Доклад Човешките права в мултикултурното общество Речта на омразата съдържание



страница1/3
Дата23.07.2016
Размер0.9 Mb.
#2554
ТипДоклад
  1   2   3








Страсбург, 9 февруари 2007

GT-DH-DEV A(2006)008







УПРАВИТЕЛЕН КОМИТЕТ ПО ЧОВЕШКИ ПРАВА

(CDDH)


ЕКСПЕРТНА ГРУПА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА

(DH-DEV)
______

РАБОТНА ГРУПА А



______
Доклад

Човешките права в мултикултурното общество

Речта на омразата
_____



СЪДЪРЖАНИЕ


* * * 3

Предварителни бележки 4

1. Противостоящи права и интереси 7

2. Приложими международни инструменти 7

2.1. Договори 8

2.2. Препоръки и други инструменти 10

3. Принципи от практиката на Европейския съд по правата на човека 12

3.1. Общи принципи по отношение свободата на словото 12

3.2. Ограничения на свободата на словото (чл. 10, т.2 ЕКПЧ) 14

3.2.1. Общи бележки 14

i. Основен подход на Съда 14

ii. “Граници на преценката” и надзор на Съда 16

3.2.2. Специални аспекти, взети предвид от Съда 18

i. Съдържание на твърдението 18

ii. Контекст на твърдението 19

- Цел и намерение на твърдението 20

- Въздействие на твърдението 21

- Въздействие на мерките, ограничаващи свободата на мнението 22

41. Съдът взима под внимание още и значението на мерките срещу ищеца, който смята че неговата/нейната свобода на мнението е била ограничена. По принцип Съдът признава необходимостта да “се санкционират или дори да се предотвратят всички форми на изразяване, които разпространяват, подтикват, насърчават или оправдават омразата, основана на нетолерантност (вкл. религиозна нетолерантност), при условие че всички процедури, условия, ограничения или наложени санкции са пропорционални на легитимната крайна цел”. Глоби, разходи по съдебното дело и граждански щети може също да съставляват намеса в свободата на словото, когато техният обем е непропорционален на вредата или когато поставят под въпрос финансовото оцеляване на човека, на когото е било разпоредено да ги изплати. Нещо повече, в казуса Каратас с/у Турция, Съдът отбеляза, че “във връзка с това, че естеството и строгостта на наложеното наказание също са фактори, които трябва да се имат предвид при преценяване на пропорционалността на намесата”. В този контекст Съдът разглежда възможностите, с които властите са раполагали, както и начина, по който държавните власти са процедирали при подобни ситуации в миналото. 22

42. В допълнение към значението на ограничението за ищеца трябва да се има предвид и въздействието, което то може да е имало за самото демократично общество, както и съпътстващите рискове. Конкретно, мерките, които са целяли да предотвратят разпространението на информация и идеи чрез печата от самото начало (ex ante), подлежат на много детайлно проучване от страна на Съда. 22

- Социално положение на ищеца 23

- Правно положение на лицата, засегнати от изразеното мнение, както и от сериозността на ефекта 23

- Контекст на религиозните вярвания 24

3.3. Твърдения, попадащи в обхвата на чл. 17 от ЕКПЧ 26



4. Други стандарти на Съвета на Европа 34

4.1. Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността (ECRI) 34

4.2. Управителен комитет по медии и нови комуникационни услуги (CDMC) 37

5. Идентифициране на факторите за прилагане на чл. 17 от ЕКПЧ 39

5.1. Фактори от практиката на Европейския съд по правата на човека 41

5.2. Фактори от други международни източници 45

6. Примери за национални инициативи и мерки (пр. официални позиции, превантивни действия, несъдебни процедури и включване на гражданското общество) 46

6.1. Планове и програми за действие 47

6.2. Събиране на данни, записване и докладване 48

6.3. Образование 48

6.4. Квалификация и политически инициативи чрез представители на силите на реда, на съдебната система и други официални лица 49

6.5. Саморегулиране и етични кодекси 50

6.6. Медии и Интернет (освен етичните кодекси) 51

6.7. Гражданско общество и кампании 52



Приложение – Приложими разпоредби на международни инструменти (пълен текст) 55


* * *

Предварителни бележки




  1. Свободата на словото, свободата на мисълта, съзнанието и вероизповеданието, зачитането на личната неприкосновеност и човешкото достойнство, както и забраната на дискриминацията са сред основните елементи на “демократичното общество”. В демократичното общество обаче могат възникнат ситуации, в които правата и интересите на един противоречат на правата и интересите на друг. Например, свободата на словото за един би могло да се сблъска с неприкосновеността на личността и свободата на вероизповеданието на друг. Нито едно от тези потенциално засегнати права не е абсолютно; те могат да бъдат ограничавани при определени условия. Следователно предизвикателството, пред което са изправени представителите на властта, е да се постигне справедливо равновесие между тези противоречащи си права и интереси. Това е от особена важност в мултикултурните общества, които се характеризират с многообразие на култури, религии и начин на живот.

  2. Този документ, който отразява дискусиите, проведени в рамките на Работна група А, се концентрира върху свободата на словото и по-конкретно, върху проблема с “речта на омразата”. По отношение на тази проблематика, Работната група би искала, вместо въведение, да заяви, че свободата на словото, гарантирана в чл. 10 на Европейската конвенция за човешките права (по-нататък ЕКЧП или Конвенцията) и от чл. 19 на Международния пакт за граждански и политически свободи, е жизненоважно условие за публичен дебат по въпроси от обществен интерес, без който едно демократично, плуралистично и отворено общество би било немислимо. Като се има предвид ключовата роля, която свободата на словото играе в демократичното общество, тази свобода предпазва не само възгледите, които се приемат благосклонно или с безразличие, но също така и онези, които “дразнят, шокират или смущават”1

  3. Това не означава, че няма ограничения за свободата на словото. Упражняването на тази свобода налага задължения и отговорности (чл. 10 т. 2 от ЕКПЧ). Докато правото на мисълта като такова (вътрешно право или forum internum) е абсолютно, свободата на словото (външно право или forum externum) може да подлежи на определени ограничения, ако такива са предвидени от закона, съобразени са с легитимна цел и са пропорционални на тази цел (чл. 10 т. 2 от ЕКПЧ и чл. 19 т. 3 от Международния пакт за граждански и политически свободи). Легитимните цели включват предотвратяване на безредици и престъпления, както и зачитане на доброто име и правата на другите. Като преценяват дали тези ограничения са “необходими в демократичното общество”, националните власти имат, съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека (за кратко, Съдът), определена “граница на преценката” (margin of appreciation, вж. по-долу, по-конкретно т. 25 и нататък). Трябва да се отбележи още, че практиката на Съда също така поддържа становището, че някои конкретни изрази са извън защитата на чл. 10 от ЕКПЧ (вж. част 3.3 по-долу).

  4. Повечето държави са приели законодателство, което осъжда подобни изрази, често наричани “реч на омразата”, макар да използват леко различаващи се дефиниции на това, което е забранено. Въпреки че терминът “реч на омразата” е много често срещан, не винаги става ясно какво точно стои зад него. Препоръка R(97) 20 на Комитета на министрите на съдържа дефиниция на термина “реч на омразата”2 (вж. т. 88), а ОССЕ/ОДИЧП приеха работна дефиниция на “престъпление от омраза”,3 но не съществува универсална дефиниция на израза “реч на омразата”. Трябва да се отбележи, че подобен език не предполага задължително изразяването на “омраза” или емоции. Расистки изказвания може да са замаскирани в твърдения, които на пръв поглед изглеждат разумни или обикновени.

  5. Съдът все по-често се позовава на израза “реч на омразата”, особено в случаи, при които този израз е използван в националното законодателство на ответната страна.4 Съдът постанови, че “принципно, в някои демократични общества може да се сметне за необходимо да се санкционират или дори да се предотвратят всички форми на изразяване, които разпространяват, подтикват, насърчават или оправдават омраза, основана на нетолерантност (вкл. религиозна нетърпимост).”5 Съдът не е обвързан от класификацията на местните съдилища. Понякога той отхвърля тази класификация, когато тя е приета на национално ниво от местни съдилища,6 или напротив, понякога Съдът класифицира определени изявления като “реч на омразата”, когато местният съд е отхвърлил това определение.7

  6. Според Съда, “не може да има съмнение, че конкретни изрази, представляващи “реч на омразата”, които може да са обидни за определени индивиди или групи, не са защитени от чл. 10 на Конвенцията.”8 Според последните решения фактът, че определени изрази не представляват “реч на омразата” е ключов елемент, който трябва да се вземе под внимание, когато се преценява дали намесата в свободата на словото е необходима в демократичното общество.9 В същото време Съдът не е разработил точна дефиниция на понятието “реч на омразата”. Докато при някои казуси Съдът постановява, че изрази на расова омраза попадат в обхвата на чл. 17 от ЕКПЧ10, подобно заключение внимателно се избягва по отношение на други казуси11.

  7. В светлината на изложеното Работната група беше на мнение, че, освен въпроса “Как се постига справедлив баланс между противостоящи си права и интереси?”, трябва да се разгледа и един друг въпрос: “Възможно ли е да се дефинират факторите, които отличават обидните изрази, напълно защитени от свободата на словото от онези, които не са защитени?” Важно е този въпрос да се разгледа, защото изрази, квалифицирани като “реч на омразата”или не са защитени от чл. 10 на ЕКПЧ (т.нар. “изключения от чл. 17 на ЕКЧП”), или ограниченията за тези изрази са оправдани според точка втора на Чл. 10. С други думи, когато става дума за “реч на омразата”, не съществува казус на защитени противостоящи си интереси. Но какво представлява “речта на омразата”? Кога изразите се квалифицират като “реч на омразата”? След като не съществува универсална дефиниция на “реч на омразата” – а дори да имаше, тази дефиниция можеше да се тълкува различно – Работната група сметна, че ще е полезно да определи факторите, съдържанието и съответния контекст, от практиката на Съда и на другите международни инструменти, които могат да се използват като средство за отличаване на (обидните) изрази, защитени от свободата на словото, от тези, които не са.

  8. Работната група отбелязва, че работата, която й е възложена от пленарния състав, е да изработи описателен документ, който да направи преглед на съществуващите стандарти.

  9. Този документ подробно следва структурата на плана, който групата DH-DEV предложи за своя доклад (документ DH-DEV(2006)008, Приложение V) с някои малки корекции, които сметна за уместни:

    • противостоящи права и интереси;

    • приложими инструменти на човешките права;

    • принципи, изведени от практиката на Европейския съд по правата на човека и от други компетентни органи на Съвета на Европа;

    • фактори, взети под внимание при прилагането на чл. 10 и 17 от ЕКПЧ;

    • примери за национални мерки и инициативи, забраняващи “речта на омразата” и насърчаващи търпимост, взети от отговорите, дадени на въпросника (вж. документ GT-DH-DEV A(2006)008 Приложение).


1. Противостоящи права и интереси
10. Както беше посочено по-горе, свободата на словото на един индивид може да се противопоставя на правото на зачитане на личния живот (чл. 8 от ЕКПЧ) или свободата на религията (чл. 9 от ЕКПЧ) на друг. Предмет на спора може да е също и забраната за дискриминация (чл. 14 от ЕКПЧ и Протокол No. 12). Интересите на индивида, който се изразява, или на групата, от чието име той се изразява, може да се противопоставят на интересите на цялата демократична общност. Следователно т. 2 от чл. 10 допуска, при определени условия, ограничения на свободата на словото с мотиви като националната и обществената сигурност, предотвратяването на безредици и престъпления, за защитата на доброто име и правата на другите – вкл. и на човешкото достойнство, както и запазване авторитета и безпристрастността на съдебната система.

2. Приложими международни инструменти
2.1. Договори
11. Редица международни инструменти за защита на човешките права са приложими по отношение на “речта на омразата”. Таблицата по-долу показва съответните разпоредби на тези инструменти, класифицирани според съответните права. След като не всички правно обвързващи инструменти са ратифицирани от всички страни членки, бележките под линия посочват кои страни са ратифицирали съответните инструменти. Пълният текст на тези разпоредби е в Приложението към документа.


Приложими

Инструменти


Свобода на

словото



Забрана на

дискриминацията



Свобода на

религията и на

демонстриране

на религиозната

принадлежност


Право на

зачитане на

личния и

семейния живот


Забрана на

злоупотребата с

права


Забрана

на защитата на

омразата или

подбуждане към

дискриминация

Всеобща декларация

за правата на човека

Член 19

- Член 1

- Член 2


- Член 7


- Член 18

- Член 29

(условия за приемливи ограничения)


Член 12







Международен пакт за граждански и политически права 12

Член 19

Член 26

- Член 18

- Член 27



Член 17

Член 5

Член 20

Международна конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация (МКЛВФРД)




Член 1










Член 413

Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) 14

Член 10

- Член 14

- Член 1,

Протокол No. 12


Член 9


Член 8

Член 17




Американска конвенция за човешките права

Член 13

- Член 24

- Член 1 т.1



Член 12

Член 11




Член 13

(т.5)


Европейска социална харта (изм) 15




Член E













Рамкова конвенция за защита на националните малцинства 16

Член 9

Член 4

- Член 5

- Член 7


- Член 8




Член 21



12. Сред международните инструменти за защита на човешките права единствено Международният пакт за гражданските и политическите права (чл. 20, т.2)17 и Американската конвенция за човешките права (чл. 13, т.5)18 съдържат изрични забрани на националистичната, расовата или религиозната омраза. Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация съдържа разпоредба (чл. 4), забраняваща пропагандата към расова дискриминация.19


2.2. Препоръки и други инструменти
Организация на обединените нации


    • Комитет за човешки права, Основен коментар 11/19 от 29 юли 1983 г. (Член 20 – Забрана на пропагандата на война и поддържането на омраза).

    • Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация, Основна препоръка No. 15: Организирано насилие на базата на етнически произход (Чл. 4) (документ A/48/18, 1993).

    • Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация, Основна препоръка No. 30: Дискриминация на чужденци (01/10/2004).

    • Бюро на Върховния комисар за човешките права за ликвидирането на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия или вяра, Резолюция 2005/40 (19/04/2005)


Съвет на Европа


    • Препоръка R (97) 20 на Комитета на министрите до страните членки за “речта на омразата”, приета на 30 октомври 1997 г.

    • Препоръка R (97) 21 на Комитета на министрите до страните членки за медиите и насърчаването на толерантността, приета на 30 октомври 1997 г.

    • Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността (ECRI), Обща политическа препоръка No. 7 за националното законодателство за борба с расизма и расовата дискриминация, приета на 13 декември 2002.

    • Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността (ECRI), Декларация за употребата на расистки, антисемитски и ксенофобски елементи в политическите изказвания, приета на 17 март 2005 г.

    • Резолюция 1510 (2006) на Парламентарната асамблея за свобода на изразяването и зачитане на религиозните вярвания, приета на 28 юни 2006г.


Европейски съюз


    • Съвместно действие по отношение на борбата с расизма и ксенофобията, приета на 15 юли 1996 г.

    • Предложение за рамково решение на Съвета за борба с расизма и ксенофобията, представено от Европейската комисия на 28 ноември 2001 г. (оттогава проектът е променен и предстои решение на Съвета на ЕС).

    • Резолюция на Европейския парламент за свободата на словото и зачитане на религиозните вярвания, приета на 16 февруари 2006 г.


3. Принципи от практиката на Европейския съд по правата на човека
3.1. Общи принципи по отношение свободата на словото
13. Свободата на словото, както е залегнала в чл.10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, има специално положение сред правата, защитени с този акт, тъй като тя оформя и подхранва демокрацията, а не е само едно от нейните следствия. Без свободни дебати и възможност хората свободно да изразяват убежденията си, демокрацията не би могла да се развива и дори не би оцеляла.

14. Специалното значение на свободата на словото в живота на демократичното общество, разбира се, беше отбелязано от Съда. В делото Хeндисайд с/у Обединеното кралство (Handyside v. UK), Съдът обобщи първостепенната роля на свободата на словото по следния начин: “Свободата на словото е една от ключовите основи на едно такова общество, едно от главните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек” и, формулирайки принципа в познатата, редовно използвана от Съда формулировка, решението гласи, че тази свобода е: “приложима не само за ‘информация’ или ‘идеи’, които се възприемат благосклонно или се приемат за безобидни или за незначителни, но и за онези, които дразнят, шокират или смущават държавата или някоя прослойка от обществото. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и либералността, без които няма ‘демократично общество’”.20

15. Обхватът на чл.н 10 от Конвенцията е много широк. Той обхваща не само мнения и идеи, изразени в писмен или устен вид, но също така фотографии, картини21, рисунки и произведения на изобразителното изкуство22; той също така включва въпроси свързани с историята23 и бизнеса24. От друга страна, без напълно да изключва тази възможност, Съдът не смята, че тази свобода се прилага за правилата относно облеклото.25

16. Свободата на словото обаче е най-важна що се отнася до сферата на идеите и мненията и затова Съдът разработи всеобхватна система за защита на печата заради ролята му на “пазител” на демокрацията – роля, която Съдът признава в решението си по делото Лингенс с/у Австрия (Lingens v.Austria) решение от 8 юли 1986 г.26

17. Вероятно тази нужда на демократичното общество от възможно най-свободни и открити дебати подтикна Съда да заяви, че свободата на словото води до правото на обществото на информация27, дори и коментарите, които предава журналистът да са открито и силно расистки, макар и самият журналист да не споделя тези коментари28.

18. Съдът ясно определи задълженията на тези, които упражняват свободата на словото. Например Съдът постанови, че журналистите трябва да отговарят на редица условия, доказващи, че са действали добросъвестно, демонстрирайки намерението на журналиста да предостави точна и достоверна информация съобразно съответните журналистически стандарти29. В решението си по делото Бладет Тромсьо с/у Норегия, Съдът постанови следното: Трябва (…) да се провери дали съществуват някакви специални мотиви в настоящия казус за освобождаване на вестника от обичайното му задължение да проверява фактически твърдения, които клеветят физически лица. Според Съда, това зависи по-специално от естеството и степента на клеветата, която е обект на иска, и от степента, до която вестникът може да възприеме Доклада Линдберег за надежден по отношение на въпросните обвинения.”30 Аналогично е необходимо да се спазват “фундаменталните правила на историческия метод”, когато става дума за казус от подобно естество31.


3.2. Ограничения на свободата на словото (чл. 10, т.2 ЕКПЧ)
3.2.1. Общи бележки

i. Основен подход на Съда

19. Точка втора от чл. 10 на Конвенцията гласи, че свободата на словото води до задължения и отговорности и подлежи на “процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона и са необходими в едно демократично общество, в интерес на националната сигурност, териториалната цялост или обществената сигурност, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала, както и на репутацията и правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена поверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието”.

20. Следователно свободата на словото не е неограничена. За да се гарантира, че държавата не надвишава своите задължения по Конвенцията, нейната намеса трябва да отговаря на трите условия, закрепени в Конвенцията, посочени по-долу:

- да е предвидена в закон;

- да е необходима в демократичното общество;

- да е пропорционална на легитимната крайна цел.

21. Според добре установената съдебна практика, терминът “необходимо”, по смисъла на чл.10 т. 2 от ЕКПЧ предполага наличието на “належаща социална нужда”. В това отношение договарящите се страни могат да решават в известни граници на преценката, които са по-широки или по-тесни в зависимост от обстоятелствата (вж. т. 25 и надолу). В името на изчерпателността трябва да се отбележи, че съответното национално право трябва да е формулирано с достатъчна прецизност, за да могат засегнатите лица – при необходимост с подходяща правна помощ – да предвидят, до разумна степен при съответните обстоятелства, последствията, до които дадено деяние може да доведе.

22. Като преразглежда съобразно чл. 10 решенията, взети от националните органи с оглед на зададените им граници на преценка, Съдът трябва да определи, в светлината на целия казус, дали въпросната намеса е била “пропорционална” на легитимната крайна цел и дали причините, изтъкнати от властите в оправдание на тази намеса, са “уместни и достатъчни”. Следователно в ядрото на съдебното проучване на всяка намеса в упражняването на свободата на мнение е съпоставката между противопоставените интереси, при която Съдът взима под внимание значимостта на свободата на мнение за демокрацията (вж. т. 14 по-горе). Това съпоставяне на интереси придобива специално значение в мултикултурното общество.

23. По-долу ще бъдат представени факторите, които според практиката на Съда трябва да се вземат под внимание в контекста на съпостяването на интереси. След като обаче Съдът основава решенията си по всеки иск на специфичните обстоятелства по отделния казус, които не могат да бъдат обяснени тук, и по-този начин отдава особено значение на отделните фактори, не е възможно да се представи изчерпателен списък с критерии. Тук трябва да се изтъкне още веднъж, че балансиране на интереси може да има само ако разглежданите изявления не водят до унищожаване на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията (чл. 17 ЕКПЧ, вж. т. 3.3. по-долу).

24. Накрая Съдът преценява пропорционалността на санкцията, наложена от националните съдилища, с оглед на целта, преследвана от държавата. Това обяснява как Съдът може да заключи, че по принцип ограничението на свободата на словото е било необходимо, но наложената санкция е била непропорционална. Такова беше заключението, постигнато при делото Кумпаня и Мазаре (цитирано по-горе), при което ищците бяха осъдени на затвор за срок от седем месеца. Изходът беше различен за делото Зана с/у Турция32, при което 12-месечната присъда, една пета от която трябваше да бъде излежаха в арест, а четири пети - условно, не беше преценена като непропорционална, нито условната присъда от четири месеца по делото Лесник с/у Словакия33. Символични присъди от едно евро, от друга страна, бяха преценени като непропорционални34, докато налагането на глоба от 1078 евро и сумата от 13 469 евро за нанесени щети не бяха сметнати за прекалена санкция и не беше преценено, че са имали възпиращ ефект спрямо свободата на медиите35, нито конфискуването на картини беше сметнато за крайно36. При скорошното дело Верайнигунг Билденер Кюнстлер с/у Австрия обаче беше взет предвид ефектът от забраната на изложба на живопис, сметната за оскърбителна. Беше решено, че тъй като предписанието на австрийските съдилища не се е “ограничило във времето или пространството”, не е оставило на сдружението на ищците възможност да покажат картините в една бъдеща изложба, това означава, че предписанието е непропорционално на крайната цел и следователно представлява нарушение на чл. 1037.
ii. “Граници на преценката” и надзор на Съда
25. Всеизвестно е, че това понятие, което не фигурира в самата Конвенция, е “открито” от Комисията в делото Гърция с/у Обединеното кралство38 и беше потвърдено от Съда в делото Ирландия с/у Обединеното Кралство39. То е обект на много дебати и публикации от водещи автори40.

26. По отношение на чл. 10 от Конвенцията границаите на преценката позволяват на Съда да настоява за стриктно тълкуване на втората точка от същия член, която урежда обстоятелствата, при които свободата на словото може да бъде ограничена. В този случай Съдът решава, че границите на преценката на държавите са стеснени. От друга страна Съдът може да вземе предвид по-големия диапазон от сценарии, описани в т. 2 от чл. 10 и да реши, че границите на преценката са по-широки, т.е., че държавите имат по-голяма свобода да ограничават свободата на словото. Трябва да се отбележи, че дори и във втория случай Съдът си запазва правото да реши, че макар държавата по принцип да разполага с широки граници на преценката, тя е надвишила позволените лимити; въпреки че границите на преценката са широки, те никога не е са безкрайни.

27. Когато границите на преценката на държавите са стеснени, Съдът извършва по-подробно независимо проучване на фактите по делото, преразглеждайки по-специално пропорционалността на предприетите мерки с оглед на приведените доказателства41. При делото Монат с/у Швейцария42, Съдът описа задачата си така: след като отбеляза, че държавните органи имат “стеснени граници на преценката при определянето дали е имало належаща обществена нужда”, Съдът обяви, че “в резултат на това (възнамерява) да проведе по-подробно проучване дали тези мерки са били пропорционални с оглед на легитимната крайна цел по смисъла на чл. 10”.

28. От друга страна, когато границите на преценката са по-широки, Съдът упражнява само ограничен контрол върху преценката на фактите и върху необходимостта от мерките, предприети от националните органи.

29. По отношение на съответните сфери на границите на преценката на държавите може да се каже, че в областта на свободата на словото принципът е, че те са ограничени, а това е още по-валидно, когато предмет на спора е “политическото слово или дебатът е по въпроси от обществен интерес”43. Границите на преценката обаче са по-широки, когато става дума за търговски или морални въпроси, вкл. религиозни проблеми. Критиките към правораздаването също могат да се включат в тази категория44.

30. По отношение на моралните въпроси решенията по делата Хендисайд с/у Обединеното кралство и Мюлер с/у Швейцария (цитирани по-горе) ясно извеждат от липсата на “всеобщо схващане за морал” тезата, че “поради техния пряк и продължителен контакт с движещите сили в собствените им страни, държавните власти по принцип са в по-добра позиция, отколкото международния съдия, да дадат мнение за точното съдържание на тези изисквания, както и за ‘необходимостта’ от ‘ограничение’ или ‘наказание’, което да им съответства”. В същото време границите на преценката не са неограничени и затова Съдът може да приеме позицията, възприета по делото Оупън доор с/у Ирландия45, където той се ограничи до въпроса, дали разпространението на информация за аборта противоречи на запазването на морала. Съдът постанови, че докато границите на преценката на националните власти са по-широки в тази сфера, отколкото в други, тяхната преценка по подобни проблеми не е “съвсем освободена и неподлежаща на преразглеждане”; впоследствие Съдът прецени, че оспорваната намеса е била прекалено голяма и непропорционална.



31. По отношение на религиозните вярвания Съдът отбеляза в решението си по делото Уингроув с.у Обединеното кралство46, че макар чл. 10 да оставя малък простор за ограничения на свободата на словото, “по принцип договарящите имат по-широки граници на преценката при регулиране свободата на словото по въпроси, които може да накърнят съкровените личните убеждения в сферата на морала или още повече – на религията”. Съдът добави, че в тази сфера, “както и в сферата на морала, а може би дори в още по-голяма степен, не съществува единно европейско схващане за задълженията за ‘защита правата на другите’ по отношение на нападки срещу техните религиозни вярвания”.

32. Затова Съдът реши, че нито намесата с цел защита на “обектите на религиозна почит” (Ото-Премингер-Институт с/у Австрия47), нито присъдата срещу автор на роман на “философска или теологична тематика”, който обаче съдържа пасажи представляващи “обидни нападки срещу ислямския Пророк” (Й. А. с/у Турция)48, съставляват нарушение на чл.10 от Конвенцията.

33. Същевременно обаче Съдът е наясно с произвола, който може да възникне от подобен подход и отбелязва в решението си по делото Уингроув с/у Обединеното кралство, че “високата степен на оскверняване, която трябва да се установи, сама по себе си е предпазна мярка срещу произвола”. И вероятно за да предотврати произвола, в решението си по делото Айдин Татлав с/у Турция49, Съдът постанови, че е налице нарушение на чл. 10 с налагането на глоба от 10 евро на автора на книга, която, според анализа на Съда, е “критична гледна точка на не-вярващ относно ролята на религията в социалната и политическата сфери” и в която не се забелязва обиден тон, насочен конкретно към вярващите, или обидни нападки срещу свещените символи. В това решение Съдът постанови, че макар сферата, в която ищецът се е изразил – сфера, в която е възможно да бъдат накърнени съкровените морални или религиозни вярвания (т. 24) – да е такава, в която държавите разполагат с по-широки граници на преценката, то тези граници не са безкрайни.

3.2.2. Специални аспекти, взети предвид от Съда
i. Съдържание на твърдението

34. Съдът проучва специфичния начин на изразяване, както и естеството и тежестта на въпросното изявление. Съдът отграничи изявленията за факти от оценъчните твърдения. Например в случая Педерсен и Баасгаард, Съдът постанови: “За да се прецени мотивът за спорното изявление, трябва да се направи разграничение между твърденията за факти и оценъчните твърдения по това, че наличието на определени факти може да бъде доказано, а истинността на оценките не подлежи на доказване”50. Нещо повече, в делото Унабянгиге Инициатиже Информационсвелфалт, беше изтъкнато, че “степента на точност при установяване на обосноваността на едно криминално обвинение от компетентен съд не може да се сравни с точността, която трябва да се спазва от един журналист, когато изразява мнението си по въпрос от обществена важност, особено когато изразява мнението си под формата на оценка”51. Би било невъзможно да се отговори на изискването да се докаже истинността на оценъчно твърдение и това би накърнило самата свобода на мнението, която е неразделна част от правата, гарантирани от чл. 10. Дори когато дадено твърдение представлява оценка, пропорционалността на намесата може да зависи от това, дали съществува достатъчна фактическа база за въпросното твърдение, след като и оценъчните твърдения могат да бъдат прекалени, когато нямат никакво фактическо основание52.



35. Правото на печата да разпространява информация по въпроси от обществен интерес задължава журналистите да се изразяват добросъвестно на базата на точни факти и да предоставят достоверна, точна информация в съответствие с професионалната етика. Това задължение изисква от тях да използват достатъчно точни, достоверни факти, които могат да се приемат за пропорционални на естеството и значението на обвиненията им. Това отговаря на принципа, че колкото по-сериозно е обвинението, с толкова по-стабилна фактология то трябва да е подплътено. Що се отнася до датата, по отношение на която Съдът определя дали е съществувала фактическа обосновка, по принцип това е датата, на която спорната статия е била написана и публикувана. Такъв е случаят с решението по делото МакВайкър с/у Обединеното кралство53, в което Съдът разкритикува ищеца, че е бил силно заинтересован да “провери на истината или достоверността на обвиненията (срещу атлет за употреба на допинг), само след като срещу него са били повдигнати обвинения в клевета”, докато при другите си решения Съдът се уповава на факти, последващи спорните твърдения, за да установи наличието на фактически основания54.
ii. Контекст на твърдението
36. Когато съпоставя противостоящите интереси, Съдът взима предвид всички материални обстоятелства и по-специално контекста, в който твърденията са били направени. Това засяга следните аспекти:

- Цел и намерение на твърдението
37. В поредица от дела Европейската комисия по правата на човека (за кратко Комисията) реши да не допусне някои жалби за нарушаване свободата на словото поради различни по вид мерки на властите срещу оскърбителното звучене на спорните твърдения. В тези казуси Комисията не се позова на намерението, като вместо това се съсредоточи върху вредата, която твърденията са нанесли. В същото време нищо в посочените случаи не би могло да изключи изискване за наличие на намерение и това вероятно се подразбира в решенията. Това заключение се подкрепя от практиката на Европейския съд по правата на човека, който се занимава с действителната цел на една публикация. В решението по делото Гароди с/у Франци, Съдът постанови, че действителната цел на книга, отричаща Холокоста, е била да “реабилитира националсоциалистическия режим и в резултат на това, да обвини самите жертви, че са фалшифицирали историята” и допълни, че “затова отричането на престъпления срещу човечеството е една от най-сериозните форми на расова клевета срещу евреите и на подтикване към омраза срещу тях”55. Целта на спорния текст е приета за важна и по казуса Леидьо и Изорни, който засяга реклама във вестник. Съдът прецени, че ищците “не са възхвалявали толкова определено поведение, колкото един човек с цел да предизвикат преразглеждане на присъдата на Филип Петен, чиято уместност и легитимност, ако не средствата за постигането й, са били признати от Апелативния съд.56 Съдът следва същата логика при решението по дело за осъждането на журналист заради твърдения на членове на расистка група, предадени в контекста на сериозно предаване на социална и политическа тематика, предназначено за информираната аудитория57. Целта на предаването е била не да насърчава расизъм, а напротив, да го изобличи и анализира: “Oбективно погледнато в своята цялост документалното предаване не може да е изглеждало като че е имало за цел разпространяването на расистки виждания и идеи. Напротив, то ясно цели – чрез интервюта – да изобличи, анализира и покаже тази конкретна група младежи, ограничени и потиснати от социалното си положение, с криминални досиета и агресивно поведение, като по този начин представи някои особени аспекти на проблема, който още тогава е обект на сериозно безпокойство за обществото”58. Следователно в този казус липсата на расистки намерения изигра ключова роля за това, дали Съдът ще открие нарушение на свободата на словото. Аналогично, критичните репортажи за политици, които не се дистанцират достатъчно от крайни идеи, са допустими59.
- Въздействие на твърдението
38. Възможното въздействие на използваното изразно средство е важен фактор, на който Съдът се позовава в своята практика. За да прецени евентуалното влияние, Съдът се позовава конкретно на формата и средствата за предаване. Прието е, че аудиовизуалните медии имат по-непосредствен и силен ефект отколкото печатните медии60 (в зависимост от медията, времето на излъчване, формата и потенциалната аудитория на предаването). Аудиовизуалните медии също така правят невъзможно за говорещия (поне по време на предаванията на живо) да обмисли думите си предварително, да ги оттегли или промени след деянието. В казуса Гюндюз с/у Турция, Съдът реши, че “като се съпостави интереса на свободата на словото с правата на другите, съгласно чл. 10 т. 2 от Конвенцията, е уместно да се отдаде по-голяма тежест, отколкото националните съдилища са отдали при прилагането на националното право, на факта, че ищецът активно участва в оживена публична дискусия (…)”.61

39. Съдът смята, че за разлика от масмедиите много по-ограничен потенциален риск съществува при артистичните форми на изразяване в поезията, които по своята същност са достъпни само за малка група хора. При един казус въз основа на този аспект Съдът стигна до заключението, че ищецът не е възнамерявал да призовава към въстание и насилие, а да изрази своята дълбока тъга от политическата ситуация. Мястото на разпространението също може да играе роля. Например, по-широки граници на преценката се признават за райони, където тероризмът е сериозен проблем.62

40. В едно свое скорошно решение Съдът за първи път подчерта, че не е било установено, че въпросното изявление е породило или е имало вероятност да породи “риск в настоящето” и “непосредствена опасност” (властите са изчакали повече от четири години преди да започнат съдебно преследване срещу ищеца). Трябва обаче да се отбележи, че Съдът отговори на аргумент, изрично повдигнат от ответната държава.63
- Въздействие на мерките, ограничаващи свободата на мнението
41. Съдът взима под внимание още и значението на мерките срещу ищеца, който смята че неговата/нейната свобода на мнението е била ограничена. По принцип Съдът признава необходимостта да “се санкционират или дори да се предотвратят всички форми на изразяване, които разпространяват, подтикват, насърчават или оправдават омразата, основана на нетолерантност (вкл. религиозна нетолерантност), при условие че всички процедури, условия, ограничения или наложени санкции са пропорционални на легитимната крайна цел”64. Глоби, разходи по съдебното дело и граждански щети може също да съставляват намеса в свободата на словото, когато техният обем е непропорционален на вредата или когато поставят под въпрос финансовото оцеляване на човека, на когото е било разпоредено да ги изплати. Нещо повече, в казуса Каратас с/у Турция, Съдът отбеляза, че “във връзка с това, че естеството и строгостта на наложеното наказание също са фактори, които трябва да се имат предвид при преценяване на пропорционалността на намесата”65. В този контекст Съдът разглежда възможностите, с които властите са раполагали, както и начина, по който държавните власти са процедирали при подобни ситуации в миналото66.

42. В допълнение към значението на ограничението за ищеца трябва да се има предвид и въздействието, което то може да е имало за самото демократично общество, както и съпътстващите рискове. Конкретно, мерките, които са целяли да предотвратят разпространението на информация и идеи чрез печата от самото начало (ex ante), подлежат на много детайлно проучване от страна на Съда67.


- Социално положение на ищеца
43. Длъжността на ищеца, т.е. неговата или нейната роля в обществото се преценява от Съда, особено в случаите, които се отнасят до политици, както и журналисти или печата като цяло. Съдебната практика на Съда предполага, че политическите изказвания68, а дори и всички изказвания по въпроси от обществено значение69, дават основание за по-висока степен на защита. Следователно Съдът смята, че има по-малко възможности за ограничения по отношение на политическите дебати или дискусии по въпроси от обществен интерес и че границите на преценката на страните, подписали Конвенцията, са по-тесни. В този смисъл жизненоважната роля на печата като “пазител” на обществото придобива особено значение.

44. От друга страна, Съдът набляга на специалната отговорност на политиците да се въздържат от коментари, които могат да предизвикат нетолерантно отношение70. Също така Съдът многократно постановява, че печатът носи специална отговорност. Съдът приема, че печатът носи такава отговорност в случаи, в които той не е ищец , т.е. журналист, автор или водещ, а друг човек, който е изразил критичното твърдение. В този контекст е взето предвид също, че чл. 10 защитава не само същността на изразените идеи и информация, а и формата, под която те са предадени (например чрез аудиовизуални медии).71


- Правно положение на лицата, засегнати от изразеното мнение, както и от сериозността на ефекта
45. Съдът също така взима предвид позицията или статуса на страната, засегната от изразеното мнение. Най-общо Съдът смята, че границите на приемливата критика са по-широки, когато става дума за критични изявления по адрес на политици и по-точно членове на правителството72. В казуса Верайнигунг Билденер Кюнстлер с/у Австрия Съдът сметна, че обидна рисунка на политик не може да се възприема като отразяваща детайли от личния му живот, а по-скоро от публичните му изяви като политик и следователно въпросният политик трябва да “прояви по-голяма толерантност по отношение на критиките”73. От друга страна, по-малко ограничение се прилага спрямо критиките към официалните представители на властта. Например в делото Педерсен и Баадсгаард74 Съдът сметна, че докато по отношение на полицая има по-широки граници на приемливата критика в сравнение с цивилния, той не може да се третира на еднакво основание с политиците, когато става дума за публична дискусия на неговите действия. Съдът включи в оценката си и поведението на засегнатата страна, предхождащо изказаното мнение, което го е засегнало. Например по делото Нилсен и Джонсен75 Съдът сметна за релевантен фактът, че засегнатата страна е надвишила функциите си на правителствен експерт, участвайки в публичен дебат и публикувайки книга, яростно критикуваща методите на работа на полицията. Ищците, в качеството си на избрани представители на националните и местни полицейски асоциации, с основание са почувствали за свой дълг да се противопоставят на нападките срещу методите на работа на полицията. Затова Съдът взе предвид този аспект при съпоставяне на интересите в спора.
- Контекст на религиозните вярвания
46. Гореописаните фактори се отразяват по специален начин в онези казуси, които се отнасят до мнение, изразено в контекста на религията. Съдът многократно е постановявал, че членовете на религиозната общност трябва да толерират отричането на техните религиозни вярвания от страна на другите76. В случай на неоправдани обидни нападки срещу обекти на религиозна почит Съдът признава възможността страните по Конвенцията да предприемат мерки за ограничаване на свободата на мнението77. В този контекст религиозните чувства на другите със сигурност представляват “права на другите” по смисъла на чл. 10 т. 2 от ЕКПЧ78. При всички казуси, при които са намесени морални или религиозни убеждения, Съдът признава широки граници на преценката на държавите по отношение на въпроса, дали ограничаването на свободата на словото е “необходимо в демократичното общество” (вж. точки 31-33 по-горе).79

47. Когато става дума за накърняване на религиозните чувства на другите, Съдът не се ограничава с позоваването на “правата на другите” по смисъла на чл. т. 2 от ЕКПЧ, а до момента на изготвяне на настоящия доклад, Съдът пряко се позова в някои казуси на религиозните свободи, защитени от чл. 9 на ЕКПЧ80. В този контекст Съдът обясни например, че в краен случай резултатът от отричането на религиозните вярвания може да е такъв, че да попречи на онези, които споделят тези вярвания, да практикуват вярата си81. Що се отнася до отношението между свободата на религията и свободата на мнението, трябва да се отбележи, че те по принцип не си противоречат. Като гарантира свободата на словото, чл.10 от ЕКПЧ също така защитава свободата на разпространение и получаване на идеи и информация с религиозен характер.

48. В делото Айдин Татлав с/у Турция82според Съда е от значение, че коментарите в една книга за исляма не са имали обиден тон, пряко насочен срещу вярващите или оскърбителни нападки срещу свещените символи. Съдът също така взе предвид факта, че не е било завеждано дело преди петото издание на същата книга. По отношение на наказанието, наложено на автора, Съдът сметна, че една присъда, още повече ако тя изисква надзорник, би обезкуражила авторите и редакторите при публикуването на мнения за религията, които не съвпадат с общоприетите, и би могла да попречи на защитата на плурализма, незаменим за правилното развитие на демократичното общество. Поради това Съдът стигна до заключението, че по този казус присъдата на ищеца съставлява нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

49. В делото Жиниевски с/у Франция83 критичният анализ на становище, което Папата е изразил в една енциклика, целящ да развие аргументи за обхвата на конкретната доктрина и нейните вероятни връзки с началото на Холокоста, беше тълкуван от Съда въз основа на същия принцип. Той отбеляза, че макар статията да критикува позицията на Папата, анализът не се отнася до цялото християнството, състоящо се от различни течения, някои от които отхвърлят папската власт. Съдът подчерта, че ищецът има принос, който по дефиниция е открит за дискусии, към един мащабен и продължаващ понастоящем идеологически дебат, без да подклажда ненужни или несвързани с модерната мисъл спорове. Съдът сметна, че намесата в свободата на мнение, изразяваща се в осъждането на ищеца да заплати глоба, не е оправдана в този случай.

50. За разлика от това в делото Й. А. с/у Турция84 Съдът реши, че забраната на публикация, съдържаща оскърбителни нападки срещу Пророк Мохамед, от която вярващите основателно са се почувствали като обект на незаконни и обидни нападки, е била справедлива.
3.3. Твърдения, попадащи в обхвата на чл. 17 от ЕКПЧ
51. Целта на следващите параграфи въз основа на практиката на Съда е да идентифицират примери за “реч на омразата”, които може да не се ползват със защитата на свободата на словото. Следователно стремежът е да се отделят най-представителните примери за прилагане на чл. 17, но не и да се изготви изчерпателен списък на всички казуси, където се споменава чл. 17. При това въз основа на практиката на Съда са обозначени някои критерии, които могат да помогнат при последователното прилагане на тази разпоредба по отношение на “речта на омразата” в мултикултурната среда.
52. Член 17 от Конвенцията гласи:
“Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.”

53. Тази разпоредба не цели единствено да наложи още по-големи ограничения на чл. 10, тъй като е насочена не само към държавите, а и към групи или отделни индивиди и обхваща всички права и свободи, регулирани от Конвенцията. Следователно нейният обхват на действие надхвърля чл.10 от Конвенцията.



54. В делото Лоулес85, Съдът ясно установи връзката между чл.17 и другите разпоредби на Конвенцията със следната формулировка:
“Като се има предвид, че според Съда целта на чл.17, доколкото той се отнася до групи или лица, е те да не могат да оправдават чрез Конвенцията своето право да осъществяват дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в Конвенцията; като има предвид, че никой не може да се възползва от разпоредбите в Конвенцията, за да извършва действия, целящи да разрушат гореспоменатите права и свободи; от друга страна, тази разпоредба - отрицателна по своя обхват, не може да се тълкува с обратен знак като лишаваща някое физическо лице от фундаменталните права и свободи, гарантирани в чл. 5 и 6 на Конвенцията.”
55. Вследствие на това се прави ясно разграничение между упражняването на онези права и свободи, гарантирани от Конвенцията, които не могат да породят жалба по чл. 17 и не могат да се обезсилят от този член при никакви обстоятелства, и спорното право, което не е гарантирано от Конвенцията, да се разрушават права и свободи. Следователно това не представлява допълнително ограничение на някое конкретно право, например на свободата на словото, а е една обща гаранция, предназначена да осигури трайна защита на системата от демократични ценности, на която се основава Конвенцията. Развитието на чл. 17 стана почти незабелязано и мина дълго време, в които той беше прилаган спорадично и предпазливо без аналитично изследване на неговото съдържание. Напоследък обаче той придоби нови сили и се прилага в нови области.

56. Най-общо казано, може да се твърди, че имаше различни стадии на прилагане, всеки от които съответстваше на основното предизвикателство или на някое от водещите предизвикателства за европейската демокрация в конкретен етап от историята.

57. Всеки път, когато Комисията и Съдът прилагаха този член, той беше знак за някакво конкретно притеснение.

58. Затова и не е съвпадение, че по време на Студената война чл. 17 се използва значително по-често по отношение на тоталитарните комунистически режими. Най-емблематичният казус от този период беше този за Германската комунистическа партия. В решението си за недопустимостта на този казус Европейската комисия по правата на човека постанови, че не само налагането на “комунистическия обществен ред чрез пролетарска революция и диктатура на пролетариата” противоречи на Конвенцията, а макар политическите методи, използвани от партията при депозиране на кандидатура й да са били конституционни, тя явно не е изоставила революционните си цели86.



59. През следващите десетилетия именно страхът от възраждане на националсоциализма като тоталитарна идеология, противоречаща на Конвенцията, подтикна Комисията и Съда често да използват чл. 17. Например, решението по делото Нахтман с/у Австрия:
“Нещо повече, Комисията и преди е заявявала, че националсоциализмът е тоталитарна доктрина, несъвместима с демокрацията и правата на човека и че неговите поддръжници несъмнено преследват цели подобни на тези, споменати в чл. 17.”87
60. Или да вземем друг пример - решението по делото Шиманек с/у Австрия:
“По отношение на раздел 3a (2) от Забранителните разпоредби, според които е осъден ищецът, Съдът отбелязва, че забранява основаването или ръководството на групи, целящи с действията на членовете си, вдъхновени от националсоциалистките идеи, да подрият обществения ред или автономността или независимостта на Австрийската република. Ищецът е обявен за виновен за заемането на ръководна позиция в такава група. Националсоциализмът е тоталитарна доктрина, несъвместима с демокрацията и правата на човека и неговите последователи несъмнено преследват цели като тези, посочени в чл. 17 на Конвенцията. При тези обстоятелства Съдът заключава, че по силата на чл.17 присъдата на ищеца е била необходима в демократичното общество по смисъла на точка втора от чл. 10”.88
61. От 1990те насам Съдът и Комисията започнаха да се занимават с нов критерий за несъвместимост с Конвенцията на базата на чл. 17. “Речта на омразата” постепенно започна да се намесва в съдебната практика особено във връзка с антисемитски изказвания. Практиката, цитирана по-долу, отразява различни критерии за преценка, които надхвърлят “осъждането” на тоталитарния режим като противоречащ на Конвенцията. При всички тези примери чл. 17 се прилага много педантично по отношение на актуални събития, разпространени чрез публикации, изявления или други форми на словото. Възможно е дори да се отчете градация в причините, посочени в решенията, като при всяко дело се прибавят нови елементи, изграждайки концепцията за “речта на омразата”. Например, в решението си по делото Хонсик с/у Австрия, Съдът подчерта полемичния, двусмислен тон, лишен от научна обективност, който отрича системното избиване на евреите чрез последователна употреба на токсични газове. Терминът ”полемичен” обаче все още не посочва ясно хората, които биха могли да се възприемат като “жертви” на тези публикации:
“По отношение на обстоятелствата в настоящото дело Комисията специално отбелязва изводите на Окръжния съд и на Върховния съд, че публикациите на ищеца по един пристрастен и спорен начин, лишен от каквато и да било научна обективност, отричат системните убийства на евреи в концентрационните лагери на националсоциалистическия режим с токсични газове. Комисията и преди е заявявала, че подобни твърдения противоречат на една от основните идеи на Конвенцията, изразена в нейния преамбюл, а именно справедливост и мир, и освен това са расова и религиозна дискриминация”.89

62. Комисията много по-добре изясни позицията си по отношение на “речта на омразата” в друго дело, Ремер с/у Германия, в което тя прие дефиницията на подтикване към омраза, използвано от национален съд:


“Що се отнася до обстоятелствата по настоящото дело Комисията отбелязва подробните изводи на Регионалния съд по отношение на съдържанието на публикациите на ищеца, с които той се е опитал да предизвика омраза срещу евреите. Нещо повече, Федералният съд потвърди, че всеки, който на базата на идеите на националсоциализма подтиква към омраза срещу части от населението, правейки на всеослушание неверни твърдения и обвинявайки тези представители на населението в лъжа и изнудване, като по този начин ги представя като особено омразни, извършва дискриминация. Регионалният съд прецени, че подобни съображения се прилагат с още по-голяма сила, когато съдбата на евреите при националсоциалистическия режим е обрисувана като ‘измислица’, изфабрикувана от евреите с цел изнудване. Комисията смята, че публикациите на ищеца противоречат на една от основните идеи на Конвенцията, както тя е изразена в нейния преамбюл, а именно, справедливост и мир, и освен това изразяват расова и религиозна дискриминация”.90

63. По друго дело, Удо Валенди с/у Германия, Комисията стигна малко по-далеч, окачествявайки отричането на исторически факти като обида към евреите:


“По отношение на обстоятелствата по настоящото дело Комисията отбелязва, че според Германския апелативен съд въпросната публикация е отрекла исторически факти за масовото убийство, извършено от тоталитарния нацистки режим и следователно представлява обида срещу еврейския народ и в същото време е продължение на предишната дискриминация срещу евреите”.91

64. Явно в този случай проблемът вече не е спазването на Конвенцията от страна на крайно леви или крайно десни тоталитарни политически системи, а агресивното слово, насочено срещу конкретна общност, отправено от гледна точка на отношенията между индивидите и общностите.

65. Решението на Съда за недопустимостта на казуса Гароди отива още по-далеч в този ред на мисли:
“Отричането или пренаписването на този вид исторически факти подрива ценностите, върху които е основана борбата срещу расизма и антисемитизма и е сериозна заплаха за обществения ред. Подобни действия са несъвместими с демокрацията и спазването на човешките права, защото накърняват правата на другите. Защитниците на подобни действия имат намерения, които попадат в категорията на целите, забранени от чл. 17 от Конвенцията”.92
66. С това решение Съдът добави два важни елемента, които имат значителна връзка с настоящия доклад.

67. Първо, Съдът обвърза борбата с расизма и антисемитизма с фундаменталните ценности, залегнали в Конвенцията, особено с посочените в преамбюла. По този начин Съдът включи редица съвременни политически действия, именно тези, които са насочени към борбата с расизма и антисемитизма, в групата приоритетни ценности, защитени от Конвенцията.

68. Второ, беше постановено, че словото, обект на жалбата в делото Гароди, “накърнява правата на другите”. Тук отново има съществен напредък при описанието на интереса, който е бил накърнен. Не става дума само за някаква смътна обида, а за нарушение на правата на трети страни.

69. Идеята за накърняване правата на трети страни убедително беше подновена при по-скорошни дела, като при решението по делото В. П. с/у Полша:
“Като се съсредоточи върху фактите по настоящото дело, Съдът отбеляза, че меморандумът за обединяване на Националната и патриотична асоциация на полските жертви на болшевизма и ционизма включва в т. 6, 12 и 15 твърдения за преследване на поляци от страна на еврейското малцинство и за съществуването на неравнопоставеност между тях. Съдът се съгласява с правителството, че тези идеи могат да се възприемат като възраждане на антисемитизма. Расисткото отношение на ищците прозира и от антисемитските оттенъци на някои техни тези, изложени пред Съда. Следователно е удовлетворено условието, че доказателствата по настоящото дело оправдават необходимостта да се задейства чл. 17.”93

70. Същата идея е изразена в едно още по-скорошно решение. В решението си по делото Витж с/у Германия, Съдът постанови следното:


“Твърдението на ищеца, че мнението, изразено от В., е било част от военната пропаганда и пропагандата на следвоенните жестокости, както и отричането на отговорността на Хитлер и националсоциалистите за избиването на евреите, показва презрението на ищеца спрямо жертвите на Холокоста. Съдът смята, че възгледите, изразени от ищеца, противоречат на текста и духа на Конвенцията. В резултат на това той не може съгласно чл. 17 от Конвенцията да се уповава на разпоредбите на чл.10 по отношение на въпросните си твърдения. Фактът, че те са направени в частно писмо, а не пред по-голяма аудитория няма отношение тук. Твърденията на ищеца, че той не е имал намерение да прави обществен дебат по тези свои възгледи при всички случаи е спорен при конкретните обстоятелства на настоящото дело.”94

71. Интересно е да се отбележи, че Съдът не е особено заинтересован от факта, че ищецът не е възнамерявал да предизвика обществени дебати върху възгледите си – факт, който е още по-значим, имайки предвид че въпросните твърдения са изразени в частно писмо.

72. Значим обрат настъпи с делото Норууд, в което Съдът приложи чл. 17 в контекста на нападки срещу мюсюлманската общност:
“Плакатът, обект на настоящото дело, съдържа снимка на горящите “кули близнаци” (в Ню Йорк), думите ‘Ислямът - вън от Великобритания – защитете британския народ’ и мюсюлманския полумесец и звезда в знак за забрана. Съдът отбелязва и се съгласява с преценката на националните съдилища, гласяща че думите и изображенията на плаката са равносилни на публични нападки срещу всички мюсюлмани в Обединеното кралство. Подобна обобщаваща, яростна атака срещу една религиозна общност, свързваща цялата общност със сериозен терористичен акт, е несъвместима с ценностите, обявени и гарантирани в Конвенцията, а именно толерантност, социален мир и недискриминация. Фактът, че ищецът е показвал плаката на прозореца си, съставлява действие по смисъла на чл.17, което не се ползва със защита по чл. 10 и 14 (вж. гореспоменатите казуси, а също и делото Йерсилд с/у Дания, решение от 23 септември 1994, Серии A No. 298, т. 35).
В решението се допълва, че жалбата трябва да бъде отхвърлена като несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията, съобразно чл. 35, т. 3 и 4.”95

73. Това решение е доста встрани от историческия ревизионизъм и антисемитизъм, които предизвикаха прилагането на чл.17 от Конвенцията при предишните решения на Съда. Заслужава си да се отбележи, че в този контекст Съдът предпочете да се позове на чл. 17, а не на чл. 10 т. 2, за който има значителен обем решения в съдебната практика. Съдът можеше да стигне до същия извод за недопустимост на жалбата, прилагайки критерия за необходимост от намеса на държавата в демократичното общество и по този начин да остане в контекста на свободата на словото. Интересно е да се отбележи също така, че Съдът следва подобна логика и при едно предходно дело. Делото Сюро засяга уволнението на учител, твърдящ, че статията, която написал за училищния бюлетин, описваща французите от северноафрикански произход като “мюсюлмански орди, които е невъзможно да бъдат асимилирани”, е била “хумористична”. Като отбелязва, че използваните думи са били расистки по своята същност, Съдът реши да проучи дали чл. 17 е приложим в случая:


“По настоящото дело Съдът е на мнение, че с оглед на цялостния тон на въпросната публикация ищецът не може да се позовава на чл. 17 от Конвенцията. Вместо това Съдът се пита дали изразеното от него мнение не трябва да бъде изключено от защитата на чл. 10 по силата на чл. 17.”96

74. В заключение, в светлината на скорошната практика на Съда, може да се каже, че чл. 17, прилаган спорадично през последните десетилетия, е придобил нова сила с оглед на новите предизвикателства пред европейското общество.

75. Въпреки че нови критерии, като например концепцията за правата на другите и на жертвите, бяха прибавени към предишната съдебна практика по материята, изразяването на исторически ревизионизъм може да се възприеме като продължение на стари тоталитарни амбиции. Включването на борбата срещу расизма и защита на изначалните ценности на западната демокрация обаче е напълно нов елемент. Този нов поглед върху демокрацията подсказва необходимостта не само от борба срещу “исторически” заплахи, които биха могли да се възродят, но и от предотвратяване на латентните опасности за западните демокрации, които вече са мултикултурни.

76. Още повече, че цялата съдебна практика, засягаща чл. 17 и следователно отнасяща се до новите форми на “речта на омразата”, набляга на идентифицирането на заплахата за абсолютните ценности на Конвенцията без използването на критериите за прилагане на чл. 10, като риска от насилие, пропорционалността на намесата или уместността с оглед на легитимната крайна цел. Това е важна точка, тъй като редът на приоритетите се преразглежда във връзка с прилагането на чл. 17, чиято цел е да защити демократичната рамка, поддържаща всички права и свободи, заложени в Конвенцията.



Каталог: upload -> docs
docs -> Задание за техническа поддръжка на информационни дейности, свързани с държавните зрелостни изпити (дзи) – учебна година 2012/2013
docs -> Наредба №2 от 10. 01. 2003 г за измерване на кораби, плаващи по вътрешните водни пътища
docs -> Наредба №15 от 28 септември 2004 Г. За предаване и приемане на отпадъци резултат от корабоплавателна дейност, и на остатъци от корабни товари
docs -> Общи положения
docs -> І. Административна услуга: Издаване на удостоверение за експлоатационна годност (уег) на пристанище или пристанищен терминал ІІ. Основание
docs -> I. Общи разпоредби Ч
docs -> Закон за изменение и допълнение на Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България
docs -> Закон за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси
docs -> Наредба за системите за движение, докладване и управление на трафика и информационно обслужване на корабоплаването в морските пространства на република българия


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница