Доклад от Николай Иванов Иванов на тема "Вярване и истина в прагматическите концепции на Ч. Пърс и У. Джеймс"



Дата05.09.2017
Размер286.29 Kb.
#29518
ТипДоклад

Докторантски семинар


“Човекът и познанието”

София, декември 2004 год.

Доклад

от Николай Иванов Иванов



на тема “Вярване и истина

в прагматическите концепции

на Ч.Пърс и У.Джеймс”

Прагматизмът възниква в САЩ през втората половина на 19.век. при основоположника си Ч.С.Пърс (1838-1914) той има сциентичен характер, като разглежда проблемите на познанието и науката и се води от идеята, че науката е двигателят на човешкия прогрес. Тази представа е наследена от особено популярния по това време позитивизъм. Прагматизмът обаче тръгва по различен път, привнасяйки във философията силен акцент върху понятията за вярване, съмнение и практически последствия. Това поражда многобройни обвинения в релативизъм, солипсизъм, субективизъм. Доколко това е вярно? Концепциите на Ч.Пърс и У.Джеймс( 1842-1910 ) действително на определени места са проникнати от мисълта, че значението на думата “вярване” е близка до традиционното значение на думата “истина”. Както обаче ще видим по-нататък, и двамата философи не забравят нито за момент, че съществуват и реалност, и истина, така че подобни обвинения са несправедливи. Между Ч.Пърс и У.Джеймс също има сериозни различия.



Ч.Пърс е известен логик, семиотик, химик, астроном, математик, геодезист, и най-вече- философ. Той обсъжда проблемите на науката с членовете на т.нар. “Метафизически кръг” в Кеймбридж, Масачузетс, сред които са О.Холмс, Ч.Райт, У.Джеймс и др. Кръгът се събира за кратък период от време в началото на 70-те години на 19. век и определено е на страната на антиметафизическата тенденция във философията. През 1868г. Пърс излага възгледите си за познанието в статиите “Относно някои способности, приписвани на човека” и “Някои следствия от четирите неспособности”. Във втората статия той прави критика на Декарт. В началото Пърс сравнява картезианството със схоластическия реализъм, твърдейки, че във философията не може да се започне с всеобщо съмнение. Три са основните възражения на Пърс: 1) съмнението във всичко не е истинско съмнение; 2)не може отделни индивиди да съдят за истината; 3) интуицията е нещо, различно от опита, и не бива да й се доверяваме. Всеобщото съмнение е невъзможно според Пърс: “Ние не можем да започнем с пълно съмнение. Ние трябва да започнем с всички предразсъдъци, които имаме актуално, когато изучаваме философия. Тези предразсъдъци не биха могли да бъдат разпръснати от една максима, защото те са нещо, в което не ни се е случвало да се усъмним. Оттук този първоначален скептицизъм ще бъде проста самозаблуда, а не истинско съмнение”(9;265). 1Съмнението, предизвикано от някаква максима, а не от реално препятствие в познавателния процес не е истинско, не е “живо”. В друга своя статия- “Укрепване на вярването”(1877)- Пърс развива за първи път концепцията си за научното изследване като движение от съмнение към вярване. Там той заявява: “Някои философи си представят, че да започнеш изследване означава по необходимост да формулираш въпрос, устно или на хартия, и даже ни препоръчват да започнем изследванията си, поставяйки всичко под въпрос! Но обикновеното поставяне на твърдение във въпросителна форма не стимулира ума за каквато и да е борба отвъд вярването. Трябва да има истинско и живо съмнение, и без него дискусията остава бездейна” (9;376). Декарт не се съмнява искрено; той не извлича съмнението си от живота, и това може да ни накара да се запитаме доколко въобще са очевидни истините, до които достига той. Такова неистинско съмнение не само няма стойност, но и не би довело научното изследване до позитивни резултати. Пърс пише: “Съмнение ли се нарича това, да записвате на лист хартия, че се съмнявате? Ако е така, то съмнението не е нищо сериозно”(5;172). За да има съмнение, то не трябва да е книжно, а да е внезапно, без намесата на нашата воля. “Шотландската школа”, или т.нар.”школа на здравия разум”, влияе във философското развитие на младия Пърс и оформя голяма част от теорията му за познанието и науката. Под това влияние той смята, че има несъмнени истини, които практически не можем да отречем. Дори и тези истини да се променят с времето, те все пак са “работещи” за времето си и са нужни на обществото, което се придържа към тях. Тази своя доктрина американският философ нарича “критически здрав разум” и тя е свързана с неговия фалибилизъм- учението, че няма абсолютно сигурни истини. Дори и само от тази гледна точка той не би могъл да се съгласи с теорията на Декарт за познанието.

Вторият пункт, по който Пърс възразява на Декарт, е този за индивида като откривател ( може би- единствен?) на истината. Пърс е далеч от мисълта, че истината съществува за индивида, за разлика от възгледите на У.Джеймс. Напротив- ако тя е постигната от един индивид, ние имаме всички основания да се усъмним в нея. Истината има общностен характер- постига се от всички. В науката никой не се съмнява в теория, за която е постигнато общо съгласие. Разбира се, това не е основният критерий за истинност, тъй като има примери за подобни теории, приемани дълго време от всички за верни. Истината е надиндивидуална, макар и да се разкрива от отделното съзнание. Индивидуализмът ( и етически, и епистемологически) е обект на безбройни критики на Пърс. За него основен принцип във вселената е този на непрекъснатостта, който стои в основата на Пърсовия синехизъм. От този принцип следва, че идеите не стоят изолирани, а се сливат с другите постепенно. Дали това не означава, че идеите са взаимносвързани? Има ли връзка този принцип с холизма на Джеймс, който по-късно присъства експлицитно при Куайн? Вероятно да. От този принцип следва и че общността стои над индивида. Пърс казва в “Доктрината за случайностите”: “Този, който не би жертвал душата си, за да спаси целия свят, е, както ми се струва, нелогичен във всичките си умозаключения”(10;73). Тази мисъл той повтаря на различни места. Странното е, че колкото и в етически план Пърс и Джеймс да имат сходни възгледи, то в познавателен те се разминават. Джеймс също приема принципа на непрекъснатостта, но го ограничава само в областта на “чистия опит”; той никога не заявява, че познанието е дело на общността- напротив, то е работа на индивида. Това е основното различие между двамата, но колкото и да е сериозно, то не ни дава право да казваме, че те (или само единият) отричат съществуването на истината.



Американският прагматист подлага на критика и идеята за интуицията- тя няма връзка с нашия опит, а е едно непосредствено познание ( ако въобще е познание) и ние не можем да й се доверим. Познанието ни за външния свят е винаги опосредствано от умозаключенията. Интуицията- независимо дали в смисъла на Декарт, или пък на мистиците- няма място в познанието. В статиите “Укрепване на вярването”(1877) и “Как да направим идеите си ясни”(1878) Пърс развива своята теория за научното изследване, която води до обвинения в психологизъм, субективизъм и т.н. Психологизмът е възглед, според който нашето мислене е винаги психологически детерминирано и психологическите закони стоят над логическите. За Пърс изследването е движение от съмнение към вярване. При това съмнението е, както вече отбелязах, не е всеобщо като това, препоръчвано от картезианците, а е “живо” съмнение, породено от неочакван резултат в процеса на изследването. Понятието за вярване Пърс заимства от психолога Ал.Бейн, който го разглежда като готовност за действие, а не като обикновено състояние на ума. Единствената цел на изследването, смята Пърс, е премахване на съмнението и постигане на вярване. Вярването трябва да е устойчиво, укрепено. Американският философ казва: “Дейността на мисленето се възбужда от дразненето, предизвикано от съмнението, и се прекратява, когато вярването е постигнато; така че постигането на вярване е единствената функция на мисълта”(9;394). Вярването е установяване и на готовност, и на навик за действие. Става дума за способността на изследователя да предвижда, да прогнозира определени резултати. Пърс твърди: “Чувството на вярване е повече или по-малко сигурна индикация, че в нашата природа е установен някакъв навик, който ще детерминира нашите действия. Съмнението никога няма такъв ефект.” (9;371). В следващия параграф той добавя: “Съмнението е нелеко и незадоволително положение, от което се стремим да освободим себе си и да преминем в положение на вярване, докато второто (вярването- Н.И.) е спокойно и задоволително състояние, което не желаем да избегнем или да променим във вярване в нещо друго”(9;372). Пърс акцентира на отделния изследовател, говори за неговите вярвания и съмнения. Значи ли това, че няма истина, съществуваща сама за себе си? Истината не е “нещо в себе си”, казва той. Тя не е изцяло извън човека, но не е и само в него. Истината е едно окончателно мнение, което бива прието от общността на учените. Колкото и да е скептичен относно абсолютната достоверност на познанието ни, Пърс смята, че ученият е длъжен да се надява, че все някога ще постигне една окончателна истина. Също така делото му трябва да бъде продължено от следващите генерации, за да има позитивен резултат. Критиците виждат противоречие между идеята за една окончателна истина и дефинирането на истината като устойчиво вярване. В статиите си от края на 70-те години на 19. век Пърс отстоява теория за съмнението-вярването; двадесет години по-късно той прави леко отстъпление и заявява, че науката не се занимава с вярвания1. Това той прави, за да разграничи своя прагматизъм от този на Джеймс. Но това не е единствената причина. Самото понятие за устойчиво вярване е обект на спорове. На пръв поглед изглежда, че то просто трябва да се постигне. Какво обаче е отношението на такова вярване към истината? Щом то ни удовлетворява, значи е истинно, а отвъд него изследването е безцелно. Различни ли са вярването и истината? Пърс казва: “Най-многото, което може да се твърди е, че ние търсим такова вярване, за което бихме помислили, че е истинно. Но ние мислим, че всяко наше вярване е истинно, и в действителност това е само тавтология”(9;375). Все пак да не приемаме тези думи буквално. Това, че ние мислим нещо за истинно, не значи, че то е такова. Ако Пърс смяташе действително, че всяко вярване ( устойчиво или не) е истинно, той би се отдалечил и от “критическия здрав разум”, и от фалибилизма, и въобще от теория си за научното изследване. Щом има познание, значи има и грешки, недостатъци в това познание; не всичко ни е дадено наведнъж. Въпросът е в това, ние да мислим дадено вярване за истинно, и то да бъде потвърждавано в опита отново и отново като такова.

За самото потвърждение е нужна методология. Не всяко вярване е устойчиво, а само това, постигнато по научен път, чрез научния метод. Говорейки за устойчиво вярване, Пърс има предвид истинно. Ако дори устойчивото вярване е погрешно, то как учените ще разберат, че въобще са на прав път? Може чак след десетки години да се разбере, че положеният от тях труд е напразен. Всъщност Пърс предпочита да не говори за истина в раните си публикации. Според него по-правилно е да говорим за нашите съмнения и вярвания, защото в противен случай понятието за истина би било безсмислено. Обясненията му за природата на съмнението и вярването могат да се използват като доказателство за евентуален психологизъм ( а самият той през 90-години се самообвинява в “логически хедонизъм”). Съмнението е неудовлетвореност, а вярването- задоволство. Също така вярването е навик- едно чисто психологическо разбиране, което Джеймс и Дюи приемат. В статията си “Какво е прагматизмът” (1905) Пърс пише: “Вярването не е моментно съзнателно състояние, то е навик на съзнанието, който за определено време е съществено траен и в повечето случаи е неосъзнат(...)Съмнението е напълно противоположно. То не е навик, а лишеност от навик”(5;173). Пърс обаче не е на страната на психологизма, макар и в неговата концепция вярване и истина да се припокриват. Той мисли в дългосрочна перспектива за науката, разглежда я като възможност за непрекъснато развитие и застъпва тезата за континуитет на познанието. Ето по какъв начин вярването се превръща в истина- за индивида то е вярване, а за бъдещите поколения ( учени) то е вече истина. В това се състои и най-същественото различие с теорията на Джеймс, който разглежда като значителна само перспективата на индивида, неговите лични вяра, пит, воля, мислене. Според Пърс мисленето има за цел постигането на устойчиво вярване. Доколко всяко вярване може да бъде устойчиво, т.е. да не подлежи на “изненада” или на “разочарование”? и слага ли то абсолютен край на изследването? За американския философ такъв окончателен край съществува в смисъл, че разумът ( дори и не човешки, а извънземен) все някога ще постигне цялостно познание за реалността; и въпреки това всяко вярване е край на една мисъл и начало на друга! Очевидно е, че Пърс се колебае между тези две перспективи, също както се колебае между понятията за истинно вярване и истина. Може да се предположи, че познавателният процес като цяло няма край- никога няма да постигнем пълно познание за света и себе си. От гледна точка на синехизма обаче такъв край е възможен- идеите все някога ще се слеят изцяло. Дали това не е Абсолютът на Хегел? Не съвсем. Донякъде е така, защото Хегел влияе на младия Пърс, но все пак в прагматизма няма място за абсолюти, нито за телеология. Цялостно и пълно познание не може да има ( а при Джеймс въобще няма такъв проблем- не само познанието се развива, но също и вселената).



Както вече споменах, истинното вярване се постига чрез научния метод. Той е един от четирите метода за постигане на устойчиво вярване, които Пърс характеризира в “Укрепване на вярването”. Другите три- на упорството, на авторитета и априорния- имат повече недостатъци, отколкото предимства ( но ако нямаха предимства, те изобщо нямаше да бъдат използвани). При метода на упорството човек отхвърля всичко, противоречащо на възгледите му. Такъв човек най-често е рационалист и говори за илюзорния разум. Социалните подбуди обаче са против този метод- те ще наведат упорития човек на мисълта, че освен неговите вярвания съществуват и други. При метода на авторитета се задава догма, принудително вярване; всеки инакомислещ бива наказван или изолиран. Пърс отбелязва, че няма догма, която да не се променя с времето, но въпреки това индивидуалното вярване остава твърдо. Догмата се разклаща отново при среща с други вярвания. Именно този метод може да се използва за обединение и мир (9;386). Най-близо до постигането на истинно познание, изглежда, е априорния метод. Той е по-респектиращ от предишните два. Чрез него метафизиците представят своите системи като съгласуващи се с разума. тези системи в действителност съдържат произволни възгледи и напомнят на модата, която бързо се сменя. Четвъртият метод Пърс определя като научен. Основната хипотеза на този метод е следната: “Съществуват реални неща, чиито свойства не зависят от нашите мнения за тях; тези реални неща въздействат върху нашите сетива в съответствие с постоянни закони, и макар нашите усещания да са също така различни, както са различни нашите отношения към обектите(...), ние можем с помощта на разсъждение да установим какви а нещата в действителност; всеки човек при достатъчен опит и размишления ще стигне до едно и също заключение”(9;384). Следователно този метод предпоставя следните положения: първо, съществува независима от нас самите реалност; второ, тя ни въздейства сетивно; и трето, общността стига до общо заключение за природните закони и явления. И докато при религиозната вяра отново имаме някакво общо заключение, то при научния метод разсъжденията са резултат от наблюдения и се подкрепят от тях. Общността на учените е различна от тази на вярващите. Вярването, за което говори Пърс, в никакъв случай не е религиозно. От приведените цитати не може да е заключи, че той вярва по-малко от Платон или Хегел в съществуването на истината. Просто тя не е изолирана, абсолютна истина, върховна реалност, стояща над опита ни. Пърс не отрича нито, че има истина, нито, че има реалност. Някой би го упрекнал в емпиризъм (ако е рационалист), но това няма да е правилно, защото Пърс е умерен в това отношение и следва Кантовото примиряване на двете иначе противоположни доктрини- емпиризмът и рационализмът. Критически погледнато, наистина ли Пърс смята, че има обективна реалност? Не е ли той на страната на психологизма и не свежда ли цялото познание до вярването? Самият Пърс смята, че наличието на съмнение означава, че има реалност- ако нямаше такава, то законът за непротиворечието нямаше да важи и ние щяхме да имаме правото да твърдим каквото си поискаме. Колкото и да сме уверени в даден положение, можем да бъдем подтикнати да се усъмним в него. Пърс казва, че “опитът ни учи чрез практически шеги, често груби”(9;51), и също, че “верният извод ще остане верен, дори и да нямаме подбуда да го приемем”(9;365). Така че дори и да е възможна ситуация, в която учените заедно да са в плен на някаква заблуда, то можем да сме сигурни, че наблюденията ( а и плодоносните хипотези) ще ги насочат по правилния път. Така че вярването не е състояние на самовнушение или самозаблуда, а е приемане на дадено положение без никакво съмнение в него, но не и без възможността то да бъде подложено на съмнение. Прави ли са критиците тогава, твърдейки, че учението на Пърс е психологизъм? Марксистката критика застава на тази позиция. Тя сравнява теориите на Пърс и Декарт: “У Декарт мисленето е насочено навън- то е мислене за света и има обективно съдържание и познавателно значение. У Пърс1 мисленето има по-скоро вътрешно значение. То е свързано с психическите процеси и състояния и е затворено в сферата на предразсъдъците, вярванията и съмненията на човека. Въпросът за неговото обективно съдържание дори не се повдига”(1;260). Тази критика не е справедлива към Пърс. Във всяко свое съчинение Пърс излага увереността си, че външна реалност съществува, че тя ни влияе сетивно и ние чрез точни и правилни разсъждения постигаме истинно познание за нея. Декарт се пита дали самото битие е реално, а Пърс изобщо не открива стойност в такъв въпрос. Що се отнася до предразсъдъците то те са основата на целия ни опит и се затвърждават именно в него; без тях нашето знание би било без опора. В същото време Пърс не говори за вечни истини, които да са неопровержими. Подобна критика е неадекватна и в друг пункт- психологизмът. В “Съвременна буржоазна философия” е отправена следната критика: “Такава е първата основна догма на прагматизма: въпросът за истинността или неистинността ( в тяхното традиционно разбиране) на идеята за вярването или на мнението се снема и се подменя с въпроса за тяхната способност да преодоляват съмнението и с това да ни удовлетворят психологически”(1;264). От чисто психологическо естество ли са съмнението и вярването? В действителност през целия си живот Пърс е противник на психологизма, също както Хусерл и Фреге. През 1865 год. Той изнася лекции по логика на науката, в които това е очевидно. В началото на 20. век Пърс пише, че вярването е не цел, а резултат от научното изследване; учените действат така, като че ли изследването им ще завърши с някакво финално удовлетворение(9;563). Ако разгледаме Пърсовите категории Първичност, Вторичност и Третичност, ще видим, че чувството е Първичност, а мисленето- Третичност. Категориите са строго диференцирани една от друга и са нередуцируеми, така че не е възможно чувството да влияе на мисленето. Дж. Касър твърди в “Предполагаемият психологизъм на Пърс”: “Пърс ясно отбелязва разликата между фактите на ума, които могат да служат като основа на логиката, и тези, които са резултат на специалната наука психология, чрез назоваването на първите “психически” и на вторите “психологически” положения”(11;35). Съмнението и вярването принадлежат към философската психология, т.е. става дума за състояния на ума, който в единия случай се колебае, търси, измъчва се, а в другия е “удовлетворен” и повече не търси нищо. И все пак не е възможно те да не бъдат приписани също на човешката психика. Погрешно е да се прави някакво разделение на човека на “емоционална” и “разумна”(“мислеща”) част. Както смята Дюи, човекът трябва ада бъде разглеждан като цялостно същество. Вярването може да има много аспекти- религиозен, ментален, психологически, естетически и т.н. Със сигурност Пърс набляга на менталния му аспект, а не на психологическия.

Има ли край изследването? Не, защото то е само едно идеално състояние, една цел. Човешкият опит е разнообразен и не може да бъде сведен до определена система от понятия, да не говорим за различията в индивидуалния опит. Познанието е не само средство за приспособяване (както смятат всички прагматисти), но е и начин да се обединят индивидите в някаква общност. Окончателният край на изследването би бил породен от край на опита, край на индивидите. Доколкото чрез него човек се самоусъвършенства, познанието се развива. Представата на Пърс не е кумулативна, но не е и конвенционалистка. Достигнатите от нас истини (устойчиви вярвания) са решения на определени проблеми. С течение на времето ще се появяват нови проблеми, които ще трябва да бъдат решени. Дали новите решения няма да повлияят на старите? Дали въобще е правилно проблемите да се изолират и да се решават поотделно? Пърс едва ли вниква в дълбочината на този въпрос сериозно. Класическата физика по негово време все още не е разтърсена от формулировките на Айнщайн и квантовата физика. Т.Кун и П.Файерабенд по-късно затвърждават тезата, че познанието е една холистична система, в която понятията са взаимнозависими. Дюем и Поанкаре отстояват подобен възглед в края на 19. век, но биват неразбрани от Пърс. В същото време неговият прагматизъм би могъл да приеме дори една по-умерена форма на конвенционализъм. Пърс никога не разделя съжденията на аналитични и синтетични; не смята, че познанието се развива праволинейно; не приема идеята, че има абсолютно достоверно знание. За него истината не е абсолютна, а винаги има конкретни измерения. Истината зависи от хипотезата; тя е винаги резултат от нея. Пърс е противник на метафизиката и в този план въвежда своя прагматически принцип през 70-те години на 19. век. Според него осезаемото и практически разбираемото са в основата на всяка истинска мисловна отлика. Ако традиционната метафизика се основава на кореспондентната (Аристотелова) теория за истината, то прагматизмът предлага своя, която да води действията на изследователя. Истината не е нещо готово, а се постига от учения в изследователския процес. Формулировката на принципа гласи: “Ние възприемаме обекта, за който си съставяме понятие, предвид практически възприемаемите му ефекти. Понятието за тези ефекти е цялото понятие за обекта”( 4;152). Практическите последици имат два компонента: навиците на поведение и сетивните възприятия. Пърс по-късно казва, че формулировката на принципа не е съвсем точна, защото цялото понятие за обекта не се заключава само в практическите му последствия. Същността на принципа е тази: абстракциите, които имат точна, практическа дефиниция трябва да бъдат приети. Какво означава това, че едно тяло е тежко, ако не, че при липса на противоположна сила то ще падне; или пък твърдостта на диаманта- можем да я установим, като се опитаме да го деформираме. Тежестта, твърдостта, силата не са неща сами по себе си. Пърс упреква Кирхоф, че говори за “сила сама по себе си”, за която не можем да знаем нищо. Чрез понятието за сила ние просто си обясняваме промените в движението. Дори и да допуснем, че преди да бъде подложен на проверка, диамантът е мек, а после чудодейно се втвърдява, това не променя нищо (4;153). След като един учен знае какви са практическите последици от боравенето с даден предмет, той формулира определени очаквания. Ако очакванията се потвърдят, значи всичко е наред. Ако не се потвърдят, започва съмнението, а с него и нова хипотеза. Ние обаче никога не се опираме само на наблюдението; то без теория е безсмислено, няма да води до нищо. Експериментът създава навици на поведение у изследователя- той очаква резултатите от един и същ експеримент да са винаги едни и същи. Ученият вярва, и това не е религиозна вяра, а очакване, съобразено изцяло с опита. Това очакване е в съответствие с природните закони. Въпреки всичко Пърс си остава фалибилист- той смята, че няма сигурно знание. Как да си обясним това, че според него първо се тръгва от несъмнени истини (истините на здравия разум), след това се оказва, че в тях можем да се усъмним, а накрая дори самото познание се оказва несигурно? Какво е истината тогава? Дали не излиза, че според концепцията на Пърс истина не съществува?

Истина съществува. Пърс не е прогресист; той не вижда знанието като нещо развиващо се праволинейно. То няма сигурни основи; старите знания могат да се усъвършенстват. От нашата гледна точка не можем да преценим коя част от знанията ни ще оцелее и в бъдеще. Пърс обаче казва, че вярванията , които се задържат дълготрайно, ще формират “окончателно мнение”. Това, което остане тогава, ще бъде истината. Тъй като познанието не е индивидуален процес, то расте постепенно (а понякога се връща назад), и това е незабележимо от нищожната гледна точка на краткия ни индивидуален живот. А защо Пърс не е кумулативист? Защото ако приемем праволинейното развитие, то тогава ще отхвърлим голяма част от изследователския процес, ще пренебрегнем съмнението и ще виждаме в края на целия (през вековете) процес една окончателна истина, към която всичко се движи. Това противоречи на прагматическия принцип. Дори и Пърс да се надява, че такъв край съществува, то той няма да е абсолютната истина, а ще е просто най-удовлетворителното положение за нашето познание, което сме успели да постигнем. Отговорът на този проблем става откровено конвенционалистки , но той е най-близо до истината.



За У.Джеймс перспективата на индивида е най-важна. Той изобщо не смята, че е възможен край на изследването; самото познание може да трансформира вселената. Тази идея присъства също при Ф.Шилър и Дж. Папини, при когото тя добива религиозно-мистичен оттенък. Джеймс е професионален психолог, психиатър, физиолог, но интересите му във философията му донасят не по-малка слава. Той често е упрекван, че отрича реалността и съществуването на истината, че е непоследователен, че оправдава волунтаризма. Може да се каже, че за него реалността не е направена от някаква “твърда” материя, а е еластична и се поддава на натиск от страна на разумните същества. Темите, които Джеймс разглежда, са с антропологична насоченост, а не както при Пърс- от областта на логиката и естествените науки. Всъщност Джеймс не пренебрегва наличието на външна реалност; той се интересува от индивида, от неговите мисли, преживявания, поведение, вярвания. Гледната точка на индивида е ограничена, но неизбежна, защото човек е не абстракция, а живо същество с реални проблеми. Самият Джеймс има познания за “философията на живота”, така популярна по неговото време в Германия, а също така влияе на един от най-известните й представители- Мигел де Унамуно. Имаме ли основания да смятаме, че човекът на Джеймс е затворен в своите вярвания и желания, а действията му са своеволни и безпринципни, несъобразени с нищо външно? Марксистката критика е още по-ожесточена към Джеймс в “Съвременна буржоазна философия”: “В процеса на “правенето на реалността” човекът според Джеймс и прагматизма изобщо няма работа с обективния свят, с материалния предмет, а със света на своя собствен опит, с потока на съзнанието, с неопределения хаос от усещания и преживявания. Той преодолява не физическото съпротивление на предмета, а своите собствени затруднения, нерешителност, съмнение и безпокойство” (1;297). Но нима човешкото съзнание е строго изолирано от реалността? Не, и при това Джеймс твърди, че съзнанието и реалността съществуват в едно първоначално единство, което той нарича “чист опит”. Този дуализъм възниква постепенно, като умът започва да разграничава определени предмети, мотивиран от интересите на човека. Това означава, че ние не можем да възприемем целия свят около нас, а само отделни негови елементи. В “Прагматизмът” Джеймс пише: “Ние накъсваме потока на сетивната реалност на неща според собствената си воля”(2;123). Чрез ума хаосът от усещания се превръща във възприятие на умело подреден свят. Също така в опита ние възприемаме отношенията между нещата, така че ние никога не ги възприемаме поотделно. Тази теория Джеймс нарича “радикален емпиризъм” и тя датира от 80-те години на 19. век. Радикалният емпиризъм не е необходимо свързан с прагматизма. В ядрото му стои идеята, че всичко, което преживяваме пряко, трябва да се счита за познание; нито един пряко преживян елемент не трябва да бъде отхвърлян. Както обаче стана ясно, ние вече сме отделили определени неща от общия хаос и това създава разлики между индивидите. Оттук тръгва индивидуализмът на Джеймс, който е тясно свързан с умерен волунтаризъм. Джеймс заимства от Шопенхауер и Ницше понятието за воля. Неговата воля обаче не е нито за живот, нито за власт, а за ВЯРА (believe). За нея той говори в есето си “Воля за вяра”(1897). Според него при определено положение, когато се колебаем между две алтернативни теории, които имат на разположение еднакво добра аргументация, ние можем да изберем едната по лични причини. В тази теория ние можем да вярваме, докато няма очевидни доказателства, които да я оспорят. По-късно Джеймс говори не за ВОЛЯ, а за ПРАВО на вяра. Волунтаризмът на Джеймс има обяснение. Той дълго време се бори интелектуално с проблема за детерминизма. Той стига до идеята, че човек разполага със свободна воля, но именно вярата му е нейната основа. Самата вяра е свобода. Джеймс през целия си живот остава противник на детерминизма и учението за несвободната воля, също както на големите философски системи, основаващи се на крайно абстрактни понятия. През 1902 год. В “Разновидностите на религиозния опит” той отбелязва: “ “Волята за вяра” не е чак толкова всесилна. Може да укрепва само онази вяра, чиито наченки са вече налице в нас, но не можем да сътворим от себе си чисто нова вяра, когато цялото ни светоусещане й противоречи”(3;266). В никакъв случай не можем своеволно да отречем факт и теория, които приведат много доказателства в своя полза. По същия начин не можем да си внушим, че доларът в джоба ни се е превърнал в банкнота от петдесет, а дори и да си го внушим, бързо ще разберем, че това е безполезно. Джеймс обаче казва и нещо друго в есето си “Воля за вяра”- вярата може дори да създава факти! Това не е чудотворно сътворение, а по-скоро склонността на човека да търси факти, които подкрепят хипотезата му. В това твърдение откриваме и Т.Кун, и П.Файерабенд, но то остава неразработено при Джеймс заради сериозните критики. Изглежда, че самият Джеймс отстъпва от позицията си и в началото на 20. век не говори вече за волята за вяра. Докато Пърс се интересува от вярването като познавателно състояние, то за Джеймс то е по-скоро емоционално, дори- религиозно- състояние. Индивидът трябва да вярва в нещо. Допуска ли Джеймс случаи, в които вярата е погрешна? Допуска ги, защото често се случва да се заблуждаваме. И все пак понякога се нуждаем т вяра в дадено твърдение, в нещо, предстоящо да се случи. И тук нещата стоят както при Пърс- ако събитието се случи, значи сме направили вярна хипотеза. Освен това вярата ни има значение за нашия живот- много голяма част от него зависи от нас самите. Разбира се, ние не можем да променим природните закони. Въпросът е, че личният ни опит изисква постоянно формулиране на хипотези. Какво ни води в тези своеобразни изследвания, които правим в ежедневието си (а не в лабораториите)?

Джеймс приема прагматическия принцип на Пърс. В “Прагматизмът той пише: “За да добием ясна представа за който и да е предмет на мисълта, ни е необходимо да отчетем какви са вероятните негови практически последици, какви усещания можем да очакваме от него и каква би била нашата реакция. Схващането на тези последици, непосредствени или по-далечни, образува нашето понятие за предмета, доколкото то изобщо има положително значение”(2;28). Перспективата, която Пърс разглежда, е дългосрочна; тази, която предлага Джеймс, е краткосрочна, индивидуална. Практическите следствия са за индивида; голяма част от тях са сетивни усещания. Ето една по-подробна формулировка на принципа: “Единственият мотив на мисълта в движение, който можем да си представим, е придобиването на убеждение, или мисълта в покой. Едва когато нашата мисъл за някакъв предмет е намерила покой в убеждението, можем решително и сигурно да започнем действие с този предмет. Накратко, убежденията са правила за действие; и цялата функция на мисленето не е нищо повече от една стъпка в създаването на навици за действие(...)Затова, за да развием смисъла на някаква мисъл, трябва само да определим до какво поведение е годна да доведе тя; това поведение е за нас нейното единствено значение; и осезаемият факт в корена на всичките ни мисловни дистинкции е, че сред тях няма нито една толкова фина, че да се състои в друго, а не във възможна практическа разлика. Тогава, за да постигнем съвършена яснота в нашите мисли за един обект, трябва сам да преценим какви усещания, непосредствени или далечни, бихме могли да очакваме от него и за какво поведение трябва да се подготвим, в случай, че обектът наистина е такъв. Нашето понятие за тези практически последствия ще представлява за нас цялото понятие за обекта, доколкото това понятие изобщо има някакво положително значение”(3;463). Както виждаме, Джеймс приема и прагматическия принцип, и теорията за истината на Пърс. Въпреки това Пърс го упреква, че довежда принципа до крайност, а освен това превръща прагматизма от метод в цяло философско учение. Проблемът е, че Джеймс действително не е съвсем последователен, отстоявайки теорията си за истината. Той й прави различни формулировки, набляга на различни аспекти на истината (работоспособност, полезност). В “Прагматизмът” той пише: “Теориите, следователно, са инструменти, а не окончателни и успокояващи решения на енигми. Ние не се облягаме на тях, ние отиваме отвъд тях и по възможност преправяме природата според техните цели. Прагматизмът разчупва всички теории, прави ги по-гъвкави и ги кара да работят. Тъй като в него няма нищо съществено ново, той се съгласува с много антични философски течения. Например, подобно на номинализма, прагматизмът търси винаги отделното, особеното; заедно с утилитаризма подчертава практическия смисъл; заедно с позитивизма презира вербалните решения, безполезните въпроси и метафизически абстракции(...)Погледът се извръща от първоосновите, принципите, “категориите”, необходимостите, и се насочва към крайните цели, плодовете, следствията, фактите”(2;31). Атаката на Джеймс е насочена срещу метафизиката и рационализма, или най-точно- срещу “празният абстракционизъм”, който обособява някакви извънопитни същности. Джеймс често спори във философските списания с Ф.Брадли, главният представител на хегелианството в САЩ, както и с Ройс, Бозанкет, и др. Той не приема съществуването на някакъв Абсолют като основа на битието, нито пък идеята за илюзорното многообразие и същностното единство. Докато за абсолютистите тази основа гарантира хармония и единство на битието, то за Джеймс тя означава тотална детерминираност на всичко и грубо пренебрежение към отделния индивид. Истината не е съществуваща сама по себе си, като ние просто да трябва да я открием; не, тя е само в опита и никак не е окончателна. Индивидът достига до своята истина, а тя е различна от останалите истини. Правилно ли е въобще да се каже, че истината се достига? Не, защото това ще ни доведе до кореспондентната теория. Истината не стои в края на изследването; тя се намира вътре в самия процес. Джеймс уточнява: “Истината на една идея не е нейна неотменима собственост. Истината се случва на идеята. Идеята става истинна, събитията я правят истинна”(2;98). Нека уточня, че под идея Джеймс има предвид мисъл, хипотеза, представа, убеждение, вярване. Идеята се потвърждава в опита; но тя е винаги в отношение с други идеи. За Джеймс нашето знание е система от взаимосвързани идеи. Може ли да се потвърждават отделни факти сами по себе си? Това е невъзможно, и ако ние го мислим сериозно, то значи сме в голяма заблуда. Разбира се, Джеймс не стига чак дотам да каже, че факти въобще не съществуват, че ние сами ги избираме и формулираме. Факти има, но те никога не са изолирани. Отново припомням, че за Джеймс ние възприемаме не само нещата, но и отношенията между тях. Ако във вселената съществуваше дисконтинуитет, то познанието щеше да изчезне, защото щеше наистина да има неща сами по себе си, недостижими за нас. И същевременно обективният свят се развива, а ние му влияем. Опознавайки нещо, ние придобиваме потенциална власт над него- една стара истина. Но познанието е също средство за трансформиране на реалността. Ф.Шилър смята, че реалността може да бъде изменяна от нас; тя няма строго установени граници. Джеймс е съгласен с този възглед. От тази гледна точка става ясно, че истините се променят. Истината не може да си остане същата- променят се хората, променя се светът, променят се светогледите. Самите понятия не са неизменни, дори и тези на здравия разум (време, пространство, причинност), защото те могат да се интерпретират различно. От една страна, възникват нови и нови истини; от друга страна, т винаги се опират на старите такива: “Едно мнение се счита за “истинно” в зависимост от това доколко удовлетворява желанието за приобщаване на новия опит към стария набор от вярвания. То трябва едновременно да се облегне на старите истини и да обхване новия факт; и неговият успех (...) е въпрос на лично предпочитание”(2;35). И все пак не само съответствието със стария опит е фактор за успеха на едно мнение; всичко това е временно. Има и друг критерий за истинност, който Джеймс предлага. Конвенционалистите (Дюем, Поанкаре) твърдят, че всяка наша система на знанието е практически изпробвана и ни носи голяма полза. Освен това тя е удобна за нас. По този начин се сменят системите и теориите. Така например евклидовата геометрия е валидна в определени граници, в които работи по-добре от неевклидовите геометрии. По същия начин стоят нещата и с понятията на специалните науки- те се въвеждат за по-голямо наше удобство и могат да бъдат заменяни. Джеймс директно казва, че истинното е винаги полезно, както и полезното е винаги истинно. В “Прагматизмът” той пише: “Истинно е това, което е полезно в начина ни на мислене, както правилно” е това, което е полезно в начина ни на поведение”(2;108).ето го най-оспорваният негов възглед, защитаван също и от Шилър. Вярно ли е, че истината е полезна? Възражението се появява веднага: а тази истина, която не ни харесва? Какво да правим с нея? Да я отречем ли, щом ни причинява болка? Ив. Саръилиев смята, че би трябвало да направим това, ако следваме строго идеите на Джеймс и Шилър- една истинна идея би обезсърчила тежко болния (6;215). Също така той казва, че със сигурност не всички полезни идеи са истинни(6;218). Второто твърдение е може би вярно- например ако смятаме, че съществуват извънземни цивилизации, които да ни помогнат да се развием, то тази идея е безспорно полезна, защото ние ще ги потърсим и евентуално може да ги намерим. Тя обаче може и да е неистинна. Научната фантастика също ни дава примери за полезни идеи- телепортация, пътуване във времето. Те не са осъществени досега; когато обаче това се случи, хората ще наричат тези писатели-фантасти “откриватели”, и те наистина ще са такива. Дори и да не стигнем до тези открития, то най-малкото ще се опитаме да ги осъществим, и през това време ще стигнем до други важни открития. Така че полезното е потенциално истинно. Що се отнася до първата теза на Саръилиев, тя изразява неговото неразбиране на идеята на Джеймс. Ако един човек е тежко болен, той все пак може да има някакъв шанс за спасение. Ако лекарят не знае истината, то как може той да излекува болния? В тази насока няма да има никакви действия. Освен това е нужно (поне хуманността го изисква) този човек да се сбогува с близките си, да направи нещо, което не е успял дотогава. Или друг случай- станало е нещо непоправимо, за което научаваме. Тази идея не ни носи удоволствие- никой прагматист не казва такова нещо. Но тя е полезна, защото по тази начин ние реагираме адекватно на ситуацията. Ако не успеем да я осмислим, то можем да загубим разсъдъка си. Тази истина все някога ще дойде при нас, искаме или не. Какво е философията, ако не подготовка за най-тежкото в живота? И може ли да има тогава философ, който да ни съветва да приемаме за истина това, което ни носи радост, а останалото да мислим за лъжа? Няма истина, която да не е полезна за нас, дори и да ни носи болка; тя ни дава сили да се борим, да се развиваме. Нещо повече- истината е за индивида, и щом е така, той не я приема като безлична, а като част от самия него, която го мотивира . Така че една истина се развива, а не стои статична, и самият индивид също има променящо се отношение към нея, което се дължи на променящия се негов личен опит. Познанието е възможност за адаптация в определена ситуация (която Дюи например нарича проблемна), а истината е възможност за действие. При това истината не е в еднопосочно отношение спрямо индивида, защото и той може да я променя, може да извлича тази част от нея, която е свързана с интересите и целите му. Възможно е той дори да я отхвърли като погрешна- с течение на времето тя може да е станала неадекватна; може и тя да е само мнение на болшинството хора, които той познава. Може да има идея, която да ни влияе положително и да ни осигурява и емоционален комфорт, и мотивация за действие. Такава е идеята за Бог, както смята Джеймс. Според него съществуването на Бога не може да бъде доказано по рационален път. Представата за него обаче ни прави по-спокойни и добродетелни, защото един отчаян и невярващ човек е способен на всякакви нехуманни действия. Ето случай, в който е по-важно ДА ВЯРВАМЕ, отколкото ДА ЗНАЕМ. Хипотезата за Бог работи удовлетворително, смята Джеймс (2;145). Дали обаче това мнение е съгласувано с прагматическия принцип? Не, защото от съществуването на Бог ние нямаме сетивни данни. В случая Джеймс се позовава неправилно на този принцип, или по-скоро неправилно го разширява, свързвайки го с идеята, че истинното е полезно и полезното е истинно. Унамуно отива по-далеч и казва, че Бог е наша измислица, но ние трябва да вярваме в него, защото той единствен може да ни даде безсмъртие. Според Унамуно човек трябва да вярва в това, което може да го усъвършенства, да го направи личност. Гледната точка на индивида е най-важна. В този смисъл дори Коперник и Дарвин може да бъдат отречени, за да бъде “спасена” човешката гледна точка.

При Джеймс действително има известна непоследователност. Той напада кореспондентната теория, заявявайки, че не съществува реалност, изцяло независима от познанието ни за нея. Нашите идеи не са копия на реалността. Те са такива само в един тесен смисъл- както например си представяме часовник без механизмите вътре в него. Значи все пак има някакво съответствие между идеите и нещата! Що за съответствие е това? Ив. Саръилиев мисли, че това е отстъпление към кореспондентната теория. Самият Джеймс е неин противник, но въпреки това понякога си служи с понятия, характерни за нея. Затова той се опитва да изясни разбирането си за съответствие:” ”Съответствието” на дадена реалност може да означава единствено това, че се придвижваме до нея или до нейното пряко обкръжение, или че се поставяме в такова работещо отношение спрямо нея, че можем да влияем на нея или на нещо, с което тя е свързана, по-добре, отколкото ако това съответствие не съществуваше”(2;103). Така че съответствието не е просто копиране, а работещо отношение, при което ние можем да влияем на реалността. Очевидно е, че то е взаимодействие. Джеймс неправилно си служи с тази дума и това поражда противоречията в неговата концепция. Той обаче има някакво оправдание за това- говорейки за съответствие между идея и реалност, Джеймс утвърждава наличието на външна спрямо индивида реалност. Безспорно е, че за него светът е нещо много повече от възприятията на едно индивидуално съзнание. В едно от своите “Есета за радикалния емпиризъм” той казва: “Практически нашите умове се срещат в един свят от обекти, които те споделят заедно, и които пак ще съществуват, дори и един или няколко ума да бъдат разрушени”(7;79-80). Относно Бъркли той заявява: “Може да се усъмним дали самият Бъркли, който я ( философията на солипсизма- Н.И.) приема толкова религиозно, наистина е вярвал, че когато върви по улиците на Лондон неговият дух и духовете на пешеходците около него виждат съвсем различни градове”(7;77). Джеймс не може да бъде обвиняван в солипсизъм. Тези цитати са от есе, публикувано през 1904 год. През 1885 год. обаче философът казва: “ “Реалността” е нашето основание да наречем едно чувство познавателно; но какво е нашето основание да наречем нещо реалност? Единственият отговор е: вярата (faith) на настоящия критик или изследовател. Във всеки миг от живота си той е субект на вярване в някакви реалности, дори и неговите реалности от настоящата година през следващата да са вече илюзорни”(8;6-7). Така че човек вярва в дадена реалност, а познанието му е взаимодействие с нея. Знанието ни е познание за “реалностите”- нещата, които съществуват независимо от чувството, чрез което става тяхното познаване (под “чувство Джеймс има предвид “идеята” на Лок или психологическото понятие “състояние на съзнанието”). Явно в началото на 20. век под напора на критиките Джеймс изоставя тази част от своята теория. През 1904 год. той пише: “Това, че реалността е “независима” означава, че във всеки опит има нещо, което не се поддава на нашия произволен контрол”(8;69). В никакъв случай за прагматизма не е вярно, че човек има право да вярва в несъществуващи реалии, в нещо погрешно. Сериозен философ не може да заяви това. И все пак можем да се запитаме, доколко са верни съвременните научни теории, които изучаваме в училище? Доколко те са независими от нашата вяра в дадени реалности- електрони, атоми, молекули, енергия, тежест? И не е ли езикът на науката една символна система, с която трябва да се съобразява новият опит? Тази система е дотолкова свързана с човешкото съзнание, че не може да бъде представена като нещо чисто обективно. Освен това ние трябва първо да вярваме в дадена реалност, за да можем да я изучим. Вярването винаги е работещ и подпомага както научното изследване, така и ежедневната ни практика. Истината е процес, а не самостоятелна същност.

Вярването при прагматистите заема мястото на истината при мнозинството философи. И все пак има истинни и неистинни вярвания, значи истината си остава висша ценност. На пръв поглед вярването е излишно като понятие в една философска теория, която не отрича съществуването на външна реалност. Не може обаче да съществува реалност извън нас. Ние не само я възприемаме, но също така й влияем, въздействаме й. Всяка модерна технология е пример за това. Опитите ни да надхвърлим природните закони все някога ще успеят, защото вселената не е подвластна на тотален детерминизъм, а в нея има много шанс, дори- хаос. Вярването не създава реалността, защото те не могат да се разграничат. То е подреждане, осмисляне на реалността. Пърс набляга на правилното мислене на реалността, а Джеймс- на възприемането й от индивидуалното съзнание. И двамата си остават прагматисти, доколкото виждат в истината процес на превръщането а една идея в истинна, а не нещо, до което трябва да достигнем. Изследователският процес е безкраен и не може да завърши с нито една “окончателна истина’. Трябва ли думата “истина” да излезе от употреба, както например настоява Рорти? Ако това се случи, ние ще останем без едно много важно понятие. Аз мисля, че прагматистите оценяват това и не се отказват от понятието за истина. Критиките към тях трябва да бъдат насочени повече към липсата на систематичност, както и към фрагментарността на отделни места.


Цитирана литература:


1. Богомолов,А. (ред.)Съвременна буржоазна философия. С., изд. “Наука и изкуство”, 1977 год.

2. Джеймс, У. Прагматизмът,С., ИК “Арета”, 1994 год.

3.Джеймс, У. Разновидностите на религиозния опит, С., изд. “София- С. А.”, 2003 год.

4.Пърс,Ч. Как да направим идеите си ясни, в:Теории за истината(сборник), С., УИ “СВ. Климент Охридски”, 1992 год.

5. Пърс,Ч. Какво е прагматизмът, в: Теории за истината(сборник),С.,УИ “Св. Кл. Охридски”, 1992 год.

6.Саръилиев, И. Прагматизъм, С., Нов български университет, 2002 год

7. James, W, Essays in Radical Empiricism. New York: Longman Green and Co (1912)

8. James, W, Meaning of Truth



9. Peirce, C, Collected Papers of Charles Sanders Peirce,vol 5. Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press (1934)

10. Peirce, C, Love, Chance and Logic. London: Kegan Paul, Trench, Trubner and Co, Ltd. New York: Harcourt, Brace and Company, Inc. (1923).



11.Kasser,J, Peirce’s Supposed Psychologism. URL: members/door/net/arisbe/menu/library/aboutcsp/kasser/psychol.htm


1 Цитирането на Пърс става с посочване на тома от събраните му съчинения и номера на параграфа. Тук аз само посочвам номера на параграфа.

1 Вероятно той говори за религиозните вярвания.

1 В оригиналния текст- Пирс.




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница