Доц д-р Ценка Иванова (Велико Търново)



Дата31.03.2018
Размер155.84 Kb.
#64310
Доц. д-р Ценка Иванова (Велико Търново)
ЕЗИКОВИТЕ И МЕЖДУКУЛТУРНИТЕ КОНТАКТИ В СЛАВИСТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ – МЕЖДУ ОБЩИТЕ ПРИНЦИПИ И СПЕЦИФИЧНОТО
Текстът е посветен на съвременния статус на славистичното образование в европейските университети. В сравнение с традициите от предходни периоди концепциите за славистични специализации бележат промени, които са функция на глобализацията на комуникациите и на приложимостта на придобитите знания. В междукултурен контекст роля играят ценностни системи, формирали се като последица от спецификите на политическия, религиозния и икономическия живот на отделните славянски народи; открояват се особености преди и след противопоставянето на света на западен и източен блок. Динамиката на езиковите комуникации се разгръща в различни аспекти, като един от най-важните е лингвокултурологичният.

Ключови думи: славистично образование, европейски университети, традиция, глобализация, комуникации, лингвокултурология
1. Общи констатации: съвременните комуникации и глобализацията

През последните две десетилетия статусът на славистичното образование в европейските университети се промени значително, което е достатъчно основание то да се обсъжда както от гледна точка на концепциите за славистични университетски специализации, така и от гледна точка на перспективите и приложенията на съвременната славистична наука. На последните няколко международни славистични конгреса (1998 г. – 12. конгрес в Краков, 2003 г. – 13. конгрес в Любляна, 2008 г. – 14. конгрес в Охрид) бяха изнесени обезпокоителни констатации за състоянието на славистиката в западноевропейски университети, но и в университети в страни от бившия Източен блок: редуциране на славистични катедри, по-малък брой студенти, промяна в образователните стратегии на факултетите и др. Променената ситуация поставя въпроси, които не са били приоритетни в предходни периоди и които са в непосредствена връзка с последици и перспективи в следващи периоди. Разнообразието от гледни точки и становища може да се формулира така: в състояние ли е славистиката да си осигури по-нататъшен континуитет в дългосрочни и големи научни проекти чрез бъдещи поколения слависти, дали концепциите за учебни планове и съдържанието на учебните програми показват адаптивност към съвременните реалности, до каква степен е реализуема професионалната реализация на дипломираните студенти, с други думи – какво всъщност се е променило, съществуват ли действително дилеми и какви са съвременните приоритети? В последно време по посочените и аналогични въпроси се появиха публикации, в които съвременното славистично образование се разглежда от различни аспекти.

Повече от две десетилетия социолингвистите говорят за новата стратификация на езиците като последица от глобализацията на икономическите и политическите отношения на нашето съвремие, която води и до специфична глобализация на езиковите комуникации. Въпреки заявените защитни механизми за езиково равноправие чрез известния европейски принцип за единство в разнообразието, функционална езикова равнопоставеност не съществува. В съвременния свят, включително и в границите на Европейския съюз, езиците се делят и ще продължават да се съизмерват като „големи“ и „малки“ според броя на техните носители и „ползватели“; на световни, международни, държавни (национални), регионални, местни... В основите на фактическата неравнопоставеност са обстоятелства като цивилизационни ориентации, конфесионална принадлежност, последици и практики от предишни политически подялби и сфери на влияние, регионални специфики и традиции в междуетническото общуване, диалогичността между стари и нови страни членки на ЕС, графични системи, фактическите измерения на дихотомията познато – непознато и още много други.

В публичното пространство се лансират и тези, че изчезването на националните граници и установяването на един свят, свързан с пазарите, ще унищожи регионалните и националните култури, а това ще бъде краят за традициите, обичаите, митовете и нравите, които определят културната идентичност на всяка държава или район (вж. коментар у Льоса 2010). Коментира се още, че начинът, по който се възприема и „консумира” култура, ще бъде унифициран и зададен като модел на поведение от Северна Америка и чрез транснационалните корпорации. Моделирането на унифицирани духовни ценности и стереотипи би маргинализирало богатството от идентичности и културни традиции, което се асоциира с нов тип колонизация на 21. век. Политиката и практиките на някои държави по посока на съхраняването на националната идентичност в противовес на глобализацията поставят «своя» език на първо място в списъка на застрашените белези на идентичността.

Критиците на подобни апокалиптични картини не отричат положителното на процесите на глобализация и приемат, че в следващите етапи от развитието на човечеството светът няма да бъде толкова разнообразен и пъстър. От тази констатация следва, че редица етнографски, фолклорни, диалектоложки и под. проучвания ще преминат към архивите на културната съкровищница на човечеството и имената на редица изследователи от предходни периоди ще останат в културната история с приноса си за съхранение на познанието за по-ранни конфигурации на идентичността. От друга страна обаче глобализацията и релативността на националните граници в определени обществени дейности мотивираха малки и малцинствени общности да се представят по един по-освободен начин и насочиха вниманието на изследователи и политици към тях. В славянознанието от последните десетина години също се разгърна поредица от проучвания на малки и специфични в своята устойчивост общности със свои литературни микроезици.

В цялата съвременна палитра от (често все още недостатъчно осмислени и дефинирани) анализи и дискусии за същността и последиците от глобализацията се стига и до заключения, че модернизацията на живота е причина за глобализацията и че, на базата на историческия опит, не би трябвало понятието за култура да се разглежда като статична величина.

Неминуемо в подобни анализи, разследващи причината и следствието за промени в статус, смятан за изконен, фокусът се насочва към езика, приеман като един от основните белези на идентичността. От гледна точка на функционалната съпоставимост между езиците също се констатират както исторически, така и най-нови размествания на пластовете: езици, формирали някога цивилизационен облик, днес нямат същия ранг; езици, които някога са имали международен статус, днес го нямат – за сметка на други и под. В нашето съвремие английският език се превърна в това, което са били гръцкият и латинският през средните векове. По всички индикации той ще продължи да се разпространява, защото се оказва ключово средство за международните комуникации и бизнес. Следва обаче чувствителният за много носители на други езици въпрос: означава ли това, че английският се развива за сметка на останалите езици? Възможно ли е, дори при комуникации на английски език, да бъдат потиснати идентичностите на комуникантите, ако са различни? От друга страна със смяната на поколенията все повече се налага и една друга обективна констатация: че майчиният език не винаги е езикът, на който личността се социализира, професионално се реализира и осъществява важни ежедневни контакти. За подобни казуси в съвременната европейска практика се предлага дефиницията по компетенция – първи език е езикът, който лицето знае най-добре или който ползва най-много, макар че може да бъде и различен от майчиния, с което майчиният език не се отрича или елиминира от употреба (Кангас 1991: 29-31); вместо традиционната опозиция майчин – чужд, днес степените на езикова компетентност се определят като първи, втори и т.н. език. Тази езикова йерархизация, която има своите опоненти, придобива все по-устойчиви характеристики сред младите поколения, които не са отраснали или не са се образовали в културната и/или национално идентифицираната среда на своите родители или предци. Следователно белезите на идентичността чрез езика се проявяват по един различен и все още недостатъчно обследван опосредстван път, който е свързан с устойчивостта на белезите на културната идентичност. Освен това в наше време броят говорещи на даден език, вкл. и тези извън границите на езиковата общност, не включва единствено историческа и икономическа диаспора, но и т.нар. «ползватели» на този език със съответното равнище на комуникативна компетентност и приложими в комуникацията културни познания. С изчезването на границите (в прекия и в непрекия смисъл) и с появата на един все по-обвързан свят се създават предпоставки, но и необходимости новите поколения да изучават, приемат и вникват в чуждите култури като условие за личностна реализация. Владеенето на няколко езика се налага като задължителен фактор в професионалния успех, което е свързано със способността за естествена адаптация във всяка културна среда.

2. Славистиката в междукултурния контекст

Славянското езиково пространство заема значително място сред другите европейски езици поради броя на говорещите славянски езици, но и поради своя отпечатък върху световната цивилизация. Ранният интерес към славяните е различно мотивиран и различно засвидетелстван, в зависимост от това колко далече или близо са били до гръко-римския свят и какъв интерес са предизвиквали у античните летописци и етнографи.

От епохата на Романтизма, когато се поставят научните основи на славистиката като наука и образование, до днес много приоритети са заглъхнали и са се появили нови. Някогашните романтични подбуди и идеите за съхраняване на идентичността на славяните като етно-езикова и културна общност, са изместени от по-други ценностни системи, формирали се като последица от спецификите на политическия, религиозния и икономическия живот на отделните славянски народи – особено от средата на 19. век и след края на Първата световна война.

Самата славянска филология в зародиша си отразява една общославянска идея, основаваща се върху тезата за обособена цивилизация на славянските народи, взети като едно цяло, но която същевременно е палитра, съдържаща собствени и специфични етно-езикови характеристики. За славистиката на 20. век е по-типично надмощието на националните славянски филологии над общата славянска филология, която днес се разбира като сложна мозайка от конкретни и специфично обагрени нейни съставни елементи. Някои народи напр. до края на 20. век се борят за собствена етническа, религиозна, културна и езикова самоличност. През различните исторически епохи погледът откъм страна на “другия” към славяните също се е променял, променял се е и интензитетът на интереса към славянските народи, към говорените от тях езици и към науката и културата, създавани на тези езици.

Моноетнично-моноезиковият модел, към който се придържат славяните, продължава да бъде водещ в представата за собствена идентичност. Някои от езиковите общества, които са били в подчинено положение спрямо друг славянски език (белоруски и украински спрямо руски, словашки спрямо чешки и т.н.) преминават през период на дивергенция, когато културно-езиковата дифузност и дълго споделяни общи ценности станаха подвластни на процесите на разграничаването. Най-впечатляващ в нашата съвременност по отношение на появата на нови езикови стандарти е южнославянският ареал – от три езика през 19. век в началото на 20. век има 7 езикови стандарта, някои от които с твърде голям процент припокриващи се характеристики. В социо- и психолингвистиката се обособи специфична проблематика, обхващаща контактите между носители на съседни и близки езици, двуезичието и особеностите на интерференциите. Появиха се предизвикателства при създаването на адекватна методика за преподаването на генетически близък език като езика на другия или за усвояване на генетически близкия език в качеството му на майчин (като език на малцинство) в другата, близката славянска среда на мнозинството; при обучението на преводачи от и на близкородствен език; при разработката и участието в съвместни културни проекти и т.н.

За славистиката в нейните граници, т.е. там, където се говорят славянски езици, почти целият 20. век премина под идеологически водещата роля на руския език, на създадената на него наука и художествена литература, на преведените на руски произведения от световната литература и научна мисъл. Руският във всички бивши социалистически страни се изучаваше задължително и дълго, независимо от избрания в училище западен език. Наред с обособените руски катедри, университетското славистично образование подготвяше специалисти и по другите славянски езици, а те имаха относително устойчиво поприще на реализация поради активните икономически и културни контакти в рамките на Източния блок. Немалък дял от взаимовръзките между славянските езици и култури се падаше и на студентите, които следваха в други славянски страни – също елемент от съществуващите вътрешни процеси на интеграция.

За света оттатък “желязната завеса” славистиката по традиция отново се идентифицираше с русистиката като основна специалност; продължава и сега. Този статус бе както идеологически, така и прагматично и културоложки ориентиран: освен броя носители на руския език, за немалка част от европейския и азиатския континент той имаше статус на lingua сommunis. Макар че не може да се посочи като общовалидна практика, останалите славянски езици, обикновено също йерархизирани откъм представителство в трите славянски езикови групи – източна, западна и южна, се изучаваха като втори и трети славянски език. Интересът към славянските езици следва също определен интензитет според броя и традициите на съответната емиграция в западния свят (напр. емигрантската русистика след Октомврийската революция, полонистиката или украинистиката), или пък според друг статус (сърбохърватският/ хърватскосръбският книжовен език като lingua сommunis за Съюзна федеративна република Югославия, лидер на т.нар. необвързани държави, дълго време идеологически противник на съветския модел).

След разпадането на Източния блок, след задълбочаването на европейските интеграционни процеси и ширещата се глобализация, част от старите ценности и тяхната йерархия загубиха позиции. Въпреки непрекъснато повтаряния лайтмотив за отваряне към културата на “другия”, остава главният проблем – езиковото средство, чрез което ще бъде разбрана културата на “другия”. Логично е да се очаква, че изучаването на езиците на европейските народи и чрез тях – на съответните култури – би трябвало да достигне своя апогей. Тук обаче се намества технократско-прагматичният подход към финансирането на подобен тип образование при положение, че има комуникативен заместител – някой от по-големите международни езици, на първо място английският. Така постепенно се редуцира образованието на езици, без които комуникацията пак се осъществява. Факт е също, че все по-често започват да се срещат автори със славянски произход, които пишат своите произведения (философски трактати, есеистика, публицистика и белетристика) направо на някой от големите езици, който за тях е първият език по компетентност. На практика в традиционно “резервирани” за националния език полета на интелектуална дейност все повече започва да се налага специфична езикова глобализация.

Ако се придържаме към класическото схващане за комплексния характер на славянската филология, от една страна е известният енциклопедизъм, формулиран от Ватрослав Ягич (вж. Ягич 1910) с трите главни направления: език, литература, култура и история (етнографско-фолклористичен аспект), а от друга – вътрешната диференциация, която формира славянската филология като комплексна наука с редица конкретни предмети. Различните школи и направления, натрупаната литература от своя страна показват ясно, че цялостният обем научно знание не може да бъде структуриран чрез учебни предмети в един учебен план с ограничен фонд от часове. Така изплува основният въпрос, свързан с концепциите на университетите – в какво се изразява континуитетът между славистиката като комплексна наука и университетското образование, между традицията и съвременното търсене и предлагане на славистични знания?

Университетските практики по отношение на комбинации от изучавани езици в рамките на славистиката предлагат разнообразни концепции: придържащи се към «класическите» схеми славистични специалности с изучаване на националния език и литература в комбинация с един славянски език; два, рядко три славянски езика с литературите на тези езици (първият е руски); комбинация от славянски и балкански/неславянски език; международен език в комбинация със славянски език – с по-малко предмети по литература и под. Кои езици се изучават в рамките на даден факултет е следствие на разнообразни фактори: подготвени кадри, традиции в присъствието на даден език и култура, благоприятни или неблагоприятни междусъседски отношения и др. Все повече обаче се налага мнението, че славистичното образование в наше време трябва да се промени съдържателно, т.е. да се пренастроят акцентите в критериите кои компетентности са важни в по-ранен етап от образованието, кои – в по-късен етап, кои да бъдат запазени за тези, които желаят да се занимават с изследователска работа и под.

3. Славистичното образование откъм съдържателната страна

Посоченият общ преглед на динамиката в променения статус на езиковите комуникации в днешния свят може да се разгърне по-задълбочено в различни конкретни аспекти, като един от най-важните е лингвокултурологичният. Лингвокултурологията възниква през 70-те години на 20. век на базата на практиката в преподаването на чужди езици – което само по себе си насочва вниманието към много по-ранни практики, свързани с представата как трябва да се познава даден език и с определени въпроси от междуезиковите контакти. Лингвокултурологията обединява в себе си двата основни аспекта при овладяване на значенията и употребите им в комуникация: понятийният (лексикалното значение) и фоновият (съвкупността от всички извънезикови фактори, които формират значението при конкретната употреба). Дори в близкородствените езици една и съща по произход лексема не покрива еднакъв спектър от значения и употреби и съвпадението в лексикалния фон между два езика е изключително рядко (Раичевич 2011: 260). На практика голяма част от преводаческите грешки произлиза именно от дефицита на фонови знания.

От 70-те години на 20. век се появява теорията за „междуезика” (theory of intherlanguage), според която чужденците, които изучават даден език, нямат същото поведение, каквото имат носителите на този език и за да осъществят комуникативния акт, те формират собствена комуникативна версия на чуждия език. Факт е, че доброто овладяване на граматиката не води след себе си и не гарантира същото ниво на прагматични комуникативни знания и умения. Междуезикът се появява, когато носителят на определен език и култура се осланя на тях при усвояването на друг език и върху него се пренасят културни модели и стереотипи, независимо от безупречното „външно” езиково изразяване. В руската изследователска традиция процесът на взаимодействие в този план е познат като акултурация, която, в зависимост от етапа на усвояване на езика, е първична и вторична. При всички положения обаче централно място заемат фоновите знания. Една от задачите при преподаването и усвояването на друг език е бързото трансформиране на междуезика в новия език, т.е. да не се реагира само на граматическите и лексикалните, но и на прагматическите грешки – вкл. най-прикритите, свързаните с употребата и значението на културно маркирани единици. Следователно, нужно е въвеждане на повече учебно съдържание по интеркултурно образование чрез езиковото обучение, както и особено внимание към продукти на т.нар. учебна лексикография, където лексемите са подадени в своите употреби, асоциативни връзки и под. В последните години се поставя конкретен въпрос както от областта на съпоставителните изследвания на близкородствени езици, така и от методическия аспект – за междуславянските разграничения на базата на колокациите, т.е. на синтагматичната съчетаемост на думите и на употребите им в комуникативни ситуации.

Динамиката на междуезиковите и интеркултурните контакти поставя един по-особен и по-слабо засяган аспект на лингвокултурологичното познание – как са се адаптирали названия и реалии от трета култура, които също трябва взаимно да се познават, напр. заглавия на географски обекти, държави и селища (рус. Вена = бълг. Виена =сръб. Беч, сръб. Пјонгјанг = бълг. Пхенян), на произведения от световната литературна класика и музикалната съкровищница (напр. балетът на П.И. Чайковски Щелкунчик = сръб. Крцко Орашчић = бълг. Лешникотрошачката) и т.н. Факт е, че на тази страна от фоновите знания в процеса на чуждоезиковото обучение не се обръща достатъчно внимание (вж. примери в рубриката Някои популярни сюжети на картини и икони в Розмовник 1994: 96). Тя е слабо застъпена и в теоретичните публикации, посветени на проблемите на превода (в тях се акцентира основно на двупосочния двуезиков “диалог” и по-слабо – как двата езика реагират при адаптацията на думи, идващи от трета посока). От друга страна в този план на прояви на интеркултурни контакти се регистрират доста проблеми при превода.

Специфичният културно-исторически контекст, който е особено изявен при контакти на близкородствени езици и култури, изисква да се постави акцент върху безеквивалентната лексика и реалиите като непреводим компонент на междуезиковите контакти. В лексикалния състав на езика, в негови обособени лексеми е съхранена националната картина на света. Често твърде близко до нея са формули от т.нар. основни диалози: запознанство, молба, извинение, благодарност, заповед, убеждаване и под. Тук са и т.нар. прецедентни текстове, които се усвояват още от ранното детство: те са различни по жанр и тематичен обхват, формират представи и прототипове, а в езика преминават формулировки и употреби на лексеми, чиито значения и употреба трябва да се научат специално от носителя на друг език и култура именно чрез разбирането на широкия контекст (всеки език съдържа устойчиви формулировки от дълбока древност, но създава подобни съчетания и в ново време, напр. съюз нерушим – за СССР; братство и единство – девиз на Титова Югославия; единство, творчество, красота – девиз, лансиран от дъщерята на Тодор Живков – Людмила, в проект за културното възпитание на нацията).



Само езиковите знания не са достатъчни, за да се осъществи истински комуникативен акт на другия език, за „превод” на културата на „другия”. Съвременният опит и познатите модели показват, че въпреки глобализацията интересът към други езици и култури, макар и редуциран, съществува. Именно поради глобализацията обаче се налага друг подход в организацията на славистичното образование, което да може да излиза и извън традиционните филологически модели, да се влива в специализации с друга прагматична ориентация, да се изтъкват езиковите измерения на културната идентичност.
Литература:
Верещагин-Костомаров 1990: Е.М. Верещагин, В.Г. Костомаров. Язык и культура (лингвострановедение в преподавании русского языка как иностранного). Москва, 1990.

Драгичевич 2011: Лингвокултуролошки приступ у настави српског језика као страног. – Р. Драгичевић. Лексикологија и граматика у школи. Методички огледи. Учитељски факултет, Београд, 2011, 191-206

Иванова 2004: Ц. Иванова. Интеркултурните контакти, общата езикова компетенция и фоновите знания за „другия”. – В: Близки и различни. Южнославянски езикови проекции, Велико Търново, 2004, 200-220.

Иванова 2005: Българският език в европейското университетско образование – статус, проблеми, перспективи. – В: Езиковата политика на Европейския съюз и европейското университетско пространство. Велико Търново, 2005.

Иванова 2007а: Съвременният български език, българската държава и светът, в който живеем – сп. “Проглас”, кн.1/2007, В. Търново.

Иванова 2007б: Синтагматска организација лексема (колокација) као дистинктивно обележје код блискосродних језика – бугарског и српског. – В: Научни састанак слависта у Вукове дане, 36/1, Београд 2007, стр. 273-282.

Кангас 1991: Tove S. Kangas. Bilingvizam. Beograd, 1991.

Крюков 1988: А. Н. Крюков, Фоновые знания и языковая коммуникация.- В: Этнопсихолигвистика. Отв. редактор Ю. А. Сорокин, Москва, “Наука”, 1988, стр. 19-33.

Куцаров 2002: Ив. Куцаров. Славяните и славянската филология. Пловдив, 2002.

Льоса 2010: Марио Варгас Льоса. Културата на свободата http:// www. 24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=637325

Мечковская 1996: Н. Б. Мечковская. Социальная лингвистика, Москва, 1996.

Мечковская 2003: Н. Б. Мечковская. Общее языкознание. Структурная и социальная типология языков. Москва, 2003.

Пачев 1993: А. Пачев. Малка енциклопедия по социолингвистика. Абагар - Плевен, 1993.

Пачев 2008: Ангел Пачев. България  и българският език в Европейския съюз. – www.balgarskiezik.org/pachev.htm

Пипер 1992-1993: П. Пипер. О принципима уџбеничке лексикографиjе. - Живи jезици ХХХIV-ХХХV, Београд.

Раичевич 2011: Вучина Раичевић. Улога, статус и актуелни задаци лингвокултурологије. – Славистика 15., Београд 2011, 258-266.

Розмовник 1994: З.М.Терлак, М.О.Ярмолюк, Т.Ï.Панько. Украïнсько-болгарський розмовник. Львiв.

Хроленко 2004: А.Т. Хроленко. Основы лингвокультурологии. Москва, “Наука”, 2004.

Что значит 1989: Что значит знать язык и владеть им. Под редакцией Н. М. Шанского, Ленинград, “Просвещение”, 1989.

Ягич 1910: В. Ягич. Исторiя славянской филологiи. Санкт-Петербург, 1910.
Каталог: 580 -> pub
pub -> Велико Търново) политическият контекст на южнославянските кодификации
pub -> Ценка Н. Иванова
580 -> Оае – обиколен тур на 7-те емирства маршрут
pub -> Ценка Н. Иванова
pub -> The language and culture of the "other" in the schools and universities on the balkans
pub -> За българския език в чужбина и за ролята на българската държава
pub -> Славистичното образование днес и традициите в славистиката ценка Иванова
pub -> Университетската българистика в чужбина ценка Иванова
pub -> За двуезичните и многоезичните разговорници в днешно време


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница