Доц. Д-р райна стойнешка психология на управлението

1.1.Управлението като социален феномен ................................... ............ .7

1.2. Психологическа характеристика на процеса „управление”............ ...9

1.3. Ръководство.............................................................................................13

1.4. Психология на управленските решения............................................... 17
ТЕМА 2. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ВЛИЯНИЕТО И ВЛАСТТА

2.1. Социално-психологическа характеристика на социалното влияние.. 26

2.2. Власт и влияние....................................................................................... 35

2.3. Видове управленски въздействия ........................................................ 46

3.1. Теории за личността ............................................................................. 67

3.2.Индивидуални психологически характеристики

3.2.1. Динамични свойства. Темперамент............................................ 78

3.2.2. Екстравертност интровертност ................................................. 93

3.2.3 Когнитивни (познавателни) стилове ........................................ 104

3.2.4. Локализация на мозъчните функции. Доминантно мозъчно

полукълбо ....................................................................................... 109

3.2.5. Интелектуален потенциал на управляващия .......................... 114

3.2.6. Професионални качества на ръководителя ............................. 128

3.2.7. Знания и умения.......................................................................... 132

3.3. Стилове на ръководство......................................................................... 137

3.4. Формиране и управление на впечатленията .................................... 148
ТЕМА 4. ВЗАИМООТНОШЕНИЯ С ПОДЧИНЕНИТЕ

4.1. Характеристика на взаимоотношенията с подчинените ....................164

4.2.Личността на подчинените ....................................................................170

4.3. Азът на личността и поведението .........................................................175

4.4. Мотивиране..............................................................................................179

4.5. Атрибутивна теория ...............................................................................205

5.1. Общуването като социален феномен Особености на управленското общуване ........................................................................................................218

5.2. Общуването на мениджъра като обмен на информация ...................220

5.3. Несловесно общуване ...........................................................................232

5.4. Общуването на мениджъра като взаимодействие ...............................241

5.5. Общуване на мениджъра като междуличностно възприемане ........245

5.6. Конфликтни взаимодействия и тяхното разрешаване........................253
ТЕМА 6. СТРЕС И НАЧИНИ НА НЕГОВОТО ОВЛАДЯВАНЕ

6.1.Същност на стреса ..................................................................................280

6.2. Професионален стрес .............................................................................288

6.3. Стратегии за справяне с професионалния стрес .................................297

6.4. Методи за намаляване на стреса............................................................305
ТЕСТ ПО ПСИХОЛОГИЯ НА УПРАВЛЕНИЕТО ................................ 311
ЛИТЕРАТУРА

ВЪВЕДЕНИЕ
Терминът „психология” произлиза от гръцката дума „психо” (душа) и „логос” (знание). Психологията е наука за възникването, проявите, закономерностите на функциониране и развитие на човешката психика. Основен предмет на изследване на психологията са човешките преживявания – техния произход, видове, трансформации и мястото им във взаимовръзката между индивид и обкръжаващия го свят.

Наред с изучаването на човешката психика психологията изучава и се стреми да подобрява социалната практика, чрез приложението на знанията за психиката, с цел оптимизиране на човешките отношения. Това изисква както развита научна теория и методология, така и разработване на практически системи, програми и методики за изследване на човешкото поведение.

Психологията на управлението е една от приложните психологически науки. Тя изследва психологическите аспекти на процеса управление, различните видове съвместна дейност и междуличностни отношения в организацията.

Предмета на психологията на управлението трябва да се търси в няколко насоки. Естествено, първият проблем с който се сблъскваме в тази област на психологическо познание е да се разкрие психологическата същност на процеса управление. За да се постигнат целите на управлението са необходими психологически познания за човека и неговото поведение. Основен компонент на управлението са взаимоотношенията между хората с тяхната психологическа природа, а това поставя необходимостта, мениджърът да притежава управленска психологическа компетентност. За да може добре да управлява поведението на другите хора, да може да ръководи дейността в организацията към постигане на поставените цели са необходими психологически познания за личността.

Ефективността на процеса управление се определя и от това кой я ръководи. Мениджърът трябва да осъзнае своите умения, качества, особености на психичните си процеси и състояния. Вътрешният свят на личността и самоосъзнаването на своето „Аз” оказва влияние върху поведението на мениджъра, свързва се с представата за собствените възможности, самооценката, равнището на претенции, увереността и аспирациите в професионалната дейност.

Същността на управлението се свързва с възможностите за въздействие, взаимодействие и влияние върху поведението на хората. В този аспект психологията на управлението разглежда стратегиите и тактиките за оказване на влияние, с цел промяна на поведението предпочитанията на подчинените в съответствие с изискванията на мениджъра. Влиянието е използване на неформални социални стратегии, за да се накара другия да изпълни определени действия. Представени са видовете управленски въздействия – въздействия чрез използване възможностите на властта, чрез убеждение, чрез внушение и ако е необходимо силови въздействия.

Взаимодействието между мениджъра и подчинените е друг важен аспект на психологията на управлението. Основното социално отношение в организацията е отношението между ръководителя и неговите подчинени. Отношенията които се създават между тях са статусни, подчинени на йерархичните взаимоотношения. За тяхното ефективно протичане е необходимо психологическо познание по отношение на личността на подчинените, механизмите на мотивацията и контрол, конфликтите процеси и тяхното разрешаване.

Когато се разглеждат психологическите проблеми на процеса управление, неизбежно се поставя и въпросът за управленското общуването. Управлението е работа с другите хора, затова и голяма част от проблемите на управлението се свързват с общуването. Изследванията показват, че 73% от американските, 60% от английските и 86% от японските мениджъри считат умението за ефективно общуване, като главна условие за постигане на целите стоящи пред организацията. Управленското общуване се разглежда в аспекта на обмен на информация, взаимодействие и междуличностно възприемане.

Известно е, че управлението е дейност свързана с голямо натоварване, напрежение, отговорност, дефицит от време. При тези условия дейността на мениджъра се оказва изпълнена със стрес, конфликти, кризи. Затова психологията на управлението разглежда и проблемите на стреса, управлението на стреса, стратегиите за намаляване на влиянието на стресовите фактори. Въпросът за стреса се анализира и от гледна точка на неговото влияние върху трудовите резултати от дейността на подчинените.

Наред с теоретичните знания психологията на управлението предлага и тестови методики, позволяващи на мениджъра да опознае себе си, своите подчинени и характера на създадените взаимоотношения.

За изучаването на посочените проблеми психологията на управлението използва знания от различни научни области: социална психология, трудова психология, икономическа психология, социология, мениджмънт и др. Наред с това тя разработва практически системи, програми и методики за психологически изследвания и разрешаване на важни проблеми на управлението, което я отнася към приложните психологически науки. По този начин тя участва както в управленската практика, така и в подготовката на мениджъри, като създава управленска психологическа компетентност.

Следователно, психологията на управлението е психологическа наука, която обединява знания от различни науки в областта на изучаването на психологическите аспекти на процеса управление, с цел повишаване на неговата ефективност.

Понятието „управление” се използва в различните науки, за обозначаване на функции присъщи на организираните системи (техническа, биологична, социална). Управлението се определя като общо свойство на всяка сложна динамична система. Функционирането, регулирането, поддържането на всяка една система е невъзможно без процеса управление.

Управлението се възприема като предварително определено и последващо целенасочено въздействие върху даден обект или система, за да може неговото (нейното) поведение съобразно с обективните условия и възможности да измени своето състояние в желаната посока (Илиев, 2005, 20) . По този начин управлението като вид въздействие се приема като обща характеристика на трите вида управляеми системи – социални, биологични и технически.

Управлението не съществува само по себе си. То винаги е насочено към някакъв обект и означава известно въздействие върху него. Това е процес, който може да се разглежда като серия от дейности, действия и операции, които водят до определен резултат (Станчева и др., 1998).

