Уейн Силби, Зекъри Соло­мон, Майрън Столаров, Юрай и Соня Стик, Стивън Шара, Чарлз Тарт, Рекуа Толбърт, Тартанг Тулку, Джо Тупин, Еберхарт Улен-хут, Андрю Вайл, Самюъл Уидмър и Лио Зеф. Бившата ми съпру­га Мариън Краг винаги ме подкрепяше през всички криволици и обрати, даваше ценни съвети и предложения.

Признателен съм на покойния наставник на предишната ми зен-будистка общност, както и на монасите и миряните.

Най-сърдечни благодарности към семейството ми, защото без моите родители Алвин и Шарлот Страсман, моя брат Марк Стра-сман и сестра ми Хана Детман нищо нямаше да се сбъдне.

И накрая най-почтително се покланям пред доброволците. Тяхната смелост да се понесат с крилете на молекулата на духа, доверието в изследователския екип, бдящ над телата и душите им, доблестта им въпреки суровите и неприветливи условия, при които попадаха под въздействието на психеделичните ве­щества, ще бъдат източник на вдъхновение за поколения търса­чи на истината.

Увод
През 1990 г. започнах първото в САЩ (след над двадесетго­дишно прекъсване) изследване за въздействието на психеделич­ните (халюциногенните) вещества върху хора. Беше проучено влиянието на К,К-диметилтриптамина (съкратено ДМТ) - изклю­чително бързодействаща и мощна психеделична дрога. През пет­те години на проекта дадох около 400 различни дози ДМТ на шестдесет доброволци. Изследването беше проведено в Меди­цинския факултет на Университета на Ню Мексико в Албъкърки, където в онзи период бях доцент по психиатрия.

ДМТ привлече вниманието ми с факта, че присъства в телата на всички нас. Смятах, че неговият източник е загадъчната епи-физна жлеза - мъничък орган, разположен в средата на мозъка. Дори съвременната медицина знае твърде малко за ролята на тази жлеза, но тя има богата „метафизична" история. Например Де-карт е вярвал, че в там е „седалището на душата", а западни и източни мистични традиции твърдят, че е нашият висш духовен център. Затова си задавах въпроса дали в увеличеното отделяне на ДМТ от епифизата не се крие обяснението за естествено Настъпващите „психеделични" състояния. Към тях бихме могли да причислим раждането, смъртта и предсмъртните състояния, психозите и мистичните преживявания. Едва в по-късните етапи от изследването започнах да обмислям и ролята на ДМТ в озадача­ващите „отвличания от пришълци".

Проектът се основаваше върху най-новите данни в науките за мозъка и по-конкретно свързаните с психофармакологията на серотонина. Разбира се, и собственото ми минало - десетилетия наред бях свързан със зен-будистки манастир, оказа огромно влияние върху подготовката и провеждането на сеансите, в кои­то хората бяха подложени на въздействието на дрогата.

Макар че всички ние бяхме убедени в потенциално благопри­ятните свойства на психеделичните вещества, сеансите нямаха терапевтични цели, затова обекти на изследванията бяха здрави доброволци. В изследователския процес се натрупаха биологич­ни и психологични данни, голяма част от които вече публикувах в научната литература. От друга страна, не написах почти нищо за историите на доброволците. Надявам се множеството откъси в тази книга, извлечени от над хиляда страници мои бележки, да дадат представа за забележителното емоционално, психологич­но и духовно въздействие на това химическо съединение.

Проблеми и в изследователската среда, и извън нея доведоха до прекратяването на изследванията през 1995 г. Въпреки труд­ностите, на които се натъкнахме, аз си оставам оптимист относ­но възможните ползи от контролираното използване на психеделични вещества.

Покойният Уилис Хармън беше един от най-проникновените умове, навлизали в полето на психеделичните изследвания. Още в началото на научната му кариера той и негови колеги са давали ЛСД на учени и са установили, че ЛСД влияе благоприятно върху творческите способности. Това основополагащо изследване ос­тава първият и единствен научен проект за употребата на психе-делични вещества при подобряването на творческия процес.

Когато се запознах с Уилис тридесет години по-късно, през 1994 г., той беше президент на Института по ноетични изследва­ния - организация, финансирана от шестия човек, стъпил на Лу­ната, Едгар Мичъл. Мистичното преживяване на Мичъл, стиму­лирано от гледката на Земята по време на обратния полет, го вдъхновява, за да проучва явления извън обсега на традиционна­та наука, спрямо които обаче е възможно да се прилагат научни методи в по-широкия смисъл на това понятие. При една наша разходка Уилис заяви убедено:

- Поне трябва да разширим дискусията за психеделичните ве­ щества.

Именно в отговор на неговата молба включвам в книгата твърде хипотетични идеи и собствените си подбуди за провежда­нето на тези изследвания. Такъв подход не би удовлетворил напълно никого. Има сериозни противоречия между това, което знаем интелектуално (или поне интуитивно), и онова, което пре­живяваме с помощта на ДМТ. Както възкликна един от нашите доброволци след първия си сеанс с висока доза:

- Олеле! Изобщо не очаквах това!

Или както е казал Доген, будистки наставник през XIII в. в Япония: „Истината трябва да ни вълнува винаги."

Въодушевените привърженици на култура, опираща се на пси­хеделичните вещества, може би няма да харесат моя извод: ДМТ сам по себе си не оказва никакво благоприятно въздействие - не по-малко важен е контекстът, в който го вземат хората.

