Доклад симеон Радев във външната политика на България
Произход, образование и детство
Изтегляне 117.22 Kb.
|
Свързани:
дипломпа-работа-Адриана Маринкова
- Навигация на страницата:
- Младежки години
| Произход, образование и детство
Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител. 1 Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев.2 В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г. 3 Симеон Радев прави своя авторски дебют още като ученик с разказа „Лудия цигулар“, изпратен от Цариград, подписан с псевдонима Велко и отпечатан в сп. „Българска сбирка“ (1898, № 7) в София. Превежда веднага след появата ѝ във Франция и отпечатва в същото списание книгата на Гюстав Льобон „Психология на тълпите“. Като студент в Женева сътрудничи на швейцарски вестници с материали за положението на населението в родния му македонски край, оставен от Берлинския договор (1878) в пределите на Османската империя. След завръщането си в София се сближава с кръга около „Българан“ и особено с бъдещия проф. Ал. Балабанов и Елин Пелин. Значително по-късно, по време на свои престои в България след поредно уволнение, сътрудничи активно във в. „Зора“, редактиран от Д. Крапчев, и в няколко други издания. Радев е разностранна и високообразована личност, която оставя следи в няколко области на българската култура обществен живот. Владее основните европейски езици. Публицист (автор на около 1500 статии), журналист (въвежда интервюто в нашия печат), литературен критик (портрети на Елин Пелин, Г. П. Стаматов, полемична студия срещу „схоластическото иго на д-р Кръстев“ в сп. „Художник“), художествен критик (есета за Моне, Мане и др. в сп. „Художник“, слова при откриване на изложби на големи български художници в по-късно време) и театрален критик, историограф (двата тома на „Строителите…“ са между върховите творби на българската проза, а след тях авторът е създал още около 8 книги, повечето още неиздадени), мемоарист (около 10 книги, отпечатани само отчасти), дипломат, политик. Приятелства и познанства го свързват с мнозина видни общественици, дипломати, хора на изкуството у нас и в чужбина. „Строителите на Съвременна България“ е настолна книга за няколко поколения българи. Тя е продължение на летописната традиция, положена от Захари Стоянов, а същевременно използва и богатия опит на френската историография от ХIХ в. Подобен род документална проза е основа за историческата памет на нацията и едновременно естетически фактор, тя е колкото историография, толкова и литература. Сборникът „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ включва част от критическите му произведения откъси от спомени за писатели, артисти и общественици. В книгата „Ранни спомени“ разказва за своето детство и за ученическите си години в Цариград, за общуването с Екзарх Йосиф I. Радев е един от майсторите на българската проза, познавач на народната психология и на родната история, един от най-големите български публицисти. Младежки години След като завършва лицея в Цариград, Радев заедно с Владимир Робев заминава да учи право в Женевския университет, където техен състудент е Венелин Ганев. В Женева в 1900 – 1901 година двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж. 4По-късно Робев помага на Радев в издаването и на „Мувман Маседониан“ в Париж, на който Робев е секретар на редакцията под името Владимир Долин (Doline). [5]5[6]6 По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете. В това време той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – вестник „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 година постъпва на работа в редакцията. 7 Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца. 8 През 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списанието „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 година. 9След Хуриета от 1908 година Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. [10] 10От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент. По време на пребиваването си в Солун през 1908 г. С. Радев се изявява като един от най-яростните идейни противници на Яне Сандански и съратниците му, което без малко да му струва живота. Саморазправата на Тодор Паница с него е предотвратена само след намесата на всесилния младотурски водач Енвер паша. Нападките на С. Радев срещу Сандански могат да се обяснят и с принадлежността му към привържениците на убития Борис Сарафов в движението. Русофобите, съдружници във вестник „Вечерна поща“ Петър Михайлов и Ставре Наумов, подкрепени от Симеон Радев, по това време репортер на вестника и от Никола Генадиев, влизат в конфликт с яркия русофил Шангов. На 19 октомври 1908 година Шангов не е допуснат до редакцията на вестника от няколко въоръжени лица и е заменен като главен редактор от Радев. 11Радев е главен редактор до 1909 година, когато е заменен от Петър Н. Даскалов. 12 През март 1911 година Радев основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. 13По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания в България.14 Изтегляне 117.22 Kb. Сподели с приятели:
|