Социалните системи за управление се отличава от управлението на другите организирани системи по това, че основен компонент на управлението са взаимоотношенията между хората като членове на организацията или нейните подразделения. Обект и субект са социалните отношения, зад тях стоят хора с техните цели, стремежи, задачи, поведение и действие.

Управлението се характеризира с няколко признака:

-целенасоченост - управлението е процес на системни и взаимносвързани действия за постигане на някаква желана цел;

-привеждане на системата от едно състояние в друго- управлението се определя като привеждане на системата в ново състояние чрез въздействие върху нейните променливи. Управлението се разглежда като такова въздействие върху управленската система в резултат на което тя придобива едно ново състояние - динамична устойчива система;

-управлението се разглежда и като възможност за постигане на максимален ефект от работата на системата. От тази гледна точка управлението се разглежда като дейност свързана с това какво предстои да се прави, как да се направи то по-добре и най-ефективно. От тази гледна точка управлението може да бъде формулирано като “избор на желания изход на процеса, контрол върху процеса и въздействие върху системата, осигуряващо желания ход”;

-управлението е вземане на решения.

Какво е фирмено управление?. Ето няколко определения.

Според А. Файол “Да управляваш значи да водиш предприятието към неговата цел, като извличаш максималните възможности от всички налични ресурси” (Гвишиани, 1973, 262 - 263).

“Мениджмънтът е процес, който се предприема от едно или повече лица за координиране дейностите на други хора, с което се постигат резултати, недостижими за човек работещ самостоятелно” (Станчева и др., 1998, 15 ).

“Управлението е постигане на нещата чрез други хора.”(пак там).

От тези и други дефиниции може да се каже, че управлението се изразява в това, да се накарат другите хора да вършат онова, което мениджърът иска. Резултатите към които той се стреми се свързват с целите на организацията и повишаване ефективността на дейността. Управлението означава умение за общуване и мотивация на хората, организация и координиране на дейността, общо усилие за постигане на по-добри резултати. Освен това управлението означава и вземане на решения. Съобразно поставените цели мениджърът решава по какъв начин тези цели ще бъдат постигнати, чрез какви средства, кой най-добре може да изпълни работата и как ще се осъществява контрола върху дейността.

В аспекта на тези разсъждения могат да се обобщят следните по-важни характеристики на процеса управление:

1.То трябва да осигури достигането на целите на организацията.

2.В управлението се работи със и чрез други хора - в този смисъл то интегрира усилията на всички работещи в организацията.

3.Непрекъснато се балансира между икономичност и ефективност.

4.Трябва да се постигне най-доброто с ограничени ресурси.

5.Трябва да приспособява организацията към постоянно променящата се среда.
1.2. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА

ПРОЦЕСА “ УПРАВЛЕНИЕ”

Управлението може да се отнесе към сложните човешки дейности. С основание за него се казва, че то е както наука, така и в голяма степен изкуство. В психологически аспект то съдържа в себе си множество противоречия. Едно от противоречията се отнася до обективния характер на управлението и субективния начин на неговото осъществяване. Всички управленски функции се реализират чрез решенията на ръководителя. Това засяга неговите лични качества, интелектуални възможности, знания, опит. Управлението изисква правилно реагиране във всяка една ситуация. Това е възможно само при умело балансиране между множество противоречия за да се стигне до най-вярното решение. Понякога един факт може да бъде оценяван по различен начин в зависимост от ситуацията и времето в което се осъществява. Върху вземането на решение влияние оказват и емоциите, гнева, страха, миналия опит и т.н.

Психологическият смисъл на ефективността на управлението се състои в това, че мениджърът непрекъснато се стреми да достигне до правилното решение като анализира различни възгледи, взети решения, извършени действия. По такъв начин той действа в обстановка на противоречия, като е възможно да изпитва неувереност, страх от непредвидени ситуации, да изпадне в състояние на психологически дискомфорт, който може да премине във вътрешен психологически конфликт.

