Доклад на Български адвокати за правата на човека по съответствието на българския закон и практика с изискванията на чл. 9 и 11 от



страница1/4
Дата09.01.2018
Размер0.61 Mb.
#42601
  1   2   3   4



Предварителен доклад на

Български адвокати за правата на човека

по съответствието на българския закон и практика с изискванията на чл. 9 и 11 от

Европейската конвенция за правата на човека
Докладът се издава в рамките на проекта “Гражданското общество в подкрепа на стабилната политика на България за гаранции по правата на човека”, финансиран от програма МАТРА на Министерството на външните работи на Холандия. Партньори по проекта са Холандският център по правата на човека (SIM), Националният институт по правосъдие и Фондация “Български адвокати за правата на човека”.
Поради характера на индивидуалните права и свободи, гарантирани от чл. 9, 10 и 11 от Европейската конвенция за правата на човека (“ЕКПЧ”) и личните и обществените аспекти при тяхното упражняване, оплакванията за неоправдана намеса в тези права често са взаимно свързани. Сходствата в езиковите редакции и в допустимите ограничения при упражняването на тези права обясняват също така и факта, че теоретичните въпроси във връзка с тези разпоредби често се разглеждат заедно. Подобно на делата срещу други държави – страни по Конвенцията, по повечето жалби срещу България институциите в Страсбург са разгледали оплаквания, подадени едновременно по чл. 9, 10 и 11 от ЕКПЧ. Огромната част от тези решения и определения се отнасят до по-старо законодателство и практика, но въпреки това ние вярваме, че съдържащите се в тях констатации и мотиви са важни за оценката на постигнатия напредък и на предприетите мерки за подобряване съответствието с международните стандарти.
В настоящия доклад ще разгледаме само някои от въпросите по чл. 9 и 11, тъй като ограниченият му обем не позволява включването на широкия кръг от проблеми по съответствието на българския закон и практика с изискванията на чл. 10 от ЕКПЧ, които са предмет на отделен доклад.

І. Правото на свобода на мисълта, съвестта и религията (чл. 9 от ЕКПЧ)

Чл. 9 от ЕКПЧ гласи:

1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.”
Разпоредбите на чл. 13 и 37 от Конституцията от 1991 г. и чл. 9 от ЕКПЧ
Чл. 37:

“(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.”
Чл. 13:

“(1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.”
Свободата на мисълта, съвестта и религията е неотменимо право на личността според действащата Конституция на Република България, закрепено в чл. 13 и 37. Конституцията предвижда, че “религиозните общности и институции са отделени от държавата” (чл. 13, ал. 2) и задължава властите да насърчават поддържането на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи (чл. 37, ал. 1). Конституцията също така урежда допустимите ограничения на свободата на съвестта и религията, някои от които са дефинирани твърде широко, а други са в явно противоречие с международното право. Така българската Конституция забранява използването на верските убеждения за политически цели (чл. 13, ал. 4) и образуването на политически партии на верска основа (чл. 11, ал. 4 – “Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.”). Повечето от легитимните цели на законните ограничения по чл. 37, ал. 2 са подобни на предвидените в съответните международни инструменти, с едно важно изключение – защитата на националната сигурност.

Водещият принцип в тази материя, определящ конституционния стандарт на уредбата, е принципът на търпимост, прогласен в преамбюла на българската конституция и в чл. 13, ал. 1 от нея, който гласи, че “вероизповеданията са свободни”. Конституционният съд е имал повод в няколко свои решения да отбележи абсолютния характер на правото на изповедание, включващо правото на свободен израз на изповедание и възможността за свободно упражняване на изповеданията – чрез слово, печат и сдружаване.1 Вторият важен конституционен принцип е заложен в чл. 13, ал. 2 от Конституцията, който гласи, че “религиозните общности и институции са отделени от държавата”.

Съгласно чл. 37 от Конституцията, “свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”. Когато се съпоставят паралелно чл. 9 и 15 от ЕКПЧ, от една страна, и чл. 37 и 57 от Конституцията – от друга, се установява, че чл. 57 от българската Конституция не допуска ограничаване на упражняването на свободата на мисълта, съвестта и религията по време на война или на друго извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията.

От друга страна, Конституцията на РБ не предвижда обща рамка на допустимите ограничения на тази свобода, аналогична на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЕКПЧ и чл. 18, ал. 3 от Международния пакт за граждански и политически права (“МПГПП”): “свободата да се изповядват религията или убеждението подлежат само на такива ограничения, които са предвидени в правната уредба и са необходими в едно демократично общество.”

