Доклад от международната научна конференция „75 години. Незабравените лица на спасението

Макар и темата за съдбата на евреите в контролираните от България територии през Втората световна война да не престава да привлича вниманието на редица историци у нас и в чужбина, смятам че за обикновения българин тя не е до толкова добре позната, а дори бих казала, че е отбягвана. След войната темата, разбира се, присъства, но в един доста малък мащаб, засенчена изцяло от доминиращата теза за „спасяването“. Целта на моя доклад е да разгледам фактите около пътят към смъртта на 11 343-мата евреи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония и в края да посоча няколко от гледните точки, свързани с ролята на българската държава в тази акция.

По време на Втората световна война Вардарска Македония и Егейска Тракия, които са части от съседни на България страни, се окупират от хитлеристите и се дават за управление на българската държава. Прогерманското българското правителство през този период не дава българско поданство на евреите от т.нар. „Нови земи“, следователно те не се разглеждат като български граждани. За това свидетелства Чл. 4. от „Наредба за поданство в освободените през 1941 г. земи“

Тя гласи:

„Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила имат местожителството си в освободените през 1941 година земи, стават български поданици, освен ако, до 1 май 1945 година, изявят желание да запазят досегашното си поданство, или да придобият друго чуждо поданство и в същия срок се изселят от пределите на Царството. Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си.“¹

Именно този текст не позволява на България да успее да спаси македонските и беломорските евреи – защото без българско поданство тези хора не се намират под българска закрила. Този въпрос е ключов за депортацията.

На 2 март 1943 г. с постановление на Министерския съвет в споразумение с германските власти да бъдат изселени до 20 000 евреи от новите земи. От 4 до 10 март 1943 г. евреите от Беломорска Тракия се депортират по предлог, че ще бъдат заселени в старите предели на България. Както следва еврейската общност от градовете Драма, Серес, Кавала, Зиляхово, Правище, Сара Шабан и о-в Тасос се изпращат на временен етапен лагер в Горна Джумая, а тези от Ксанти, Гюмюрджина и Деде Агач се настаняват във временен лагер в Дупница. Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) командирова хора, които да контролират пристигането и прехвърлянето на евреите от Беломорието от гарата в град Симитли, Горноджумайско във временния лагер и след това натоварването им на влакове в посока Лом. За медицинска помощ на гарата се изпращат обикновено лекари от еврейски произход, като например д-р Йосиф Конфино.

На гарата в Симитли пристигат общо 5 групи евреи, чиито брой възлиза на 4005 души от новоприсъединената Западна Тракия.

Първата група пристига на 6 март 1943г. с 945 души от градовете Серес и Драма. На 7 март 1943 г. пристига втората и най-многобройна група от 1046 души, третата група се състои от 951 души, които са основно от Кавала и Ксанти. Четвъртата група с евреи от Беломорието пристига на жп гарата в гр. Симитли на 09.03.1943 г. и се състои от 702 души - всички от гр. Кавала, а петата и последна група, която пристига на 10.03.1943 г. е от 361 души, голяма част, от които от Кавала и 12 души от Правище. Претоварването от дековилни в нормални влакове на гарата в Горноджумайското село се осъществява без особени инциденти.²

Част от беломорската еврейска общност е настанена в няколко помещения в гр. Горна Джумая - прогимназията, Стопанското училище и тютюневия склад, където условията на живот са меко казано ужасни. Макар и да има опит от страна на местното еврейско население и другите граждани да подпомогнат настанените в етапния лагер с храна и дрехи, охраняващите войници и полицаи не разрешават това да се случи.

С две влакови композиции на 18 и 19 март 1943 г. задържаните евреи в етапния лагер в гр. Горна Джумая - 2546 души, се изпращат за град Лом.³ Водач на охраняващата ги група е полицейският командир Веселин Спасов Стамболов.

На 7.03.1943 г. 921 евреи от градовете Гюмюрджина и Деде Агач, а на 8.03.1943 г. 538 евреи от гр. Ксанти се превозват до жп гара Дупница, от където отиват до тютюневия склад “Картела”. В голяма част от документите по темата се описва колко премръзнали и болни са хората, слизащи от влаковете и какви усилия им коства да достигнат дори до склада. Условията на живот и там разбира се са нечовешки. Санитарният надзор се изпълнява от местния началник на здравната служба в сътрудничество с лекарите евреи от гр. Дупница. Еврейската община в града събира завивки, дрехи, прибори за хранене в помощ на лагерниците, тези вещи официално не се допускат до тях, но въпреки строгите полицейски мерки, вечерно време през оградата състрадателни дупничани дават храна, завивки и стари обувки на задържаните евреи в “Картела”.

В резултат на застъпването на видния по онова време депутат Димитър Икономов се спасяват 18 човека от задържаните в тютюневия склад, останалата част се извозва до гара Лом. От там с кораби по Дунав до Виена, откъдето се транспортират до Полша, където намират своя край.

От продажба на имущество на евреи от Беломорска Тракия в държавния фонд “Еврейски общини” постъпват над 20млн лева. Българските власти изземат пари, различни ценности, като например джобни часовници, златни и сребърни монети, пръстени, колиета, дори и златни коронки за зъби.⁴

Пирот

През есента на 1941 г. Пирот също става част от новоприсъединените земи, който по онова време е дом на 200 човека от еврейски произход. Три години по-късно – в началото на март 1943 г. се депортират 158 човека с влак директно до жп гара Лом. По нареждане на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев е назначена комисия, която извършва продажба на имуществото на изселените.⁵

Над 3 500 е броят на евреите заварени в град Скопие при установяването на българската държавна власт във Вардарска Македония, като в голямата си част те са бивши югославски поданици.

Изселването на евреите от Вардарска Македония се организира и провежда много старателно от упълномощени лица на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ). В края на 1941 г. жителите от еврейски произход в Скопска и Битолска област наброяват над 6000 души. На всички евреи в Скопие е забранено да посещават общодостъпни заведения, да се движат без работа по главните улици на града и да използват плажовете на р. Вардар след 16ч. в делнични дни. Всички еврейски жилища, магазини, стоки, предприятия с участие на еврейски капитали трябва да се отличават чрез знаци: шестолъчната еврейска звезда и надписи “еврейско жилище”, “еврейско предприятие”.

За депортирането на евреите от Скопска и Битолска области от 16 до 21 февруари 1943 г. се изпраща Захари Велков - началник отдел при КЕВ, който извършва първите проучвания за изселването на местното еврейско население. Първоначално се предвижда евреите от Вардарска Македония да бъдат събрани в двата областни центъра Скопие и Битоля, но в последствие се приема вариантът за събирането на всички евреи в гр. Скопие в няколко многоетажни здания на тютюневия монопол. От Битоля се изселват над 3000 евреи, като преди започване на акцията войската блокира града. Лицата от еврейски произход се извеждат от домовете си и се разпределят в определени депа, откъдето на групи се завеждат до гарата и натоварват на вагоните, специално определени за тях. Разбира се и тук, както на останалите места, къщите им се запечатват, а имуществото се иззема.

Депортирането на евреите от гр. Щип също се извършва по предварително изработен план. На 11 март 1943 г. се разиграва същият сценарии като в Битоля. Преди закарването им до жп гарата в гр. Щип за Скопие те биват обискирани и от тях се изземат бижута, златни монети, часовници и пари на обща стойност над 8000 лв., които се внасят в БНБ - клон Щип.

В организирания етапен лагер в Скопие в продължение на 2 седмици се държат около 7 320 души евреи в изключително мизерни условия. В този момент консулите на Италия и Испания в града се застъпват и успяват да освободят 198 евреи с италиански и испански паспорти. Свободата намират и някои лекари и аптекари поради крайна необходимост на кадри. ⁶

Между 22 – 29 март 1943 г. три влакови композиции извозват лагерниците. Първите два влака се изпращат през Качаник до гара Катовице, а оттам с камиони хората се извозват до концлагера “Освиенцим” – Полша. Третият влак закарва евреи от Вардарска Македония в концлагера “Треблинка”.

Вдигането и транспортирането на евреите от Вардарска Македония се извършва от държавните и военно-полицейски органи на българската административна власт, организирано и ръководено от органите на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ). До българската граница транспортите се придружават от български полицаи, а след границата се поемат от германските СС части.⁷

Може ли българската държава да бъде обвинена за депортирането на тези 11 343-ма евреи? Много трудове се изписват по този въпрос и няма единно мнение. Хора, като Нир Барух и Натан Гринберг застъпват идеята, че Богдан Филов и българския монарх цар Борис III имат възможността да спрат влаковете през 2те седмици в които те се намират в пределите на „стара България“, но те го правят. И двамата подчертават, че българският народ не е настроен антисемитски, но са единодушни в обвиненията си срещу открития държавен антисемитизъм на правителството. Други пък въобще не виждат вината на България в депортациите от Вардарска Македония и Беломорието, аргументирайки се с това, че на практика властта в тези територии е на германците и макар да са администрирани от българската държава те никога официално не са част от нея.

Еврейската общност от т.нар. Нови земи е почти унищожена след депортирането и предаването й в ръцете на нацистите. Бройката обаче не е достатъчна за запълването на 20 000 души за които България се споразумява с Германия, в резултат на което може би останала част е щяла да бъде набавена от жителите на старите предели на страната. Депортацията обаче поставя начало на масови протести в България, подкрепени от православната църква, политици и от много граждани. В резултат на това правителството отлага депортацията на евреите от Стара България и близо 50 000 души са спасени.