От гледна точка на определенията за понятието „управление”, в психологически аспект то трябва да се разглежда като процес на въздействие, ориентиран към поддържане или изменение състоянието на системата на управление. Същността на управленския процес се изразява чрез въздействието. То е основна негова характеристика, без която не може да се говори за управление. Ролята на въздействието се разглежда в два противоречиви аспекта. От една страна то осигурява устойчивостта и постоянството на системата, а от друга нейната мобилност, динамичност, развитие.

Освен като въздействие управлението може да се разглежда и в аспекта на взаимодействие. То означава координиране на дейността между мениджъри и подчинени за постигане целите на организацията чрез взаимен обмен на информация, стимулация и контрол. По повод управленската дейност възникват различни по характер взаимоотношения, влияещи върху възгледите, мненията или позициите на мениджърите. Управлението предполага гъвкаво и адаптивно поведение, постоянно и тясно сътрудничество между управляващи и подчинени. Въздействието и взаимодействието в процеса на управление се свързват и с редица социално психологически явления като психологическа съвместимост, междуличностни отношения, взаимна симпатия и антипатия, които имат практическа значимост за ефективността на дейността.

В. Василев разглежда проблемите за въздействието и взаимодействието в процеса на управление в по-различен аспект ( Василев, 2000, 48 -51). Според вижданията на автора управлението на човешкото поведение чрез преки въздействия не е ефективно. Ефективното управление изисква човека да бъде мотивиран да действа за постигане на целта, значима както за организацията, така и за самия него. И тъй като мотивите могат да възникват в процеса на съотнасяне на потребностите и влеченията с външните условия, то управлението може да се осъществи чрез създаване на условия в които да се „срещнат” целите и потребностите на индивида с тези на организацията. В този аспект Василев говори за управление чрез създаване и регулиране на условията. По този начин се управлява човешкото поведение – като целенасочено се създават ситуации, които дават възможност на хората чрез своите целенасочени действия да постигат личните си цели, да задоволяват своите потребности. Това управление не е пряко, чрез въздействие, а опосредствано, чрез създаване на простор пред свободната воля на човека.

Управлението може да се разглежда и в аспекта на комуникация. Чрез комуникацията в организацията се регулират важни икономически и социални процеси. В зависимост от целите на въздействие управлението изпълнява три комуникативни функции:

-активизираща - изразява се в подбуждане към дейност;

-възпираща - предпазване и забрана на нежелани действия;

-стабилизираща - поддържане целостта и стабилността на организацията.

Всяка организация осигурява информационен обмен чрез система на комуникация. В психологически план тя обхваща официалните (формални ) и неофициалните (неформални) канали на движение на информацията.

Комуникацията съпътства процеса на вземане на решения, при установяване и поддържане на взаимоотношения с останалите членове на организацията и външната среда, при разрешаване на конфликти, процеса на водене на преговори и т.н.

В психологически аспект управлението може да се разглежда и като израз на персонифицирани отношения между хора, обединени от трудов процес. Главните отношения са отношения между мениджър и подчинен. От мениджърите се изисква да умеят да общуват с подчинените си така, че да насърчават тяхната производителност, да приканват към взаимодействие, което им позволява да бъдат активни участници при намиране решения на проблемите на работното място и постигане целите на организацията.

Д. Панайотов разглежда психологията на управленския процес от гледна точка на основните функции на управлението: планиране, организиране, мотивиране и контрол ( Панайотов, 2006, 55 ).

Планирането се изразява в поставяне на цели, набелязване на алтернативи, избор на най-добрата алтернатива. Най-важният момент в процеса на управлението е ефективността на управленското решение. То се свързва с интелектуалните и волеви характеристики на личността на мениджъра.

Организирането изисква определяне на организационните структури, правилно разпределение на задачите, създаване на екипи. В този смисъл ефективното организиране предполага познания за индивидуалните особености на сътрудниците, познаване на техните качества и способности, умения за диагностика на ситуацията, на дезорганизираността. Организирането изисква от мениджъра добро познаване на себе си – готовността за действие, сигурността в себе си, способността за промени. В този аспект може да се каже, че организирането е както израз на личностни качества, така и начин на взаимодействие с другите.

Мотивирането е един от най-трудните аспекти в работата на мениджъра. Мотивацията изпълнява три функции: зарежда с енергия и кара хората да действат; насочва поведението към постигането на определени цели; поддържа усилията, влагани в достигането на тези цели. Мотивацията за ефективен труд се свързва със задоволяване на икономически потребности, потребност от принадлежност, потребност от постижение, системата за възнаграждение и наказание, характера на междуличностните отношения и др.

Контролът има предназначение да гарантира постигането на поставените цели. За да изпълни тази своя функция са необходими умения за междуличностни влияния по отношение „дозировката” на контрола, изпращането на ясни и точни формулировки към подчинените, обективна оценка на извършваните дейности. Контролът изисква поддържане на постоянна връзка с подчинените, подходящо съчетаване на позитивното въздействие с мярката и дистанцията в поведението.

Представеният анализ на вижданията относно психологическите аспекти на управленския процес показват, че за да се постигнат целите на управлението са необходими психологически познания за човека и неговото поведение. Основен компонент на управлението са взаимоотношенията между хората с тяхната психологическа природа.

Това налагат да се говори за едно ново управленско мислене и създаване на управленска психологическа компетентност.

При анализиране на процеса управление, естествено се задава въпроса - какво е управление и какво е ръководство, каква е разликата между тях. В теорията и практиката тези две понятия се използват като синоними изразяващи един и същ процес. В повечето случаи между управление и ръководство не се прави разграничение. Независимо, че тези две понятия са сходни помежду се, всяко от тях има самостоятелно съдържание и значение.

Както бе посочено, управлението се разглежда като процес на въздействие върху някакъв обект. Това въздействие се извършва предимно чрез властта т.е. в основата на управлението стои формалната позиция на властта. Какво представлява ръководството? Известно е че, добрият ръководител притежава както формалната власт, така и умения и личностни качества за упражняване не само на формалното, но и на социалното влияние - да окуражава и стимулира хората да полагат максимални усилия за постигане на поставената цел, да работи с помощта на екип от хора, които имат поставени цели и задачи, но са и вдъхновени от своя ръководител, от неговия ентусиазъм, да дадат най-доброто на което са способни. Ръководството е умението да се въздейства върху хората за да се накарат да работят за изпълнението на поставените цели.

В този аспект може да се каже, че ръководството е една от функциите на управлението. Това е специфична по съдържание, целенасоченост и начин на осъществяване управленска функция. Чрез ръководството се влияе върху индивидите и групите в организацията посредством предоставената власт и йерархичните отношения. От друга страна, от социалнопсихологическа гледна точка ръководството е социално влияние основано на човешките отношения, доверие, зачитане и признаване на авторитета намениджъра. Съчетавайки формалното и неформално влияние в ръководните действия мениджъра поставя задачи, мотивира, насочва, контролира и възнаграждава подчинените при постигане целите на организацията.

Възгледите за ръководството са един от проблемите на социалната психология и психологията на управлението. За сега няма точно определение какво представлява ръководството. Може да се каже, че това е насочване, контрол, авторитет, личен пример, утвърждаващо положително поведение, отговорност, власт. Всички тези виждания разглеждат ръководството в различни аспекти, които могат да се обединят около две тези.

Според първата, ръководството по своята същност представлява способност да се въздейства върху поведението на другите за да се постигнат определени цели. Това означава, че ръководството е процес, обхващащ двама или повече души, при което единия се стреми ненасилствено да повлияе върху поведението на другия, с цел насочване и координиране на дейността.

Втората теза разглежда ръководството като оказване на влияние чрез процеса на комуникация, т. е ръководството се свързва с качествата на личността да оказва влияние и въздейства върху останалите.

Независимо от различните становища, характеристиката на ръководството винаги се разглежда в аспекта на социалното влияние.

Анализът на ръководството налага да се очертаят три основни положения:

• 
  ръководството е непрекъсната дейност в организацията, процес в който са заети няколко лица;
  
• 
  ръководството обхваща и други хора под формата на подчинение. Чрез готовността си да бъдат повлияни от ръководителя подчинените правят възможен процеса ръководство;
  
• 
  крайният продукт от процеса ръководство е някаква форма на постигане на целта. С нея се свързват усилията на ръководителя да влияе.
  

Ръководството е ежедневна, непрекъсната дейност свързана с власт, преследване на желани резултати и работа с други хора. При ръководенето мениджърът се припокрива с ръководителя (Рамчев, 2002, 117). Разликата е в това, че в ръководната си дейност той използва възможностите дадени му от неговата формална власт, докато ръководителят по скоро използва инструментариума на психическото въздействие, базиращ се върху неговия авторитет. В този аспект на разсъждения Рамчев изразява мнение, че допирните и разграничителни точки между управление и ръководене е в начина по който се използват управленските технологии за въздействие върху сътрудниците. Това, според автора са:

• 
  еднолично и групово вземане на решения;
  
• 
  аргументиране;
  
• 
  комуникиране;
  
• 
  мотивиране;
  
• 
  използване на властта и личния авторитет;
  
• 
  поощряване, наказание на сътрудниците;
  
• 
  оказване на помощ;
  
• 
  психическо заразяване.
  

Независимо от изразените нюанси на различия в предпочитаните управленски технологии за въздействие върху сътрудниците, може да се каже, че формално регистрирани различия между мениджъри и ръководители не съществуват, поради което в теорията и практиката се използват и двете понятия.

Един от важните аспекти в дейността на мениджъра е вземането на управленски решения и довеждането до тяхното изпълнение. От правилността и своевременността на управленските решения зависи ефективността на всяка дейност.

Управлението трябва да осигури постигане на целите на организацията. Управленското решение представлява предписание на действия, набелязване на мерки, позволяващи да се преведе системата от едно състоя ние в друго, или да се измени самото състояние.

Процесът на вземане на управленско решение започва с възникване на проблемна ситуация и завършва с избор на решение. Управленските решения, които ръководителят взема трябва да отговарят на следните изисквания:

• 
  да имат ясна цел, тоест решението трябва да бъде формулирано ясно, да не предизвиква двойствено тълкуване и съмнение в подчинените;
  
• 
  да бъде обосновано и непротиворечиво, да бъде съгласувано както с вътрешните, така и с външните обстоятелства, а така също и с предшествуващи и предстоящи решения;
  
• 
  да бъде конкретно, с точен адресант, срокове на изпълнение и отговорности;
  
• 
  да бъде своевременно и ефективно, тоест най-доброто по отношение на настоящи и бъдещи цели;
  
• 
  да бъде съобразено с изискванията на закона, указанията и разпорежданията в организацията.
  

1. Изходна ситуация. Това е етапа в които се изяснява кой трябва да вземе решението, обстоятелствата, условията при които ще се търси решение, сроковете, задачите и целите на решението. В този етап е важно умението да се отчитат всички важни фактори свързани с проблема и възникналата ситуация. Правилното изясняване и преценка на изходната ситуация се свързва с характеристиките на мисленето на ръководителя и оказва влияние върху насоките на търсене на управленските решения.

2. Информационен етап. Свързва се с подбор, обработка и анализ на информацията по проблема, а така също и определяне на някои ограничения, които зависят както от самия проблем, така и от конкретната ситуация. Преди вземане на решение трябва да се обмислят въпросите: Има ли достатъчно информация за вземане на решения, или са необходими допълнителни сведения? Надеждна ли наличната информация?

3. Етап на изработка и вземане на решения. Изработването на решение започва с обмисляне и избор на критериите по отношение на които ще се вземат решенията - икономичност, надеждност, оперативност и др. След това се пристъпва към създаване на варианти на алтернативни решения, като на тяхното обсъждане е необходимо да се поканят възможните изпълнители на бъдещите решения. Мениджърската практика показва, че качеството и точността на изпълнение на управленските решения са най-добри в случаите когато непосредствените изпълнители на задачите са участвали във вземането на решения. Създадените варианти на алтернативни решения е необходимо да бъдат оценени по отношение на техните предимства, недостатъци, възможни последствия, след което се пристъпва към избор на оптималното решение.

Вземането на оптимално решение се влияе от факторите: необходимо време за вземане на решение и качеството на управленското решение. Понякога най-доброто решение не може да се вземе поради липса на време за обмисляне на възможните алтернативи и подбиране на нужната информация за оценка на алтернативите. Липсата на време влошава качеството на решението. Възможен е и варианта при продължително забавяне, също да се влоши качеството на решението поради поява на отрицателни последици. Ето защо понякога е възможно мениджърът да взема междинни решения, които в една или друга степен се явяват приемливи в създадената ситуация. В последствие на основата на постъпващата информация и резултатите от междинните решения да се вземе окончателното решение.

4. Организационен етап. В този етап взетите решения и определените срокове се довеждат до изпълнителите, назначават се отговорници, организират се взаимодействията.

5. Контролен етап – отчет и контрол на изпълнените решения. Изпълнява се от групата, която е подготвила решенията.

Най-често срещаните причини, които водят до неизпълнение на управленските решения се отнасят до качеството и контрола:

• 
  вземането на много решения по един въпроси след това отпадане на някои от тях. Това подронва авторитета на решенията;
  
• 
  внасящите решения не отчитат наличието на предшествуващи или дублиращи решения;
  
• 
  не добре формулирани решения;
  
• 
  поставяне на нереални срокове;
  
• 
  слаб контрол над изпълнението на управленските решения.
  

ГРУПОВИ РЕШЕНИЯ

През последните години все повече организациите се насочват към вземане на групови решения по важни въпроси свързани с работата. Разчита се на предимствата на груповото пред индивидуалното взето решение.

При вземане на решения групите използват три стратегии: автократично вземане на решение; демократично вземане на решение; консенсус ( Ригио, 2006, 339 ).

• 
  решенията се вземат въз основа на обединените познания и опит на членовете на групата;
  
• 
  има възможност за обмисляне на по-голям брой алтернативи;
  
• 
  води до по-голяма удовлетвореност от членовете на групата;
  
• 
  тъй като всички членове на групата участват във вземането на решение, те са по-отговорни по отношение на неговото изпълнение.
  

Разгледаните стратегии за вземане на групово решение показват, че те имат много положителни аспекти, но и някои недостатъци.

• 
  Участието на повече хора дава възможност за събиране на по-голямо количество информация, по-голямо разнообразие от идеи и варианти за решение
  

• 
  Работи се от позициите на по-широка база на познание и опит. Изследванията показват, че средностатистическата група ще взема по-високо качествени решения от средностатистическия индивид. Но същевременно има изследвания, които показват, че най-добре информираният индивид ще се представи толкова добре или по-добре от самата група. При други обстоятелства групите могат да стигнат до по-добро решение отколкото най-добрия вземащ решения индивид. Следователно тук въпросът е не само как групите вземат решения, но и кога груповите решения са по-ефективно от решенията на отделните хора.
  
• 
  Решението е прието от членовете на групата. Това води до удовлетворение на членовете и по-голяма отдаденост към изпълнението на решенията. Те се чувстват обвързани и отговорни за получения резултат.
  
• 
  Решението е добре обмислено, предотвратява се вземането на рутинно решение от стандартно мислещ индивид.
  
• 
  Аспекти на проблема могат да се разделят между членовете на групата. Създава се възможност за по-добра координация на усилията на всички участници в екипа, подобрява се комуникацията, сътрудничеството. Ако проблемът е сложен и многоаспектен и до решение се стига като се преминава през много стъпки, групата може да вземе по-бързо решение, защото различните аспекти на проблема могат да се разделят между членовете на групата.
  

• 
  Груповото вземане на решения е по-бавно отколкото индивидуалното, което може да се окаже проблем в кризисни ситуации.
  
• 
  Възможно е да се създаде вътрешно групов конфликт от господството на мнозинството и недоволното малцинство при вземането на решения.
  
• 
  Потенциал за групова поляризация.
  
• 
  Определени членове, например лидерите, могат да доминират в процеса на вземане на решения и да се стигне до по-ниско качествени решения.
  

Подготовката и вземането на управленски решения се свързва не само с интелектуалните характеристики на мениджъра (развитие на идеи, добра аргументация, анализ, разкриване на връзки и зависимости, открояване на водещи моменти, обмисляне на перспективи), но и с колективните усилия за анализиране на проблемите и търсене на най-добрите решения.

В световната практика с успех се прилагат редица групови методи за решаване на управленски задачи. Те дават възможност за развитие на евристичния потенциал на участниците в груповото решение и намиране на най-подходящото алтернативно решения.

Брейнсторминг (мозъчна атака) е метод за насърчаване на групите да излизат с творчески идеи, разработен от Ал. Осбърн, директор в рекламната индустрия през 50 – те години на ХХ век. Техниката на този метод включва работата на 6 – 12 души, които трябва да предложат колкото се може повече творчески варианти – идеи за решаване на проблем без предварително обмисляне. Целта е да се провокира оригинално иновативно мислене, да се генерират идеи, като се понижи самокритичността и критичността, като се преодолее страха, че идеите могат да бъдат неправилно разбрани. Всеки казва онова, за което се сеща. Тези идеи се записват и след това се анализират от друг екип от експерти, които ще решат коя идея е най- приемлива.

Основните принципи на които се подчинява мозъчната атака са следните:

• 
  идеите да не са прекалено екцентрични;
  
• 
  не се позволява да се критикуват и оценяват негативно чуждите идеи;
  
• 
  колкото повече идеи се представят, толкова по-добре, поощрява се свободното въображение, смелото изказване;
  
• 
  членовете на групата трябва да се опитват да надграждат идеите си над останалите, или идеите да се доразвиват, детайлизират, доуточняват. Възможно е и комбинирането на идеи с които се подобряват вече направени предложения.
  

Разновидност на провеждане на метода на брейнстормингът е варианта при който участниците избират водещ. Всеки участник излага своя вариант за решение на проблема, след което се провежда дискусия насочвана от избрания водещ. Съгласуват се различните виждания и се изработва модел за решаване на задачата. Така разработеният модел се представя на екип от експерти, които правят своите възражение и корекции.

• 
  представяне на конкретните предложения, форми, механизми в тяхната последователност;
  
• 
  всеки участник преценява представените алтернативи, съобразно собствените си виждания и ги оценява по 10 точкова система;
  
• 
  изчислява се средната величина за всяка алтернатива от събраните резултати на всички участници;
  
• 
  алтернативите се подреждат съобразно полученото ранжиране и се определя най- резултатната.
  

• 
  формират се групи от 6 човека, които записват три свои идеи по проблема , който предстои да бъде решава. Получат се 18 идеи.
  
• 
  получените 18 идеи се разглеждат от всеки един от участниците, като в рамките на 30 мин. те трябва да нанесат своите бележки;
  
• 
  най-добре конкретизираните и обосновани идеи се приемат за изпълнение.
  

1.Систематизирайте основните виждания за психологическата същност на процеса управление.

2. Кои са най-важните аспекти на приложение на психологическите знания в процеса на управление?

3. Обсъдете разликата между управление и ръководство.