Доклад за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на
Изтегляне 0.54 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРИНЦИПНИ ЕЛЕМЕНТИ НА НАДЛЕЖНОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВОРАЗДАВАНЕ, ЗАЛЕГНАЛИ В ЧЛ. 6 от ЕКЗПЧОС
- Проблеми, свързани с изискването за гледане на делото в разумен срок
|
ОКОНЧАТЕЛЕН ДОКЛАД На Холандския институт по правата на човека (SIM) за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти по приложението на чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ (наказателни аспекти) Проф. д-р Фрид ван Хууф, SIM Януари 2005 Докладът се издава в рамките на проекта “Гражданското общество в подкрепа на стабилната политика на България за гаранции по правата на човека”, финансиран от програма МАТРА на Министерството на външните работи на Холандия. Партньори по проекта са Холандският център по правата на човека (SIM), Националният институт по правосъдие и Фондация “Български адвокати за правата на човека”. УВОДВ своя доклад за съответствието на българското законодателство и практика с изискванията на член 6 от Европейската конвенция (наказателни аспекти), Фондация “Български адвокати за правата на човека” /БАПЧ/ прави доста съществен извод, а именно: българският Наказателно-процесуален кодекс /НПК/ “като цяло никога не е бил преразглеждан от гледна точка на концепцията за баланс между интересите на обществото и правата на индивидите. По тази причина във философията, структурата и механизмите на кодекса все още са залегнали някои от отличителните черти на стария съветски инквизиционен процес, а не на понятието за справедлив процес по смисъла на Европейската конвенция [за защита на правата на човека, “ЕКЗПЧОС”, “Конвенцията”] .” Ето защо, според нас, настоящият доклад на SIM на първо място трябва да очертае принципните елементи на надлежното наказателно правораздаване съгласно чл. 6 от Конвенцията. Конкретните въпроси, повдигнати в доклада на БАПЧ, могат да се разгледат адекватно само върху такава основа. Настоящият доклад на SIM e краен резултат от поредица семинари и обсъждания в работни групи с българските участници в проекта и други заинтересовани страни, чийто принос ние оценяваме изключително високо. Сред изразените становища, взети предвид при изготвяне на окончателния вариант на настоящия доклад, са, inter alia, тези на: Правителственият агент Милена Коцева; Съдия Павлина Панова; Български адвокати за правата на човека – коментар на становището на съдия Павлина Панова, както и коментар на последните изменения на българския Наказателно-процесуален кодекс; Представители на изпълнителната власт; и Полковник П. Димитров от Дирекция “Национална служба “Полиция” към Министерството на вътрешните работи. (Последните две становища касаят предварителния доклад на Български адвокати за правата на човека, а не предварителния доклад на SIM и следователно са взети предвид в окончателното ни становище само косвено). ПРИНЦИПНИ ЕЛЕМЕНТИ НА НАДЛЕЖНОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВОРАЗДАВАНЕ, ЗАЛЕГНАЛИ В ЧЛ. 6 от ЕКЗПЧОСA. Върховенство на закона Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и нейните допълнителни протоколи са изградени върху принципа на върховенство на закона. Макар да не е лесно да се дефинира този принцип, може да се каже, че той обслужва две важни цели – яснота и отчетност пред закона. Първата изисква от държавата да очертае ясно зоната на свобода, в която всеки да може да определи собственото си разбиране за най-добрия начин на живот и да се стреми да го постигне. В тази очертана зона на свобода хората ще имат яснота за това кога и как държавата може да се намеси в живота им. Целта на отчетността пред закона, от своя страна, изисква всяка употреба на власт от органите на държавата да е предварително регламентирана от предварително създадена система от задължителни правни норми. Тези, които упражняват публичната власт, отговарят не само за собствената си преценка за доброто на обществото, но и пред система от норми, която едновременно им предоставя власт и ограничава властта им. И накрая, в случай на спор между индивида и държавата, той трябва да бъде решаван от независим и безпристрастен съд въз основа на принципите на справедливия процес. Ясно е, че член 5 и член 6 от Конвенцията, които - както ще стане ясно от изложението по-долу - трябва да бъдат разглеждани заедно, утвърждават същината на концепцията за върховенството на закона. От тази концепция за върховенството на закона следва, че индивидът представлява алфата и омегата на тълкуването на чл. 5 и чл. 6. В това отношение трябва да се подчертае, че въпреки че член 6 има очевидна връзка и с устройството на държавата, а оттам - и с конституционните принципи отвъд защитата на индивидуалните права, другите участници в съдебното производство, особено съдиите и прокурорите, не могат да претендират произтичащи от чл.6 свои самостоятелни права срещу индивида. Тази основна отправна точка наистина е залегнала в практиката на Европейския съд. Б. Тълкуване Като цяло, в практиката си Европейският съд [по правата на човека, “ЕСПЧ”, “Съдът”] се придържа към динамично тълкуване, което наскоро Съдът отново утвърди в решението си Öcalan от 12 март 2003 г.: “Конвенцията е жив инструмент, който трябва да се тълкува в светлината на днешните условия, и все по-високият стандарт, изискван в областта на защитата на правата на човека и основните свободи, съответно неминуемо изисква по-голяма строгост при оценяването на нарушения на основните ценности на демократичните общества.” В допълнение, още в самото начало – с решението Delcourt от 17 януари 1970 г. - Съдът е приел по отношение на първия параграф на чл. 6, че: “Правото на справедливо правораздаване по смисъла на Конвенцията заема толкова важно място в едно демократично общество, че ограничителното тълкуване на чл. 6, т. 1 не би съответствало на целта и предмета на тази разпоредба.” Това разширително тълкуване има следните последствия, що се отнася до връзката между първия и останалите параграфи на чл. 6. Макар текстът на втория и третия параграф да създават различно впечатление, съдържанието на понятието “справедлив процес” в наказателните дела не е ограничено от разпоредбите на точки 2 и 3 от чл. 6. Изискваните от първия параграф гаранции за справедлив процес се напълно приложими и спрямо наказателното производство, при това a fortiori. Като последица заключението, че производството съответства на изискванията на т. 2 и т. 3, във всички случаи не прави излишен прегледа за съответствието му с принципа на “справедливо разглеждане”. Например, производството като цяло може да очертава картина, според която обвиняемият е имал недостатъчни възможности за оптимална защита, макар никое от изрично предоставените му /от разпоредбите на т.т. 2 и 3/ минимални права да не е било нарушено. Това от една страна предполага, че отрицателният отговор на въпроса дали е налице нарушение по т. 1 прави излишно разследването на твърденията за нарушение на т. 2 и т. 3, но от друга страна – че разглеждането на въпроса за евентуално нарушение на принципите на справедливия процес по т. 1 не трябва да се ограничава до разглеждане по т. 2 и т. 3. В. Презумпцията за невиновност Достигнатият в предишните абзаци извод за водещото значение на първия параграф не се омаловажава от факта, че принципът на презумпцията за невиновност, формулиран в т. 2, е всъщност отправната точка за всяко тълкуване и прилагане на чл. 6 (а поради това - и на чл. 5). Това е така, тъй като принципът на презумпцията за невиновност произтича пряко от концепцията за върховенство на закона. В основополагащото дело по чл. 6, т. 2 (Minelli, решение от 15 март 1983 г.) Съдът не е оставил съмнение, че: “Член 6, т. 2 е относим към наказателното производство в неговата цялост - независимо от изхода на наказателното преследване, и не само по отношение на разглеждането на обвинението.” В допълнение Съдът описва същността на принципа на презумпцията за невиновност както следва: “Презумпцията за невиновност би била нарушена, ако съдебното решение отразява мнение, че обвиняемият е виновен, без преди това вината му да е била доказана в съответствие със закона и особено, без да му е била дадена възможност да упражни правото си на защита. Това може да е така дори и при липса на каквото и да било формално заключение - достатъчно е да са налице мотиви, предполагащи, че съдът гледа на обвиняемия като на виновен.” В едно по-късно дело (I. and C. v. Switzerland, доклад от 4 декември 1985 г.) Комисията доразвива [принципа]: “От изводите на органите по Конвенцията по делото Минели не може да се направи заключение, че презумпцията за невиновност, съдържаща се в чл. 6, т. 2 от Конвенцията е ирелевантна, ако другите права по чл. 6 са спазени. Напротив, чл. 6, т. 2 има самостоятелно място в системата от права, регламентирани в чл. 6.” Правото да бъдеш смятан за невинен има няколко измерения и последици. Най-очевидно и известно е приложението на принципа in dubio pro reo: всяко съмнение се тълкува в полза на обвиняемия. ЕСПЧ е обобщил същността на презумпцията за невиновност по следния начин (Barberà, Mensegué and Jarbado, решение от 6 декември 1988 г.) “Тя изисква, inter alia, членовете на съдебния състав да не пристъпват към изпълнението на задълженията си с предварителната нагласа, че обвиняемият е извършил престъплението, в което е обвинен; доказателствената тежест пада върху прокуратурата и всяко съмнение трябва да бъде в полза на обвиняемия. От нея също така следва, че прокуратурата трябва да уведоми обвиняемия за делото срещу него, за да може той съответно да подготви и представи защитата си; прокуратурата трябва и да представи срещу обвиняемия достатъчно доказателства, за да бъде той осъден.” Г. Справедливост/равенство на средствата Изискването за справедливост и неговият основен принцип за равенство на средствата имат много различни аспекти и могат да са от значение на всеки етап от производството. Въпреки че принципът за равенство на средствата не е изрично формулиран в чл. 6, той е от основно значение за неговото разбиране. Този принцип обхваща идеята, че страните в производството трябва да имат еднакви възможности да представят позицията си, и че никоя от страните не трябва да е поставена в преимуществено положение спрямо противната страна. В наказателните дела, където самият характер на производството предполага фундаментално неравенство между страните, принципът за равенство на средствата придобива особена важност. Взети заедно, изискването за справедливост и принципът за равенство на средствата включват поне следните основни елементи: - еднакъв достъп на страните до протоколите и другите документи по делото, поне що се отнася до онези от тях, които играят роля при формирането на мнението на съда (виж например решението по делото Vermeulen от 20 февруари 1996 г.); - възможност за всяка страна да се противопостави на доводите, изтъкнати от другата страна (напр. решението Feldbrugge от 29 май 1986 г.); - еднакви възможности на страните за призоваване на свидетели и вещи лица (напр., решението Bönisch от 6 май 1985 г.); - право на присъствие в съдебния процес и в съдебните заседания (напр. решението Colloza от 12 февруари 1993 г.); - всички доказателства по принцип трябва да се представят в присъствието на обвиняемия, за да могат да се изтъкнат насрещни аргументи (напр. решението Вarberà, Mensegué and Jarbado от 6 декември 1988 г.); - органите, които поддържат обвинението, са длъжни да представят на защитата всички съществени доказателства в полза или срещу обвиняемия (напр. решението Edwards от 16 декември 1992 г.); - право на обвиняемия да не дава обяснения и да не допринася за обвиненията срещу себе си (напр. решението Funke от 25 февруари 1993 г.) и - съдебното решение трябва да бъде мотивирано (напр. решението Schuler-Zgraggen от 24 юни 1993 г.). КРАТЪК ОБЗОР НА ПОЛОЖЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ ОТНОСНО СПАЗВАНЕТО НА СТАНДАРТИТЕ, ИЗИСКВАНИ ОТ ЧЛ. 6 ОТ ЕКЗПЧОС В степента, в която се запознахме с проблемите на българското законодателство и съдебна практика по въпросите, спадащи в приложното поле на чл. 6 от Конвенцията, в настоящото изложение ще се занимаем със следните теми: тълкуването на понятието “наказателно обвинение”; изискването за гледане на делото в разумен срок; изискването за равенство на средствата; въпроси свързани със секретните дела, допуските и други спънки при достъпа до делата; въпросът за поемните лица; въпросът за анонимните свидетели; въпросът за прекратяването на наказателното производство на досъдебната фаза; въпроси, свързани с непълнолетните; забраната да се напуска страната и въпросът за съдебните разноски. Тълкуването на понятието “наказателно обвинение” Наше виждане е, че съгласно действащото българско законодателство едно лице, заподозряно за извършване на престъпление, не може да участва – по какъвто и да било начин - в образуваното предварително производство (например да разпитва свидетели или да присъства при даване на показания срещу него), преди формално да му бъде повдигнато обвинение и следователно, преди да бъде официално привлечен като обвиняем. Ако междувременно свидетели бъдат разпитани без участието на заподозрения, но пред съдия, показанията им се считат за законно снети и допустими в съдебната фаза на процеса. Освен това властите могат да проведат разследване на заподозряно лице, без да го уведомят за това, и често пъти заподозрените научават за висящите наказателни производства срещу тях от изявления в медиите. Възможно е дори производството да бъде прекратено, преди да бъда повдигнато обвинение. В тези случаи липсата на постановление за привличане на обвиняем се третира като липса на основание за предявяване на иск за вреди по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани /ЗОДВПГ/. Описаното в настоящия параграф състояние на нещата обаче поражда някои несъответствия между българския закон и съдебна практика и установените в чл. 6 от Конвенцията стандарти. Според чл. 6, т. 3, б. “а” обвиняемият има право да бъде незабавно и подробно информиран за характера и причините за обвинението срещу него. Очевидно това право е тясно свързано с правото, гарантирано от чл. 6, т. 3, б. “б” - обвиняемият да има достатъчно време и възможности за подготовка на защитата си. Следователно, той трябва да познава не само естеството на обвинението, но и неговите фактически и правни основания. Подходящата защита може да е от съществено значение още на етапа, предшестващ окончателното решение за образуване на производство, и може дори да повлияе на това решение, така че от логичния смисъл на чл 6, т. 3, б. “а” и б. “б” следва, че обвиняемият би трябвало да бъде информиран колкото е възможно по-пълно дори преди вземането на формалното решение. Съдът дефинира понятието “обвинение” по смисъла на чл. 6 като “официалното уведомяване на едно лице от компетентен орган за твърдения, че то е извършило престъпно деяние” (решението Deweer от 27 февруари 1980 г.). Липсата на такова официално уведомление обаче не прави чл. 6 неприложим. Това е така, защото Съдът е изяснил, че наличието на обвинение не винаги зависи от официален акт: “в някои случаи той може да има формата на други мерки, които съдържат такова твърдение и също така съществено засягат положението на заподозрения.” (решението Foti от 10 декември 1982 г.) С други думи, дори когато липсва официално обвинение, член 6 е приложим от момента, в който положението на заподозрения е съществено засегнато по един или друг начин. Това може да стане например в случая, когато представители на прокуратурата в България изнасят публично в общественото пространство данни относно повдигнати обвинения срещу определени лица във висящи предварителни производства срещу тях. Самото оповестяване на наказателното разследване не нарушава (все още) презумпцията за невиновност. Положението е различно, ако въпросните органи по един или друг начин подсказват, че смятат лицето за виновно. В това отношение е важно да се отбележи, че ЕСПЧ не оставя съмнение, че: “Съдът счита, че презумпцията за невиновност може да бъде нарушена не само от съдия или съд, но и от друг публичен орган.” (решение Allenet de Ribemont решение от 10 февруари 1995 г.). Ако по време на съдебното производство прокурорът, свидетели или вещи лица направят явно предубедени изявления, то съдът трябва да им се противопостави, за да не възникне съмнение, че и той е предубеден. В такъв случай обвиняемият няма да има повече основание да се оплаква от предубеденост на някое от споменатите по-горе лица. Въпреки че самото оповестяване на разследването и информирането на обществото не предполагат задължително нарушение на чл. 6, важно е да се отбележи, че Съдът е признал правото на защита на доброто име като “гражданско право” по смисъла на чл. 6, т. 1 (решението по делото Fayed от 21 септември 1994 г.). Т.е., ако националното законодателство регламентира защита на доброто име, това право трябва да е изпълнимо според изискванията на чл. 6 за справедлив съдебен процес. Нещо повече, Съдът е приел, че посегателството срещу доброто име може да представлява нарушение и на чл.8 (решението по делото Fayed от 21 септември 1994 г.) и се е аргументирал, че “професионалната репутация” на жалбоподателя е относим и важен елемент в контекста на чл. 8. В подобни случаи, като досега разгледаните, трябва да съществува ефикасно вътрешноправно средство за защита, така, както е предвидено в чл.13 от Конвенцията. Както бе посочено и по-горе, от смисъла на чл. 6, т. 3, б. “а” и “б” следва, че на обвиняемия трябва да се даде възможност да участва в производството от най-ранния възможен момент. Ако обаче обвиняемият не е участвал в разпита на свидетелите на предварителното производство, по принцип чл. 6 изисква в съдебната фаза всички доказателства да бъдат събрани в присъствието на обвиняемия с оглед възможността да се оспорят с насрещни аргументи (напр. решението по делото Barberà, Mensegué and Jarbado от 6 декември 1988 г.). Представените доказателства трябва да са достатъчно преки, за да могат да се оборят в открито заседание. От практиката на Съда може да се достигне до заключението, че едно съдебно решение, което се позовава изключително или почти изцяло на непреки свидетелски показания, не е било постановено в съответствие с изискванията за справедлив процес, освен ако по някакъв начин не е била предоставена подходяща възможност за оборването им или за представяне на насрещни доказателства. По-конкретно, несъвместимо с чл. 6 е да се използват като доказателства обяснения, дадени на досъдебната фаза, освен ако обвиняемият е имал “подходяща и надлежна възможност да ги оспори и да разпита свидетеля, който дава показания срещу него по време на разпита на свидетеля, или на по-късен етап от производството.” (решението по делото Kostovski от 20 ноември 1989 г.). Тълкуването на понятието “наказателно обвинение” в контекста на наказателните производства срещу служители на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на отбраната Според българския закон самото образуване на наказателно производство е достатъчно основание за налагане на най-тежката дисциплинарна мярка (уволнение) на служители на МВР или МО. Тази мярка влиза в сила независимо от обжалването й, при това още преди приключването на наказателното производство; тя подлежи на съдебен контрол, в рамките на който обаче не се установяват фактите, довели до повдигането на наказателното обвинение, а се преценява само законосъобразността на процедурата по налагането на мярката. Дори след като дисциплинарно уволнения служител бъде оправдан, той не може да бъде възстановен на длъжността си, след като вече е бил дисциплинарно уволнен. В това отношение трябва да се отбележи становището на Съда, че това, как националното законодателство характеризира едно производство, не е решаващо относно приложимостта на чл. 6 (решението Engel от 8 юни 1976 г.): “Ако договарящите страни можеха по своя преценка да категоризират едно нарушение като дисциплинарно, а не като наказателно, или да преследват извършителя на нарушение със смесен характер по дисциплинарен, а не по наказателен път, действието на основните разпоредби на чл. 6 и чл. 7 би било подчинено на суверенната им воля.” В практиката си обаче Съдът по сложен и не винаги ясен начин доразвива критериите за понятието “наказателно” обвинение по смисъла на чл. 6. Всъщност Съдът е установил три критерия (виж например решението Ezeh and Connors от 9 октомври 2003 г.).
Б) Вторият критерий се отнася до обхвата на нарушената норма и до целта на наказанието. Обхватът на нарушената норма е свързан с кръга на адресатите: дали се отнася само до конкретна група или е норма от общозадължителен характер? Разграничението, което предлага този критерий, е не броят на адресатите, а тяхното качество като членове на определена група, съчетано с интересите, защитавани от нормата (решението Campbell and Fell от 29 април 1984 г.). Целта на наказанието, като под-критерий, служи за разграничаване на наказателните от чисто административните санкции, като първите имат възпиращ и наказателен характер (решението Öztürk от 21 февруари 1984 г.). Тези два под-критерии са кумулативни. В) Третият - и в много случаи решаващ - критерий, е този за характера и тежестта на наказанието, от което е застрашен нарушителят на нормата. Елементът “характер на наказанието” не трябва да се обърква с целта на наказанието, разгледана в точка Б. Ако целта на санкцията не прави втория критерий приложим, тъй като нарушената норма няма общ характер, то характера и тежестта на наказанието пак могат да направят чл.6 приложим. От друга страна, ако на базата на втория критерий – характера на нарушението - производството трябва да се смята за наказателно по същността си, характерът и тежестта на наказанието стават ирелевантни. С други думи – двата критерия са алтернативни, а не кумулативни. Едва ли има може да има съмнение, че дисциплинарното уволнение от полицията или армията [по повод обвинения в престъпление] има наказателен характер. Следователно, производството, в което се упражнява контрол за законосъобразност на наложената мярка, трябва да се смята за наказателно производство по смисъла на чл. 6, който в случая следователно е приложим. Производството, така както е описано в предварителния доклад на БАПЧ, изглежда нарушава чл. 6 в различни негови аспекти. То е “секретно” и се провежда при закрити врата без позоваване на кое да е от основанията за ограничаване на публичността на производството, дефинирани от чл. 6, или без дори prima facie наличие на подобни основания. Освен това изглежда се нарушава и презумпцията за невиновност, тъй като засегнатите лица се наказват, т.е. признават за виновни, без тяхната вина да е доказана в производство, което да удовлетворява изискванията на разпоредбата на чл. 6. Това е така, защото производството се ограничава до преглед на законността на начина на налагането на мярката, докато фактите, които съставляват твърдяното престъпление, остават без разглеждане. Това, според нас, е в противоречие със самата същност на чл. 6. Проблеми, свързани с изискването за гледане на делото в разумен срокВ началото следва да се отбележи, че нито чл. 6, нито която и да е друга разпоредба на Конвенцията, не предвиждат задължение за договарящите страни да гарантират в правната си система възможност за предявяване на граждански иск за обезщетение в случаи на продължило прекалено дълго наказателно производство. Съгласно чл. 13 обаче националните правни системи и, inter alia, българската система, трябва да обезпечават ефективно вътрешноправно средство за защита пред националните власти с оглед получаване на обезщетение при нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок. В този смисъл, правителствените агенти, направили коментар на настоящия доклад, споделят становището ни, че e крайно необходимо българската държава да осигури ефективно вътрешноправно средство за защита пред националните власти не само за да приведе националното си законодателство в съответствие с изискванията на Конвенцията, но и за да даде възможност на лицата, чиито права са били нарушени, да получат адекватно обезщетение, без да е необходимо да отнасят оплакванията си срещу държавата пред Европейския съд. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|