Защитниците на строгия контрол върху дрогите може би ще заклеймят прочетеното като насърчение за психеделичните ве­щества и възхвала на преживяванията, предизвикани от ДМТ.

Вярващите и духовните водачи на традиционните религии може би ще отхвърлят предположението, че чрез дрога е възмож­но достигането и придобиването на мистична информация.

Преживелите „отвличане от пришълци" и техните защитни­ци може би ще изтълкуват моята хипотеза, че ДМТ е пряко свързан с тези случаи, като оспорване на „истинността" на тех­ните преживявания.

Противниците и защитниците на правото на аборт може би ще оспорят идеята, че отделянето на ДМТ от епифизата на 49-ия ден след зачеването бележи проникването на духа в зародиша.

Изследователите на мозъка може би ще възразят срещу допускането, че ДМТ влияе върху неговата способност да възприе­ма информация, а не само създава подобни представи. Може би ще отхвърлят и предположението, че ДМТ би могъл да даде шанс на нашия мозък, за да възприема тъмната материя или паралел­ните вселени, както и плоскости на битието, обитавани от осъзна­ти същества.

Ако обаче не бях разказал за всички идеи, заложени в изслед­ването на ДМТ, и за всички видове преживявания на добровол­ците, нямаше да кажа цялата истина. Без дръзките хипотези, ко­ито предлага, „ДМТ - молекулата на духа" в най-добрия случай би повлияла съвсем слабо върху дискусията за психеделичните вещества, а в най-лошия - още повече би стеснила границите на темата. А и нямаше да е честно, ако не споделя собствените си идеи и теории, които се опират на десетилетни проучвания и сто­тици сеанси с прилагане на ДМТ. Ето защо го направих.

Извънредно важно е да разберем съзнанието. И да поставим психеделичните вещества като цяло и по-конкретно ДМТ в така­ва културна матрица, където ще носят най-много полза и най-малко вреда. В такава все още слабо проучена област най-добре е да не отхвърляме никакви идеи, докато не сме успели да ги обо­рим. Написах „ДМТ - молекулата на духа" с надеждата, че ще разширя дискусията за психеделичните вещества.

Пролог: Първите сеанси

Една сутрин през декември 1990 г. направих на Филип и на Нилс венозни инжекции с големи дози ДМТ. Те бяха първи­те, на които бе дадено веществото - помагаха ми да определя най-добрата доза и начина на въвеждането й в организма. Те бяха нашите човешки „опитни зайчета".

Две седмици по-рано дадох първата доза ДМТ на Филип. Как­то ще опиша по-нататък, мускулната инжекция в рамото му не до­веде до удовлетворителни резултати. Преминахме към венозни ин­жекции и Нилс получи първата доза седмица по-късно. Неговата реакция показа, че е прекалено малка. Затова този ден Филип и Нилс щяха да получат венозно значително по-големи дози ДМТ.

Трудно беше да повярваме, че наистина даваме тази дрога на хора, включили се доброволно в експеримента. Проточилият се две години процес на разрешения и субсидии, който ми се стори нескончаем, най-после беше завършил. Целта, която си бях по­ставил, изобщо не изглеждаше толкова реална за разлика от не­спирната борба за започване на изследването.

И Филип, и Нилс вече имаха опит с ДМТ и аз бях доволен от това. Около година преди началото на изследването двамата бяха участвали в церемония, на която перуански народен лечител дал на всички присъстващи аяхуаска - легендарния чай, съдържащ дрогата. Двамата били въодушевени от въздействието и охотно пушили на другия ден чист ДМТ, доставен от друг участник в сбирката. Искали да почувстват въздействието му много по-не­посредствено и силно, отколкото при чая.

Преживяванията им били типични: стьписващо бързо настъп­ване на въздействието, калейдоскопични зрителни халюцинации и отделяне на съзнанието от физическото тяло. И най-любопит­ното - усещането за „другия" някъде в света на халюцинациите, към който им отворила вратата тази забележителна психеделична дрога.

Предишният им опит с ДМТ беше много важна част при из­бора им като доброволци. Филип и Нилс познаваха въздействие­то на веществото. Още по-голямо значение имаше фактът, че познаваха и въздействието от пушенето на дрогата. Това им да­ваше възможност да оценят доколко са ефективни двата метода за вкарването й в организма - мускулният и венозният, при възпроизвеждането на цялостното влияние на пушенето на ДМТ. И тъй като хората, употребяващи веществото за собствено удо­волствие, обикновено го пушат, исках да наподобя максимално породеното по този начин въздействие.

В деня, когато инжектирах мускулно на Филип първата доза, мислено се пренесох в бъдещето. Вероятно мускулният метод щеше да се окаже твърде бавен и слаб в сравнение с пушенето. От прочетените материали за мускулно инжектиране на ДМТ останах с впечатлението, че минава минута, преди да повлияе -значително повече време, отколкото при пушенето. Само че във всички публикувани дотогава трудове за изследвания с ДМТ при хора бе описано мускулното му инжектиране и бях длъжен да започна по този начин. Данните в тези по-стари източници под­сказваха, че количеството, което дадох на Филип - 1 милиграм на килограм тегло (мг/кг), т.е. около 75 мг, вероятно ще се окаже умерено голяма доза.

Когато започна участието си в нашето изследване, Филип беше на 45 години. С очила и брада, среден на ръст и с нормално тело­сложение, той беше клиничен психолог, психотерапевт и ръководител на психологически семинари с международна известност. По онова време беше в процес на развод. Животът му бе белязан от множество резки промени, загуби и постижения, а Филип като че ли приемаше и доброто, и лошото с еднакво хладнокръвие. Обичаше да подмята, че ще напише бестселър, озаглавен „Да оцелееш от живота си".

Бяха минали поне пет години, откакто за последен път бях правил на някого мускулна инжекция, и малко изнервен очаквах първата доза ДМТ. Ами ако объркам нещо? В медицинския ин­ститут ни учеха да си представяме спринцовката като стреличка. Мятате я към заобления делтовиден мускул на рамото или в го­лемия мускул на задника. Едно-единствено плавно движение, натискът намалява тъкмо когато иглата се забива. Обикновено се упражнявахме на грейпфрути.

Филип обаче не беше грейпфрут, нито пациент с остра психоза, доведен за принудителна доза транквилизатор, а мой колега, при­ятел и доброволец в изследването. Всъщност той беше съгледвач. Синди - медицинската сестра в проекта, и аз щяхме да останем в „базовия лагер", за да чуем след завръщането му къде е бродил.

Повтаряйки движението във въздуха, влязох в стаята. Филип се бе изпънал на леглото. Новата му приятелка Робин седеше наблизо. Около ръката му хлабаво бе увит маншетът на апарата за кръвно налягане. По време на сеанса често щяхме да проверя­ваме пулса и кръвното налягане.

Обясних му какво предстои:

- Ще избърша рамото ти със спирт. Отдели колкото време ти е нужно, за да се овладееш. После ще вкарам иглата в рамото ти, Ще дръпна леко назад спринцовката, за да съм сигурен, че не за­сягам кръвоносен съд, и ще натисна буталото на спринцовката. Може да те заболи малко. Не знам предварително. Би трябвало Да почувстваш нещо най-много след минута. Не съм сигурен как­во ще е това „нещо". Ти си първият.

Филип затвори очи, докато се подготвяше да навлезе в непо­знатите светове, които само той щеше да възприеме, оставяйки ни да се грижим за жизнените му функции. Отвори очи още веднъж, колкото да ни погледне за миг, пак ги затвори, вдиша дълбоко и каза:

- Готов съм. Инжекцията мина безупречно.

След малко повече от минута той отвори очи и започна да диша дълбоко. Очевидно беше в изменено състояние на съзна­нието. Зениците му се разшириха, той застена, бръчките по ли­цето му се изгладиха. Затвори очи, а Робин стискаше ръката му. Не помръдваше, мълчеше, не отваряше очи. Какво ставаше? С кръвното налягане и пулса всичко беше наред, ами съзнанието му? Да не му дадохме свръхдоза? Изпитваше ли изобщо някакво въздействие?

Около 25 минути след инжекцията Филип отвори очи и се взря в Робин. Усмихна се и промълви:

- Можех да понеса и повече. Всички въздъхнахме облекчено.

Петнайсетина минути по-късно, т. е. 40 минути след инжек­цията, Филип заговори бавно и накъсано:

- Нито за миг не загубих досег с тялото си. В сравнение с пу­ шенето на ДМТ виденията бяха не толкова натрапчиви, цветовете - не толкова наситени, а геометричните шарки не се движеха бързо.

Потърси успокоение и хвана ръката ми. Дланите ми бяха ов-лажнели от безпокойство и той се разсмя добродушно - очевид­но аз бях по-напрегнат от него!

Като стана да се отбие в банята, Филип леко трепереше. Изпи чаша гроздов сок, изяде кофичка кисело мляко и запълни табли­цата за степенуване на впечатленията. Чувстваше се „не на мяс­тото си", с малко помътнен ум и непохватен, докато се отбивах­ме в друго здание, където имах работа. Важно беше да съм с него, да наблюдавам как се държи през следващите часове. Около три часа след инжектирането прецених, че е достатъчно добре, за да го откара Робин в дома му. На сбогуване го предупредих, че ще му се обадя вечерта.

В разговора по телефона той ми каза, че от болницата двамата с Робин отишли на обяд. Веднага се почувствал по-бодър и ''съсредоточен. По пътя бил в еуфорично настроение, а накъдето ида погледнел, цветовете му се стрували по-ярки. Гласът му зву­чеше направо щастливо.

След няколко дни Филип ми изпрати писмен отчет. Най-важно беше последното изречение: „Очаквах да прескоча на по-ви­соко равнище, да напусна тялото си и своя осъзнат Аз, да се прехвърля в просторите на Космоса. Но това не се случи."

Споменатата от Филип граница сега наричаме „психеделичен праг" на ДМТ. Прекрачваш го, когато настъпи отделяне на съзна­нието от тялото и психеделичните въздействия напълно заменят нормалното съдържание на психиката. Преживява се чувство на удивление или страхопочитание, на непоклатима увереност в ре­алността на това, което се случва. Очевидно инжектираната мус­кулно доза ДМТ от 1 мг/кг не беше достатъчна.

Чудесно беше, че именно Филип пое ролята на пионер. Той беше психически зрял и устойчив, освен това познаваше въздей­ствието на психеделичните вещества и конкретно на ДМТ. Мо­жеше да направи ясни и разбираеми сравнения между различни­те дроги и начините за прилагането им. Неговият случай беше и сериозно потвърждение на решението ни да включим като уча­стници само хора, имащи опит с психеделичните вещества.

Отчетът на Филип не оставяше съмнения, че въздействието на мускулно инжектирания ДМТ е значително по-слабо, откол­кото при пушенето на дрогата. Замислих се за повишаване на дозата. Само че дори да постигнех по този начин върхово въздей­ствие, не вярвах някога да настъпи „избликът" - друга типична особеност в пушенето на ДМТ. По време на този „изблик", който обикновено се случва от 15 до 30 секунди след вдишването на дима, преходът от нормалното състояние на съзнанието към все-поглъщащата психеделична реалност настъпва с шеметна бързи­на. Именно този „оръдеен" ефект е толкова плашещо привлека­телен за любителите на дрогата. Явно имахме нужда от по-бърз начин за вкарване на ДМТ в организма.

Повечето любители на веществото го пушат с лула, като го поръсват върху марихуана или растение, което не влияе пряко върху психиката. Това не е идеалният път за навлизане на ДМТ в тялото. Дрогата често се подпалва, а това стряска, ако в същия миг се опитваш да вдишаш колкото се може повече. Пък и мириз­мата е твърде гадна, сякаш под носа ти се е подпалила пластмаса. Щом дрогата подейства, стаята сякаш се пръска на кристални късчета, а твоето тяло й подражава и е почти невъзможно да раз­личиш дали вдишващ или издишваш. Представете си как в по­добно състояние се мъчите да вдишате повече от тази пламтяща и воняща бучка химикал!

Най-бързият и действен начин е инжектирането. При мускул­ните инжекции разчитаме сравнително ограниченият кръвен по­ток в мускулите да разнесе веществото. Това е най-бавно действа­щата инжекция. Може да се направи и подкожна инжекция. По-богатият кръвен поток прави този метод по-бърз, но пък е болез­нен. Най-добра е венозната инжекция. По вената наситената с дро­гата кръв се връща към сърцето, което пък я изпомпва в белите дробове. Оттам тя пак се връща в сърцето и се разнася из цялото тяло, включително и в мозъка. Целият процес, който някои физио-лози наричат „от ръката до езика", трае около 16 секунди.¹

Посъветвах се с моя колега, синтезирал за мен ДМТ - д-р Дейв Никълс от университета „Пардю" в Индиана. Той се съгласи, че е необходимо да премина към венозни инжекции. Поумува над общите ни тревоги и добави суховато:

- Радвам се, че ти ще се занимаваш с това, а не аз.

Време беше да се допитам и до д-р У, лекаря в Управлението по храните и лекарствата на САЩ, който ми помогна да придви­жа проекта през двегодишния период за получаване на разреше­ние и сега контролираше провеждането му. Щом поисках мнение­то му, той се засмя и отговори:

- Вие сте единственият изследовател в света, който дава ДМТ на хора. Вие сте специалистът, вие решавате.

Прав беше, но се безпокоях от навлизането в непроучена те­ритория и то толкова скоро след даването на една-единствена доза ДМТ. Дотогава имаше само едно научно съобщение за ве­нозно инжектиране на веществото, но на психиатрични пациен­ти, а не на нормални доброволци.2 В този проект през 50-те годи­ни на миналия век са били изследвани хора с тежко увредена от шизофрения психика и повечето от тях не са били в състояние да разкажат кой знае какво за преживяванията си. Дори пулсът на една злощастна жена не се е напипвал за кратък период след ве­нозната инжекция ДМТ. Тъкмо заради тази статия се отнасях толкова предпазливо.3

Доктор У препоръча да опитам с една пета от мускулната доза, когато започна с венозните инжекции.

- Вероятно така ще имате по-ниски концентрации на ДМТ в кръвта и в мозъка, отколкото при мускулната инжекция, и ще си оставите възможност за маневриране - обясни той. - Не вярвам да се окаже свръхдоза за когото и да било.

В случая трябваше да преминем от 1 мг/кг мускулно на 0,2 мг/кг венозно.

И Филип, и Нилс пожелаха да участват в новата фаза на проек­та - трябваше да установим каква е задоволителната венозна доза ДМТ при нормални доброволци. Тъй като и двамата бяха пушили веществото, щяхме да разполагаме с пряко сравнение между въз­действието при пушене и венозна инжекция. А Филип можеше да сравни и резултатите от мускулната и венозната инжекция.

Когато започна участието си в нашето изследване, Нилс беше на 36 години. Като по-млад се записал в армията, желаел да стане специалист по взривни вещества. Скоро обаче осъзнал, че е не­подходящ за въоръжените сили, и подал рапорт за уволнение. Слу­чайно Филип бил психологът, провел събеседването, и оттогава бяха приятели.

Нилс проявяваше интерес към веществата, променящи съз­нанието, и вечно търсеше някакъв растителен или животински продукт, който би могъл да му въздейства по този начин. Беше написал няколко популярни брошурки и в една от тях споделяше откритието си за психеделичните свойства на отровата от жаба, живееща в пустинята Сонора. Тази отрова има високо съдържа­ние на 5-метокси-ДМТ - много подобно на чистия ДМТ вещество. Нилс беше върлинест, очарователен и забавен. Беше вземал ЛСД многократно, „загубил броя на дозите след 150-ата". Пу­шил ДМТ година по-рано в дома на Филип. Ето какво ми разказа:

- У мен възникнаха ярки телепатични представи, създавах психическа връзка с хората наоколо. Беше и объркващо, и завла­дяващо. Много се развълнувах, когато ми заговори вътрешен глас. Моята интуиция се свърза пряко с мен. Най-силното преживява­не, което съм имал. Искам да се върна там. Видях различно про­странство с пъстри ярки ивици. Толкова се отнесох, че не можех да шавна с ръце. Това е същинска психическа Мека, великолепна отправна точка при употребата на всеки друг психеделик. Други­те около мен ми приличаха на извънземни насекоми. Разбрах, че и те са част от цялото.

Дадохме на Нилс венозна доза ДМТ 0,2 мг/кг около седмица след първата мускулна доза на Филип. Той вече се бе завил с армейския си спален чувал. Носеше го на всяко пътешествие и в буквалния, и в преносния смисъл - и при скиталчествата си, и при броденето в света на психеделичните дроги.

Синди и аз седнахме от двете му страни. Обясних му накрат­ко какво да очаква. Той кимна да започваме.

Насред инжектирането Нилс се обади:

- Да, усещам го на вкус.

Той се оказа сред малцината доброволци, които имаха и вку­сови усещания за венозната доза ДМТ, докато веществото мина­ваше през устата и езика на път към мозъка. Вкусът бил метален, леко горчив.

Помислих си: „Така май е достатъчно бързо."

Останаха ми съвсем бегли бележки за въздействието на тази венозна доза върху Нилс. Може би заради присъщата му необ-щителност, а може би защото и двамата сметнахме, че преживя­ването е било слабовато. Той обаче спомена, че 0,2 мг/кг е „око­ло една трета до една четвърт" от пълната доза при пушенето на ДМТ. Вероятно станах малко самонадеян от липсата на затруд­нения при първите два сеанса и веднага реших да утроя венозна­та доза от 0,2 на 0,6 мг/кг.

Моята увереност обаче се оказа прибързана. Сега мисля, че щеше да е по-благоразумно, ако бях избрал предпазливия преход към 0,4 мг/кг. За щастие не се хвърлих незабавно на 0,8 мг/кг, защото не се вслушах в твърдението на Нилс, че 0,2 мг/кг е само една четвърт от пълната доза.

Тази сутрин и Филип, и Нилс щяха да получат ДМТ венозно в доза 0,6 мг/кг.

Нилс, напъхай под спалния си чувал, чакаше. Синди вече бе вкарала малка игла във вена на едната му предмишница, през която щях да влея разтвора на ДМТ направо в кръвообращението. Фи­лип също влезе в стаята. Щеше да получи същата доза, ако всич­ко минеше добре. Седна срещу леглото, любопитен за преживя­ванията на Нилс и готов да го подкрепи морално. Изобщо не по­дозирахме, че ще имаме нужда и от физическата му сила.

Вкарах разтвора по-бързо, отколкото при предишната инжек­ция на Нилс с доза 0,2 мг/кг - за 30 секунди вместо за минута. Допусках, че така ДМТ ще има по-големи концентрации в кръвта, следователно и в мозъка. Когато приключих с инжекцията, Нилс изстреля развълнуван:

- Усещам го на вкус... Ето го!

Щом избълва тези думи, той започна да се мята и обръща под спалния си чувал, след това седна рязко и възкликна:

- Ще повърна!

Зяпна ни зашеметен и неуверен. Двамата със Синди се спог­ледахме и се сетихме, че нямаме нищо, в което би могъл да по­върне. Изобщо не ни хрумна, че и това може да се случи с уча­стниците в изследването. Той смънка:

- Но аз изобщо не съм закусвал... значи няма какво да повърна.

Нилс стана по-неспокоен, придърпа възглавницата и спалния чувал върху лицето си. Сви се в зародишна поза и се завъртя с гръб към нас и апарата за кръвното налягане. Не можехме да измерим нищо нито 2, нито 5 минути след инжекцията, когато пулсът и кръвното му налягане би трябвало да са с най-високи, а и с потенциално най-опасни стойности. Той се помъчи да стане с безцелно размахване на ръце и крака... но тези движения не бяха за подценяване при тяло с ръст 190 см. Усещахме дланите му сту­дени и лепкави, докато Синди, Филип и аз с общи усилия го сло­жихме отново на леглото. На шестата минута той напразно се напъ­на да повърне над легена, който намерихме в шкафа. Трябваше да се надигне, за да го направи, а ние успяхме да го наместим на лег­лото и измерихме пулса и кръвното му налягане. В този момент -10 минути след инжекцията - те бяха изненадващо нормални.

Той протегна ръка към Синди, докосна ръката и пуловера й. Сякаш понечи да я погали по косата, но тутакси забрави какво е намислил. После се вторачи в мен с думите:

- Сега имам нужда да гледам теб, не Филип или Синди. Постарах се да изглеждам хладнокръвен и се молех безмълвно

дано да е добре. На деветнадесетата минута се подпря на лакти и се разсмя. Изглеждаше крайно „надрусан": огромни зеници, раз­кривена усмивка, неясно мърморене. Накрая каза:

- Мисля, че най-добрата доза е между 0,2 и 0,6.

Всички се засмяхме и напрежението в стаята като че ли спад­на. Поне в този момент Нилс още притежаваше разума си. Той продължи:

• 
  Имаше го прехвърлянето на Аз-а. Разочарован съм, че свършва. Беше същински празник на цветовете. Познато чувст­ во. Да, завърнах се. „Те" бяха там, разпознахме се.
  
• 
  Кои? - попитах го аз.
  

- Не мога да ги определя като „някои" или „нещо". Все още изглеждаше упоен и не настоях за отговор.

Внезапно пак заговори:

- Спускането от върховното състояние също беше много шарено, но и отегчаващо в сравнение с него. А на върха знаех, че отново съм там, където бях след пушенето миналата година. Из­питах самота, когато си тръгвах. Имах силен пристъп на гадене. Усещах как шетате над мен, все едно умирам, как всички се опит­вате да ме съживите. Надявах се всичко да е наред. Просто се опитвах да доловя какво става вътре в мен. - Помълча и завърши: - Уморен съм. Ще ми се да подремна, но не ми се спи истински.

Нилс не каза почти нищо повече, само спомена, че усеща звер­ски глад, защото благоразумно бе пропуснал закуската. Хапна с удоволствие, докато запълваше таблицата за степенуване на впе­чатленията. Значи дори Нилс смяташе, че доза от 0,6 мг/кг е „пре­комерна"!

Останах няколко минути в сестринската стая, за да поумувам над случилото се. Пулсът и кръвното налягане на Нилс се пови­шиха умерено, но ние не успяхме да измерим предполагаемите върхови стойности. Все пак изглеждаше по-вероятно, че няма вреда за здравето му от венозната доза 0,6 мг/кг ДМТ. Не бях сигурен обаче дали сподели само оскъдни впечатления, защото не помнеше какво е станало, или заради типичното му нежелание да говори излишно за преживяванията си.

Очевидно бяхме прекрачили „психеделичния праг". Внезапността и силата на настъпилото състояние, неоспоримите му осо­бености като описаното от Нилс усещане, че другият свят е оби­таем, показваха, че е имало „пълна програма". Но дали не стиг­нахме прекалено далеч отвъд границата? Нилс сам признаваше, че е „дебелоглав" и има нужда от по-големи дози, за да се проме­ни съзнанието му. Как ли щеше да се справи Филип?

Двамата с Филип вървяхме по ярко осветения коридор. При гишето на сестрите подминахме Нилс, който си търсеше още храна. Той се чувстваше чудесно след мъчителния скок от ръба на нормалната психика.

Попитах Филип:

- Убеден ли си, че искаш същата доза?

-Да.

Нямаше и помен от колебание. Аз не бях ролкова уверен. Ако беше отказал, тревогите ми щяха да бъдат по-поносими. Очак­вах да се съгласи с доза 0,5 или 0,4 мг/кг. Нямаше да е трудно -просто не бих вкарал във вената цялото количество разтвор на ДМТ от спринцовката. И макар че според мен 0,6 мг/кг като че ли беше безопасна за здравето, вероятността да подейства опус­тошително на психиката се издигаше още по-застрашително след сеанса с Нилс. Филип обаче не искаше да бъде надминат от своя приятел и спътник в „психонавтиката". Той беше готов за своя­та доза 0,6 мг/кг.

Склонността на нашите доброволци да упорстват въпреки възможността за съсипващо психеделично преживяване беше за­бележителна. Прояви се най-отчетливо по време на изследване­то за поносимост следващата година - през 1991, при което доб­роволците получаваха четири големи дози ДМТ през интервали само от 30 минути. Нито един от тях, колкото и да беше изтощен, не отказа четвъртата и последна доза.

Непоколебимото желанието на Филип ме изправи пред науч­на и морална дилема. По време на обучението ме убеждаваха, че човек не бива да се плаши от предписването на по-голяма доза лекарство, ако обстоятелствата го налагат. Например извънред­ните дози могат да се окажат задължителни за постигането на пълен лечебен ефект при пациенти, които иначе са неподатливи на терапията. Важно беше и да сме наясно с токсичното въздей­ствие, за да го разпознаваме бързо в различни обстоятелства. Това има още по-голямо значение, когато се проучва ново, екс­периментално лекарство.

Като старши изследовател в проекта имах правото, а и отго­ворността да кажа на Филип, че не искам при него да се повтори преживяното от Нилс с дозата от 0,6 мг/кг. Но Нилс видимо се чувстваше добре. Според плановете ми трябваше да има два сеанса с тази доза сутринта, за да определя дали предизвиква подоб­ни реакции у двама души.

Влязохме в стаята и поздравихме Синди и Робин, приятелка­та на Филип, които вече ни чакаха там. Той се настани удобно на леглото.

В тази гола и неприветлива стая имаше лъскав линолеум на пода, бледорозови стени и тръби за кислород, вода и за изсмукване на телесни секреции, които стърчаха от стената. Той бе за­лепил плакат на Авалокитешвара, хилядоръкия будистки симво­личен образ на състраданието. Телевизионен монитор висеше от тавана, климатикът бръмчеше силно.

Синди плавно и умело вкара игла с тръбичка във вена на предмишницата. В другата ръка на Филип бе вкарана игла с по-широка тръбичка, от която можехме да изтегляме кръв, за да измерваме концентрациите на ДМТ след инжекцията. Макар че бе наблюдавал стряскащия сеанс с Нилс само преди час, Филип нямаше нужда от психическа подготовка. Знаеше какво ще пра­вим, докато лежи упоен - убеди се, че ще му помогнем незабав­но, ако се наложи. Пожелахме му късмет. Той затвори очи, от­пусна се и каза:

- Готов съм.

Тъкмо нагласих иглата на спринцовката в тръбичката, но не бях натиснал буталото, за да вкарам разтвора на ДМТ във вената на Филип, и някой почука настойчиво на вратата. Вдигнах глава, спрях, извадих иглата от тръбичката, сложих й капачето и я оста­вих на шкафчето до леглото.

Пред вратата чакаше директорът на лабораторията в изсле­дователския център. Излязох в коридора, за да не се чува разго­ворът в стаята. Той ми обясни, че предишните кръвни проби за анализите на ДМТ са взети неправилно. Вмъкнах се обратно в стаята и пак седнах до леглото. Филип като че ли не забеляза прекъсването, защото бе започнал обръщане навътре и отпуска­не - опитът ни показа, че така навлизането в царството на ДМТ е най-леко. За него пренасянето на съзнанието вече бе започнало.

Извиних се и за да разведря обстановката, подхвърлих:

- Та докъде бяхме стигнали?

Филип само изсумтя. Отвори очи, кимна ми да продължа и пак ги затвори. Махнах капачето на спринцовката и наместих иглата в тръбичката, свързана с вената му. Синди потвърди с ки­мане, че и тя е готова.

- Добре, ето го и ДМТ - промълвих аз.

Бавно и внимателно започнах да вливам разтвора.

Насред процедурата дишането на Филип задра в гърлото му като неуспешно кашляне. Скоро щяхме да се убедим, че след по­добно задавяне при инжектиране на голяма доза ни чакат големи сътресения.

Тихо му съобщих:

— Всичко е вътре.

Двадесет и пет секунди след края на инжектирането той за-стена:

- Обичам, обичам...

Кръвното налягане се повиши умерено, но пулсът скочи от 65 удара в минута при покой до 140. Все едно бе изкачил тичеш-ком три-четири етажа. Само че Филип дори не бе шавнал на ле­глото.

Когато изтече първата минута, той се изправи, седна и се око­кори към мен и Синди. Зениците му бяха огромни. Насечените му движения - механични като на марионетка. Изглеждаше, че „няма никой" зад действията му.

Наведе се към Робин и я погали по косата:

- Обичам, обичам...

Два пъти тази сутрин - доброволец, зашеметен от ДМТ, бе привлечен от женска коса. Нилс посегна към косата на Синди, Филип - на Робин. Вероятно това беше най-силно въздейства­щият образ на жива позната действителност сред потискащата болнична стая в такова объркано психеделично състояние.

Олекна ни, когато той легна, без да го подканяме или при­нуждаваме. Тялото му изпадна в класическото състояние „бий се или бягай" - високо кръвно налягане и пулс, кръвта нахлу навътре от кожата към жизненоважните органи, но през цялото време нямаше почти никаква физическа активност. Трудно беше да изтеглим кръв от вената на Филип. Поради повишеното съдържание на хормони на стреса мъничките мускулчета по­край вената се бяха свили, за да намалят излишния приток на кръв към кожата.

Минаха 10 минути и Филип започна да въздиша:

- Колко хубаво, колко хубаво! - По бузите му се стичаха съл­зи. - На това му казвам аз преживяване. Умрях и отидох в рая.

До тридесетата минута след инжекцията пулсът и кръвното му налягане се нормализираха.

- Беше полет в безкрая. Нямаше нито пространство, нито размери.

Попитах го:

— Как се почувства, когато дъхът ти спря в гърлото?

• 
  Усетих студено стягане в гърлото. То ме уплаши. Помислих си, че ще спра да дишам. За частица от секундата ми се мярна мисълта: „Отпусни се, откажи се, отпусни се." После избликът на дрогата отнесе дори и нея.
  
• 
  Спомняш ли си как седна и погали Робин по косата?
  
• 
  Какво съм направил?
  

Около три четвърти час след инжекцията Филип пиеше чай и вече не усещаше никакви последствия от ДМТ. Не помнеше как седна, погледна ни и докосна Робин. Скоро се почувства наисти­на добре и ние бяхме сигурни, че Робин може да се грижи за него и сама.

Говорих с Филип следващата вечер. Беше леко изцеден, но спал прекрасно. Сънищата му били „по-интересни от обикновено", ма­кар и не особено чудати. Само че не помнеше нищо от тях. Рабо­тил цели десет часа на другия ден, макар и „не на пълни обороти".

Той обаче спомена:

- Никой освен самия мен не би забелязал, че съм уморен. Това са бележките, които ми останаха от този сеанс и отчета на другия ден. Забележителен контраст с присъщото на Филип красноречие при описанията на неговите преживелици с дрогата. Вероятно фактът, че е съвсем здрав, се оказа най-важната информация за нас този път.

Докато карах вечерта към дома си в планините извън Албъкърки, обмислях случките от деня. Радвах се, че Нилс и Филип останаха невредими от сблъсъка с ДМТ. Все пак не научих мно­го за преживяното от двамата. В отчетите им се набиваше на очи краткостта и липсата на подробности.

Защо писаха толкова оскъдно?

Едно от възможните обяснения беше в „специфичното състо­яние на паметта". Така се нарича явлението, при което събития­та, преживени в изменено състояние на съзнанието, могат да бъдат възстановени само при повторно изпадане в такова състояние, но не и в нормалното. Случва се след въздействие на вещества като алкохол, марихуана или лекарствени дроги от рода на седа-тивите „Валиум" и „Занакс" или барбитурати. Понякога е резул­тат от изменено състояние, което не се дължи на дроги, а на хип­ноза или сънища. При Филип и Нилс това обяснение щеше да важи, ако по-късно си припомнеха повече от сеансите с доза 0,6 мг/кг, след като получат по-малки и по-търпими дози ДМТ. Това обаче не се случи изобщо с никого от двамата при по-на­татъшното им участие в проекта.

Другата възможност е Нилс и Филип да са изпаднали в кратък делириум, „остър органичен мозъчен синдром" или „състояние на силно объркване". На латински делириум означава буквално „да излезеш от коловоза", т.е. „да не си с всичкия си". Причиня­ват го физически фактори като висока температура, травма на главата, недостиг на кислород или ниско съдържание на захар в кръвта. Преживяванията, засягащи тежко психиката, също могат да доведат до състояние на делириум, например при оцелели от тежки травми или големи бедствия.

Не можех да определя до каква степен „психическата травма"- е допринесла за объркването на Нилс и Филип. Доколко това беше психическа реакция към последствията от ДМТ, а не пряко въздей­ствие от самото него? Иначе казано, ако човек се качва по стълба и зърне невъобразимо разтърсваща сцена, би могъл да изпадне в делириум или объркване, но причината не е в стълбата, а в глед­ката. Дали видяното от Нилс и Филип беше толкова необичайно, неразбираемо и далечно от нормалното, че техните съзнания про­сто са се изключили, за да им спестят ясното различаване на ви­денията? Може и да е по-добре, че са забравили.

Независимо дали дозата беше твърде голяма или преживява­нията - прекалено силни, каквото и да бе сторила венозната доза от 0,6 мг/кг ДМТ на тези обръгнали ветерани на психеделичното, всичко се свеждаше до простичката дума „прекомерно". Фи­лип ми каза по-късно:

- Беше като космическа горелка, стихия от цветове, която озадачаваше, все едно съм паднал зад борда при буря и се нося насам-натам, подмятан като тапа.

Отново се обадих на Дейв Никълс, за да обсъдя каква да бъде по-малката „голяма" доза. Ако е 0,5 мг/кг, намаляваме само с една шеста, докато при 0,4 мг/кг е вече една трета. Обръщахме въпро­са и така, и иначе. Исках да съм сигурен, че голямата доза осигу­рява пълно въздействие, но без да причинява психически травми на доброволците. Станах по-предпазлив след сеансите на Филип и Нилс. „Преди всичко не вреди" е правило, което важи с особе­на сила в медицината. За нищо на света не бих допуснал накрая да се окажем с група психически увредени доброволци. За нас най-важно беше въздействието върху Нилс и Филип на дозата 0,6 мг/кг, затова решихме, че 0,4 мг/кг ще бъде максималната доза ДМТ в изследването.

След няколко дни се обадих на един от пионерите в изследва­нията на ДМТ - д-р Стивън Шара, за да поговоря и с него за дози­те, които са използвали. Доктор Шара е открил психеделичното въздействие на ДМТ, когато го е инжектирал на себе си в лабораторията си в унгарската столица Будапеща към средата на 50-те години на миналия век. (В ранните етапи на психеделичните из­следвания при хора е било типично за изследователите да са „първи­те опитни зайчета".) Той завършваше дългата си забележителна кариера в Националния институт по наркомании във Вашингтон. Попитах го:

- Случвало ли се е да дадете прекалено големи дози ДМТ на вашите доброволци?

Доктор Шара се замисли и отговори с едва забележим акцент:

- Да. След това те не помнеха нищо. Нямаха спомени от пре­ живяванията си. У тях оставаше единствено чувството, че им се е случило нещо плашещо. Така стигнахме до извода, че няма нито една причина да продължим с такива дози.

Удивително е, като си помисля колко от основните теми и въпроси, появили се през следващите пет години, бяха пред очи­те ми още след онова декемврийско утро, когато дадох венозни дози 0,6 мг/кг ДМТ на Нилс и Филип. В света на ДМТ чуваме за предсмъртни и духовни преживявания, за контакти с „тях". Още тогава се наложи да намеря изход от конфликта между целите на изследването и приятелските си чувства. Веднага пролича и от­рицателното влияние на болничната обстановка и медицинския модел, властващ в изследването. Стана ясно, че въпреки необхо­димостта да даваме дози с цялостно психеделично въздействие, трябва да бъдем умерени поради опасността от неблагоприятни последствия. И още от началото разполагахме с ширнала се накъде ли не мрежа от колеги и надзорници, които по различни начини допринасяха за проекта. Всичко това се прояви още в тези първи сеанси с Филип и Нилс.

Сега да преминем към научните основи на изследването, към натрупаните огромни данни за психеделичните вещества и начи­на, по който обществото и науката са се възползвали от тази ин-формация,за да стигнем до разбирането за уникалната роля на ДМТ в нашите тела и за изумителните функции, които би могъл да има в живота ни.

Каталог: books -> disk
disk -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
disk -> Книга 1 пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
disk -> Ванга – ясновидката Красимира Стоянова
disk -> Хомеопатия за всички д-р Атанас Гълъбов
disk -> Предговор
disk -> Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността
disk -> Световната конспирация срещу здравето д-р Атанас Гълъбов
disk -> Лечители през времето Брайън Л. Уейс въведение
disk -> -
disk -> Дао трите Съкровища Том 1 Въведение