Дойран. Розмарин в градините, птици в езерото и операция „слава

Та, сънувам, че съм в Дойран. Градът е напуснат. Някаква сила е прогонила жителите му, къщите празни откъм хора, но пълни с пъстрорисувани ракли. Капаците им открити и от тях преливат накити, дрехи, кърпи, шамии – тъкани и везани, обточени с гайтани и сърма. Звънтят косичници, надиплени със сребърни парички. Китки от яркобоядисана вълна, омотана като облаче около стрък суха трева, вързани с червен конец. Красота всякаква. Оглеждам се гузно, искам да се награбя… Събуждам се. Не успях да си взема нищичко.

Няма нужда от справка с Фройд. Този сън отразяваше едно към едно моята лакомия към всичко що е излязло изпод въображението на народа от Повардарието.

Сетне ходих в Дойран воистина. Беше по Великден. По градините цъфтеше розмаринът. Не знаех, че тази подправка, с чиито остри тънички листенца се овкусява най-вече агнешко печено, расте като голям храст и пролет се обкичва с нежни бледосинкави цветчета. Ама толкова голям, че подстригван и с годините сгъстяван, представлява зелените плетища между съседските градини.

В тази топла есен Дойран пак ме притегли. Край пътя лозята обрани. Слънцето свети през жълтите и червени им листа, играе си с тях и ги превръща в кехлибар и гранат едновременно. Лозята се редуват с есенници, със стройни редове от петроленосивозеленикави твърди листа и намерение, докато завали първият сняг, да се напластят в едри глави зелки. Покрай тях кенар от ряпа и цвекло, една идея в друга багра.

Обгрижвано поле, което те изпълва с уважение.

Минаваме Нови Дойран. Навлизаме в Стари Дойран. В дясно на пътя, на хълма черквата „Свети Илия” все така е в реставрация. Както си беше преди години. Дали пък и тя не чака европейски пари като много посестрими у нас? А дано я споходят, ама гърците пусто, не си дават името на Македония.

Езерото, Дойранското езеро е пълно с корморани, чапли , пеликани, гмурци. Тук ги чака дълга топла зима, обилна храна и спокойствие.

Птици и закотвени лодки. В далечината неколцина рибари, притихнали, дебнат своята слука. Оттакък е Гърция.

Македония. Дойран – Нови и Стари. Езерото. Есенна нега. Плахо полазилата бедност на техния преход е видима. Като кокошата трева по плочника на крайбрежната алея.

На самия бряг, под един бял трендафил внук ми изяде своята плескавица с кашкавал, аз вияче, мъжът ми мина със салата. Не дочака рибата, незнамкакваси. Плащане в евро, нищо, че не са в Европейския съюз. Ако, че сме от един дол дренки.
Пътуваме обратно. През Велес, Куманово, Крива паланка закъм Гюешево.

На другия ден пращам сигнал на внук ми Славе, нашият водач на МПС: „Отвори в интернет, пиша му императивно, на „Дойран. Операция „Слава”. Имай търпение, за няколко минути Росен Петров ще ти разкаже къде сме били. Той е патриот.” Край на съобщението.

Дойран не е само езеро, пише колегата Росен. То е олтар за българите, Голгота към национален идеал. Нашият Йерусалим.

Дойран. Там където е българската Валхала и смелите ги чака вечен живот.

Чети, мойто момче! Учил си го по история, ама пак го прочети. Дойранската епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран.

Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та пехотна Пловдивска дивизия, пише по-късно: Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете. Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж.

Английският премиер Лойд Джордж пише по-късно: В Никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.”

В 1936 г. в Лондон се организира честване за края на войната. От българска страна делегацията ръководи ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: „Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!”