Дефинираните от чл. 37, ал. 2 от Конституцията конкретни легитимни цели, оправдаващи налагането на ограничения на свободата на съвестта и религията, се отклоняват от допустимите по Конвенцията поради включването в тях на защитата на националната сигурност – ограничение, въведено в нормите на чл.чл. 8, 10 и 11 от Конвенцията.
Конкретни ограничения на правото на свобода на мисълта, съвестта и религията по българската Конституция
Съпоставен с разпоредбите на вторите параграфи на членове 8, 10 и 11 от ЕКПЧ, чл. 9, т. 2 е единственият, който не позволява на държавите да се позовават на националната сигурност като основание за налагане на ограничения върху това право. Това важно несъответствие с българския закон само по себе си повдига сериозни въпроси. Под въпрос е, доколко понятието “национална сигурност” е идентично с понятието “обществена сигурност”. Липсата на законова дефиниция на термина “национална сигурност” позволява широко тълкуване на фактите, засягащи не само обществената сфера, но и сферата на държавни структури като армията, службите за сигурност и др. Опасността за обществената сигурност, налагаща ограничения в изповядването на убежденията, може да бъде подложена на разумна проверка относно необходимостта от позволените ограничения в едно демократично общество. При липсата на дефиниция на понятието “национална сигурност” и на информация относно фактите, изискващи предприемането на мерки в интерес на националната сигурност, възможността да се налагат ограничения може да се превърне в произвол, тъй като преценката на тяхната основателност – необходимост в едно демократично общество и/или пропорционалност на преследваната цел – би била ненадеждна.

Аргументи, свързани с “националната сигурност”, бяха използвани в редица случаи за ограничаване на религиозната свобода и за установяване на контрол от страна на Национална служба “Сигурност” върху дейностите на някои религиозни групи. В началото на 90-те години на миналия век много евангелистки и други “нетрадиционни” изповедания направиха опит да се установят в България, разчитайки на свободата на религиите, прокламирана от Конституцията от 1991 г. Голяма част от българското общество посрещна тези опити с определена доза враждебност и нетърпимост, подклаждани и от медиите и властите. Отношението на властите към представителите на такива изповедания е описано най-добре в Становището на правителството по делото Лотер срещу България: Току-що излязло от четири десетилетия на потискане на религията от тоталитарната власт – време на тежък разрив в религиозния и културен животбългарското общество беше особено нестабилно и податливо на неподходящо религиозно влияние, включително и от страна на опасни и незаконни движения. Затова бяха необходими активни защитни мерки за предпазване на населението от религиозни учения, които представляват заплаха.”


Тези “активни защитни мерки” варираха от практически спънки пред изповядването на религиите до експулсиране, а понякога и използване на сила и/или наказателно преследване. Не бяха редки случаите, при които религиозни проповедници бяха експулсирани от страната с мотива, че е поставена в опасност националната сигурност – на основание чл. 44, ал. 4 от Закона за чужденците в България – макар истинската причина да беше проповядването на идеи на нетрадиционни религиозни изповедания. Най-драстичен е случаят на Дариуш ал Нашиф, който бе прогонен от страната на 5 юли 1999 г. за това, че “с действията си е поставил в опасност сигурността или интересите на българската държава”. Действията му се заключават в организиране обучение по Ислям за малолетни деца в гр. Смолян, макар че тази дейност е осъществявана с одобрението на районното мюфтийство в града и че преподавателската дейност е била извършвана в съответствие с изискванията на Устава на мюсюлманите в България. По този случай на 20.06.2002 г. Европейският съд постанови решение2, с което установи нарушение на правата на жалбоподателя по чл. 8 и по чл. 5, т. 4 и реши, че не е необходимо да се произнесе по оплакванията за нарушение на чл. 9.
Подобен е случаят със Свидетелите на Йехова – австрийските граждани г-н Алфред Лотер и г-жа Едит Лотер. Те повдигнали оплакване по чл. 9 и 14 от ЕКПЧ /жалба № 39015/97 г./ за това, че правото им на свобода на религията е било нарушено и че са станали жертва на дискриминация при упражняването му поради религиозните си убеждения. По-конкретно, българските власти са действали произволно и неоснователно, като са ги изгонили от България единствено защото са Свидетели на Йехова. Заповедта се е основавала на сериозното обвинение, че религиозната им дейност представлява заплаха за националната сигурност. Съгласно приложимия национален закон, отнемането на правото на пребиваване на такова основание не подлежало на съдебен контрол. Жалбоподателите са подали жалба с твърдението, че не представляват заплаха за националната сигурност. В становището си правителството твърди, че след решението на Министерски съвет от юни 1994 г., с което на Свидетели на Йехова е отказана пререгистрация, всяко лице под юрисдикцията на българските власти имало задължението да се въздържа от проповядване на техния култ, въпреки че решението не засягало правото на лична религиозна свобода. Жалбоподателите били нарушили това задължение. Жалба № 39015/97 беше заличена от списъка на делата след приятелско споразумение.
Подобно оплакване е било регистрирано от г-н Карл-Ерик Лилия – шведски гражданин, активист на българското поделение на “Слово на живот”. Г-н Лилия е бил експулсиран от България въз основа на заповед, която установявала, че той “не уважава българските закони и традиции”. Десет години след експулсирането г-н Лилия заявил, че не желае повече да поддържа жалбата си пред Съда и неговата жалба № 41574/98 била заличена от списъка. Подобна жалба била заведена пред ЕСПЧ и от г-н Ахмед Муса – палестинец, женен за българска гражданка и живял в България в продължение на 15 години. Той бил експулсиран от страната с мотива, че представлявал “заплаха за националната сигурност”.

Въпреки че някои от практиките на незаконна и/или ненужна намеса в свободата на религията на нетрадиционни вероизповедания и групи бяха преодолени през последните години, със съжаление трябва да се отбележи, че усилията на властите да налагат решения и да регулират отношенията в рамките на традиционните Източноправославно и Мюсюлманско вероизповедания продължават. Въпреки заключенията и констатациите на Европейския съд по правата на човека, налице са условия за нови жалби предвид продължаващите нарушения и намеса в дейността на вероизповеданията, този път от страна на прокуратурата.

Конституцията и особеният статут на Българската православна църква
В 1300-годишната история на България БПЦ е играла изключителна роля – първоначално за оформяне на българската народност, а впоследствие – за съхраняването й във времена, когато на европейските карти името на България е било заличено /поради попадането й под византийско владичество и турско робство/. В първата българска Конституция – Търновската, в чл. 37 е регламентирано, че “Господстващата в Българското царство вяра е православно-християнската от източно изповедание.” В действащата Конституция на Република България е продължена тази приемственост в отдаване дължимото на БПЦ. В чл. 13, ал. 3 е записано, че “традиционната религия в Република България е източноправославното изповедание”. Това признание по никакъв начин не нарушава правото на лицата свободно да се сдружават – както на източно-православните християни, така и на изповядващите друга вяра. Както отбелязва Конституционният съд, в това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават наличието и ролята на преобладаваща религия в съответната държава.3

БАПЧ считат, че конституционализирането на понятието “традиционна религия” е в най-висока степен деликатно и толерантно в сравнение с подобни понятия в други Конституции на държави, членки на Европейския съюз, които легитимират религията на мнозинството вярващи с понятието “държавна”, “официална” или “господстваща”.


Съответствие на българското законодателство с чл. 9 от Конвенцията
Действащата правна уредба до 31.12.2002 г.
В едно от първите решения, постановени от българския Конституционен съд - № 5 от 11 юни 1992 г. по к.д. № 11/92 г.4 бе дадена задълбочена характеристика на конституционното право на избор на вероизповедание и религиозни възгледи, бе анализирано правото на сдружаване на религиозна основа и в тази връзка бе направено разграничение на понятията “религиозна общност” и “религиозна институция”. Същевременно, КС очерта ролята на държавата по отношение правото на изповедание както и по отношение общностите и институциите, чрез които то се осъществява, като маркира “какво държавата е длъжна, какво държавата може и какво държавата не може да прави”5.

До сезирането на Конституционния съд се стигна поради това, че действащата правна уредба бе твърде остаряла и редица нейни норми не съответстваха на Конституцията от 1991 г. Законът за изповеданията /от 24 февруари 1949 г./ е бил приет въз основа на чл. 78 от Конституцията от 1947 г. С този закон бе установен режим на регистрация на всички изповедания към изпълнителната власт. Съгласно чл. 6, вероизповеданието се считаше за признато и придобиваше качеството на юридическо лице от момента на утвърждаване на неговия устав. Самата процедура по утвърждаване на устава не бе изрично регламентирана в закона. По аналогия се приемаше, че и всяка една промяна в устава също подлежи на утвърждаване. Съгласно установената практика, след избор на ръководство всяко изповедание уведомява Дирекцията по вероизповеданията – помощен орган на Министерския съвет. Съгласно чл. 9 от закона, в устава на всяко изповедание се установяват управителните и представителните му органи и начинът на избирането или назначаването им. Нито в Конституцията, нито в закона или в самите устави не се съдържат разпоредби, оправомощаващи държавата в лицето на нейните институции да утвърждава ръководствата на изповеданията.

Законът за изповеданията от 1949 г. не съдържаше адекватни юридически гаранции и допускаше намеса в дейността на изповеданията с подзаконови нормативни актове. Ето защо след настъпването на демократичните промени, през 1992 г. Конституционният съд бе сезиран да се произнесе относно противоконституционността на отделни разпоредби на закона. Съдът обаче избра друг подход и само примерно посочи отделни разпоредби, които противоречат на Конституцията. Той мотивира позицията си с аргумента, че “Разпоредбите на Закона за изповеданията, които са в противоречие с чл. 13 и чл. 37 от Конституцията, следва да се считат за отменени по силата на непосредственото действие на тези конституционни норми от момента на влизането на Конституцията в сила. Това може да се констатира инцидентно от всеки правоприлагащ орган”6. Отказът на Конституционния съд да посочи изрично текстовете от закона, противоречащи на Конституцията, създаде предпоставки не само за противоречива съдебна практика през следващите 10 години, но и за неограниченото вмешателство на изпълнителната власт в организационния живот на двете най-големи религиозни деноминации в страна – православната и мюсюлманската общност. Причината за това е, че действащото законодателство не съдържа ясни и точни правни норми, регламентиращи пределите на държавна намеса във вътрешните работи на религиозните общности. Липсваха гаранции срещу злоупотребата с административната дискреция. Така самото законодателство осигуряваше възможността правителството да променя ръководствата на изповеданията според волята си поради липсата на прозрачна и точна процедура за регистрация на ръководствата и утвърждаване уставите на изповеданията.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница