Доклад на Български адвокати за правата на човека за
Изтегляне 0.56 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- І. Видове международни инструменти регламентиращи свободата на словото
- ІІ. Обща характеристика на българските актове, регламентиращи правото на свободно изразяване в България и съответствието им с изискванията на чл. 10 ЕКПЧ
- Основно различие между изискванията на чл. 10 и Конституцията и останалите закони на България е липсата на изрично изискване за пропорционалност на ограниченията
- Непълноти и липса на легални дефиниции
|
Предварителен доклад на Български адвокати за правата на човека за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на чл. 10 от EКПЧ - Свобода на словото Докладът се издава в рамките на проекта “Гражданското общество в подкрепа на стабилната политика на България за гаранции по правата на човека”, финансиран от програма МАТРА на Министерството на външните работи на Холандия. Партньори по проекта са Холандският център по правата на човека (SIM), Националният институт по правосъдие и Фондация “Български адвокати за правата на човека”. “1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите. Този член не забранява на държавите да въвеждат разрешителен режим за дейността на радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция. 2. Ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.” І. Видове международни инструменти регламентиращи свободата на словото Свободата на словото е ценност, гарантирана не само от ЕКПЧ, но и от други правни инструменти, приети от ООН и други международни организации. По данни на Съвета на Европа, около 10 на сто от делата на Съда са свързани с прилагането на чл.10, а отделни аспекти на свободата гарантирана от тази разпоредба са свързани и с текстовете на чл.8, 9, 11 и др. от Конвенцията. ЕКПЧ е един от елементите на създадената правна рамка в областта на правото на свободно изразяване на мнение. Освен него, Съветът на Европа е приел и други инструменти в свързани са тази свобода сектори (електронни медии, Интернет) като Конвенцията за трансгранична телевизия1 и Конвенцията за престъпленията в кибернетичното пространство2 и Допълнителния протокол за криминализиране на актове с расистки и ксенофобски характер3. Същевременно, Съветът на Европа има и по-общо влияние върху националното законодателство чрез дейността на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която приема резолюции и препоръки4, както и чрез препоръките5 на Комитета на министрите в областта на медиите. Независимо от това, че посочените актове нямат обвързващ характер, те имат важна роля при оценката на степента на развитие на демокрацията и защитата на правата на човека в съответната страна. Съобразяването с политическите актове на Съвета на Европа се отчита и при оценката на Европейския съюз за изпълнението на политическите критерии (критериите от Копенхаген) от страните в процес на присъединяване към ЕС. Това придава допълнителна тежест и на т.нар. препоръчителни актове на органите на Съвета на Европа. По отношение на България Съветът на Европа упражни и друга от своите функции - да отправя препоръки и да предоставя експертизи по законопроекти в областта на медиите. В описаната система от актове, които регламентират правото на свободно изразяване на мнение, следва да се отчита и значението на процеса на присъединяване на България към Европейския съюз. Макар че България все още е страна в процес на присъединяване, а не пълноправен член на ЕС, част от ангажиментите ни по присъединяването включва привеждането на законодателството ни в съзвучие с общностното законодателство на Европейския съюз. „За максимизиране на полезния ефект на общностното законодателство и минимизиране на потенциалните конфликти с вътрешното законодателство” 6 при членство общностното законодателство има пряко действие, докато националното следва да се интерпретира в светлината на общностното законодателство. В процеса на присъединяване, както посочва Полският Конституционен съд, „общностното законодателство не е обвързващо ..., но по силата на Европейското споразумение за асоцииране ... има задължение съществуващото законодателство да е в най-голяма степен съответно на общностното.”7 В България процесът на сближаване на законодателството в съответствие с чл.69-71 ЕСА е в ход, съответното вторично законодателство на ЕС (директива „Телевизия без граници”, Директива за електронната търговия, директивите в областта на защитата на интелектуалната собственост и др.) са въведени чрез български закони и по този начин регламентацията на правото на свободно изразяване на мнение, доколкото съществува в общностното законодателство, е въведена в българското законодателство. Решенията на Съда на Европейските общности (Европейски съд), които имат обвързващ ефект за страните от ЕС, следва да служат за ориентир при интерпретацията на законодателството и преди датата на членството. ІІ. Обща характеристика на българските актове, регламентиращи правото на свободно изразяване в България и съответствието им с изискванията на чл. 10 ЕКПЧ 1. Докато чл.10 от Конвенцията урежда едновременно правото на свободно изразяване на мнение и правото на информация, в Конституцията на РБ тези две права имат отделно третиране, съответно в чл.39 – 40 и чл.41 8. Като обща оценка, конституционната регламентация на правото на свободно изразяване на мнение е адекватна на Конвенцията и на задачите на демократизиращата се обществена система. Заслужава да се отбележи положителния факт, че Конституцията простира защитата си над словото в широк смисъл, включвайки търговското слово, художественото и артистично слово. Тъкмо такава е практиката и на Европейския съд за правата на човека.9 Както Конституцията (чл.39), така и Конвенцията (чл.10) изразяват широко споделеното разбиране, че правото на свободно изразяване на мнение не е абсолютно. Тъкмо поради сериозните възможности за засягане на други ценности и интереси чрез свободното слово, чл. 10 съдържа особеност, характерна единствено за тази разпоредба – в първата алинея е изрично посочено, че “ползването на тези свободи...е съпроводено със задължения и отговорности” и упражняването им може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции. Българската Конституция и закони също определят предели, предопределени от необходимостта за защита на други обществени ценности и интереси. Каталогът на чл.39, ал.2 от Конституцията изброява изчерпателно допустимите основания за ограничения:
Конвенцията формулира по различен начин тези основания: - в интерес на националната и обществената сигурност,
За разлика от чл. 10 на ЕКПЧ, според Конституцията словото не може да бъде ограничавано на някои от тези самостоятелни основания като «защита на здравето и морала» или «поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието». Основно различие между изискванията на чл. 10 и Конституцията и останалите закони на България е липсата на изрично изискване за пропорционалност на ограниченията Както по отношение на други права и свободи по Конвенцията, чл. 10 изисква не само ясен законов регламент, но и за преценка на необходимостта от намеса и налагане на ограничения в демократичното общество и на тяхната пропорционалност във всеки конкретен случай. Спазването на тези изисквания е често обсъждано от Европейския съд по правата на човека при преценка на оплаквания за нарушение по чл.10 ЕКПЧ. Съдът изхожда от разбирането, че намесата “не би била съвместима с чл. 10, ако не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 2 – разпоредба, изискваща ограничително тълкуване10. Обсъжданото /ограничително/ действие трябва да бъде предписано от закона, да има цел в съответствие с чл. 10, ал. 2; да е необходимо в демократичното общество за постигане на посочената цел...В допълнение то трябва да бъде пропорционално на целта” 11. При тази преценка, Съдът прилага т.н. тест за пропорционалност който включва следните критерии: Първо. Попада ли наложеното ограничение в зоните очертани от чл. 10, ал. 2. Конвенцията,т.е. дали намесата е в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, правата на гражданите, за защита на предвидени от закона тайни или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието (имат цели в съответствие с публичните интереси по чл. 10, ал. 2)в които значимостта на ценности като сигурност, здраве, морал, репутация могат да послужат като основание за ограничаване на свободата на словото. Второ. Ограничението предвидено ли е в закон. Всяко ограничение трябва да бъде предписано от закона ясно, определено и предсказуемо. Законът, който въвежда ограничения, трябва да бъде и достъпен за гражданите, за да могат да съобразяват с него своето поведение. Трето. Ограничението необходимо ли е в демократичното общество – полезно, смислено, обществено обосновано. Не са обществено обосновани и необходими в едно демократично общество онези мерки, които не могат да бъдат ефективни по естеството си. Това означава, че дори когато законовото ограничение е обосновано, ЕСПЧОС няма да го защити в конкретния случай, ако прилагането е неефективно за постигане на целта или е нерелевантно, или е недостатъчно обосновано – напр. забраната за издаване и разпространение на книгата Spycatcher във Великобритания, оценена като неефективна, защото към момента на забраната книгата е била публикувана и широко известна12. Пропорционалността като принцип при установяване на едно ограничение на свободата на словото означава, че органът, издаващ акта, следва да прецени дали не е възможно целите да бъдат достигнати без или с по-малки ограничения. Четвърто. Ограничението пропорционално ли е на преследваните законни цели, като държавата (субектът, чиято дейност е създала ограничението) носи тежестта на доказване. Дори и мерките да са предвидени в закона и да отговарят на обществената потребност от защита на определени ценности, прилагането им може да не е пропорционално спрямо целта и в конкретните обстоятелства да е налице нарушение на ЕКПЧОС. Преценката за пропорционалност се прилага от Съда както в наказателното, така и в гражданското, административното и търговското право. Тя е отразена и в правото на Европейския съюз: чл. 5 от Маастрихтския договор предвижда, че „никое действие на общността няма да надхвърля необходимото за постигане на целите на този договор.” Принципът на пропорционалността е въведен изрично в националните законодателства на Германия, Канада, Великобритания, Австралия и други страни. Пето. Съдът може да извършва преценка в зависимост от националните особености. Прилагайки теста за пропорционалност, той може да се отклони от досегашната си практика или да интерпретира казуса по различен начин, като вземе предвид особеностите на националната култура, традиции и законодателство. Така към въпросите, които се обсъждат в т.нар. тест за пропорционалност, се прибавя още един: има ли специфични национални обстоятелства, които да налагат съответното ограничение на свободата на словото, ако останалите критерии не водят до ясен отговор. Това означава, че забраните и ограниченията имат национална специфика, например са свързани с обществено чувствителни теми, и се различават в различните страни, за което съдът държи сметка. За съжаление, българският закон не съдържа изисквания за пропорционалност на ограничителната мярка. Доколкото в някои случаи подобна преценка се извършва на практика, критериите са различни и не всякога адекватни на прилагания от Съда тест. При липсата на такива изисквания, за налагането на каквато и да е мярка е достатъчно позоваването на коя да е от ценностите, в защита на които са налага ограничението. Така например, заради предаване, което според регулаторния орган на медиите /вж.по-долу/, насажда етническа омраза, беше заличена регистрацията на „Юнион телевижън” за програма „Ден”. Решението не се оказа полезно и ефективно за постигане на целите на закона, защото същото предаване започна да се разпространява веднага по друга телевизия13. Това решение по-късно беше отменено от Върховния административен съд. Препоръка: Изискването за преценка на необходимостта и пропорционалността на ограничения на свободата на словото би следвало да се въведе в българското законодателство, както и в практиката на съда и органът за медийно регулиране. Непълноти и липса на легални дефиниции Друг по-общ проблем е, че не е достатъчно развит категориалният апарат и липсват легални дефиниции на някои понятия. Така например понятието «цензура» е дефинирано единствено в специалния Закона за радиото и телевизията като «намеса в производството на програмата от страна на лица извън редакционната колегия». Този закон обслужва само нуждите на сектора на електронните медии и няма приложение в други сфери. Същевременно, няма и законови гаранции и санкция за осъществяване на цензура и това прави конституционната й забрана само пожелателна норма. Законът не съдържа и ясен и специфичен регламент за защита на права на гражданите накърнени чрез слово. Извън нормите на Наказателния кодекс, механизмът за тази защита се изчерпва с общите разпоредби за непозволено увреждане, въпреки че има явна специфика. Например, когато печатна медия упражни правото си на свободно изразяване, но с това наруши личната неприкосновеност на едно лице, българското законодателство не регламентира изрично възможностите на засегнатия да търси обезщетение – фигура, позната в други законодателства. Този проблем засяга както пострадалите така и онези, които упражняват правото си на свобода на изразяване – доколкото евентуалните му ограничения и последици не са ясни и предвидими. /Вж.делото Толстой-Милославски с/у UK/ В публичното пространство се коментира и необходимостта от други легални дефиниции. Липсата на дефиниция например на понятието «порнография» открива от една страна път за произволно широко тълкуване и прилагане на чл.159 от НК дори когато не е налице порнографско съдържание (виж например делото срещу Христо Стоянов), а от друга страна - допуска неприлагането му дори и по отношение на най-безспорно порнографско съдържание, при което няма идентификационни колебания. В България все още не е въведена и изрична регламентация на отговорността за съдържанието на информацията в интернет. В общностното законодателство на ЕС, а и в националните законодателства на САЩ и в страните от ЕС, тя е сложно разпределена. Това се обуславя от различните категории участници, които осъществяват едни или други функции във функционирането на мрежата – автори, доставчици на Интернет достъп, телекомуникационни компании, доставчици на най-различни информационни услуги и др. Проблемът се очертава ясно например при отговорността за незаконно съдържание в Интернет форумите към електронните издания на вестниците: има участник, който публикува (автор на постинга), търговско дружество (издател, печатна медия), доставчик на Интернет достъп (услуга) и телекомуникационен оператор. Трудностите при определяне на лицето, отговорно за незаконно съдържание, се свързват с:
Търсенето на отговорност за порнографски публикации в Интернет остава сложно: защото отговорността е разпределена между много субекти; защото Интернет надхвърля рамките на националните държави; защото анонимността в Интернет (право на автора да избере под какво име да публикува) затруднява ефективното прилагане на закона. В България са приети кодекси на асоциациите на интернет доставчиците, които регламентират свободата на интернет съдържанието паралелно с ограничения, съответни на предвидените в конституцията. Предвижда се право на интернет посредниците да заличават неправомерното съдържание, или да прекратяват възможностите за достъп до него при хостинг (публикуване) на незаконно (обидно, клеветническо, порнографско) съдържание,. Въвеждането на регламент и отговорност за съдържанието в Интернет в България, което да балансира правото на свободно изразяване на мнение със защитата на личната неприкосновеност, доброто име, правата на другите, както и с изискванията на сигурността се очаква да стане в Закон за електронната търговия, който да отрази решенията, възприети в ЕС. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.56 Mb. Сподели с приятели:
|